Асен Милчев
Улеят на времето (41)

1

— Татко, какво ще ми подариш за рождения ден?

Емил престорено се намуси:

— Мая, след два дни ставаш на петнайсет години, а все още се държиш като малко момиченце. Не е прилично да ме питаш за подаръка.

Сините очи на дъщеря му потъмняха и тя обидено тръсна русокосата си глава. А това бе достатъчно за бащата да вдигне бяло знаме:

— Е, не се сърди, де! Кажи ми какво искаш?

— Ти знаеш. Само изпълни обещанието си — на хубавото лице отново изгря усмивка.

Само че това не беше предишната безгрижна усмивка на Мая. Откакто разговаря с Тони и разбра, че не й се сърди, тя значително се бе поободрила. Още повече, че от космическия център, където предаде кода на радиостанцията на Тони, я убедиха — завръщането на пътниците беше въпрос на часове или дни. И все пак дълбоко в сърцето си момичето се безпокоеше. Може би точно в този момент далеч по космическия рейс се решаваше съдбата на нейния приятел, на леля й Ева и Виктор, на всичките пътници и екипажа…

Този път Емил се намръщи истински:

— Не, Мая, невъзможно е да те заведа във вивариума. Няма да те пуснат вътре.

— Не ти вярвам, татенце. Та там всичко зависи от тебе. Нали ти издаваш разрешение за научните експедиции и екскурзионните маршрути — физиономията на момичето стана изключително сериозна. — В училище ни предстои да се занимаваме с мутациите на живите организми. Помисли си колко полезно ще бъде, ако видя последните ви опити.

— Защо не задоволиш любопитството си в ученическия вивариум? — опита се да я отклони бащата.

— Не ми говори за това жалко подражание на истинските биокамери — сбърчи нос Мая. — Там се занимават само с най-низшите бактерии. И то при съвсем ограничени видови възможности. Друго е да попаднеш във вивариум, където мутантите достигат грамадни размери.

— Но това е опасно, Мая. Все още не може да се предвиди поведението на променените от разностранното въздействие организми.

— Не ме заблуждавай, татко — хитро примигна дъщерята. — Нали вътре има защитно поле, което предпазва от всякакви изненади? Иначе ти не би допуснал никого да влезе — познавам те добре. Колко пъти вече си ходил там. Как се справяш — за теб не е ли опасно?

— Аз съм голям, Мая. Различно е…

— Да ги нямаме такива. Преди малко сам каза, че и аз съм вече голяма.

Емил повдигна безпомощно рамене и предпочете да напусне стаята, отколкото да води обречен спор с дъщеря си. Тя беше много упорита. Този път обаче бе решил твърдо да не се поддава на внушенията й и да не отстъпва.

Наистина като директор на Института по мутантна биология той лесно можеше на своя отговорност да разведе когото иска из вивариума. Беше правил и друг път това. Там вече редовно ходеха научни експедиции. Отскоро допускаха посещения и на организирани групи, без определени професионални интереси в тази област. Но все още за всеки маршрут в биокамерата се издаваше специално разрешение, подписано лично от Емил Кантински. Съществуваше и негласно споразумение между колегите в института да ограничат достъпа на дилетанти и в никакъв случай да не позволят опитните им полета да станат място за развлечение и разходки на ученици. Никакви деца във вивариума! — Това бе устно нареждане, което бе издал самият директор. Не ставаше въпрос, че системите за обезопасяване не бяха надеждни. Напротив — защитното поле, което обграждаше всеки посетител, бе непроницаемо за каквито и да било външни въздействия. Така почти се изключваше възможността за неприятни премеждия с внезапно възродил се тиранозавър, генетично увреден неизвестен хищник или кой знае какъв мутирал екземпляр. Разбира се, допускаше се теоретична възможност за непредвидим рисков елемент. Затова в света на чудовищните форми се влизаше само на лична отговорност. Естествено, за непълнолетните отговаряха родителите им. Но бе ли готов да поеме тази отговорност Емил, когато ставаше дума за неговата дъщеря?

Заселването на другите планети от Слънчевата система породи нови проблеми пред учените. Трябваше да се изследват необичайните форми на извънземен живот, както и влиянието на тамошните фактори върху земните организми. Така се роди мутантната биология. В експерименталния си раздел тази нова научна дисциплина достигна бързо до смайващи резултати. Под комбинираното въздействие на най-различни лъчения, променлива газова среда, особен хранителен режим се получаваха силни изменения във видовите характеристики на познатите земни обитатели. Често рожбите на външните влияния добиваха уродливи форми и размери или проявяваха неестествено поведение. Така се появиха и огромните вивариуми за най-великанските екземпляри от мутанти, които науката едва смогваше да класифицира. Докъде ли щеше да стигне тази надпревара на хората със съзидателните възможности на природата? Все още никой не можеше да предскаже това, но стремежът бе да се овладее напълно механизмът на мутациите, така че научната мисъл да бъде в състояние да променя живата материя в желаната насока. А такава благородна идея си заслужаваше дори безразсъдството да се потопиш в неизвестността.

Емил винаги бе смятал, че е упорит, дори инатчия. Но къде отиде за два дни неговата твърдост? Дъщеря му, на чиято страна застана и Леда, тържествуваше. На рождения й ден тримата щяха да посетят най-големия вивариум в града.

Защо бе отстъпил Емил? След като разрешаваш на другите да влизат във вивариума, би било ужасно нечестно да застраховаш близките си, па било то и само от хипотетична опасност — си каза той. После си припомни как първите инженери на стоманени конструкции бяха заставали с целите си семейства под изградените от тях мостове, за да докажат здравината им. Нима той се съмняваше в безопасността на своя вивариум? Нямаше сериозни причини за опасения, освен непонятното смътно безпокойство, което кой знае защо го обземаше.

Всъщност истинската причина за неговата сговорчивост сега се дължеше на желанието му да отклони вниманието на Мая от неизвестността, която все още витаеше около похитения ракетоплан. Колкото по-малко дъщеря му мислеше за Тони, толкова по-добре. Иначе отново можеше да им сервира някоя импулсивна, необмислена постъпка като бягството й във вилата.

— Каква красота — плясна с ръце Мая, след като люкът на вивариума се затвори зад тримата. — Никога не съм предполагала, че има такива грамадни рози.

Пред тях се изпречваше гора от алени цветове. Те значително се различаваха от познатите храсти. Извисяваха се над два човешки ръста, а цветовете им бяха големи колкото детска глава. Бяха се озовали в дебрите на едно необикновено растително царство, изникнало сякаш изпод магическата пръчка на някой добър вълшебник. Добър ли? Емил се оглеждаше недоверчиво и попипваше кобура на плазмения си пистолет.

— Нали мога да си откъсна за спомен? — завтече се момичето към розовия храст-дърво.

— Не пипай нищо! — почти изкрещя бащата. — Не виждаш ли, колко големи са бодлите? Ако не ме слушаш, веднага се връщаме назад.

Мая го погледна уплашено и Емил съжали за резкия си тон. Беше изнервен.

Промъкваха се из най-чудноватата гора, която човек можеше да си представи. Тук съжителствуваха огромни папрати и миниатюрни борчета. Гигантски треви полюшваха дървесните си стебла, а по земята пълзяха овощни дръвчета, чиито плодове едва се забелязваха сред дребните им листенца.

— А животните, няма ли да видим животни? — попита Леда.

— Сега във вивариума се изпробват мутациите на едноклетъчни организми — отвърна Емил. — Ще се срещнем и с тях. Разбира се, в момента всички външни фактори на въздействие са отстранени. Защото сред тях има и вредни, дори смъртоносни лъчи и ние не бихме могли да се движим из биокамерата.

Стигнаха до езеро. По бреговете му растеше тръстика с причудливи форми. От водата надничаха разноцветните чашки на водни лилии. Силен, тежък аромат насищаше въздуха, из който жужаха невиждани насекоми. Тримата тръгнаха по мостчето, което свързваше двата бряга.

— Колко спокойно е тука — въздъхна Мая, но изведнъж се оживи. — Гледайте, нещо се движи във водата.

Върху зеленикавата повърхност изплува странно създание, което непрестанно менеше формата си.

— Ето ви нещо изключително. Внимавайте — свръхгигантска амеба. Просто невероятно е, че това едноклетъчно, което при нормални условия има почти микроскопични размери, е станало толкова внушително — се разпали Емил. — Виждате ли какви фантастични промени могат да предизвикат необикновените условия на живот и външните дразнители?

Страхотен писък смрази кръвта в жилите му. Парапетът на дървеното мостче, от което гледаха езерото, се бе счупил под тежестта на облегналата се с цялото си тяло Мая и тя бе паднала във водата. Преди бащата да успее да реагира, Леда се мъчеше с ръце да я изтръгне от водната прегръдка. Но силите на жената не стигнаха и тя също се сгромоляса сред зеленикавата вода. Емил се втурна към потъващите, когато се случи нещо ужасно. Гигантските лъжекрачка, с които водното чудовище прихващаше храната си, обгърнаха неочакваната плячка и я повлякоха.

По дяволите, какво става със защитното поле? — мярна се в главата на Емил, докато насочваше плазмения пистолет към пихтиеобразната маса от бушуваща, извиваща се във всички посоки протоплазма на амебата. Ала дулото немееше. Щеше ли някога да забрави Емил стоновете и риданията от езерото? Той стоеше на брега яростен, но безпомощен, с късче безполезен метал в ръцете си. Отдавна да се бе хвърлил в кипящите езерни води, ако все още не се надяваше, че оръжието ще задействува и ще избави загиващите. Секундите се нижеха като жестоко отмъщение за неговата небрежност. „Толкова рядко се докосвам до плазмения пистолет, че…“ — сякаш искаше да се оправдае той.

Плясъците във водата престанаха. Настъпи страхотна тишина. Задушаваше се. Виеше му се свят. Дори нямаше вече сили да последва Мая и Леда в тяхната гибел. Най-сетне дългоочакваната светкавица блесна и плазменият поток се плъзна по повърхността на езерото. Сред парите на кипящата под огнената струя вода се гърчеше чудовището. Още, още, още… Емил натискаше спусъка с умопомрачаващо ожесточение. Спря за миг. Долу изчезваше една загадка за науката — унищожаваща силовите бариери материя. Извика — не, това не беше нормален вик, а отчаян зов на разстроено човешко същество. Вопълът му потъна в непрозрачните езерни води, които бяха заключили под себе си ужаса на една внезапно разразила се трагедия.

С трепереща ръка той обърна пистолета към себе си…