Робърт Силвърбърг
Зной в полунощ (13)

* * *

В хладните райони на Южния Пасифик, между Сан Франциско и Хавайските острови, океанът представляваше истински гулаш от проникващи от Антарктика мразовити течения, надигащи се от дъното студени спираловидни потоци и малки горещи рекички, които се стичаха от опечения от слънцето континентален шелф. Там, където топлата вода се срещаше със студената, се издигаха облачета пара. Карпинтър предполагаше, че мястото далеч не е най-подходящото за ловене на айсберги. Но данните сочеха, че наблизо се движи огромен айсберг, поради което „Тонопа Мару“ беше тук.

Беше седнал в тясната клаустрофобична килия, каквато представляваше корабният команден център, и правеше изчисления върху скенера. Беше средата на сутринта. Защитният серум, който си беше инжектирал на разсъмване, все още шаваше като течно злато в артериите му. Почти усещаше как си проправя път през капилярите и бавно се настанява в порите му, за да поднови защитната обвивка, която го предпазваше от озоновите поражения и демоничния слънчев диск. В открито море човек наистина трябваше да се тъпче с инфра/ултра хапчета, тъй като водната повърхност отразяваше слънчевите лъчи като огледало и ги запокитваше в лицето ти. Откак напусна Сан Франциско, Карпинтър почти беше удвоил дозата на серума и кожата му беше придобила блещукащ моравозеленикав тен. Изглеждаше странно, но му харесваше.

Плаването протичаше нормално с изключение на малката неприятност, че все още не бяха попаднали на айсберг. Но сега проблемът изглеждаше решен.

— Може би има две хиляди килотона — възкликна Карпинтър, вторачен в показанията на керамичния клетъчен конус. — Не е лошо, а?

— Не след толкова пропилени дни, по дяволите — отвърна Хичкок. Океанографът-навигатор беше достатъчно възрастен, за да помни времето, когато беше невъзможно да срещнеш айсберг в ширините северно от южните части на Чили, и изпитваше огромно удоволствие винаги когато имаше възможност да ти го съобщи. — Шефе, щом този айсберг е стигнал до тук в такива размери, сигурно е бил дълъг колкото три графства, когато се е откъртил от шибания полярен шелф. Все пак сигурен ли си, че нещо не бъркаш с цифрите?

Скритата провокация разгневи Карпинтър и той усети гореща вълна да облива цялото му тяло. Хичкок постоянно се съмняваше в способностите на Карпинтър да свърши нещо като хората. От момента, в който бяха напуснали пристанището на Сан Франциско, напрежението се покачваше ежедневно. Макар често да го отричаше — при това прекалено гръмогласно, — беше пределно ясно, че Хичкок изпитва силно негодувание, че вместо него са предпочели за капитан някакъв външен човек, чиновник от сухоземния сектор на компанията. Но грешеше. Карпинтър беше от управленския кадър, а Хичкок не беше. И това решаваше всичко.

— Искаш ли сам да погледнеш монитора? — каза навъсено Карпинтър. — Ето. Виж.

Хичкок поклати глава.

— Кротко, шефе. Каквото и да казва екранът, все ми е тая — усмихна се обезкуражаващо той и се видяха изпочупените му махагонови зъби.

Върху монитора танцуваха непонятни чертички и спиралки, зелени на черен фон, черни на зелен фон, съпроводени от време на време от избухването на яркожълти снопчета. Радарният лъч на „Тонопа Мару“ бе насочен към разположения на 36 000 километра сателит на „Нипон Телеком“, който търсеше албедодиференциали по повърхността на целия Източен Пасифик. Отражателната способност на айсбергите се отличаваше от тази на водата. Попаднеш ли на сигнал, проверяваш топлинните параметри и изчисляваш масата, за да прецениш дали си заслужава да потеглиш в тази посока. Ако резултатът е положителен, отправяш се с максимална скорост към целта и гледаш да я докопаш, преди някой да те е изпреварил.

Карпинтър беше сигурен, че във Фриско всички се молят, наклякали по улиците, късметът най-после да ги споходи. Представяше си потъналия в прах очарователен град с надвисналото над него горещо като супа небе, пълно с причудливо оцветени парникови газове, изтръпнал в очакване на освежителен дъжд, който не падаше почти никога. По тихоокеанското крайбрежие не беше валяло вече цели единайсет месеца. По всяка вероятност наоколо гъмжеше от траулери — от Сиатъл, от Сан Диего, от Ел Ей. Според Наката най-много кораби имаше от Лос Анджелис.

— Кажи на другите — обади се Карпинтър. — Айсбергът е близо, на юг-югозапад. Ако утре го засечем, след една седмица сме в Сан франциско.

— Стига да не се стопи. В тази шибана жега.

— Щом не се е стопил до тук, няма да се стопи и до Фриско. Размърдай се, човече. Няма да разрешим на онези от Ел Ей да ни го отмъкнат под носа.

 

Следобед вече можеха да го видят, първо от птичи поглед чрез изображението на метеорологичния спътник на „Самурай“, а по-късно влязоха в обсега на една навигационна станция, разположена върху водата. Напомняше носещ се по вълните замък, величествен и невъзмутим, целият в розови кулички, виолетовосини назъбени стени и синкави островърхи кубета. Беше от типа „сух док“, с две издигнати страни и падина между тях, дълъг около двеста метра и стърчеше високо над водата. Завеси парообразна мъгла забулваха ръбовете му и корабното „ухо“ долавяше съскането от топенето на свличащите се във водата ледени късове. Имаше кристална структура, която представляваше плътно сгъстен сняг и при топенето свистеше.

Карпинтър го гледаше изумен. Беше по-голям от всичко, което беше видял по време на тренировъчния курс. Милиони години беше извисявал снага в пазвите на Южния полюс, без изобщо да подозира, че един ден ще доплува до Хавайските острови. Огромните климатични катаклизми бяха променили много неща, в това число и антарктическите ледници.

— Господи! — промълви Хичкок. — Ще се справим ли?

— Спокойно — обади се Наката. Изглежда, нищо не беше в състояние да развълнува дребния енергичен механик. — Ще ни трябват и четирите куки, но какво от това? Имаме ги на разположение.

Което беше самата истина. „Тонопа Мару“ разполагаше с предостатъчно куки. А Карпинтър имаше доверие в способностите на Наката.

— Чу ли? — обърна се той към Хичкок. — Ще го докопаме.

Намираха се точно в центъра на зоната със студена вода. Океанът наоколо беше син, което беше знак за наличие на топла вода. Западно от тях обаче, където се намираше айсбергът, водата беше маслиненозелена от виреещите в нея студенолюбиви микроорганизми. Демаркационната линия се виждаше с просто око. Това беше една от чудатостите, породени от климатичните промени: почти целият свят се пържеше като в пъкъла, но се беше появило това студено течение, което тръгваше от Антарктика и стигаше до центъра на Тихия океан, влачейки със себе си айсберги към тропиците.

Карпинтър беше започнал да чертае триъгълници, за да разбере дали ще могат да проврат айсберга под Голдън Гейт Бридж, когато Ренет изникна до лакътя му и изтърси:

— Кораб, капитане.

— Какво каза?

Беше я чул прекрасно.

Кораб? Карпинтър я погледна втренчено и в мозъка му проблесна: „Лос Анджелис? Сан Диего? Сиатъл?“, след което се запита дали няма да му се наложи да води битка за своя айсберг. Знаеше, че се случва понякога. Това беше свободна територия, или по-точно зона без правила, в която старомодното пиратство предявяваше все по-категорично правата си.

— Кораб — процеди Ренет през ъгъла на устата си, сякаш му правеше услуга, че въобще му съобщава нещо. — Точно от другата страна на айсберга. Каски току-що улови съобщение. Нещо като сигнал за помощ.

И му подаде тясна ивица жълта радиолента с няколко реда четлив термопечат. Карпинтър зачете на глас:

МОЖЕТЕ ЛИ ДА ПОМОГНЕТЕ — БЕДА НА КОРАБА — ВЪПРОС НА ЖИВОТ И СМЪРТ — СПЕШНО ЕЛАТЕ — ВЪЗМОЖНО ПО-СКОРО

— КОВАЛЧИК, ДЕЙСТВАЩ КАПИТАН

КАЛАМАРИ МАРУ

— Какво е това, по дяволите! — извика Карпинтър. — „Каламари Мару“? Кораб или риба?

Знаеше, че шегичката му е тъпа. Ренет дори не направи опит да се усмихне.

— Проверихме в регистъра. Предоставен на Ванкувър от „Киоцера-Мерк“. Вписано е името на капитан Амиел Колберг, германец. Няма никакъв Ковалчик.

— Не ми прилича на ледовлекач.

— Риболовен кораб, капитане — подхвърли глухо тя и в гласа й прозвучаха презрителни нотки.

Сякаш той не знаеше какво е риболовен кораб. Реши да не отвръща. Винаги му ставаше забавно, когато някой, който беше прекарал само два дни повече в открито море, се отнасяше към него като към новобранец. Не че не беше. Но все щеше да се оправи някак. Когато им връчат премиите във Фриско, именно той щеше да получи капитанския пай, а не те.

Карпинтър отново хвърли поглед към разпечатката.

„Спешно — пишеше там. — Въпрос на живот и смърт.“

Майната му. Майната му, майната му, майната му.

Мисълта да изостави всичко, за да се занимава с проблемите на някакъв неизвестен кораб, не му допадаше особено. Не му плащаха, за да спасява други капитани, най-малкото капитани на „Киоцера-Мерк“. Не точно на „К-М“, и то тъкмо в този момент. Напоследък беше възникнал някакъв конфликт между „Самурай индъстрис“ и „К-М“, който беше по-ожесточен от обикновено. Нещо във връзка с договора за възстановяването на Гоби, някакъв шпионски скандал или нещо подобно. Освен това трябваше да се оправя с този айсберг. Тъкмо сега не му се щеше да се разсейва.

А и в дъното на душата си усети сигналите на известно подозрение, нещо го караше да бъде нащрек и макар това да можеше да бъде изтълкувано като симптом на параноя, Карпинтър беше преживял достатъчно през последните трийсет и кусур години, за да се съмнява дълбоко в съществуването на такова нещо като параноя. Тези копелета постоянно се опитваха да те прецакат. Да се качиш на чужд кораб в открито море, означаваше абсолютно да оголиш тила си. Ами ако му бяха скроили някакъв номер?

Същевременно знаеше, че прекалената предпазливост може да го подведе. Едва ли беше редно да обърне гръб на кораб, изпратил сигнал за опасност. Може древните морски закони, както и проявите на благородство, да не бяха особено на почит в тази объркана, нещастна и опустошена от жегата епоха, но все пак той не беше лишен от способността да изпитва чувство на вина и срам. Освен това опитът го беше научил, че чуждата беда може да сполети и теб. Ако пренебрегнеш нечия протегната за помощ ръка, след това и твоята може да увисне безпомощно.

Ренет, Наката и Хичкок не отделяха очи от него.

— К’во ще прайш, капитане? — обади се Хичкок. — Ще помагаме ли?

„Ама че шибана ситуация“ — помисли си Карпинтър.

— Мислиш ли, че е сериозно? — погледна ядосано той възрастния мъж.

— Не е моя работа да преценявам — вдигна уклончиво рамене той. — Ти си капитан, шефе. Знам само, че казват, че са в беда и им трябва помощта ни.

— Ами ако е номер?

Хичкок продължи да го наблюдава втренчено и безучастно. Яките му рамене сякаш изпълваха кораба от единия до другия му край.

— Те имат нужда от помощ, капитане. Когато един кораб се нуждае от помощ, трябва да му я дадеш. Това е, което знам аз, откакто съм в морето. Но някои хора по върховете може да мислят и другояче. Вече казах, ти си капитанът, не аз.

На Кирпинтър му се прииска Хичкок да запази идиотските си възпоменания за доброто старо време за себе си. И все пак беше прав. Кораб в опасност си е кораб в опасност. Отиваш и проверяваш какво е положението. Разбира се, че ще го направи. Всъщност ситуацията не даваше възможност за избор.

— Кажи на Каски — обърна се той към Ренет — да съобщи на този Ковалчик, че отиваме да хванем айсберга. Това ще ни отнеме около час и половина. След това може да мина да видя какъв му е проблемът.

— Ясно — отсече Ренет и слезе долу.

Междувременно бяха се получили нови изображения на айсберга. Карпинтър за първи път видя прорезите от ерозията по ватерлинията откъм под ветрената му страна, разядените места в ниските части и началните надвисвания, които можеха всеки момент да рухнат. Това не означаваше, че айсбергът непременно ще се прекатури — с типа „сух док“ това рядко се случваше, — но щеше да бъде голямо клатушкане, люлеене и въртене, особено ако им се случеше и бурно време. Неприятностите се струпваха една след друга.

— Господи! — възкликна Карпинтър и тикна изображенията към Наката. — Хвърли им едно око.

— Никакъв проблем. Само трябва да забием куките откъм подветрената страна, това е всичко.

— Да. Звучи успокоително.

Опитваше се да опрости нещата. Все пак Карпинтър се насили да се усмихне.

 

 

Далечната страна на айсберга представляваше съвършено бяла, гладка като порцелан отвесна канара, висока не по-малко от стотина метра, от която предизвикателно стърчеше леден език, наподобяващ дълъг около четирийсет метра вълнолом. „Каламари Мару“ го използваше именно за тази цел. Риболовният кораб беше пуснал котва в малкото заливче.

На Карпинтър не му се понрави гледката на сгушения в пазвите на неговия айсберг чужд кораб. Все пак той не разполагаше с куки и имаше съвсем друго предназначение, така че не заплашваше претенциите му по отношение на айсберга.

Той подаде заповед от контролния пункт към Наката, който се намираше в ниската предна част на кораба.

— Пускай куките! — викна Карпинтър. — По-бързо! По-бързо!

Наката помаха, че е разбрал, и постави ръце върху командния пункт. Миг по-късно се чу протяжният стон на отварящ се люк и грохотът на кардановите съединения. Огромните механизми в утробата на кораба се бяха размърдали, за да заемат позиции. Величественият айсберг не помръдваше върху спокойната повърхност на океана.

Все едно че бяха излезли на дълбоководен риболов: проблемът се състоеше не в хващането на звяра, а в това, как да го надхитриш след това.

Целият кораб се разтресе, когато първата кука се устреми нагоре. Страховитото, извито като нокът съоръжение се понесе над главите им, изпълвайки половината небе с черния си силует, изрязан на фона на блестящия въздух. Наката натисна отново бутоните и достигнала най-високата си точка, куката се спусна стремглаво към ледения масив.

Улучи, заби се и се задържа. Айсбергът отскочи, трепна и се заклати. Цял водопад от омекнал лед се свлече от горните му ръбове. Когато ударната вълна проникна до скритата под водата част, огромното туловище се приведе напред малко повече, отколкото Карпинтър беше очаквал, издаде заплашителен всмукващ звук от триенето си с водата, а когато се надигна обратно, от повърхността на океана избликна разпенен двайсетинаметров гейзер.

На онези нещастници от „Каламари Мару“ ледената баня сигурно нямаше да се хареса. Но те сами си бяха избрали къде да пуснат котва, нали така? Да не би да очакваха да ги поръси летен дъждец?

На носа Наката протегна ръка към айсберга с навирен среден пръст: „Гепих ли те!“

От ледената планина полъхна мразовит вятър. Все едно диханието на огромен ранен звяр, стаило в себе си мирис на древност и вкаменелости.

Продължиха покрай хълбока на айсберга.

— Втора кука! — нареди Карпинтър.

Исполинът отново се беше укротил. Явно подводната му част беше много по-проядена, отколкото бяха предполагали, но щяха да се справят. Изправен в наблюдателната кула в кърмовата част, Карпинтър очакваше взрива на задоволство и облекчение, съпътстващи обикновено един успешен улов, но не последва нищо такова. Изпитваше само напрегнато нетърпение по-бързо да забият четирите куки и да се помъкнат към Голдън Гейт.

Втората кука се метна нагоре, изви се, връхлетя, нанесе удар и захапа.

Айсбергът за втори път разпени водата и океанът за втори път подскочи и се затресе. Карпинтър мерна за миг другото корабче да се носи като коркова тапа и му мина светкавичната мисъл, дали леденият език, който онези си бяха избрали за уютен пристан, няма да се откърти и да ги потопи. Далеч по-умно биха постъпили, ако бяха пуснали котва другаде. Да вървят по дяволите. Беше ги предупредил.

С третата кука мина по-лесно.

Остана още една.

— Четвъртата! — викна Карпинтър.

Прихващането на айсберг с четири куки не беше малък проблем. Съществуваше вероятност за оплитане на кабелите, което би създало купища неприятности. Но Наката си знаеше работата. Последният граблив клюн излетя във въздуха, изплющявайки под остър ъгъл, за да достигне далечния край от другата страна на възвишението, и чудовищният леден остров най-после беше обуздан и привързан. Оставаше само да го поръсят със стъклен прах, да го увият с пластмасов пояс по протежение на ватерлинията, за да се забави ерозията от вълните, и да потеглят на буксир към Сан Франциско.

„Всичко е наред“ — помисли си Карпинтър.

Вече можеше да отдели малко време за проклетия риболовен кораб и неговите проблеми.