Включено в книгата
Оригинално заглавие
Братья Карамазовы, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 84 гласа)

По-долу е показана статията за Братя Карамазови от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Братя Карамазови.

Братя Карамазови
Бра́тья Карама́зовы
Първата страница от първото издание на романа
Първата страница от първото издание на романа
Автор Фьодор Михайлович Достоевски
Първо издание 1879-1880 г.
Руска империя
Издателство „Русский вестник“
Оригинален език руски
Жанрове Философски роман
Семейна сага
Вид роман
Поредица Петокнижие
Предходна „Юноша“

Издателство в БГ 1892 – Васил Юрданов (Шумен)
Преводач Васил Юрданов (1892)

бележки
  • първо издание на български език от 1892 г. в Шумен
Братя Карамазови в Общомедия

„Братя Карамазови“ (на руски: Бра́тья Карама́зовы) е роман на руския писател Фьодор Достоевски, публикуван през годините 1879-1880 в списание „Руски вестник“. Творбата е последната книга на знаменития автор, считана за неговото най-добро произведение и един от големите шедьоври на световната литература.

Книгата е философски роман, разглеждащ етически проблеми като Бог, свободата на волята и морала. Действието се развива в Русия от XIX век, като мястото на дейстивето има сходства със Старая Руса, където е написана по-голямата част от текста.

По произведението на Достоевски са направени редица филми, сериали и театрални пиеси, базирани или вдъхновени частично от първоизточника. Известната американска трупа „Летящите Братя Карамазови“, занимаващи се с жонглиране и комични изпълнения, взимат името си от руския роман.

Сюжет

Историята се върти около трима братя, всеки от тях с коренно различен характер: най-големият – Дмитрий Карамазов е безразсъден и буен войник, Иван Карамазов е циничен интелектуалец, а Альоша Карамазов религиозно и добродушно момче, който желае да влезе в манастир, под наставленията на своя старец Зосима. Баща на тримата е Фьодор Карамазов, който влиза в остра разправа с Димитрий заради наследството си. Буйният младеж се заканва публично, че ще убие баща си. Когато старецът умира изненадващо и мистериозно, всички обвинения падат върху Дмитрий. Истинският виновник на подлото деяние обаче се оказва Павел Фьодорович Смердяков – прислужник и незаконен син на Фьодор Карамазов. Смердяков признава за своето престъпление на Иван Карамазов, от чиито нихилистични концепции се повлиява да извърши злото деяние. След изповедта убиецът се самоубива.

Край на разкриващата сюжета част.

Персонажи

  • Фьодор Павлович Карамазов – заможен помешчик, баща на Дмитрий, Иван и Алексей. Жени се два пъти: първия за Аделаида Ивановна, от която е първият му син. Описан е налудничав и развратен старец, който води пиянски и сладострастен живот. Държи се абсурдно и шутовски, но чрез хитрост успява да урежда имотите и парите си. Изключително алчен и сребролюбив, готов на измами и изнудвания, за да се добере до голяма сума пари или богати имоти. Започва като беден помешчик. Избягва и се жени за богата наследница от дворянския род Миусови само заради паричните облаги. Успява да вземе от нея известна сума пари, преди да се разделят. Загива трагично и неясно.
  • Дмитрий Фьодорович Карамазов – първи син на Фьодор Крамазов от първия му брак с Аделаида Ивановна.
  • Иван Фьодорович Карамазов – втори син на Фьодор Карамазов и първи от втория му брак.
  • Алексей Фьодорович Карамазов – трети син на Фьодор Карамазов и втори от втория му брак.
  • Аделаида Ивановна Миусова – първата съпруга на Фьодор Павлович и майка на Дмитрий Фьодарович. Красавица, произхождаща от дворянския род Миусови. Аделаида е буйна и своенравна девойка, надарена със забележителна физическа сила. Избягва и се жени за Фьодор не по любов, а като израз на бунт към установените норми на обществото. Веднага след отвличането Миусова разбира, че мрази новия си мъж. Брачния им живот е напрегнат, изпълнен с множество скандали. Говори си, че самата тя често пребивала Карамазов. Нещастният съвместен живот приключва с бягството на Миусова с един обеднял учител-семинарист в Петербург, където след време умира при неизяснени обстоятелства.

Стил на писане

Историята в „Братя Карамазови“ се разказва от измислен безименен персонаж, който живее в същия град, обитаван от семейство Карамазови. Сюжетът включва много ретроспекции, странични истории и пасажи, посветени изцяло на даден образ от романа. Известна част от книгата е главата „Великият инквизитор“, разказана от Иван на Альоша, която заживява свой живот като разказ, отделен от обемната творба.

Външни препратки

Част трета

Книга седма
Альоша

I. Зловонието

Тялото на покойния йеросхимонах отец Зосима бе приготвено за погребение по установения ред. Както е известно, телата на умрелите монаси и схимници не се умиват. „Егда кто от монахов ко Господу отыдет (е казано в големия требник), то учиненный монах (тоест назначеният за това) отирает тело его топлою водой, творя прежде губою (тоест с гръцки сюнгер) крест на челе скончавшегося, на персех, на руках и на ногах и на коленах, вящше же ничто же.“ Всичко това извърши над покойния сам отец Паисий. След изтриването го облече в монашеското одеяние и го обви с мантията; за което според правилото малко я разряза, за да го обвие кръстообразно. На главата му сложи качулка с осмовръх кръст. Качулката оставиха открита, а лицето на покойния бе покрито с черно покривало. В ръцете му сложиха иконата на Спасителя. В такъв вид на разсъмване го сложиха в ковчега (който беше отдавна приготвен). А ковчега решиха да оставят в килията (първата голяма стая, същата, в която покойният старец приемаше братята и миряните) за през целия ден. Тъй като покойният беше по чин йеросхимонах, над него йеромонасите и йеродяконите трябваше да четат не Псалтира, а Евангелието. Четенето започна отец Йосиф веднага след панихидата, а отец Паисий, който пожела след туй да чете целия ден и цялата нощ, сега беше много зает и загрижен заедно с отеца игумен на скита, защото отведнъж почна да проличава все повече и повече сред манастирските братя и дошлите от манастирските хотели и от града тълпи миряни нещо необичайно, някакво нечувано и дори „неподобаващо“ вълнение и нетърпеливо очакване. И игуменът, и отец Паисий полагаха всевъзможни усилия поне донякъде да успокоят така суетящите се развълнувани хора. А когато разсъмна достатъчно, от града взеха да пристигат дори такива, които бяха взели със себе си своите болни, особено децата — сякаш бяха чакали специално тази минута, с явно упование в незабавната сила на изцелението, чието проявяване, както те вярваха, нямаше да се забави. И чак сега се разкри до каква степен всички у нас бяха свикнали да смятат починалия старец още приживе за несъмнен и велик светец. А пристигащите съвсем не бяха само от простолюдието. Това велико упование на вярващите, което тъй бързо и открито се проявяваше, и то с нетърпение и едва ли не настоятелно, изглеждаше на отец Паисий несъмнена съблазън и макар че много отдавна го беше предчувствувал, но то в същност надминаваше всичките му очаквания. Като срещаше някои развълнувани монаси, отец Паисий почна дори да ги гълчи: „Такова и тъй скорошно очакване на нещо велико — казваше той — е лекомислие, възможно само между миряните, но за нас неподобаващо.“ Но те почти не го слушаха и отец Паисий с безпокойство забелязваше това, въпреки че и той самият (ако трябва да си припомним всичко честно), макар и да се възмущаваше от твърде нетърпеливото очакване и да виждаше в него лекомислие и суета, но тайно в себе си, в дълбините на душата си, очакваше почти същото, каквото и тия развълнувани хора, което не можеше сам пред себе си да не признае. Въпреки всичко особено му бяха неприятни някои срещи, които събуждаха у него, поради известни предчувствия, големи съмнения. В нахлулата тълпа в килията на починалия забеляза с душевно отвращение (за което тутакси се упрекна) присъствието например на Ракитин или на далечния обдорски гост, калугера, който все още беше в манастира, и тях и двамата отец Паисий, кой знае защо, сметна за подозрителни — макар че в същия смисъл можеше да се отбележат не само те. Обдорският калугер правеше впечатление на най-суетящ се от всички вълнуващи се; той можеше да се види навсякъде, на всички места: навред разпитваше, навред се вслушваше, навред шепнеше с някакъв особен тайнствен вид. Изразът на лицето му пък беше най-нетърпелив и някак вече нервен, че онова, което се очаква, все още не става. А колкото до Ракитин, той, както после се разбра, се беше озовал тъй рано в скита по специално поръчение на госпожа Хохлакова. Тази добра, но безхарактерна жена, която не можеше да бъде допусната в скита, щом се събуди и научи за починалия, веднага бе изпълнена от такова неудържимо любопитство, че незабавно изпрати от свое име Ракитин, за да наблюдава всичко и да й донася незабавно писмено, да речем на всеки половин час, за всичко, което стане. А Ракитин тя смяташе за най-благочестив и вярващ младеж — до такава степен той умееше да се държи и да се представи всекиму според неговото желание, стига само да съзреше в това и най-малката полза за себе си. Денят беше ясен и светъл и мнозина от дошлите богомолци се тълпяха край скитските гробове, най-гъсто струпани около храма, но и пръснати по целия скит. Докато обхождаше скита, отец Паисий изведнъж си спомни за Альоша и че отдавна не беше го виждал, почти от нощес. И щом си спомни за него, веднага го забеляза в най-отдалечения ъгъл на скита до оградата, седнал върху надгробния камък на един починал в далечни времена, прочут с подвизите си калугер. Той седеше гърбом към скита, с лице към оградата, и сякаш се криеше зад паметника. Като се доближи съвсем до него, отец Паисий видя, че той, закрил лицето си с две ръце, макар и безгласно, но горчиво плаче и цялото му тяло се тресе от ридания. Отец Паисий постоя над него известно време.

— Стига, мили сине, стига, друже — прочувствено рече той най-после, — какво е това от тебе? Радвай се, а не да плачеш. Или не знаеш, че днешният ден е най-великият от всички негови дни? Къде е той сега, в тая минута, спомни си само това!

Альоша рече да го погледне, като откри подутото си от сълзи като на малко дете лице, но веднага пак, без да каже нито дума, се отвърна и отново закри лицето си с ръце.

— А може и да е право — изрече отец Паисий замислен, — да, плачи, плачи, Христос ти изпраща тези сълзи. „Твоите умилителни сълзици са само отдих душевен и ще дадат радост на милото ти сърце“ — добави той вече на себе си, като се отдалечаваше от Альоша и си мислеше за него с любов. Впрочем той по-скоро се отстрани, защото почувствува, че като го гледа, май и той ще заплаче. А времето минаваше, манастирските служби и панихиди за починалия продължаваха по реда си. Отец Паисий смени пак отец Йосиф при ковчега и пак пое от него четенето на Евангелието. Но още преди три часа след пладне стана нещо, за което споменах в края на миналата книга, нещо, което дотолкова не бе очаквал никой у нас и което толкова бе в разрез с всеобщото упование, че, повтарям, подробното и суетно повествование за това произшествие и досега извънредно живо се помни в нашия град и по цялата околност. Тук ще прибавя още веднъж лично от себе си: мен ми е почти противно да си спомням за това суетно и съблазнително събитие, а в същност най-обикновено и естествено и, разбира се, бих го отминал в разказа си, без да го спомена, ако то не беше повлияло по един много силен и определен начин върху душата и сърцето на главния, макар и бъдещ герой на моя разказ, Альоша, като предизвика в душата му един вид прелом и преврат, който потресе, но и укрепи неговия разум вече окончателно, за цял живот, и го насочи към известна цел.

И така да продължим. Когато още преди разсъмване положиха приготвеното за погребение тяло на стареца в ковчега и го внесоха в първата, бившата гостна стая, сред ония, които бяха при ковчега, възникна въпросът: трябва ли да се отварят прозорците на стаята? Но този въпрос, изречен от някого случайно и между другото, остана без отговор и почти незабелязан — може би го забелязаха само, и то в себе си, някои от присъствуващите, в този смисъл, че да се очаква разлагане и зловоние от тялото на такъв покойник е голяма нелепост, достойна дори за съжаление (ако не и насмешка) относно слабата вяра и лекомислието на изреклия този въпрос. Защото се очакваше тъкмо обратното. Но ето, скоро подир пладне започна нещо, отбелязано от влизащите и излизащите първо само мълком и в себе си и дори с явна боязън у всеки да съобщи на друг миналата му мисъл, което обаче към три часа след пладне се прояви тъй ясно и неопровержимо, че вестта за това мигом се разнесе по целия скит и сред всички богомолци, посетители на скита, тутакси проникна и в манастира и хвърли в изумление всички манастирски жители, а накрая съвсем скоро стигна и до града и развълнува там всички, и вярващи, и невярващи. Невярващите се възрадваха, а колкото до вярващите, намериха се някои, които се възрадваха дори повече от най-невярващите, защото „хората обичат падението на праведния и неговия позор“, както бе казал покойният старец в едно от своите поучения. Работата е там, че от ковчега малко по малко, после все повече, бе започнал да се носи дъх на разложение, а към три часа след пладне вече се усети твърде ясно и започна доста да се засилва. И отдавна вече не беше имало и дори не беше възможно да си припомни някой от целия минал живот на нашия манастир такава съблазън, грубо разюздана и дори невъзможна в друг случай, каквато се забеляза веднага след това събитие между самите калугери. Отсетне и дори подир много години някои наши разумни калугери, като си припомняха целия този ден в подробности, се учудваха и ужасяваха по какъв начин бе могла тая съблазън тогава да достигне до такива размери. Защото и по-рано се беше случвало да умират калугери, живели много праведен живот и чиято праведност познаваха всички, старци богобоязливи, а пък и от техните смирени ковчези бе излизало зловоние, което естествено се появява при всеки мъртвец, ала това не създаваше съблазън, дори каквото и да било вълнение. Разбира се, имало е и у нас някои измежду починалите в старо време, споменът за които беше се запазил още жив в манастира и останките на които според преданието не бяха показали тление — нещо, което умилително и тайнствено беше повлияло на братята и се беше съхранило в тяхната памет като нещо благолепно и чудесно и като обет за бъдеща още по-голяма слава от техните гробници, ако само по волята Божия настъпят такива времена. Особено беше се запазил споменът за доживелия до сто и пет години старец Йов, знаменит подвижник, велик постник и мълчаливец, който беше починал отдавна, още през десетте години на настоящото столетие, и чийто гроб с особено и извънредно уважение се показваше на всички богомолци, когато идваха за пръв път, като се споменаваха при това тайнствено някакви велики надежди. (Това беше същият гроб, на който отец Паисий намери сутринта Альоша.) Освен за тоя отдавна починал старец имаше същият жив спомен и за починалия сравнително неотдавна велик отец йеросхимонах старец Варсанофий, същия, от когото отец Зосима бе приел старчеството и когото още приживе всички богомолци в манастира смятаха просто за юродив. За тия двама беше се запазило в преданието, че лежали в ковчезите си като живи и били погребани съвсем нетленни и че дори лицата им като да се били просветлили в ковчега. А някои дори си спомняха упорито, че от техните тела се усещало явно благоухание. Но дори въпреки тия тъй внушителни спомени все пак би било трудно да се обясни пряката причина, поради която пред ковчега на стареца Зосима можа да стане нещо толкова лекомислено, нелепо и злобно. Колкото до мен лично, аз мисля, че тук се бяха събрали едновременно и много други неща, множество различни причини, които общо бяха повлияли. Една от тях например беше просто онази закореняла вражда към старчеството като към зловредно новаторство, която се таеше дълбоко в манастира в умовете на мнозина още калугери. А после, разбира се, главното беше завистта към светостта на починалия, тъй силно утвърдила се приживе, че сякаш беше забранено дори и да се възразява против нея. Защото, макар че покойният старец беше привлякъл към себе си мнозина и не толкова с чудеса, колкото е любов, и беше създал около себе си сякаш цял един свят от хора, които го обичаха, все пак и дори толкова повече именно с това си беше спечелил и завистници, а след това и ожесточени врагове, и явни, и тайни, и не само между манастирските жители, но дори и между миряните. Никому например не беше направил зло, но ето: „Защо пък го смятат толкова за светец?“ И единствено само тоя въпрос, като се повтаряше постепенно, породи най-накрая цяла бездна от най-ненаситна злоба. Ето защо аз мисля, че мнозина, като усетиха тленната миризма на тялото му, при това тъй скоро — защото не беше минал още и един ден от смъртта му, — бяха безкрайно зарадвани; също както измежду преданите на стареца, които и досега го почитаха, се намериха веднага такива, които бяха едва ли не оскърбени и обидени лично от това събитие. А всичко ставаше постепенно по следния начин.

Щом започна да се усеща разложението, вече дори и само по вида на калугерите, които влизаха в килията на покойния, можеше да се разбере защо идват. Влезе, постои малко и излиза да потвърди по-скоро вестта пред другите, които на тълпа чакаха вън. Някои от тия очакващи скръбно поклащаха глава, а други дори не искаха да крият радостта си, която явно сияеше в озлобените им погледи. И никой вече не ги укоряваше, никой не издигаше глас за добра дума, което беше дори чудно, защото преданите на починалия старец бяха в манастира все пак мнозинство; но види се, сам Господ допусна, щото този път малцинството временно да вземе връх. Скоро в килията почнаха да се явяват същите съгледвачи и измежду миряните, повечето измежду образованите посетители. От простолюдието влизаха малцина, макар че пред портата на скита се беше натрупал много народ. Несъмнено беше, че именно подир три часа приливът на светските посетители се засили много и именно вследствие на съблазнителната вест. Такива, които може би изобщо нямаше да дойдат тоя ден и нито биха мислили да идват, сега неочаквано дойдоха, между тях и някои особи със значителен чин. Впрочем външно благочинието още не се нарушаваше и отец Паисий твърдо и отсечено, със строго лице продължаваше да чете гласно Евангелието, като че ли не забелязваше това, което става, макар че отдавна беше забелязал нещо необичайно. Но ето че и до него започнаха да достигат гласове, отначало доста тихи, но постепенно все по-силни и по-смели. „Изглежда, че Божият съд не е като човешкия“ — дочу изведнъж отец Паисий. Пръв го промълви един мирянин, градски чиновник, вече доста възрастен човек, и доколкото се знаеше за него, твърде набожен, но като го промълви гласно, той само повтори онова, което калугерите отдавна си шепнеха на ухо. Те отдавна вече бяха пошепнали тази безнадеждна дума и най-лошото беше, че почти с всяка минута проличаваше и нарастваше при тая дума някакво тържество. Скоро обаче започна да се нарушава дори самото благочиние и ето сякаш всички почувствуваха дори някакво право да го нарушат. „И как можа да се случи това — казваха някои от калугерите, изпърво сякаш със съжаление. — Тялото му беше малко, сухо, кожа и кости, откъде се взе това зловоние?“ — „Значи, нарочно Бог е поискал да укаже“ — бързо прибавяха други и тяхното мнение се приемаше безспорно и на минутата, защото все пак те сочеха, че макар зловонието да е естествено, както при всеки починал грешник, все пак би се усетило по-късно, а не с това толкова явно избързване, поне след едно денонощие щеше да се появи, а „това изпревари природата“, значи, е само от Бога и нарочно негово указание. Искал е да посочи. Това съждение поразяваше неотразимо. Кроткият отец йеромонах Йосиф, библиотекарят, любимец на покойния, понечи да възрази на някои от злодумците, „че не е винаги така“ и че не е някаква догма в православието тази необходимост за нетление на телата на праведниците, а е само едно мнение и че дори в най-прославените кътчета, в Атон например, не се смущават толкова от тленната миризма и не телесната нетленност се смята там главен признак за прославянето на спасените, а цветът на костите им, когато телата им пролежат много години в земята и дори изтлеят в нея, „и ако се намерят костите жълти като восък, това е именно най-главният знак, че Господ е прославил покойния праведник; ако пък се намерят не жълти, а черни, това значи, че не го е удостоил Господ със слава — ето как е в Атон, място велико, където от древни времена непоклатимо и в пресветла чистота се съхранява православието“ — завърши отец Йосиф. Но думите на смирения отец минаха без внушение и дори предизвикаха насмешлив отпор: „Всичко това е ученост и новаторство, няма какво да го слушаме“ — решиха в себе си монасите. „У нас е постарому; малко ли новаторства излизат сега, трябва ли да подражаваме на всички?“ — прибавяха други. „У нас е имало свети отци не по-малко, отколкото там. Те там са под турско робство и всичко са изпозабравили. При тях и православието отдавна се е замътило, пък и камбани нямат“ — добавяха най-големите присмехулници. Отец Йосиф се оттегли огорчен, толкова повече, че и самият беше изказал своето мнение не съвсем твърдо, а като че ли също без много да си вярва. Но той със смущение долови, че започва нещо твърде неблаговидно и че надига глава дори истинско непокорство. Малко по малко подир отец Йосиф затихнаха и всички разсъдливи гласове. И някак така стана, че всички, които обичаха покойния старец и приемаха въвеждането на старчеството с умилно послушание, отведнъж се изплашиха страшно от нещо и като се срещаха, само плахо се поглеждаха в лицата. Неприятелите пък на старчеството като новаторство гордо вдигнаха глава. „Покойният старец Варсанофий не само не вонеше, а лееше благоухание — злорадо напомняха те, — но той не беше със старчество заслужил, а с това, че беше праведен.“ А веднага след туй върху току-що починалия старец се посипаха и упреци, и дори обвинения: „Несправедливо учеше той: учеше, че животът е велика радост, а не смирение в сълзи“ — казваха едни от най-неумните. „Вярваше по модата, не признаваше материалния огън в ада“ — прибавяха други, още по-неумни от тях. „Не беше строг в поста, разрешаваше си разни сладости, ядеше сладко от вишни с чай, много го обичаше, госпожиците му го изпращаха. Прилича ли на калугер да пие чайове?“ — приказваха други завистници. „Горделиво се държеше — жестоко припомняха най-злорадите, — за светия се смяташе, на колене му падаха и той го приемаше като редно.“ „Злоупотребяваше с тайнството на изповедта“ — прибавяха със злобен шепот най-големите противници на старчеството, и то измежду най-старите и строги в своето богомолство калугери, истински постници и мълчаливци, които мълчаха, докато той беше жив, но сега отведнъж отвориха уста, което вече беше ужасно, защото техните думи силно влияеха на младите и още нестабилни калугери. Внимателно слушаше всичко това и обдорският гостенин, калугерът от „Свети Силвестър“, дълбоко въздишаше и поклащаше глава: „Да, както личи, отец Ферапонт вчера говори справедливо“ — каза си той и в този момент се показа и самият отец Ферапонт; той идеше сякаш именно за да засили сътресението.

По-рано споменах, че той излизаше от дървената си килийка на пчелина рядко, дори на църква по много време не се появяваше, за което не му придиряха твърде, защото го смятаха за юродив и не го задължаваха да изпълнява общите за всички правила. Но ако трябва да се каже цялата истина, всичко туй се допускаше за него дори и поради известна необходимост. Защото такъв голям постник и мълчаливец, който дни и нощи се молеше (и дори заспиваше на колене), беше дори някак прекалено да го обременяват настоятелно с общия устав, щом не искаше да се подчини. „Той е от всички нас по-свят и изпълнява много по-трудни неща, отколкото по устава — биха казали тогава калугерите. — А дето не ходи в църква, значи, че сам знае кога трябва да ходи, той си има свой устав.“ Поради тоя възможен ропот и съблазън оставяха отец Ферапонт на мира. Стареца Зосима, както знаеха вече всички отци, отец Ферапонт никак не обичаше; и ето до неговата килийка стигна изведнъж вестта, че „Божият съд, значи, не е като човешкия и че дори изпреварил природата“. Вероятно един от първите, отърчал да му предаде това известие, е бил обдорският гостенин, който вчера беше го посетил и беше си излязъл в ужас. Споменах също, че отец Паисий, който твърдо и непоколебимо стоеше и четеше над ковчега, макар и да не можеше да чува и вижда какво става вън от килията, със сърцето си безпогрешно предугаждаше всичко най-важно, защото познаваше издъно средата, в която живееше. Не беше смутен, очакваше без страх какво още може да стане и следеше с пронизващ поглед бъдещия изход от това вълнение, който вече се рисуваше пред умствения му взор. Ала отведнъж един необикновен и вече явно нарушаващ благочинието шум отвън порази слуха му. Вратата се отвори цялата и на прага се появи отец Ферапонт. След него, както се забелязваше и дори ясно се виждаше от килията, бяха се натрупали долу пред стълбите много монаси, които го придружаваха, а между тях и миряни. Съпровождащите го обаче не влязоха и не се качиха, а се спряха и очакваха какво ще каже и ще направи по-нататък отец Ферапонт, защото предчувствуваха, и то с известен страх въпреки цялата си дързост, че той ненапразно бе дошъл. Като се спря на прага, отец Ферапонт вдигна ръце и иззад дясната му ръка надзърнаха острите и любопитни очички на обдорския гостенин, който единствен не изтърпя и се качи след отец Ферапонт поради голямото си любопитство. А всички други освен него, щом вратата се отвори тъй шумно, напротив, отстъпиха още по-назад от внезапен страх. Като вдигна ръце нагоре, отец Ферапонт изведнъж взе да вика:

— Извергая извергну! — И веднага започна, обръщайки се поред на четирите страни, да прекръства с ръка стените и четирите ъгъла на килията. Това действие на отец Ферапонт бе разбрано от съпровождащите го, защото те знаеха, че той винаги правеше така, където и да влезеше — нито ще седне, нито дума ще каже, докато най-напред не прогони нечистата сила.

— Махни се, сатана, махни се, сатана! — повтаряше той при всеки кръст. — Извергая извергну! — извика пак. Беше облечен в грубото си расо, препасано с връв. Изпод кълчищната му риза се виждаха открилите му гърди, обрасли с бели косми. Нозете му бяха съвсем боси. Щом размаха ръце, почнаха да се люлеят и да дрънчат жестоките вериги, които носеше под расото. Отец Паисий прекъсна четенето, пристъпи напред и застана пред него в очакване.

— Защо си дошъл, честни отче? Защо нарушаваш благочинието? Защо вълнуваш смиреното стадо? — проговори той най-после, като го гледаше строго.

— Поради що съм дошъл? Що питаш? Како веруеш? — изкрещя отец Ферапонт като юродив. — Дойдох да изгоня тукашните ви гости, дяволи мръсни. Гледам, много сте ги насъбрали без мен. С метла искам да ги нзмета.

— Злия дух гониш, а може би на него служиш — безстрашно продължи отец Паисий, — и кой може да каже за себе си: „свят съм“? Ти ли, отче?

— Нечестив съм, а не свят. В кресло няма да седна и няма да поискам да ми се кланят като на идол! — кресна отец Ферапонт. — Нине людете вярата свята съсипват. Покойникът, вашият светия — обърна се той към тълпата, като сочеше с пръст ковчега, — отричаше дяволите. Слабително даваше против дяволите. И ето те се развъдиха при вас като паяци из ъглите. А днес и той самият се въвони. В това указание Господне велико виждаме.

И наистина веднъж се беше случило така, когато отец Зосима беше жив. На един от калугерите започна да се присънва, а накрая и наяве да му се явява нечистата сила. А когато той в най-голям страх откри това на стареца, последният му препоръча непрекъсната молитва и усилен пост. Но когато и това не помогна, го посъветва, без да прекъсва поста и молитвите, да вземе едно лекарство. От това мнозина още тогава се изкушаваха и говореха помежду си, поклащайки глава, а най-много отец Ферапонт, комуто веднага бяха побързали да разправят някои хулители относно „необикновеното“ за такъв особен случай разпореждане на стареца.

— Махни се, отче! — рече повелително отец Паисий. — Не хората съдят, а Бог. Може тук да виждаме такова „указание“, що е непосилно да разберем ни ти, ни аз, ни някой друг. Махни се, отче, и не вълнувай стадото! — повтори той настойчиво.

— Не спазваше постите според калугерския си чин, от туй е и указанието. Това е ясно и грехота е да се крие! — не мирясваше загубилият разум разпален вярващ. — От сладкиши се съблазняваше, госпожите му носеха в джобовете си, с чай се подслаждаше, на стомаха си угаждаше, пълнеше го със сладости, а ума си — с надменни помишления… Зарад туй претърпя този срам…

— Лекомислени са словата ти, отче! — издигна глас и отец Паисий. — На твоя пост и на твоето подвижничество се удивлявам, но думите ти са лекомислени, като да ги говори някой непостоянен и младоумен младеж мирски. Излез си, отче, заповядвам ти! — прогърмя в заключение отец Паисий.

— Аз ще си отида! — проговори отец Ферапонт, сякаш малко смутен, но без да го напуска озлоблението. — Вий сте учени! От много ум сте възнесени над моето нищожество. Дойдох тук малограмотен, а тук и което знаех, забравих, сам Господ Бог ме защити мене, нищожния, от вашата премъдрост…

Отец Паисий стоеше над него и чакаше с твърдост. Отец Ферапонт помълча и изведнъж се натъжи, подпря с дясната си длан бузата и произнесе напевно, взрян в ковчега на покойника:

— Над него утре ще пеят: „Помощник и покровител“ — православния канон, а над мен, като издъхна, само „Кая житейская сладость“ — мъничко стихирче[1] — проговори той сълзливо и жално. — Възгордели сте се и възнесли, пусто е това място! — закрещя внезапно като луд, махна с ръка, бързо се обърна и бързо слезе по стъпалата надолу. Тълпата, която чакаше долу, се раздвижи; някои веднага тръгнаха след него, но някои се забавиха, защото килията все още беше отворена, а отец Паисий бе излязъл подир отец Ферапонт на вратата и наблюдаваше оттам. Но разпаленият старик още не беше свършил; като се отдалечи на двадесетина крачки, той изведнъж се обърна към залязващото слънце, вдигна двете си ръце и — като да го подкоси изведнъж някой — сгромоляса се на земята с неистов крясък.

— Моят Господ победи! Христос победи залязващото слънце! — изкрещя неистово той с вдигнати към слънцето ръце и като падна по очи на земята, зарида с глас като малко дете, цял разтреперан от плач, прострял по земята ръце. Тогава всички се спуснаха към него, чуха се възклицания и ридание в отговор на неговите ридания… Някакво изстъпление обзе всички.

— Ето кой е свят! Ето кой е праведен! — чуха се възгласи вече без страх. — Ето кой трябва да бъде старец — прибавяха други вече озлобено.

— Няма да стане старец… Ще отхвърли това… няма да служи на проклетото новаторство… няма да подражава на техните глупости — тутакси подзеха други гласове и докъде би стигнало това, мъчно може да си представи човек, но тъкмо в тази минута удари камбаната, призовавайки за служба. Изведнъж всички почнаха да се кръстят. Вдигна се и отец Ферапонт и кръстейки се, тръгна към своята килия, без да се обръща, като все още продължаваше да вика, но вече нещо съвсем несвързано. Подир него тръгнаха някои, малцина на брой, но мнозинството почна да се разотива, бързайки за служба. Отец Паисий предаде четенето на отец Йосиф и слезе долу. От безумните викове на тези фанатици не можеше да се разколебае, но сърцето му изведнъж се опечали и затъгува за нещо странно и той почувствува това. Спря се и изведнъж се попита: „Защо е тази моя тъга, дори до упадък на духа?“ — и с учудване прозря тутакси, че тази внезапна негова скръб произлиза, изглежда, от една съвсем малка и особена причина: работата е там, че в тълпата, която се трупаше сега пред входа на килията, между другите развълнувани забеляза и Альоша и си спомни сега, че като го видя, веднага почувствува в сърцето си сякаш някаква болка. „Но нима този младеж толкова много значи сега в моето сърце?“ — попита се той изведнъж с учудване. В тази минута Альоша тъкмо минаваше покрай него, като да бързаше нанякъде, но не по посока на храма. Погледите им се срещнаха. Альоша бързо отмести очи и ги сведе към земята и вече по самия вид на младежа отец Паисий се досети каква силна промяна става в този миг в него.

— Нима и ти си се изкушил? — възкликна изведнъж отец Паисий. — Та нима и ти си с маловерните! — прибави той скръбно.

Альоша се спря и някак неопределено погледна отец. Паисий, но пак бързо отмести очи и пак ги сведе към земята. При това той стоеше извърнат встрани и не обърна лице към отец Паисий. Отец Паисий го наблюдаваше внимателно.

— Но закъде бързаш? Благовестят за служба! — попита той пак, но Альоша пак не отговори нищо.

— Да не напускаш скита? Как тъй, без да обадиш, без да се благословиш?

Изведнъж Альоша се усмихна накриво, странно, много странно стрелна с очи отец Паисий, онзи, комуто го бе поверил, умирайки, бившият негов ръководител, бившият властелин на сърцето и ума му, възлюбленият негов старец, и изведнъж пак като преди, без да отговори, махна с ръка, сякаш дори без да го е грижа дали се държи почитателно, и тръгна е бързи крачки към портите на скита.

— Ти пак ще се върнеш! — пошепна отец Паисий, като гледаше подире му с горчиво учудване.

II. Такава минутка

Отец Паисий, разбира се, не се излъга, като реши, че неговото „мило момче“ ще се върне пак и може би дори (макар и не напълно, но все пак прозорливо) проникна в истинския смисъл на душевното състояние на Альоша. Независимо от това признавам откровено, че самият аз много трудно бих могъл да предам сега ясно точния смисъл на тази странна и неопределена минута в живота на толкова обичния ми и толкова още млад герой на моя разказ. На горчивия въпрос на отец Паисий, отправен към Альоша: „Или и ти си с маловерните?“ — аз, разбира се, бих могъл със сигурност да отговоря вместо Альоша: „Не, той не е с маловерните.“ Нещо повече, дори беше точно обратното: цялото негово смущение бе произлязло именно от това, че той много вярваше. Ала смущение все пак имаше, все пак се беше породило и то беше тъй мъчително, че дори и после, дълго време след това, Альоша смяташе този скръбен ден за един от най-тежките и съдбоносни дни в живота си. А ако ме попитат направо: „Нима пък всичката тази тъга и тревога са се породили у него само защото тялото на неговия старец, вместо да започне незабавно да дава изцеления, напротив, бе подложено на такова бързо разлагане“, ще отговоря на това, без да се колебая: „Да, наистина, така беше.“ Бих помолил само читателя да не бърза още да се смее твърде много на чистото сърце на моя младеж. А самият аз не само нямам намерение да моля прошка от него или да извинявам и оправдавам неговата простодушна вяра с младата му възраст например или с неуспехите в науката, които бе изучавал по-рано, и пр., и пр., но ще направя дори противното и твърдо ще заявя, че чувствувам искрено уважение към природата на неговото сърце. Без съмнение друг някой младеж, който приема сърдечните впечатления предпазливо, който вече умее да обича не горещо, а само топло, с ум, макар и верен, но прекалено разсъдителен за възрастта (и затова евтин), такъв юноша, казвам аз, би избягнал онова, което се случи с моя юноша, но в някои случаи наистина е по-почтено да се поддаде човек на известно увлечение, макар и неразумно, но все пак породено от голяма любов, отколкото да не му се поддаде изобщо. Толкова повече на младини, защото неблагонадежден е онзи юноша, който е винаги прекалено разсъдителен и такъв няма голяма стойност — това е моето мнение! „Но — ще се противопоставят може би разумните хора — не може пък всеки юноша да вярва в такъв предразсъдък и вашият юноша не може да бъде образец за другите.“ На това ще отговоря пак: да, моят юноша вярваше, вярваше свято и непоклатимо, но аз все пак не моля прошка за него.

Видите ли: макар и да заявих по-горе (и може би твърде прибързано), че няма да обяснявам, да се извинявам и да оправдавам моя герой, но виждам, че все пак е необходимо да обясня някои работи, за да може разказът ми да бъде разбран по-нататък. Ето какво ще кажа: тук въпросът не беше за чудесата. Не става дума за нетърпеливо лекомислено очакване на чудеса. И не за тържеството на някакво убеждение бяха потрябвали тогава чудеса на Альоша (това пък съвсем не), не заради някаква идея предварителна, превзета, която по-скоро да възтържествува над друга — о, не, съвсем не: тук във всичко това и преди всичко на първо място стоеше пред него лицето и само лицето — лицето на неговия възлюблен старец, лицето на онзи праведник, когото почиташе до такова обожание. Там е работата, че цялата любов, която се таеше в неговото младо и чисто сърце към „все и вся“, по̀ така време и през цялата минала година понякога като че ли се съсредоточаваше, може би дори неправилно, главно само върху едно същество, поне в най-силните пориви на сърцето му — върху неговия възлюблен старец, сега покойник. Наистина това същество тъй дълго бе стояло пред него като безспорен идеал, че всичките му младежки сили и целият им устрем не можеха да не се насочат изключително към този идеал, та понякога дори до забравяне на „все и вся“. (По-късно си спомняше, че през този тежък ден съвсем беше забравил брат си Дмитрий, за когото така беше загрижен и неспокоен предната вечер; забравил беше също да занесе на бащата на Илюшечка двестате рубли, което с такъв жар бе решил по-рано да изпълни.) Но все пак не чудеса му трябваха, а само „висша справедливост“, която беше, според неговото вярване, нарушена и което тъй жестоко и внезапно рани сърцето му. И какво от това, че тази „справедливост“ в очакванията на Альоша, дори и от самия ход на нещата, беше взела формата на чудеса, незабавно очаквани от праха на неговия обожаван бивш ръководител? Та така мислеха и очакваха и всички в манастира, дори ония, пред ума на които Альоша се прекланяше, самият отец Паисий например, и ето че Альоша, без да се тревожи от някакви съмнения, бе облякъл и своите мечти в същата форма, в каквато ги бяха облекли всички. Пък и отдавна вече това се беше оформило така в неговото сърце поради цялата година манастирски живот и то вече бе свикнало да очаква това. Но справедливост жадуваше той, справедливост, а не само чудеса! И ето онзи, който трябваше според неговите надежди да бъде издигнат най-високо от всички в целия свят — той вместо славата, която му подобаваше, отведнъж бе низвергнат и опозорен! За какво? Кой бе отсъдил? Кой можеше така да отсъди — ето въпросите, които веднага налегнаха неопитното му и девствено сърце. Той не можеше да понесе без обида и дори без сърдечно озлобление, че най-праведният от праведните е подхвърлен на такова присмехулно и злобно надсмиване от страна на тъй лекомислената и толкова под него стояща тълпа. Но нека да нямаше никакви чудеса, нека да не станеше никакво чудо и да не се оправдаеше веднага очакваното, ала защо стана безславие, защо се допусна позор, защо е това прибързано тление, което бе „изпреварило природата“, както казваха злобните монаси? Защо е това „указание“, което с такова тържество извеждат сега заедно с отец Ферапонт, и защо смятат, че дори са получили правото да го тълкуват така? Къде е прочее провидението и Божият пръст? Защо се беше скрило в „най-потребната минута“ (мислеше Альоша) и сякаш само бе поискало да се подчини на слепите, неми, безжалостни естествени закони?

Ето от какво се късаше сърцето на Альоша и, разбира се, както вече казах, на преден план тук стоеше лицето, което обичаше най-много на света, и тъкмо то бе „опозорено“, тъкмо то бе „опетнено“! Нека този ропот на моя юноша да беше лекомислен и безразсъден, но все пак за трети път повтарям (и предварително съм съгласен, че може би правя това също от лекомислие): аз се радвам, че моят юноша се оказа не толкова разсъдителен в такава минута, защото за разсъдъка винаги ще има време у човек, който не е глупав, но ако в такава изключителна минута не се намери любов в сърцето на юношата, кога ще я има? Не искам обаче да премълча в този случай и едно странно нещо, което, макар и мигновено, но все пак се мярна в ума на Альоша в тази съдбоносна и объркана за него минута. Това ново нещо, което премина през ума му, беше някакво мъчително впечатление от вчерашния разговор с брат му Иван, който той сега непрекъснато си спомняше. Именно сега. О, не че се беше разколебало в душата му нещо от нейните основни, стихийни, така да се каже, вярвания. Своя Бог той обичаше и вярваше в него твърдо, макар че внезапно беше, току-речи, възроптал против него. Но все пак някакво смътно, но мъчително и ядно впечатление от припомнения вчерашен разговор с брат му Иван изведнъж сега наново се раздвижи в душата му и все повече и повече се стремеше да избие на повърхността. Когато вече почна съвсем да се здрачава, Ракитин, който минаваше през боровата гора от скита за манастира, неочаквано съзря Альоша, легнал по очи под едно дърво, неподвижен и като че заспал. Ракитин се приближи и го повика:

— Тук ли си, Алексей? Та нима… — заговори той учуден, но не довърши и се спря. Искаше да каже: „Нима дотам си стигнал?“ Альоша не го и погледна, но по раздвижването му Ракитин веднага почувствува, че той го чува и разбира.

— Но какво ти е? — продължи той да се учудва, но учудването на лицето му започна да се сменя с усмивка, която преминаваше все повече и повече в подигравателен израз.

— Слушай, търся те вече два часа и повече. Ти изведнъж изчезна оттам. Какво правиш тук? Какви са тия благоглупости от тебе? Та погледни ме поне…

Альоша вдигна глава, седна и подпря гръб на дървото. Той не плачеше, но лицето му изразяваше страдание, а в погледа му личеше раздразнение. Той впрочем не гледаше Ракитин, а някъде встрани.

— Знаеш ли, че съвсем ти се е променило лицето? Нищо не е останало от предишната ти прословута кротост. Разсърдил си се някому, или какво? Обидили ли са те?

— Остави ме! — проговори изведнъж Альоша, пак без да го погледне, и уморено махна с ръка.

— О-хо, я виж какви сме станали! Взехме да подвикваме съвсем като другите смъртни. И това един ангел! Е, Альошка, учуди ме ти, знаеш ли, искрено ти го казвам. Отдавна на нищо тук не се учудвам. Но теб все съм те имал за образован човек…

Альоша най-сетне го погледна, но някак разсеяно, сякаш все още не го разбираше добре.

— Но нима само затова, че твоят старец взе да се вмирисва? Та сериозно ли си вярвал, че ще почне да върти чудеса? — извика Ракитин, преминавайки пак към най-искрено учудване.

— Вярвах, вярвам и искам да вярвам, и ще вярвам, е, какво искаш още? — извика Альоша нервно.

— Съвсем нищо, гълъбче. Уф, дявол го взел, та на такива работи дори тринадесетгодишен ученик сега не вярва. Но впрочем по дяволите… Та си се разсърдил, значи, сега на своя Бог, възбунтувал си се: не ме зачетоха, един вид, с чин, за празника орден не ми дадоха! Ех, вие!

Альоша някак продължително и с присвити очи изгледа Ракитин и в очите му нещо изведнъж проблесна… но не озлобление към Ракитин.

— Аз против моя Бог не се бунтувам, само „неговия свят не приемам“ — усмихна се изведнъж Альоша криво.

— Как тъй неговия свят не приемаш? — каза Ракитин, като се позамисли върху отговора му. — Какви са тия глупости?

Альоша не отговори.

— Хайде, стига сме приказвали празни приказки, сега по същество: ял ли си днес?

— Не помня… ядох, струва ми се.

— Трябва да се подкрепиш, ако се съди по лицето ти. Да те съжали човек, като те гледа. При това и през нощта не си спал, чух, заседание сте имали там. А после всичките тези дандании и разправии… Само малко просфора сигурно си сдъвкал! Аз имам в джоба наденица, одеве я взех от града за всеки случай, като идвах насам, но ти сигурно наденица няма да ядеш…

— Дай наденицата.

— Е-хе! Я го виж ти! Значи, вече пълен бунт, барикади! Е, братко, няма защо да се пренебрегват тези неща. Ела у нас… И аз бих му гаврътнал сега малко водка, уморен съм ужасно. Водка май няма да се решиш… или ще пийнеш?

— Давай и водка.

— Охо! Чудно, братко! — И Ракитин го изгледа като луд. — Е, все едно, водка или наденица, но това е добре, чудесно и не бива да се изпуща, да вървим!

Альоша стана от земята мълком и тръгна подир Ракитин.

— Да го видеше сега това брат ти Ванечка, как ли щеше да се изуми! Тъкмо се сетих, твоят брат Иван Фьодорович тази сутрин си дигнал чуковете за Москва, знаеш ли?

— Знам — безчувствено рече Альоша и изведнъж му се мярна лицето на брат му Дмитрий, но само се мярна, и макар и да му напомни нещо, някаква бърза работа, която не можеше повече да се отлага нито минута, някакъв дълг, страшно задължение, но и този спомен не му направи никакво впечатление, не стигна до сърцето му, а в същия миг излетя от паметта му и той го забрави. Но дълго време после Альоша си спомняше това.

— Твоето братче Ванечка веднъж се беше изказало за мене, че съм бил „бездарна либерална торба“. И ти веднъж също не издържа и ми даде да разбера, че съм „безчестен“… Нищо! Ще видя сега аз вашата надареност и честност (Ракитин довърши това вече на себе си, шепнешком). Тю, слушай! — заговори той пак високо. — Я да заобиколим манастира и да тръгнем по пътечката право към града… Хм! Тъкмо трябва да се отбия у Хохлакова. Представи си: аз й писах за всичко, което стана, и моля ти се, тя веднага ми отговори с бележка, написана с молив (ужасно обича да пише бележки тази дама), че „никак не очаквала от такъв почтен старец като Зосима такава постъпка“! Така е писала: „постъпка!“ И тя ядосана; ех, вие! Почакай! — извика той внезапно, спря се и като хвана Альоша за рамото, спря и него.

— Знаеш ли, Альоша — изпитателно го гледаше той в очите, цял под впечатление на внезапна нова мисъл, озарила го отведнъж, и макар че външно се смееше, очевидно се боеше да изрази гласно тази нова внезапна своя мисъл, до такава степен все още не можеше да повярва в странното за него и съвсем неочаквано настроение, в което виждаше сега Альоша, — Альоша, знаеш ли къде е най-добре да отидем сега? — изговори той най-после плахо и умолително.

— Все едно… където искаш.

— Я да отидем при Грушенка, а? Ще дойдеш ли? — изрече най-после Ракитин, чак разтреперан целият от плахо очакване.

— Да отидем при Грушенка — спокойно и бързо отговори Альоша и това беше толкова неочаквано за Ракитин, тоест такова бързо и спокойно съгласие, че той едва не отскочи назад.

— Е-е!… Туйто! — възкликна от изумление, но изведнъж улови здраво Альоша под ръка и бързо го повлече по пътечката, като все още ужасно се боеше, че решителността на Альоша ще се изпари. Те вървяха мълчаливо, Ракитин дори не смееше да заговори.

— А колко ще се зарадва тя, колко ще се зарадва… — само изломоти той, но пак млъкна. А и съвсем не за радост на Грушенка влачеше сега Альоша при нея; той беше човек сериозен и нищо не предприемаше без изгодна за себе си цел. А сега целта му беше двойна: първо, отмъстителна, тоест да види „позора на праведния“ и вероятното „падение“ на Альоша „от светец до грешник“, от което предварително се опияняваше, и, второ, имаше пред вид и известна материална, дори твърде изгодна за себе си цел, за която ще се каже по-долу.

„Значи, такава минутка се е случила — мислеше си той весело и злобно — и ето сега ще я пипнем за врата тази минутка, защото тя ни е извънредно удобна.“

III. Стръкчето лук

Грушенка живееше в най-оживената част на града, близо до Катедралния площад, в къщата на вдовицата на търговеца Морозов, в чийто двор държеше под наем малка дървена пристройка. А къщата на Морозова беше голяма, каменна, двуетажна, стара и много неугледна; в нея живееше самотно домакинята, стара жена, с двете си племенници, също доста възрастни моми. Тя не се нуждаеше да дава под наем пристройката в двора, но всички знаеха, че беше пуснала Грушенка (още преди четири години) само за да угоди на своя роднина, търговеца Самсонов, открит покровител на Грушенка. Казваха, че ревнивият старец, като настанявал своята „фаворитка“ при Морозова, имал първоначално пред вид зоркото око на старицата, за да наблюдава тя поведението на новата си квартирантка. Но зоркото око твърде скоро се оказа непотребно и накрая се свърши с това, че Морозова дори рядко се срещаше с Грушенка, докато накрая съвсем престана да й досажда с какъвто и да било надзор. Наистина бяха минали вече четири години, откакто старецът бе довел в тази къща от губернския град осемнадесетгодишното момиче, плахо, срамежливо, тъничко, слабичко, замислено и тъжно, и оттогава беше изтекла много вода. Биографията на това момиче у нас, в града, впрочем се знаеше слабо и непълно, не се научи повече и в последно време, дори тогава, когато вече мнозина бяха почнали да се интересуват от тази „хубавица на хубавиците“, каквато след четири години беше станала Аграфена Александровна. Носеха се само слухове, че още седемнадесетгодишно момиче била измамена от някого, някакъв офицер, и веднага след това захвърлена. Офицерът заминал и след това се оженил някъде, а Грушенка останала опозорена и в сиромашия. Казваха впрочем, че макар нейният старец да бил извадил Грушенка от сиромашията, но тя била от честно семейство на духовник, дъщеря на някакъв извънщатен дякон или нещо подобно. И ето че за четири години това чувствително, обидено и жалко сираче се превърна в румена, пълна руска хубавица, жена със смел и решителен характер, горда и безочлива, която знаеше цената на парите, печеловница, стисната и предпазлива, която, честно или нечестно, но вече бе успяла, както се говореше, да натрупа собствен капитал. Само в едно бяха убедени всички: че достъпът до Грушенка е мъчен и че освен стареца, нейния покровител, не беше имало още нито един човек през всички тези четири години, който да се похвали с нейната благосклонност. Това беше факт, защото не бяха малко желаещите, които се стремяха да получат тая благосклонност, особено през последните две години. Но всички опити останаха напразни, а някои от желаещите бяха принудени да се оттеглят дори при комична и срамна развръзка благодарение на решителния и присмехулен отпор от страна на тази млада особа с характер. Знаеше се също, че младата особа, особено през последната година, беше се впуснала в онова, което се нарича „гешефти“, и че в това отношение тя се оказа с извънредни способности, така че в края на краищата мнозина я нарекоха цяла чифутка. Не че беше давала пари под лихва, но знаеше се например, че в съдружие с Фьодор Павлович Карамазов тя известно време наистина се занимаваше с откупване полици на безценица по десет копейки за рубла, а след това бе получила срещу някои от тези полици по рубла за десет копейки. Болният Самсонов, който през последната година не можеше да се движи е подутите си нозе, вдовец, тиранин към своите възрастни синове, голям богаташ, човек стиснат и неумолим, бе попаднал все пак под силното влияние на своето протеже, което отначало уж той държеше с желязна ръка и му „стягаше юздите“, както говореха тогава присмехулниците. Но Грушенка успя да се еманципира, след като му внуши обаче безгранично доверие в своята вярност. Този старец, много практичен (сега отдавна покойник), имаше също забележителен характер, главно беше скъперник и твърд като кремък, и макар че Грушенка го беше пленила толкова, че не можеше да живее без нея (през последните две години например наистина беше така), но някакъв голям, значителен капитал той все пак не й отдели, и дори тя да го беше заплашила, че ще го напусне завинаги, той пак щеше да остане неумолим. Но затова пък й беше отделил малък капитал и когато се узна това, всички също се зачудиха. „Ти в същност не си глупава жена — каза й той, като й отдели осем хиляди рубли, — сама се оправяй, но знай, че освен годишната ти издръжка, както досега, няма да получиш нищо повече от мене, докато умра, пък и в завещанието си нищо повече няма да ти оставя.“ И си удържа на думата: умря и остави всичко на синовете си, които цял живот бе държал при себе си наравно със слугите, заедно с жените и децата им, а за Грушенка дори не бе и споменал в завещанието си. Всичко това стана известно впоследствие. Но със съвети как да се оправя „със собствения си капитал“ много помагаше на Грушенка и я насочваше към някои „случаи“. Когато Фьодор Павлович Карамазов, който се свързва първоначално с Грушенка във връзка с един случаен „гешефт“, свърши съвсем неочаквано за себе си с това, че се влюби в нея до лудост и направо обезумя, старикът Самсонов, който по това време вече беше с единия крак в гроба, много му се надсмиваше. За отбелязване е, че Грушенка се държеше със своя старик през цялото време на тяхното познанство напълно и дори някак сърдечно откровено и това май й се случи единствено с този човек. В най-последно време, когато неочаквано се появи със своята любов и Дмитрий Фьодорович, старецът престана да се смее. Напротив, веднъж строго и сериозно посъветва Грушенка: „Ако трябва да избираш между двамата, бащата или сина, избери стареца, с условие обаче старият подлец непременно да се ожени за тебе и предварително да ти припише поне известен капитал. А с капитана не се занимавай, няма смисъл.“ Това бяха точните думи, казани на Грушенка от стария сластолюбец, който тогава вече предчувствуваше своята близка смърт и който наистина пет месеца подир този съвет умря. Ще отбележа също мимоходом, че макар в нашия град мнозина да знаеха тогава за нелепото и чудовищно съперничество на Карамазови, бащата и сина, обект на което беше Грушенка, но истинския смисъл на нейното отношение към двамата, стареца и сина, малцина тогава разбираха. Дори двете слугини на Грушенка (след последвалата катастрофа, за която ще говоря по-нататък) свидетелствуваха по-късно пред съда, че Аграфена Александровна приемала Дмитрий Фьодорович само от страх, защото той бил „заплашвал да я убие“. Тя имаше две слугини, една много стара готвачка, още от родителското й семейство, болна и почти оглушала, и нейната внучка, млада, пъргава девойка на около двадесет години, прислужница на Грушенка. А Грушенка живееше много скъпернически и в доста бедна обстановка. Тя имаше в пристройката само три стаи, мебелирани от хазайката със стари мебели от махагон, с фасон от двадесетте години. Когато Ракитин и Альоша влязоха при нея, беше вече съвсем тъмно, но стаите още не бяха осветели. Самата Грушенка лежеше в гостната си на големия си неудобен диван е махагонова облегалка, твърд и тапициран с кожа, отдавна вече изжулена и прокъсана. Под главата й имаше две бели пухени възглавници от леглото й. Тя лежеше по гръб, неподвижно изпъната, с двете ръце под главата. Беше облечена, като че ли очакваше някого, с черна копринена рокля и леко дантелено боне на главата, което много й отиваше; на раменете й беше наметнат дантелен шал, забоден с масивна златна брошка. Тя именно очакваше някого, лежеше някак тъжна и нетърпелива, с малко пребледняло лице, с пламнали устни и очи, и нетърпеливо почукваше по ръчката на дивана с крайчеца на десния си крак. Щом се появиха Ракитин и Альоша, стана нещо като леко объркване: в антрето се чу как Грушенка бързо скочи от дивана и изведнъж извика уплашена: „Кой е?“ Но момичето беше посрещнало гостите и веднага се обади на господарката си:

— Не е той, други са; няма нищо.

„Какво ли става тук?“ — измърмори Ракитин, като въведе за ръка Альоша в гостната. Грушенка стоеше до дивана, сякаш все още изплашена. Гъст кичур от тъмнорусата й коса се беше измъкнал изпод бонето и беше паднал на дясното й рамо, но тя не го забеляза и не го прибра, докато не се вгледа в гостите и не ги позна.

— Ах, ти ли си Ракитка! Ей, че ме изплаши. Но с кого си? Кой е с тебе? Господи, виж кого довел! — извика тя, като позна Альоша.

— Кажи да донесат свещи, де! — изговори Ракитин с фриволния вид на много интимен приятел и близък човек, който има дори право да се разпорежда в къщата.

— Свещи… разбира се, свещи… Феня, донеси му свещи… Ей, намери време да го доведеш! — извика тя пак, като кимна към Альоша, а след това се обърна към огледалото и бързо почна с две ръце да си оправя косата. Тя като че ли беше недоволна.

— Не те ли зарадвах? — попита Ракитин, който веднага почти се обиди.

— Уплаши ме, Ракитка, това е — обърна се Грушенка усмихната към Альоша. — Не се страхувай от мене, миличък Альоша. Аз много ти се радвам, неочаквани ми гостенино. А ти, Ракитка, ме уплаши: помислих, че Митя се е довлякъл. Знаеш ли, одеве го заблудих и го накарах да ми се закълне, че ми вярва, а го излъгах. Казах му, че тази вечер ще отида при Кузма Кузмич, моя старец, и до късно през нощта ще броим пари с него. Аз наистина ходя всяка седмица при него и по цяла вечер си гледаме сметките. Заключваме се: той трака на сметалото, а аз седя и записвам в книгите, той само на мен ми има доверие. Митя повярва, че ще бъда там, а пък аз, на, се затворих у дома — седя, чакам едно известие. Как ви е пуснала Феня! Феня, Феня! Тичай до пътната врата — отвори и огледай няма ли го капитана някъде наоколо. Може да се е скрил и да дебне, умирам от страх!

— Никой няма, Аграфена Александровна, ей сега огледах наоколо, пък и всяка минута ходя да гледам през пролуката, и аз треперя от страх.

— Капаците затворени ли са? Феня, пусни и пердетата — ей така! — Тя сама спусна тежките завеси. — Че като види светлина, току-виж, долетял. От Митя, твоя брат, Альоша, се боя тази вечер. — Грушенка говореше високо, макар и тревожно, но и почти като че с някакъв възторг.

— Че защо се боиш тази вечер така от Митя? — попита Ракитин. — Струва ми се, ти не се плашиш от него, той ти върви по свирката.

— Казвам ти, че очаквам известие, едно златничко известие, така че Митенка сега хич не би трябвало да идва. Но не ми повярва, че отивам при Кузма Кузмич, чувствувам го. Сигурно седи сега там, у тях, в задната градина на Фьодор Павлович, и ме дебне. А ако е останал там, значи, няма да дойде тук и толкова по-добре! Но при Кузма Кузмич наистина прескочих. Митя ме изпрати дотам, казах, че ще стоя до среднощ и той непременно да дойде тогава да ме съпроводи до къщи. Той си отиде, а аз поседях десетина минути при стареца — и хайде пак насам, ух, как се страхувах — тичах, да не ме срещне.

— Ами за къде си се докарала така? Я виж какво интересно боне си турила!

— Е, колко си любопитен, Ракитин! Казвам ти, че очаквам едно известие. Щом дойде известието, скачам и политам, повече няма да ме видите. Затова съм се докарала, да съм готова.

— Ами накъде ще полетиш?

— Много искаш да знаеш.

— Виж я ти! Каква е весела… Никога не съм те виждал такава. Пременила се като за бал — оглеждаше я Ракитин.

— Много разбираш от балове.

— А ти много ли разбираш?

— Аз поне съм виждала бал. Преди три години Кузма Кузмич жени сина си и гледах от галерията. Но какво съм седнала, Ракитка, с тебе да разговарям, когато тук такъв княз стои. Това се вика гостенин! Альоша, гълъбче, гледам те и не вярвам; Господи, как тъй да дойдеш ти при мене! Право да ти кажа, никога не съм очаквала, не съм мислила, пък и по-рано никога не съм вярвала, че може да дойдеш. Макар и да не е сега време, но страшно ти се радвам! Седни на дивана, ей тук, ей така, месечинке моя! Наистина още като че ли не мога да повярвам… Ех и ти, Ракитка, да беше го довел вчера или завчера!… Но нищо, пак ми е драго. Може да е по-добре, че дойде сега, в такъв миг, а не завчера…

Тя живо приседна на дивана до Альоша и го загледа просто с възхищение. И наистина й беше драго, не лъжеше, като казваше това. Очите й горяха, устните й се смееха, но добродушно, весело. Альоша дори не очакваше от нея такъв добър израз на лицето… До вчера я беше срещал рядко, беше си създал плашеща представа за нея, а вчера страшно беше потресен от злобната и коварна постъпка с Катерина Ивановна и много го учудваше, че сега изведнъж видя в нея като че ли съвсем друго и неочаквано същество. И колкото й да беше смазан от собствената си скръб, очите му неволно се спряха на нея с внимание. Всичките й маниери като че ли приятно се бяха променили от вчера: почти липсваше вчерашният сладникав изговор, тези глезени и маниерни движения… всичко беше просто, простодушно, движенията й бяха бързи, прями, доверчиви, но беше много възбудена.

— Господи, какви неща се сбъдват днес наистина — заприказва тя пак. — И защо толкова ти се радвам, Альоша, и аз не знам. Да ме питаш, не мога да ти кажа.

— Хайде де, не знаеш защо ти е драго! — усмихна се Ракитин. — Имала си цел, като все ми досаждаше: доведи го, та го доведи.

— По-рано имах друга цел, сега вече онова мина, не е такъв моментът. Ще взема да ви почерпя. Сега съм по-добра, Ракитка. Но седни и ти, Ракитка, защо стоиш? Или вече си седнал? Ракитушка никога не забравя себе си. Гледай го сега, Альоша, седи там срещу нас, но е обиден: защо не съм го поканила преди тебе да седне. Ех, че обича да се сърди моят Ракитка, много обича! — засмя се Грушенка. — Не се ядосвай, Ракитка, днес съм добра. Но защо си тъжен, Альоша, да не те е страх от мене? — рече тя и с весела насмешливост го погледна в очите.

— Мъчно му е. Не му дали чин — изговори басово Ракитин.

— Какъв чин?

— Неговият старец се вмириса.

— Как се вмириса? Каневи глупости дърдориш, каква мръсотия искаш да кажеш! Мълчи, глупако! Ще ме пуснеш ли, Альоша, да ти поседна на коленете, ей така! — И тя мигом стана и скочи засмяна на коленете му, като едно гальовно котенце, и нежно прегърна шията му с дясната си ръка. — Ще те развеселя аз тебе, богомолното ми момченце! Наистина ли ще ми позволиш да поседя на коленете ти, няма да се сърдиш? Щом заповядаш, се махам.

Альоша мълчеше. Той седеше и не смееше да мръдне; чу думите й: „Щом заповядаш, се махам“, но не отговори, сякаш беше замрял. Но нямаше у него нищо, което можеше да се очаква и което можеше да си въобрази за него, да речем, Ракитин, който похотливо наблюдаваше от мястото си. Великата скръб на душата му поглъщаше всички чувства, които можеха да се зародят в сърцето му, и ако можеше само да си даде в този миг пълна сметка, той сам би разбрал, че сега е защитен с най-здравата броня против всякаква съблазън и изкушение. Все пак, въпреки цялата смътна безсъзнателност на душевното му състояние и цялата, скръб, която го гнетеше, той все пак неволно се чудеше на едно ново и странно чувство, което се зараждаше в сърцето му: тази жена, тази „страшна“ жена не само не го плашеше сега с предишния страх, страх, който се пораждаше у него по-рано при всяка мечта за жена, когато такава мечта проблеснеше в душата му, но напротив, тази жена, от която той се боеше най-много, която седеше на коленете му и го прегръщаше, сега будеше у него съвсем друго, неочаквана и особено чувство, чувство на някакво необикновено, огромно и най-чистосърдечно любопитство към нея и всичко туй вече без никакъв страх, без ни най-малък ужас както преди — ето кое беше основното и кое неволно го учудваше.

— Е, стига сте дрънкали глупости! — извика Ракитин. — По-добре дай шампанско, дължиш го, нали знаеш!

— Наистина го дължа. Аз, Альоша му бях обещала освен всичко другото и шампанско за тебе, ако те доведе. Давай шампанско, и аз ще пия! Феня, Феня, донеси ни шампанско, онази бутилка, дето Митя я остави, тичай по-скоро! Аз, макар да съм скъперница, една бутилка ще почерпя, но не тебе, Ракитка, ти си гъба, него — че е княз! И макар че сега с друго е пълна душата ми, но така да бъде, ще пия и аз с вас, искам да погуляя!

— Но какъв е този случай днес и какво е това „известие“, мога ли да попитам, или е тайна? — любопитно се намеси пак Ракитин, като с всички сили си даваше вид, че не обръща внимание на камъчетата, които летяха в неговата градина.

— Ех, не е тайна, пък и ти знаеш — рече изведнъж загрижено Грушенка, като обърна глава към Ракитин и се отдръпна малко от Альоша, макар че все още продължаваше да седи на коленете му, прегърнала с ръка шията му, — офицерът идва, Ракитин, моят офицер идва!

— Чувах, че идвал, но нима е толкова близо?

— Сега е в Мокрое, оттам ще прати вест по човек, така ми писа, одеве получих писмо от него. Сега седя и чакам човека.

— Виж ти! Защо е в Мокрое?

— Дълго е за разправяне, пък и стига ти толкова!

— Тъкмо за Митенка е сега, охо-хо! Знае ли той, или не?

— Какво ще знае! Нищо не знае! Да научи, ще ме убие. Но сега вече никак не ме е страх от това, не ме е страх сега от ножа му. Мълчи, Ракитка, не ми споменавай за Дмитрий Фьодорович: съвсем ми съсипа сърцето. Пък и хич не искам да мисля за това в такъв миг. Виж, за Альошечка мога да мисля, Альошечка си го гледам… Че усмихни се, гълъбче, развесели се на глупостта ми, на радостта ми се усмихни… А, ето усмихна се, усмихна се! Виж как нежно гледа. Аз, Альоша, знаеш ли, все мислех, че ми се сърдиш за онзи ден, за госпожицата. Кучка бях, така е. Но все пак добре стана. Хем беше лошо, хем хубаво — замислено се усмихна Грушенка и някаква жестока искрица изведнъж се мярна в усмивчицата й. — Митя каза, че тя крещяла: „Камшик за нея!“ Много я обидих тогава. Повика ме, искаше да ме победи, да ме подмами с шоколада си… Не, добре, че така стана — усмихна се тя пак. — Но все ме е страх, че ти си се разсърдил…

— Вярно, така е — рече изведнъж Ракитин със сериозно учудване. — Тя, Альоша, наистина се бои от тебе, който си такова пиленце.

— Той, Ракитка, за теб е пиленце… защото ти нямаш срама, да! Аз, знаеш ли, аз го обичам от душа, това е! Вярваш ли, Альоша, че те обичам с цялата си душа?

— Ах ти, безсрамнице! Тя ти се обяснява в любов, Алексей!

— Че какво пък, обичам го.

— А офицера? А златното известие от Мокрое?

— Онова си е едно, а това си е друго.

— Виж как излизат работите по женски!

— Не ме ядосвай, Ракитка — горещо подзе Грушенка, — онова си е едно, а това си е друго. Аз Альоша го обичам другояче. Наистина, Альоша, аз таях по-рано лукава мисъл за тебе. Та аз съм долна, бясна съм аз, ала в някои минути се е случвало, Альоша, да гледам на тебе като на моя съвест. Все си мисля: „Как ли ме презира той сега, каквато съм мръсна.“ И онзи ден това си мислех, когато тичах насам от госпожицата. Отдавна съм те забелязала така, Альоша, и Митя знае, казвала съм му. И Митя така го разбира. Вярваш ли, Альоша, че понякога наистина, като те гледам се срамувам, от себе си се срамувам… И как съм започнала да мисля за тебе и откога — не знам и не помня…

Влезе Феня и сложи на масата поднос с отворена бутилка и три пълни чаши.

— Шампанското дойде! — извика Ракитин. — Ти си възбудена, Аграфена Александровна, и не си на себе си. Като изпиеш една чаша, ще започнеш да танцуваш. Е-ех, и това не могат да направят — прибави той, като изглеждаше шампанското. — Бабата го е наляла в кухнята, пък тая донесла бутилката без тапата, пък и топла. Но хайде, дай така.

Той се доближи до масата, взе чашата, изпи я наведнъж и си наля втора.

— Не пада често шампанско — изрече, като се облизваше. — Хайде, Альоша, вземи чашата, прояви се. Но за какво да пием? За райските двери? Вземи, Груша, чашата, пий и ти за райските двери.

— Какви са тия райски двери?

Тя взе чашата. Альоша взе своята, отпи една глътка и я остави.

— Не, по-добре не! — усмихна се той кротко.

— А се хвалеше! — извика Ракитин.

— Тогава и аз няма да пия — подзе Грушенка, — пък и не ми се пие. Изпий, Ракитин, сам цялата бутилка. Ако пие Альоша, и аз ще пия.

— Започна се лигавене — присмя й се Ракитин. — А му седи на коленете. На него, да речем, му е мъчно, ами на тебе? Той се е разбунтувал против своя Бог, канеше се наденица да плюска…

— Защо така?

— Неговият старец умря днеска, старецът Зосима, светецът.

— Значи, старецът Зосима умря! — извика Грушенка. — Господи, аз пък не знаех! — Тя се прекръсти набожно. — Господи, но какво правя аз, седнала съм му сега на коленете! — стресна се тя изведнъж като ужасена, мигом скочи и се премести на дивана. Альоша я изгледа дълго, учудено и на лицето му сякаш нещо светна.

— Ракитин — каза той изведнъж високо и твърдо, — не ме дразни, че съм се разбунтувал против своя Бог. Не искам да се озлобявам против тебе, затова бъди и ти по-добър. Аз изгубих такова съкровище, каквото ти никога не си имал, и ти сега не можеш да ме съдиш. По-добре погледни сега нея: видя ли как ме пощади тя? Аз идвах тук да намеря злобна душа — така ме влечеше самия мене към това, защото бях подъл и зъл, а намерих искрена сестра, намерих съкровище — душа любяща… Тя ме пощади сега… Аграфена Александровна, за тебе говоря. Ти възроди душата ми сега.

Устните на Альоша затрепериха и той се задъхна. Млъкна.

— Спасила те е тя тебе! — изсмя се Ракитин злобно. — А тя искаше да те изяде, знаеш ли?

— Стой, Ракитин! — скочи изведнъж Грушенка. — Млъкнете и двамата. Сега аз ще кажа всичко: ти, Альоша, мълчи, че като говориш така, ме хваща срам, защото съм зла, а не добра — такава съм аз. А ти, Ракитин, мълчи, защото лъжеш! Имах по-рано такава една подла мисъл, да го изям, но сега лъжеш, сега изобщо не е така… и повече да не съм те чула, Ракитин. — Всичко това Грушенка изговори с огромно вълнение.

— Я гледай как обезумяха и двамата — изсъска Ракитин, като оглеждаше и двамата учудено, — като побъркани, все едно съм в лудницата. Разкиснаха се взаимно, сега ще почнат да плачат.

— И ще заплача, наистина ще заплача — повтаряше Грушенка. — Той ме нарича своя сестра и аз никога вече няма да го забравя! Само че виж какво, Ракитин, макар да съм злобна, но все пак съм дала едно стръкче лук.

— Какво стръкче лук? Тю, по дяволите, та вие наистина се побъркахте!

Ракитин се чудеше на тяхната възторженост и се ядосваше от обида, макар че би могъл да се сети, че на двамата тъкмо им се беше събрало всичко, което можеше да разтърси душите им така, както не се случва често в живота. Но Ракитин, който умееше доста чувствително да разбира всичко, що се отнасяше до самия него, беше много груб, когато се касаеше до чувствата и преживяванията на ближния — донякъде от младежка неопитност, а донякъде и поради големия си егоизъм.

— Знаеш ли, Альошечка — разсмя се изведнъж нервно Грушенка, като се обърна към него, — на Ракитин се похвалих, че съм дала стръкче лук, а на тебе няма да ти се похваля, ще ти го разправя с друга цел. Това е само притча, но хубава притча, още като дете съм я слушала от моята Матрьона, дето сега ми е готвачка. Виж сега: „Имало едно време една жена, от злобна по-злобна, и тя умряла. Не останало подир нея нито едно добро дело. Грабнали я дяволите и я хвърлили в огненото езеро. А нейният ангел-хранител стои и си мисли: какво ли нейно добро дело да си спомни, че да го каже на Бога? Спомнил си и дума на Бога: тя, казва, веднъж отскубна от градината едно стръкче лук и го даде на една просякиня. И му отвръща Бог: вземи сега, казва, същото стръкче лук, та й го подай в езерото, нека се хване за него, и дърпай, и ако я измъкнеш от езерото, нека отиде в рая, пък ако се скъса, да си остане жената там, където е. Тича ангелът при жената, подава й стръкчето лук: на, казва, жено, хвани се за него, да те издърпам, но започнал лекичко да я дърпа и вече почти цялата я измъкнал, но другите грешници в езерото, като видели, че я издърпват навън, хванали се всички за нея, да ги изтеглят и тях с нея. А жената нали била от злобна по-злобна, взела да ги рита: «Мене дърпат, а не вас, мой е лукът, не е ваш.» И щом рекла това, лукът се скъсал. И паднала жената в езерото и гори там и до ден-днешен. А ангелът заплакал и си отишъл.“ Ето я тази притча, Альоша, запомнила съм я наизуст, защото самата аз съм тази злобна жена. На Ракитка се похвалих, че съм дала едно стръкче лук, а на тебе ще ти кажа другояче: всичко на всичко само някакво си стръкче лук съм дала през целия си живот, това са ми всичките добродетели. И недей ме хвали тогава, Альоша, недей ме смята за добра, аз съм злобна, от злобна по-злобна, а като ме хвалиш, срам ме хваща. Ех, да се покая докрай. Слушай, Альоша: толкова много желаех да те видя тук и толкова настоявах за това пред Ракитка, че му обещах двайсет и пет рубли, ако те доведе при мене! Стой, Ракитка, чакай! — Тя с бързи крачки отиде при писалището, отвори чекмеджето, взе едно портмоне и извади от него банкнота от двадесет и пет рубли.

— Какви глупости! Какви глупости! — викаше озадачен Ракитин.

— Вземи, Ракитка, имам да ти ги давам, няма да откажеш нали, сам си ги поиска. — И му хвърли банкнотата.

— Има си хас да откажа! — изговори басово Ракитин, който явно се сконфузи, но нафукано криеше срама си. — Тъкмо добре ще ни дойдат, затуй са глупаците на тоя свят — да ги използуват умните хора.

— А сега мълчи, Ракитка. Всичко, което ще говоря, няма да е за твоите уши. Седни тук, в ъгъла, и мълчи, не ни обичаш ти нас и затова мълчи.

— Че за какво ли да ви обичам! — изръмжа Ракитин, без да скрива вече злобата си. Двадесет и пет рублевата банкнота той пъхна в джоба си и наистина много се срамуваше от Альоша. Смяташе, че след това ще получи възнаграждението си, така че Альоша няма да научи, и сега от срам го хвана яд. До тази минута намираше за много прилично да не противоречи кой знае колко на Грушенка, въпреки всичките нейни забележки, защото явно беше, че тя имаше някаква власт над него. Но сега и той се разсърди.

— Обича се заради нещо, а вие двамата какво сте направили за мек?

— Ами обичай без нищо, както Альоша обича.

— Защо да те обича и с какво толкова ти го е показал, та вириш нос?

Грушенка стоеше насред стаята, говореше с жар и в гласа й се доловиха истерични нотки:

— Мълчи, Ракитка, ти не разбираш нищо! И да не си посмял повече да ми говориш на ти, не ти позволявам, откъде пък се е взела у тебе тази дързост, да ти кажа! Седни в ъгъла и мълчи като мой лакей! А сега, Альоша, само на тебе ще кажа цялата истина, за да видиш каква твар съм! Не на Ракитка, а на тебе говоря. Исках да те погубя, Альоша, това е голямата истина, твърдо бях решила; толкова исках, че подкупих с пари Ракитка, за да те доведе. И за какво го исках толкова? Ти, Альоша не знаеш нищо, ти се отвращаваше от мене, минеш — и сведеш очи, а аз сто пъти съм те гледала досега, почнах да разпитвам всички за тебе. Твоят образ ми остана в сърцето: „Презира ме той, мисля си, няма да иска и да ме погледне.“ И такова едно чувство ме обзе най-подир, че сама се чудя на себе си: защо ли пък се страхувам от такова дете? Цялото ще го лайна и ще му се смея. Съвсем се озлобих. Вярваш ли: никой тук не смее да каже, нито да помисли, че би могъл да дойде при Аграфена Александровна за онова лошо нещо; само стареца имам аз, свързана съм с него и продадена, сатаната ни е венчал, обаче от другите — нито един. Но като гледах тебе, си казах: този ще го лапна. Ще го лапна и ще му се смея. Виждаш ли каква зла кучка съм аз, тази, която ти нарече своя сестра! Ето сега е пристигнал онзи, моят измамник, аз седя тук и чакам известие от него. А знаеш ли какво беше той за мене? Пет години са, откак ме доведе тук Кузма — и се е случвало, крия се от хората да не ме виждат и чуват, слабичка, глупавичка, седя и плача, по цели нощи не спя и си мисля: „А къде ли е сега той, моят измамник? Сигурно ми се присмива с друга някоя, но само да ми падне, мисля си, да го видя, да го срещна някога: тогава ще му се отплатя, хубаво ще му се отплатя.“ Нощем в тъмнината плача във възглавницата си и все прехвърлям през ума си всичко това, нарочно си късам сърцето, със злоба го пълня: „Хубаво ще му се отплатя аз, ще му се отплатя!“ И просто започвам да вия в тъмното. Пък като си спомня изведнъж, че нищо няма да му направя, а той ми се смее сега, а може изобщо да ме е забравил и да не ме помни дори, и се свличам от леглото на пода, обливам се в безсилни сълзи и така плача-плача, докато съмне. Сутринта ставам по-зла от куче, готова съм целия свят да изям. А после, какво мислиш: почнах да трупам капитал, станах безжалостна, надебелях — поумняла съм, мислиш, а? Ама не, никой не вижда и не знае в цялата вселена, но щом настъпи нощният мрак, понякога пак така както преди пет години като момиче, лежа, скърцам със зъби и цяла нощ плача: „Ще види той, ще види!“ — мисля си. Чу ли всичко това? Е, как ме разбираш сега: преди един месец неочаквано получавам същото това писмо: пристига, овдовял, искал да се видим. Дъхът ми спря, Господи, и изведнъж си помислих: ще дойде, ще ми свирне, ще ме повика — и аз ще допълзя при него като кученце, бито, виновно кученце! Мисля си така и просто не си вярвам: „Долна ли съм, или не съм долна, ще се втурна ли при него, или няма да се втурна?“ И такава злоба против самата мене ме е обзела през целия този месец, още по-тежка, отколкото преди пет години. Виждаш ли сега, Альоша, каква съм бясна, каква съм яростна, разказах ти цялата истина! А с Митя се забавлявах, за да не побягна при онзи. Мълчи, Ракитка, ти няма да ме съдиш, не говоря на тебе. И сега, преди да дойдете, лежах тук, чаках, мислих, цялата си съдба решавах и никога няма да разберете какво ми е било на сърцето. Да, Альоша, кажи на твоята госпожица да не ми се сърди за онзи ден… И никой в целия свят не знае какво ми е сега и не може да знае… Защото може би днес, преди да тръгна, ще взема един нож, още не съм решила…

И като изрече това „жално“ слово, Грушенка изведнъж не издържа, не довърши, закри лицето си с ръце, хвърли се върху възглавниците на дивана и зарида като малко дете. Альоша стана от мястото си и отиде при Ракитин.

— Миша — рече той, — не се сърди. Ти си й обиден, но не се сърди. Чу ли я сега? Не може да се иска толкова много от човешката душа, трябва да бъдем по-милосърдни…

Альоша изговори това в неудържим сърдечен порив. Той имаше нужда да го изрази и затова се обърна към Ракитин. Ако не беше. Ракитин, щеше да го възкликне на себе си. Но Ракитин го изгледа с присмех и Альоша изведнъж млъкна.

— Зареден си от одеве с твоя старец и сега с него стреляш в мен, Альоша, човече божи — изговори Ракитин с ненавистна усмивка.

— Не се смей, Ракитин, не се присмивай, не говори за покойника: той е над всички, които са живели на земята! — извика Альоша с плач в гласа. — Не ти говоря като съдия, а като последен от подсъдимите. Какво съм аз пред нея! Дойдох тук, за да загина, и си казвах: „Нека, нека!“ — и само поради малодушието си, а ето тя, след пет години мъки, пред първия, който дойде и й каза една искрена дума — всичко прости, всичко забрави и плаче! Нейният измамник се върнал, вика я и тя всичко прощава, бърза при него радостна и няма да вземе нож, няма. Не, аз не съм такъв! Не знам ти такъв ли си, Миша, но аз не съм такъв! Днес, сега получих този урок… Тя е над нас с любовта си… Чувал ли си от нея по-рано това, което разказа сега? Не, не си го чувал; ако го беше чувал, отдавна щеше да разбереш всичко… и другата, обидената завчера, и тя трябва да й прости! И ще й прости, като научи… и ще научи… Тази душа е още непримирена, тя трябва да се щади… в тази душа може би има съкровища…

Альоша млъкна, защото му спря дъхът. Ракитин, при всичката си злоба, гледаше учуден. Никога не беше очаквал от тихия Альоша такава тирада.

— Гледай ти, намерил се адвокат! Какво става, да не си се влюбил в нея? Аграфена Александровна, та нашият постник наистина се е влюбил в тебе, ти победи! — извика той с безочлив смях.

Грушенка вдигна глава от възглавницата и погледна Альоша с умилена усмивка, която засия на нейното някак изведнъж подпухнало от сълзите лице.

— Остави го, Альоша, херувиме мой, не го ли виждаш какъв е, намерил си на кого да говориш. Аз, Михаил Осипович — обърна се тя към Ракитин, — мислех да ти искам прошка, задето те изругах, но сега пак не искам. Альоша, ела при мене, седни тука — повика го тя с радостна усмивка. — Ето така, седни тук и кажи ми (тя го улови за ръката и с усмивка го погледна в лицето), кажи ми: обичам ли го онзи, или не? Обичам ли моя измамник, или не? Аз лежах тук в тъмното, преди да дойдете, и все питах сърцето си: обичам ли го, или не? Помогни ми, Альоша, дойде време; както ти кажеш, така ще бъде. Да му простя ли, или не?

— Ти вече си му простила — изрече Альоша усмихнат.

— Наистина съм му простила — каза замислена Грушенка. — Какво подло сърце наистина! За подлото ми сърце! — И тя внезапно грабна от масата чашата, изпи я наведнъж, вдигна я нагоре и я захвърли на пода. Чашата се строши и издрънча. Нещо жестоко пробягна в усмивката й.

— А може и да не съм му простила още — някак застрашително изговори тя, с очи в земята, сякаш говореше сама на себе си. — Може би сърцето ми още само се кани да му прости. Ще се боря още малко със сърцето си. Знаеш ли, Альоша, страшно съм обикнала петте си години сълзи… Може би дори обичам само обидата си, а не самия него!

— Е, не бих искал аз да съм в неговата кожа! — изсъска Ракитин.

— И няма да бъдеш, Ракитка, никога няма да бъдеш в неговата кожа. Ти ще ми шиеш пантофки, Ракитка, за такава работа ще те употребя, а жена като мене никога няма да видиш… Пък и той може да не види…

— Той ли? Ами за какво се беше наконтила? — ехидно й се присмя Ракитин.

— Не ме кори за тези дрехи, Ракитка, още не познаваш изцяло сърцето ми! Стига да поискам, веднага ще хвърля дрехите, още сега ще ги хвърля, на минутата — звънливо извика тя. — Не знаеш за какво са ми тези дрехи, Ракитка! Може да се появя пред него и да му кажа: „Виждал ли си ме такава, или още не?“ Защото той ме остави седемнадесетгодишна, тъничка, охтичава плачла. И ще седна до него, ще го подмамя, ще го разпаля: „Видя ли сега каква съм станала — ще му кажа, — е, остани си само с това, любезни господине, очи пълни, ръце празни!“ — ето за какво са може би тези дрехи, Ракитка — завърши Грушенка със злобен присмех. — Бясна съм, Альоша, яростна съм. Ще си скъсам дрехите, ще съсипя хубостта си, ще си изгоря лицето, с нож ще го нарежа, пък ще тръгна милостиня да прося. Само да поискам, никъде няма да ида, при никого, само да поискам, още утре ще върна на Кузма всичко, което ми е подарил, и всичките му пари, и ще тръгна цял живот да блъскам с една надница! Мислиш, че няма да го направя ли, Ракитка, няма да посмея да го направя? Ще го направя, ще го направя, още сега мога да го направя, само не ме ядосвайте… а онзи ще го изпъдя, ще остане с пръст в устата, няма да ме види!

Последните думи изкрещя истерично, но пак не издържа: закри си лицето с ръце, хвърли се върху възглавницата и пак се разтресе от ридания. Ракитин стана от мястото си.

— Да вървим — каза той, — късно е, няма да ни пуснат в манастира.

Грушенка веднага подскочи.

— Да не искаш да си ходиш, Альоша! — извика тя в скръбно изумление. — Какво правиш ти с мене, разчувствува ме, измъчи ме и сега пак цяла нощ, пак сама да остана!

— Та няма да нощува у вас! А пък ако иска, да остане! Аз и сам ще си отида! — язвително подхвърли Ракитин.

— Мълчи, злобна душа! — извика му Грушенка яростно. — Никога ти не си ми говорил такива думи, каквито той дойде да ми каже.

— Че какво толкова ти е казал! — изръмжа Ракитин сърдито.

— Не знам, не разбирам, нищо не разбирам какво толкова ми е казал, сърцето ми го усети, сърцето ми обърна той… Той пръв ме съжали, единствен, това е! Защо не дойде по-рано, херувиме мой! — И тя внезапно падна пред него на колене, като обезумяла. — Цял живот такъв като тебе съм чакала, знаех, че някой такъв ще дойде и ще ми прости. Вярвах, че и мене някой ще ме обикне, и мене, долната, не само заради моя срам!…

— Какво толкова съм направил за тебе! — усмихнат отговори Альоша, като се наведе към нея и нежно й взе ръцете. — Само ти дадох стръкче лук, едно съвсем малко стръкче, само това, само това!…

И като изрече тези думи, и той заплака. В този момент изведнъж отвън се чу шум, някой влезе в антрето; Грушенка скочи някак страшно уплашена. В стаята с шум и вик нахълта Феня.

— Господарке, гълъбице, господарке, куриерът дойде! — извика тя весела и задъхана. — Дошъл е кабриолет от Мокрое за вас, Тимофей кочияшът с тройка коне, ей сега ще запретнат други… Писмо, писмо, господарке, ето писмото!

Писмото беше в ръката й и тя през цялото време, докато викаше, го размахваше във въздуха. Грушенка грабна писмото от нея и го доближи до свещта. То беше само бележка, няколко реда, която тя прочете за миг.

— Викна ме! — изкрещя тя цяла пребледняла и с разкривено от болезнена усмивка лице. — Свирна ми! Пълзи, кученце!

Но само един миг остана сякаш в колебание; отведнъж кръв нахлу в главата й и заля бузите й с огън.

— Заминавам! — извика тя внезапно. — Петте ми годинки! Сбогом! Сбогом, Альоша, решена е съдбата ми… Идете си, идете си, махнете се сега от мене всички, да не ви виждам повече!… Към нов живот лети Грушенка… Не ме споменавай с лошо и ти, Ракитка. Може би на смърт отивам! Ух! Като пияна съм!

Тя внезапно ги остави и изтича в спалнята си.

— Е, сега вече не сме й притрябвали! — изръмжа Ракитин. — Да вървим, че току-виж пак започнали тези женски крясъци, омръзна ми този резлив крясък…

Альоша машинално се остави да го изведат. В двора беше спрял кабриолет, разпрягаха конете, сновяха с фенери, щураха се. През отворената пътна врата въвеждаха нова тройка коне. Но щом Альоша и Ракитин слязоха по стълбите, прозорецът на спалнята на Грушенка изведнъж се отвори и тя извика подир Альоша със звънлив глас:

— Альошечка, поздрави брат си Митенка и му кажи да не ме поменува с лошо, мене, своята злодейка. Предай му думите ми: „На подлец се падна Грушенка, не на тебе, благородния!“ И кажи му още, че Грушенка го е обичала един час време, само едничък час го е обичала — така че този час да помни за цял живот отсега нататък, така, кажи, Грушенка заръча за цял живот!…

Тя завърши с глас, пълен с ридания. Прозорецът се затръшна.

— Хм, хм! — измуча Ракитин през смях. — Закла брат ти Митенка, пък и му заръчва да я помни цял живот. Ама че безсрамие!

Альоша не отговори нищо, сякаш не го и чу; той вървеше до Ракитин устремно, сякаш ужасно бързаше, като че ли не беше на себе си, вървеше машинално. Изведнъж нещо бодна Ракитин, сякаш незараснала раничка му докоснаха с пръст. Съвсем друго очакваше одеве, когато водеше Альоша при Грушенка; стана обратното на онова, което така много желаеше.

— Поляк е той, този неин офицер — заговори пак, като се сдържаше, — пък и изобщо не е офицер сега, бил митнически чиновник в Сибир някъде, на китайската граница, трябва да е някакво нищожно поляче. Говори се, че си загубил службата. Дочул е, че Грушенка е посъбрала капиталец, та се връща — това е цялото чудо.

Альоша пак сякаш не го чу. Ракитин не издържа.

— Е, какво, върна ли грешницата на прав път? — злобно се изсмя той на Альоша. — Върна ли блудницата по пътя на истината? Изгони ли седемте бяса, а? Ето къде се извършиха, значи, нашите чудеса!

— Престани, Ракитин! — извика Альоша със страдание в душата.

— Ти сега за одевешните двайсет и пет рубли ме „презираш“, нали? Значи, продал съм верния си приятел. Да, но ти не си Христос, нито аз Юда.

— Ах, Ракитин, уверявам те, дори бях забравил това — извика Альоша, — ти сам ми го напомняш сега…

Но Ракитин се озлоби окончателно.

— Дявол да ви вземе всички до един! — изкрещя той внезапно. — Защо ли се занимавам с тебе, по дяволите! Не искам повече да те знам! Хайде, върви си сам, ей ти пътя!

И той бързо свърна по друга улица, като остави Альоша самичък в мрака. Альоша излезе от града и тръгна през полето към манастира.

IV. Кана Галилейска

Беше вече много късно за манастира, когато Альоша се върна в скита; портиерът го пусна през една друга врата. Беше ударило вече девет — час за обща почивка и покой подир толкова тревожния за всички ден. Альоша плахо отвори вратата и влезе в килията на стареца, където сега беше неговият ковчег. Освен отец Паисий, който самотно четеше Евангелието над ковчега, и младия послушник Порфирий, който, уморен от снощната беседа и от дневната суетня, спеше в съседната стая на пода своя дълбок млад сън, в килията нямаше никого. Отец Паисий, макар да чу, че влезе Альоша, не се и обърна да го погледне. Альоша отиде в десния ъгъл, коленичи и почна да се моли. Душата му беше препълнена, но с нещо неясно, и нито едно чувство не взимаше връх, напротив, всички взаимно се изместваха в някакъв спокоен, равен кръговрат. Но на сърцето му беше сладко, и странно: това не го учудваше. Пак виждаше пред себе си този ковчег, този скрит отвред скъпоценен за него мъртвец, ала плачещата, тягостна и мъчителна скръб я нямаше в душата му както тази сутрин. Щом влезе сега, той коленичи пред ковчега като пред светиня, но радост, радост сияеше в ума му и в сърцето. Единият прозорец на килията беше отворен, въздухът беше свеж и прохладен — „значи, миризмата е станала по-силна, щом са решили да отворят прозореца“ — помисли си Альоша. Но и тази мисъл за зловонието, която доскоро му се виждаше толкова ужасна и позорна, не събуди сега у него предишната скръб и предишното негодувание. Той започна безмълвно да се моли, но скоро почувствува, че се моли почти машинално. Откъслечни мисли се мяркаха в душата му, припламваха като звездички и тутакси гаснеха, сменени от други, но затова пък в душата му цареше нещо цялостно, твърдо, утоляващо и той сам съзнаваше това. Навремени пламенно започваше молитва, толкова копнееше да благодари и да обича… Но започнал молитвата, изведнъж се прехвърляше на нещо друго, замисляше се, забравяше и молитвата, и онова, което я беше прекъснало. Започна уж да слуша какво чете отец Паисий, но уморен твърде много, постепенно взе да дреме…

„И в третий ден брак бе в Кана Галилеи[2] и бе мати Исусова там — четеше отец Паисий. — Зван же бе Исус и ученицы его на брак.“

„Брак? Какъв брак… — носеше се като вихър в ума на Альоша — и тя има своето щастие… тя отиде на пир… Не, не взе нож, не взе нож… Това беше само «жална» дума… Е, жалните думи трябва да се прощават, непременно. Жалните думи разтушават душата… без тях скръбта би била много тежка за хората. Ракитин свърна в уличката. Докато мисли за своите обиди, Ракитин винаги ще се укрива в уличките… А пътят… пътят е голям, прав, светъл, кристален и слънце има в края му… А?… Какво четат?“

„И недоставшу вино, глагола мати Исусова к нему: «Вино не имут…»“ — стигаше до Альоша.

„Ах, да, пропуснах тук, а не исках да го пропусна, обичам това място: това е Кана Галилейска, първото чудо… Ах, това чудо, ах, това мило чудо! Не скръб, а радост човешка посещава Христос, когато прави за пръв път чудо, на човешката радост помага… «Който обича хората, обича и тяхната радост…» Това повтаряше покойният постоянно, това беше една от неговите най-главни мисли… Без радост не може да се живее, казва Митя… Да, Митя… Всичко, което е истинско и прекрасно, винаги е пълно с всеопрощение — това пак той го казва…“

„И глагола ей Исус: что ест мне и тебе, жено, не убо приде година моя. Глагола мати его слугам: еже глаголет вам сътвориш, створите.“

„Сторете… Радост, радост за някакви бедни, много бедни хора… То се знае, бедни, щом дори за сватбата виното не им е стигнало… Историците пишат, че около Генисаретското езеро и по всички ония места живеело тогава най-бедното население, каквото човек може да си представи… И друго велико сърце, на друго велико същество, което е било също там, на неговата майка, е знаело, че не е слязъл тогава само заради своя велик и страшен подвиг, но че е достатъчно за неговото сърце и простодушното наивно веселие на някакви прости, прости и обикновени същества, които сърдечно го поканили на своята сиромашка сватба. «Още не е дошъл часът ми» — казва той с кротка усмивка (непременно й се е усмихнал кротко)… И наистина, нима за да умножава виното по бедните сватби, е слязъл той на земята? Но ето, отишъл и го направил по нейна молба… Ах, той пак чете.“

„И глагола им Исус: наплъните водоноси воды, и наплъниша и до врьха.

И глагола им: почерпите нине и принесете архитриклину. Они же принесоша.

И яко вкуси архитриклин вина, бившаго от воды. И не ведеше откъде ест. А слуги ведеха почерпеши воду. И призва жениха архитриклин.

И глагола ему: всяк человек доброе вино подает прежде и яко упият, тако худшее. Ти же съблюде доброе вино доселе.“

„Но какво е това, какво е това? Защо се върти стаята… Ах, да… това е брак, сватба… да, разбира се. Ето и гостите, ето и младоженците седнали, и веселата тълпа, и… къде е премъдрият архитриклин? Но кой е този? Кой е? Пак се върти стаята… Кой се изправя там иззад голямата маса? Как?… И той е тук? Но нали е в ковчега… А е тук… стана, видя ме, идва насам… Господи!…“

Да, към него, към него се доближи той, сухичкият старец, със ситни бръчици по лицето, радостен и кротко засмян. Ковчега вече го няма, и той е в същите одежди както вчера, когато му бяха дошли гости. Лицето му цялото открито, очите му светят. Ала как така в същност — и той е на пира, и той е зван на сватбата в Кана Галилейска…

— И аз, миличък, и аз съм зван, зван и призван — чува се над него тих глас. — Защо си се скрил тук, та не се виждаш… ела и ти при нас.

Неговият глас, гласът на стареца Зосима… И как да не е той, щом го вика! Старецът вдигна Альоша за ръка, Альоша стана.

— Веселим се — продължи сухият старец, — пием вино ново, виното на радост нова, велика: виждаш ли колко много гости? Ето и младоженеца, и невестата, ето и премъдрия архитриклин, новото вино опитва. Защо ми се чудиш ти? Дал съм стръкче лук, и ето тук съм и аз. И мнозина тук само по едно стръкче са дали, само по едно малко стръкче… Какво са нашите дела? И ти, тихо, и ти, кротко мое момче, и ти днес можа да подадеш едно стръкче на една копнееща. Започвай, мили, започвай, кротки, своето дело!… А виждаш ли нашето слънце, виждаш ли го ти?

— Боя се… не смея да гледам… — пошепна Альоша.

— Не се бой от него. Страшен е с величието си пред нас, ужасен е от висотата си, но е милостив безкрайно, от любов се е уподобил на нас и се весели с нас, водата във вино превръща, за да не секва радостта на гостите, нови гости очаква, нови непрестанно зове и вече вовеки веков… Ето и вино ново носят, виждаш ли, делвите носят…

Нещо гореше в сърцето на Альоша, нещо го преизпълни изведнъж до болка, сълзи на възторг напираха в душата му… Той простря ръце, извика и се събуди…

Пак ковчега, отворения прозорец и тихото, тържествено, ясно четене на Евангелието. Но Альоша вече не слушаше какво се чете. Странно, беше заспал на колене, а сега стоеше на краката си и изведнъж сякаш се откъсна от мястото си и с три твърди и бързи крачки отиде до самия ковчег. Дори бутна с рамо отец Паисий и не забеляза това. Отец Паисий за миг повдигна очи от книгата и го погледна, но веднага пак ги отмести, като разбра, че с младежа се е случило нещо странно. Альоша гледа половин минута ковчега, покрития, неподвижен и прострян в ковчега мъртвец, с икона на гърдите и с качулка с осмовръх кръст на главата. Току-що беше чул гласа му и този глас още ечеше в ушите му. Пак се ослуша, чакаше още звукове… но изведнъж рязко се завъртя и излезе от килията.

Не се спря и на стълбите, а бързо слезе надолу. Душата му, пълна с възторг, жадуваше свобода, място, шир. Над него широко, неизгледно се беше прострял небесният свод, пълен с тихи сияйни звезди. От зенита до хоризонта се двоеше неясният още Млечен път. Хладна и тиха до неподвижност нощ бе обгърнала земята. Белите кули и златните кубета на църквата искряха на сапфиреното небе. Есенните буйни цветя в лехите около къщата бяха заспали до сутринта. Земната тишина сякаш се сливаше с небесната, земната тайна се съприкосновяваше със звездната… Альоша стоя, гледа и изведнъж като подкосен се свлече на земята.

Не знаеше защо я прегръща, не си даваше сметка защо изпитва толкова неудържимо желание да я целува, да я целува цялата, но я целуваше с плач, ридаеше и я обливаше със сълзите си и в изстъпление се кълнеше да я обича, да я обича вовеки веков. „Облей земята със сълзите на радостта си и обичай тия свои сълзи…“ — прозвънна в душата му. За какво плачеше? О, той плачеше в своя възторг дори и за тези звезди, които сияеха над него от бездната, и „не се срамуваше от това изстъпление“. Сякаш нишките на всички тия безбройни божи светове се бяха събрали отведнъж в душата му и тя цяла трепереше, „съприкосновена с други светове“. Искаше му се да прости на всички за всичко и да моли прошка — о, не за себе си, а за всички, за все и за вся, а „за мене и други молят прошка“ — прозвънна пак в душата му. Но с всеки миг чувствуваше явно и сякаш осезателно, че нещо твърдо и непоклатимо, като този небесен свод, се раждаше в душата му. Някаква идея сякаш се възцаряваше в ума му — и вече за цял живот и вовеки веков. Той се беше свлякъл на земята като слаб юноша, а се изправи твърд боец за цял живот и осъзна, и почувствува това изведнъж в същия миг на възторга си. И никога, никога през целия си по-нататъшен живот не забрави този миг. „Някой посети душата ми в онзи час“ — казваше по-късно с твърда вяра в думите си…

Подир три дни напусна манастира в съответствие и с думата на покойния негов старец, който бе му заповядал „да отиде при хората“.

Бележки

[1] При изнасяне на тялото (от килията в църквата и след опелото от църквата — на гробищата) на монаха и схимонаха се пеят стихирите „Как житейская сладость“. Ако починалият е йеросхимонах, пее се канонът „Помощник и покровител…“ (Бел. автора)

[2] „И в третий ден брак бе в Кана Галилеи…“ — Кана Галилейска — градче в Галилея, където според Евангелието Христос извършва първото чудо: превръща водата във вино (Йоан 2; 1—5, 7—10). „На третия ден имаше сватба в Кана Галилейска и Исусовата майка беше там. Поканен беше на сватбата също Исус и учениците му. И като се привърши виното, казва Исусу майка му: вино нямат. Исус й казва: какво имаш ти с мене, жено? Още не е дошъл часът ми. Майка му рече на служителите: каквото ви каже, сторете.

Исус им казва: напълнете делвите с вода. И напълниха ги догоре. Тогава им казва: налейте сега и занесете на стария сват. И занесоха. А когато старият сват кусна от водата, що се бе превърнала на вино (и той не знаеше, отде е това вино, а служителите, които бяха донесли водата, знаеха), той повика младоженеца и му каза: всеки човек слага първом доброто вино и когато се понапият, тогава по-долното, а ти си запазил доброто вино досега.“ — Бел. С.Б.