Асен Милчев
Улеят на времето (72)

11

Емил сякаш бе забравил да разбира страданията на другите. Заровен в собственото си нещастие, което бе провъзгласил едва ли не за добродетел, той бе душевно загрубял. Как допусна личната му мъка да заглуши състраданието? Гласът на Бела като че ли го отърсваше от кошмарния сън. Една младо същество бе прозряло по-добре от него истината. Бе се преборило с тъгата, с нерадостните дни на осиротялото си детство без майка в името на надеждата, подклаждана от редките разговори с далечния глас на непознатия баща от Юпитер.

Виж ти — какъв човек! Да изостави детето си, едва щом го е зърнал. На Емил тази мисъл му се видя толкова противоестествена, че с мъка я прие. И колкото пъти се връщаше към нея, цялата му същност се бунтуваше. Искаше му се да оправдае поведението на бащата с едно ужасно, все още смътно, но засилващо се предчувствие. Него можеше да потвърди или разсее единствено доктор Аскол Варо от клиниката по психиатрия и неврохирургия на Земята.

Емил се помъчи да се сети къде бе сложил телефонния номер на доктора. За щастие успя лесно да го намери. Притихна зад сигнала, който известяваше, че земните предавателни служби са се включили. Как ли щяха да реагират хората, които му предлагаха помощта си, а той я отхвърли? Забранил им бе да го търсят повече, да го разубеждават… Тогава още не бе в състояние да поеме протегнатата му ръка.

— Ало, доктор Варо? Извинявайте, може би няма да си спомните за мен. Бях ваш пациент. — Емил трудно намираше думите си. — По-скоро отказах да се лекувам по вашите методи…

— Ти ли си, Емил? — Гласът прозвуча радостно отвъд хилядите километри разстояние. — Защо ми говориш така официално? Не съм те забравил — такъв костелив орех не се среща всеки ден. Откъде се обаждаш?

— Все още съм на същото място, докторе. Вече две години и половина, откакто съм на астероидната ретранслаторна станция. А вие какво правите с Дияна?

— В момента тя е до мене и също те слуша. Чувствуваме се чудесно. Скоро ще празнуваме важно събитие — очакваме дете.

Емил преглътна трудно, но усети как сърцето му се отпусна.

— Това се казва щастлива новина! А как върви работата?

— Световната здравна организация по принцип прие моите методи на лечение. Не ми беше лесно. Имаше и похвали, и упреци. Но това е дълга история. Важното е, че се убедих — допускал съм и не малко грешки. И знаеш ли кога за първи път се замислих сериозно над тези въпроси? След като не успях да те уговоря да останеш при нас. Това беше като плесницата, която удрят на пациента след упойката, за да се свести.

— Не си имал сериозни професионални неприятности, нали?

— Не, радвам се, че ми повярваха — всичко, което съм правил, е било в името на хората. Вече ще имаме консултативен орган за най-деликатните психични заболявания — за операциите и цялостното лечение. Колективната отговорност навярно е най-правилното решение. Най-смешното е, че в този орган привлякоха за сътрудници и членове от дружеството на здравните пуритани. И аз преглътнах това. Виждаш ли колко съм се променил? — Гласът на доктора идваше жизнерадостен и весел.

Дияна слушаше разговора със смесени чувства. Наистина, Аскол — индивидуалистът, непокорникът, предизвикателят на съдбата се бе смирил. Но дали мъдростта и разумът всякога са по-силни от сляпата вяра и импулсивността? Кого повече харесваше тя — романтичния и жертвоготовен млад лекар или задълбочения и предпазлив глава на семейство? Не, нейният Аскол не бе загубил своето очарование. Той си оставаше същият влюбен в работата си добряк, винаги готов да се притече на помощ.

— Как са Лирбо, Ланкони — твоите първи новаторски решения? — продължаваше да разпитва Емил.

— Понякога ми се обаждат. Подклаждат професионалната ми гордост. Срещаме се и със Стефан и си говорим за теб. Колко пъти искахме да те потърсим, но нали ти изрично ни забрани…

Човекът от далечната миниатюрна планета се бореше с неудобството си, със загубения от дългата самота навик да общува, докато се реши да каже:

— Сигурно не е много честно от моя страна да ви звъня само при нужда. Спомняш ли си, когато веднъж с Дияна ми разправяхте в клиниката за психическото осиновяване?

Дали си спомняше? Та това беше един от най-големите успехи на доктор Аскол Варо, подготвен още в ранните му лекарски години. Специален отдел от сътрудници към клиниката вземаше под покровителство малки деца — сирачета. У тях се създаваше чувството, че родителите им са заминали задълго в космически експедиции и ще се завърнат след години. Така малките живееха с приказките за измислени майки и бащи-герои, които все някога ще си дойдат. А преди да настъпи този ден, им разкриваха истината. Прекалено дълго не може да се прекарва в заблуда…

— Да, Емил — системата за психическо осиновяване действува и сега. Имаме много насърчителни резултати. Но защо те вълнува този въпрос?

— Знаеш ли, докторе, чувствувам се неловко. С мен се случи нещо много, много странно. Искам да кажа хубаво, заради което бих желал да се върна на Земята… Известно ми е, че сте длъжни да пазите професионална тайна, но ще ви помоля — тебе и Дияна — да разберете дали сред вашите психически осиновени деца има едно име… За мен това е изключително важно. Дори съдбоносно. От него зависи дали ще поема по нов път. Нали не е невъзможно да ми отговорите?

Аскол замълча, но Дияна, която през цялото време бе чакала точно този момент, грабна слушалката:

— Бяхме ти обещали, Емил, да направим всичко възможно, за да ти помогнем. Разчитай на нашата дума. Утре ще знаеш онова, което те интересува.