Асен Милчев
Улеят на времето (60)

6

Аскол и Дияна бяха в кабинета, когато аудиовизуалният сигнал предупреди — пред вратата някой чака.

— Влизай, Емил — кой знае защо се почувствува неудобно докторът.

— Дойдох да се сбогуваме — каза новодошлият и побърза да продължи, за да не го прекъснат, което очевидно се канеше да стори Дияна. — Съобщих решението си и на Стефан.

Замълча малко и добави:

— Време е за смяна на оператора в ретранслаторната станция на астероида.

После му се видя, че жената го гледа с укор и малко виновно занарежда:

— Вие направихте всичко, което зависеше от вас, за да ме накарате да се лекувам.

— Но ти не ни вярваш — тъжно изрече Дияна.

— Не е точно така. Имах възможност да се убедя колко съвестно работите. Приключихте благополучно инцидента с ракетоплана. Сет Ланкони ежедневно се подобрява. Лирбо е напълно възстановен. Как ще ви се отблагодари? Сола Сегура спокойно ще дочака новия полет до Луната. Кой ще се усъмни в нейното щастие? Срещнах се и с Ева и Виктор. Разбрах, че няма да си спомнят с лошо за своето неочаквано прекъснато сватбено пътешествие. Вярвам, че и Тони — сърцето не ми даде да говоря с него, — ще си отиде оттук с мисълта, че е преживял нещо неповторимо и се е държал мъжки в трудните моменти. Колко от тези хора щяха да бъдат така спокойни и уверени в себе си без ваша помощ? Ами останалите, на които сте вдъхнали упование?

— А ти, Емил?

— Оставете ме. Аз съм безнадежден случай. Не по ваша вина. Предупредих ви — винаги съм се възмущавал от мисълта, че мога да се лиша, макар и временно, от спомените за любимите ми хора, колкото и мъчителни да са те. Не искам да се откажа от страданието, защото ще загубя доброто, живеещо в мен. От мъка хората или се озлобяват, или се облагородяват. Сега си мисля за Леда и Мая само хубави неща. Какво би останало от мен без горчивината от неповторимата загуба — едно самонадеяно същество. Освен това справедливостта изисква да се накажа за небрежността и отстъпчивостта ми, стрували два човешки живота. Затова ще заживея сам. Моето страдание е техният паметник. Мястото, където мога да им се поклоня…

— Уверен съм, че вършиш голяма грешка, като се осъждаш на страдание и самота — реши да се намеси Аскол. — Вярвам, че един ден ще се сетиш отново за нас, ще надживееш кризата. Ти си нашият голям неуспех, Емил.

— Не искам да ви обвинявам за начините, по които работите. Вие сте добросъвестни хора.

— Не, не, сигурно нещо ни се изплъзва — замислено каза Дияна. — Някои от твоите упреци навярно са основателни…

— Тогава сдобрете се със здравните пуритани.

— О, не ми напомняй за тях — въздъхна Аскол. — Нима толкова хора могат да бъдат едновременно заслепени и абсолютно неправи? Очевидно е, че ни предстоят още доста усилия, за да открием истината. Сами няма да се справим. Нека Световната здравна организация да отсъди какви са нашите заслуги и каква е нашата вина.

Емил много искаше да каже нещо хубаво и трайно на тези добронамерени по своему и всеотдайни лечители.

— От човека остава само онова, което е направил за другите — погледна ги в очите той. — Другото поглъща вечността — безпощадният Улей на времето.

— Мислиш ли, че някога ще си спомнят за нас? Времето ще хвърли забрава върху всичко — добро или зло, — което сме сторили.

— Никой не ще успее да ви отнеме вашата собствена правда — завърши Емил. — Прощавайте.