Асен Милчев
Улеят на времето (47)

7

Тони се беше усамотил до един от илюминаторите и гледаше с невиждащ поглед навън. От главата му не излизаше мисълта за Мая. Колко беше щастлив, когато се свързаха по радиостанцията. Но след това тя повече не се обади. А беше обещала. Юри Ликшо и Максим Грейси бяха обсебили единственото средство за свръзка, което щастливият случай им бе предоставил и непрекъснато обсъждаха някакви планове с Центъра по космонавтика. На два-три пъти момчето ги помоли да го свържат с неговата приятелка, но винаги му отвръщаха, че никой не отговаря на повикванията. Дали наистина беше така или само гледаха да се отърват от него? Не му се вярваше Мая да не е пожелала да се чуят отново. Пък и радиостанцията в края на краищата си беше негова…

Детето си оставаше дете. Съдбата на ракетоплана като че ли не го вълнуваше толкова.

Тони се помъчи да се разсее, като си представяше картини от лунния пейзаж. Много му се искаше да стъпи в космическия прах. Винаги си бе внушавал, че ще изпита някакво неповторимо усещане, когато се докосне до частица от безкрайно далечните светове…

Мисълта му продължи да скача. Майка му и баща му ще се изненадат, като го видят колко е пораснал. Ще се зарадват и на подаръците. Къде ли ще го заведат? Сигурно работата им е много интересна. Дали ще му позволят да си събере проби за петрографската сбирка на Мая…

Физиономията на Тони пак се промени. Подсещането за Мая го изпълваше с тревога.

— Защо си толкова посърнал? — внезапно се появи отнякъде Ева и приседна до него. — Кажи ми какво ти тежи на сърцето?

Тони се изчерви. Нима причините за неговото безпокойство бяха изписани на лицето му?

— О, нищо сериозно — смотолеви той. — Не мога да вляза във връзка с Мая — момичето, с което говорихме по радиостанцията.

— Мая ли? — оживи се Ева. — И има радиостанция? Та това сигурно е моята племеничка. Но да, разбира се — плясна с ръце тя, сещайки се за разговора на обеда у сестра си Леда преди заминаването. — Мая споменаваше за един свой приятел Тони, който ще пътува за Луната. Значи това си бил ти.

На Тони му стана приятно, че тази млада симпатична жена беше толкова близка на Мая. Сякаш изведнъж му олекна.

— Вие сте спасителите на ракетоплана — усмихна му се Ева. — Толкова малки, а вече герои…

Момчето се почувствува неудобно от шеговитата похвала и с облекчение посрещна идването на Сола Сегура и Виктор при тях.

— Мирише ми отново на нещо недобро — тайнствено изрече бабичката, в чийто удивителен нюх никой от групичката вече не се съмняваше. — Ако спасителната операция вървеше нормално, досега трябваше да има резултати.

— Какво искате да кажете? — уплашено подскочи Ева. — Да не би да смятате, че усилията на Центъра да ни спаси са пропаднали?

— Никой не е казал такова нещо, мила — както обикновено в такива случаи се впусна да я успокоява Виктор. — Възможни са всякакви усложнения, но всичко ще свърши добре.

В този момент към четиримата се приближиха двама други пътници и те трябваше да прекъснат разговора си. А как им се искаше и на Сола Сегура, и на Ева и Виктор, и на Тони да се успокояват открито в тези критични часове, да разговарят свободно с останалите хора на кораба. Но те бяха участници в едно съзаклятие и трябваше да премълчават онова, в което ги бяха посветили. Докога ли щеше да остане в тайна положението на ракетоплана?

Отнякъде се появиха двамата космонавти и Юри с доста омърлушена физиономия им пошепна:

— Спасителната операция е в ход. При Ланкони е проникнал пратеник от Центъра. Само че курсът на ракетоплана е променен така, както искаше нашият полудял командир. От командната кабина пазят пълно мълчание. Не знаем какво се е случило, но има вероятност Ланкони по някакъв начин да се е добрал до целта си и да насочва кораба по далечния курс, проваляйки замислите на Центъра. От Земята ни разрешиха да действуваме според нашата преценка на ситуацията.

— Какво означава това? — със свито сърце попита Ева.

— Ще се опитаме да влезем в кабината при Ланкони.

Шестимата разбраха, че положението им е много сериозно, може би безнадеждно. Но все още страхът не бе успял да ги стегне в задушаващата си прегръдка и те изпитваха желание да сторят нещо, да впрегнат всичките си сили, за да избягнат надвисналата опасност. А и нищо друго не им оставаше. Като че ли трябваше да разчитат само на себе си.