Робърт Силвърбърг
Зной в полунощ (30)

* * *

Карпинтър се беше отпуснал в гравитационното кресло и наблюдаваше Корнукопия през илюминатора. Беше невероятно спокоен. Чувстваше се като моряк, който току-що е преживял най-бурния ураган в живота си и сега корабът му се плъзга върху гладката и укротена океанска повърхност.

Всичко беше уговорено. Ник Роудс се беше справил отлично: обяви в „Киоцера“, че разполага с кандидат за овакантеното от починалия Фаркас място в междузвездния екипаж, като направи необходимото, за да погледнат сериозно на кандидатурата му. След това успя да заобиколи всички трудности, произтичащи от обстоятелството, че Пол Карпинтър е уволнен служител на „Самурай“, помогна му да се справи с интервюто и с всички последвали процедури. За да го изпрати накрая на Корнукопия, където подготвяха екипажа за този необикновен полет.

— Гледайте — обади се някой от другата страна на пътеката. — Това са останките от взривения сателит.

Карпинтър не погледна. Знаеше, че из цялата зона L–5 имаше огромен брой парчета от Валпарайсо Нуево и че групите за прочистване щяха да събират телата месеци наред и да насочват най-големите отломъци в траектории, които да ги отведат на Слънцето, за да не паднат на Земята. Но нямаше никакво желание да види всичко това със собствените си очи.

Предпочете да погледне в противоположната посока: към Земята.

Каква красота!

Съвършено яркосиньо кълбо, прорязано от бели ивици. Причинените от човечеството рани бяха невидими. От тази височина не се виждаше нито мръсотията, нито разрухата, нито опустошението. Нововъзникналите печални пустинни райони, които само преди няколко поколения представляваха великолепни плодородни пояси, потъналите в изпарения джунгли, израснали върху изоставените градове, потопените крайбрежни ивици, натъпканите с боклуци океани, многоцветните отровни облаци във въздуха, печалните пространства почерняла и опустошена земя, които беше прекосил по време на безумното си пътуване до Чикаго и обратно. Не, гледката оттук, извън стратосферата, беше наистина великолепна.

Един пленителен свят. Бисер сред планетите.

„Отвратително е, че унищожихме всичко това — мислеше си Карпинтър. — Съсипахме собственото си гнездо в една изумителна оргия на глупостта, продължила векове наред, превърнахме този приказен и може би единствен свят в кошмарно място. Който сега продължава да се саморазрушава, вече вън от нашия контрол, така че не ни остава никаква друга възможност, освен да променим самите себе си, ако искаме да продължим да го населяваме.“

Какво друго би могъл да изпитва човек, наблюдавайки този син глобус на привидно съвършенство и припомняйки си в какво бяха успели да превърнат хората този някогашен Рай освен гняв, болка, ярост, мъка и отчаяние? Какво друго би могъл да направи, освен да зареве от ужас?

И все пак… и все пак…

„Погледни на нещата в перспектива — каза си Карпинтър. — Пораженията са само временни. Всичко ще се оправи. Не скоро, разбира се. Щом като планетата е ранена, тя ще излекува раните си. Щом като сме я замърсили, тя ще се прочисти. Непременно. Непременно. Всичко ще се възстанови. След сто, след хиляда, след милион години, колкото е необходимо, но всичко ще се възстанови. Планетата има безкрайно много време. Ние нямаме, но тя има. Животът ще продължи. Не непременно нашият, но някакъв живот. След като се оказахме толкова лоши стопани на своята собствена Земя, нека ни измести нещо друго, нека. Един вид се проваля, друг заема мястото му. Животът е упорит. Животът е жилав.“

— Пътниците за Корнукопия да се подготвят за слизане — обяви глас по високоговорителя.

Насреща им блещукаха спиците на изследователския сателит на „Киоцера“. Карпинтър хвърли безучастен поглед наоколо. Пред очите му все още беше гледката на Земята. Беше изпаднал в някакво състояние на откровение.

Представи си образа на новата раса, която Ник Роудс ще създаде. Някакви чудовища, покрити с люспи, с опулени очи, ципести крака и зелена кръв. И какво от това? В своите очи те ще изглеждат красиви. В своите очи те наистина ще бъдат красиви. Върху тази нова и странно преобразена Земя те ще се чувстват у дома си, ще дишат променения въздух и ще понасят с лекота страхотния зной.

Представи си Роудс и Изабел, намерили най-после мир в съвместния си живот, една чудесна двойка, която старее с годините. И деца, може би. Малки чудовища. Някаква нова раса. Животът продължава.

Совалката вече кацаше. Трима-четирима пътници се бяха приготвили за слизане. Когато обявиха името му, Карпинтър мина напред и излезе през люка.

Оттук Корнукопия му заприлича на Оукландското пристанище: гола повърхност и голи стени, никакви растения, нищо друго освен метални елементи и утилитаристични метални конструкции. Чудесно. Не идваше на почивка.

— Господин Карпинтър? Насам, моля.

Очакваха го двама служители на „Киоцера“. Поведоха го през мрачни и пусти коридори.

Стигнаха до врата с блестящ надпис:

„Това трябва да е мястото“ — помисли си Карпинтър.

Наистина дълъг скок. Чак до някоя друга звезда.

Е, той беше готов. Чувстваше се спокоен и непоколебим: беше преодолял всякакви притеснения. Вероятно преди векове така са се чувствали хората, които са се оттегляли в манастир.

По своя воля беше решил да обърне гръб на света — едно щастливо избавление.

Този свят беше станал непоносим. Дори да дишаш в него, беше проблем; дори обикновената слънчева светлина, която всъщност вече не беше обикновена, създаваше проблеми; дори решението, как да постъпиш правилно, беше непосилно. Цял живот се беше старал да постъпва правилно, но рядко беше успявал. Не беше негова вината: наистина беше положил усилия. Едва накрая се забърка в мръсна история и резултатът беше катастрофален. А Енрон? Йоланда? Те също бяха опитвали да постъпват правилно според собствените си разбирания. Цял живот се бяха опитвали да се справят с мъчителните усложнения и накрая загинаха.

Животът в тази епоха беше нещо непоносимо. Карпинтър искаше да започне отначало.

И знаеше, че тук може да го направи. Сега ще се заемат с него, ще го сменят изцяло и ще го запратят в безкрайното пространство. Чудесно. Той също беше упорит и жилав. Проваляш се в един свят, изправяш се на крака и поемаш към друг. Прераждане, вечното прераждане: единственият изход. Един служител постави ръка върху плочата на вратата, а в съзнанието на Карпинтър изникна ново видение. Краткотрайно и спасително: златисто зелено слънце, проблясващо лимоненожълто небе, гора от искрящи палми, езеро с чисти перлени води. Един нов и неопетнен рай, който чака да бъде открит и населен от опомнилата се и постигнала смирение човешка раса. Чийто междузвезден пратеник беше той.

Не.

Не се поддавай на мечти, за да не те постигнат разочарования. Полетѝ, виж какво ще се случи, надявай се на успех, но не разчитай на нищо. И може би този път ще свършим добра работа.

А може и да не сършим.

Вратата се открехна и отвътре надникна нечие лице. В първия миг Карпинтър с изумление си помисли, че вижда призрака на Виктор Фаркас, който се е появил да го посрещне.

Но не беше Фаркас. Същата зловеща куполообразна глава без очи. Но това беше млад, як мъж, много по-нисък от Фаркас, с матова кожа, тесни рамене, широка уста и по младежки арогантен израз. Не беше Фаркас.

— Аз съм новият член на междузвездния екипаж. Пол Карпинтър — представи се Карпинтър.

Безокият кимна.

— Влизай и добре дошъл в „Проект Дълъг скок“ — отвърна той.

И протегна ръка.

— Казвам се Хуанито.