Фьодор Достоевски
Братя Карамазови (61)

VII. Голямата тайна на Митя. Освиркан

— Господа — започна той все така развълнуван, — тези пари… аз искам да се изповядам напълно… тези пари бяха мои.

Прокурорът и следователят чак облещиха очи, те ни най-малко не очакваха това.

— Как така ваши — измърмори Николай Парфьонович, — след като в пет часа следобед според собственото ви признание…

— Е, по дяволите пет часа следобед и собственото ми признание, не е там работата сега! Тези пари бяха мои, мои, тоест крадени мои… тоест не мои, а крадени, аз ги бях откраднал, те бяха хиляда и петстотин рубли и бяха в мене, през цялото време бяха в мене…

— Но откъде ги бяхте взели?

— От врата си, господа, ги взех, от врата си… ето от същия ей този мой врат… Тук бяха, на врата ми, зашити в едно парцалче, и висяха на врата ми отдавна, вече около месец ги носех на врата си заедно със срама и позора!

— Но от кого ги бяхте… присвоили?

— Искахте да кажете: „откраднали“? Казвайте сега думите направо. Да, аз смятам, че все едно ги бях откраднал, а ако искате, наистина ги бях „присвоил“. Но според мене откраднал. А снощи вече съвсем ги откраднах.

— Снощи? Но току-що казахте, че от около месец сте ги били… взели!

— Да, но не от баща ми, не от баща ми, не се безпокойте, не съм ги откраднал от баща ми, а от нея. Оставете ме да разкажа и не ме прекъсвайте. Толкова е тежко. Вижте какво: преди един месец ме повика Катерина Ивановна Верховцева, бившата ми годеница… Познавате ли я?

— Как не, моля ви се.

— Знам, че я познавате. Благородна душа, най-благородната от благородните, но мене ме мрази отдавна вече, о, отдавна, отдавна… и заслужено, заслужено ме мрази!

— Катерина Ивановна ли? — попита с учудване следователят. Прокурорът също ужасно се ококори.

— О, не произнасяйте името й всуе! Аз съм подлец, че я излагам. Да, аз виждах, че ме мрази… отдавна… още от първия път, още оттогава, у дома, в моята квартира… Но стига, стига толкова, това вие дори не сте достойни да знаете, това съвсем не трябва… А трябва само това, че тя ме извика преди един месец, даде ми три хиляди рубли, за да ги изпратя на сестра й и още една сродница в Москва (като че ли не можеше тя да ги изпрати!), а аз… това беше точно в онзи съдбоносен час от моя живот, когато аз… с една дума, когато току-що се бях влюбил в друга, в нея, сегашната, тази, която задържахте сега там, долу, Грушенка… аз я доведох тогава тук, в Мокрое, и прогулях тук за два дни половината от тия проклети три хиляди, тоест хиляда и петстотин, а другата половина запазих за себе си. И ето тези хиляда и петстотин, които бях запазил, ги носех на врата си като талисман, а вчера ги разпечатах и ги прогулях. Остатъкът от осемстотин рубли е сега у вас, Николай Парфьонович, това е остатък от вчерашните хиляда и петстотин.

— Чакайте, как така, вие сте прогуляли тук тогава, преди месец, три хиляди рубли, а не хиляда и петстотин, всички го знаят.

— Кой го знае? Кой ги е броил? На кого съм давал да ги брои?

— Моля ви се, та вие самият сте разправяли на всички, че сте прогуляли тогава точно три хиляди рубли.

— Истина е, разправях го, на целия град го приказвах и целият град приказваше, и всички така смятаха, и тук, в Мокрое, също всички смятаха, че са били три хиляди. Но все пак прогулях не три хиляди, а хиляда и петстотин, а другите хиляда и петстотин ги заших; ето така стана, господа, ето откъде са тези вчерашните пари…

— Това е почти фантастично… — изпелтечи Николай Парфьонович.

— Позволете да ви попитам — проговори най-после прокурорът, — не сте ли съобщавали поне на някого това обстоятелство по-рано… тоест че хиляда и петстотин рубли от тези пари сте задържали още тогава, преди един месец?

— На никого не съм го казвал.

— Това е странно. Наистина ли съвсем на никого?

— Съвсем на никого. На никого.

— Но защо е трябвало да криете? Какво ви е накарало да го превърнете в такава тайна? Ще ви обясня по-точно: вие ни открихте най-сетне своята тайна, която според вашите думи била толкова „позорна“, макар че в същност — тоест, разбира се, само относително казано — тази постъпка, тоест именно присвояването на чуждите три хиляди, и без съмнение само временно — тази постъпка, според мене поне, е една постъпка само във висша степен лекомислена, но не толкова позорна, като се вземе освен това под внимание и вашият характер… Е, да речем, дори и много срамна, съгласен съм, но само срамна, все пак не позорна… Тоест искам да кажа, че за тези похарчени от вас три хиляди рубли на госпожа Верховцева мнозина се досещаха през този месец и без вашето признание, аз например бях чувал тази легенда… Михаил Макарович например и той я е чувал. Така че, в края на краищата, това почти вече не е легенда, а клюка на целия град. При това има следи, че и вие самият, ако не се лъжа, сте признавали на някой това, тоест именно че тези пари са от госпожа Верховцева… И затова ми е много чудно, че придавахте досега, тоест до тази минута, такава необикновена тайна на тия запазени според вашите думи хиляда и петстотин рубли и свързвахте тази ваша тайна с някакъв ужас дори… Невероятно е подобна тайна да ви струва толкова мъки да я признаете… защото вие и сега дори викахте, че по-добре каторга, отколкото да си признаете.

Прокурорът млъкна. Той беше се разпалил. Не криеше своя яд, почти злоба, и изля всичко, което му се беше насъбрало, без дори да се грижи за красотата на стила си, тоест несвързано и почти объркано.

— Позорът не беше в хиляда и петстотинте рубли, а в това, че запазих тези хиляда и петстотин рубли от онези три хиляди — твърдо произнесе Митя.

— Но какво — усмихна се нервно прокурорът, — какво позорно има в това, че от взетите вече безсрамно, или щом така желаете, и позорно, три хиляди сте запазили половината по свое усмотрение? По-важното е, че сте присвоили трите хиляди, а не как сте ги разпределили. Впрочем защо именно така сте ги разпределили, тоест запазили сте тази половина? За какво, с каква цел сте направили така, можете ли да ни обясните?

— О, господа, та в целта е именно същността! — извика Митя. — Запазих ги от подлост, тоест от пресметливост, защото пресметливостта в този случай е именно подлост… И цял месец продължи тази подлост!

— Не разбирам.

— Учудвате ме. Но впрочем ще ви обясня пак, наистина може би не разбирате. Вижте какво, следете моята мисъл: аз присвоявам три хиляди рубли, които са поверени на моята чест, гуляя с тях, пропивам ги всичките, сутринта се явявам при нея и казвам: „Катя, виновен съм, аз пропих твоите три хиляди“ — е, какво, хубаво ли е това? Не, не е хубаво, безчестно и малодушно е, звяр и до зверство невъздържан човек, така ли е, така ли е? Но все пак не крадец, нали? Не просто крадец, не, съгласете се! Пропил съм ги, но не съм ги откраднал! Сега втори, още по-чудесен случай, следете мисълта ми, иначе може пак да се объркам — нещо ми се вие свят, — и така, втори случай: пропивам тук само хиляда и петстотин от трите хиляди, тоест половината. На другия ден отивам при нея и занасям другата половина: „Катя, прибери си от мене, мерзавеца и лекомисления подлец, тази половина, защото другата половина я пропих, значи може да пропия и тази, така че да не вляза пак в грях!“ Е, в такъв случай? Всичко, каквото обичате, и звяр, и подлец, но вече не крадец, не напълно крадец, защото, ако съм крадец, положително нямаше да върна половината пари, а щях да присвоя и тях. Тогава тя вижда, че щом е донесъл половината пари, ще върне и другите, тоест пропитите, цял живот ще търси, ще работи, но ще ги намери и ще ги върне. И така, подлец, но не крадец, както искате, но не крадец!

— Да речем, известна разлика има — усмихна се студено прокурорът. — Но странно е все пак, че намирате чак толкова съдбоносна разлика.

— Да, намирам такава съдбоносна разлика! Подлец може да бъде всеки, пък и е комай, но крадец не може да бъде всеки, а само архиподлецът. Не ги мога чак толкова тези тънкости… Само че крадецът е по-подъл от подлеца, това е моето убеждение. Слушайте, аз нося парите цял месец със себе си, още утре мога да реша да ги върна, и вече не съм подлец, но не мога да реша, там е работата, макар че всеки ден решавам, макар че всеки ден се подтиквам: „Реши се, реши се, подлецо!“ — и ето цял месец не мога да се реша, това е! Какво, хубаво ли е според вас, хубаво ли е?

— Да речем, не е толкова хубаво, това прекрасно го разбирам и не споря — отговори прокурорът сдържано. — И изобщо нека се откажем от всички препирни за тези тънкости и разлики и ако обичате, да минем пак на същността. А същността е именно там, че още не сте благоволили да ни обясните, макар да ви питахме: защо първоначално направихте такова разпределение на тези три хиляди, тоест едната половина изгуляхте, а другата скрихте? За какво в същност сте я скрили, за какво в същност сте искали да употребите тези заделени хиляда и петстотин рубли? Аз настоявам на този въпрос, Дмитрий Фьодорович.

— Ах, наистина! — извика Митя и се удари по челото. — Извинете, аз ви измъчвам, а не ви обяснявам най-важното, иначе веднага щяхте да разберете, защото в целта, именно в тази цел е позорът! Вижте какво, този старец, покойникът, все притесняваше Аграфена Александровна, а аз ревнувах, мислех тогава, че тя се колебае между мене и него; и си мислех всеки ден: ами ако тя изведнъж вземе решение, ако се умори да ме измъчва и изведнъж ми каже: „Тебе обичам, а не него, отведи ме накрай света.“ А аз имам само двадесет копейки; с какво ще я отведа, какво ще правя тогава — просто съм загубен. Аз не я познавах тогава и не я разбирах, мислех, че й трябват пари и че няма да ми прости моята сиромашия. И ето отброявам ехидно половината от трите хиляди и хладнокръвно ги зашивам е игла, зашивам ги предвидливо, още преди пиянството ги зашивам, а после, след като вече съм ги зашил, с останалата половина заминавам да пиянствувам! Не, това е подлост! Разбрахте ли сега?

Прокурорът се разсмя с глас, следователят също.

— Според мене дори е благоразумно и нравствено, че сте се въздържали и не сте прогуляли всички пари — засмя се Николай Парфьонович, — какво толкова е станало?

— Ами това, че съм откраднал, ето какво! О, Боже, вие ме ужасявате с вашето неразбиране! През цялото време, докато носех тези хиляда и петстотин рубли зашити на гърдите си, аз всеки ден и всеки час си казвах: „Ти си крадец, ти си крадец!“ Затова бях освирепял този месец, затова се бих в кръчмата, затова и баща си бих, защото се чувствувах крадец! Дори на Альоша, моя брат, не се реших и не посмях да открия за тези хиляда и петстотин рубли: толкова се чувствувах подлец и мошеник! Но знайте, че докато ги носех, в същото време всеки ден и всеки час си казвах: „Не, Дмитрий Фьодорович, ти може би още не си крадец.“ Защо? Ами точно защото можеш още утре да отидеш и да върнеш тези хиляда и петстотин рубли на Катя. И ето чак вчера се реших да скъсам моята муска от врата си, когато отивах от Феня у Перхотин, а до този миг не се решавах, и щом я скъсах, в същия миг станах вече пълен и безспорен крадец, крадец и безчестен човек за цял живот. Защо? Защото заедно с тази муска скъсах и моята мечта да отида при Катя и да й кажа: „Аз съм подлец, но не крадец!“ Разбирате ли сега, разбирате ли!

— И защо именно снощи се решихте? — прекъсна го Николай Парфьонович.

— Защо ли? Смешен въпрос: защото се осъдих на смърт в пет часа сутринта — тук, на разсъмване: „Все едно е, си казах, дали ще умреш подлец или благороден!“ Но не, оказа се, че не е все едно! Вярвате ли, господа, не това, че убих стареца-слуга и че ме заплашва Сибир, беше, което ме мъчеше най-вече тази нощ — и при това кога? — когато моята любов се увенча и небето отново се откри за мен! О, това ме мъчеше, но не толкова много; все пак не колкото това проклето съзнание, че откъснах най-сетне от гърдите си тези проклети пари и ги пропилях, а, значи, сега вече окончателно съм крадец! О, господа, повтарям ви с кръвта на сърцето си: много неща разбрах тази нощ! Разбрах, че не само е невъзможно да живееш като подлец, но и да умреш като подлец е невъзможно… Не, господа, трябва да се умира честно!…

Митя беше блед. Лицето му имаше съсипан и измъчен вид, макар че беше крайно разпален.

— Започвам да ви разбирам, Дмитрий Фьодорович — меко и дори някак състрадателно изрече прокурорът, — и както обичате, но според мене всичко това са само нерви… болните ви нерви, това е. И защо например, за да се избавите от толкова мъки, почти цял месец, да не отидете да дадете тези хиляда и петстотин рубли на онази особа, която ви ги е поверила, и след като се разберете с нея, защо при тогавашното ви положение, толкова ужасно, както го описвате, да не опитате една комбинация, която изглежда толкова естествена, тоест, след като благородно признаете пред нея грешките си, защо да не поискате от нея самата сумата, потребна за вашите разходи, която сума тя, с нейното великодушно сърце и пред вид вашето нещастие, разбира се, не би ви отказала, особено ако я поискате срещу документ или най-сетне например срещу същата гаранция, която сте предлагали на търговеца Самсонов и на госпожа Хохлакова? Защото вие смятате и досега тая гаранция за ценна, нали?

Митя изведнъж се изчерви.

— Нима ме смятате чак до такава степен подлец? Не е възможно да говорите това сериозно!… — рече той с негодувание, като гледаше прокурора в очите и сякаш не вярваше, че от него чува това.

— Уверявам ви, че говоря сериозно… Защо мислите, че не е сериозно? — учуди се от своя страна и прокурорът.

— О, колко подло би било това! Господа, знаете ли вие, че ме измъчвате! Добре, ще ви кажа всичко, така да бъде, ще ви изповядам сега вече цялата си инферналност, но ще го направя, за да засрамя пак вас, и вие самите ще се почудите до каква подлост може да стигне комбинацията на човешките чувства. Знайте прочее, че съм имал пред вид тази комбинация, същата, за която говорихте сега, прокуроре! Да, господа, и аз имах тази мисъл през този проклет месец, така че почти се бях решил да отида при Катя, до такава степен бях подъл! Но да отида при нея, да й съобщя за моята изневяра и в името на същата изневяра, за изпълнение на същата изневяра, за предстоящите разходи по тази изневяра от същата нея, от Катя, да моля пари (да моля, чувате ли, да моля!) и веднага щом се разделя с нея, да избягам с другата, с нейната съперница, с нейната омразница, която я обиди — моля ви се, вие сте си изгубили ума, господин прокуроре!

— Изгубил или не изгубил, но, разбира се, в бързината не съобразих… за тази именно женска ревност… ако тук наистина може да става дума за ревност, както вие твърдите… впрочем има нещо такова — усмихна се прокурорът.

— Но това щеше да е вече такава мръсотия — свирепо удари Митя с юмрук по масата, — това щеше така да вони, че вече и аз не знам! Ясно ли ви е, че тя можеше да ми даде тези пари и би ги дала, положително би ги дала, за да ми отмъсти, би ги дала, за да се наслади на отмъщението, от презрение към мене би ги дала, защото и тя е инфернална душа и жена с велик гняв! Аз пък бих взел парите, о, бих ги взел, бих и тогава цял живот… о, Боже! Простете, господа, крещя, защото и аз имах тази мисъл още толкова доскоро, до завчера, именно когато се разправях през нощта с Копоя, а после и вчера, да, и вчера, целия ден вчера, помня това, чак до този случай…

— До какъв случай? — обади се Николай Парфьонович с любопитство, но Митя не го чу.

— Аз направих пред вас страшно признание — мрачно завърши той. — Оценете го, господа. Но не само това, не само да го оцените, а да го цените, пък ако не, ако и това мине покрай вашите души, тогава вие просто не ме уважавате, господа, това ще ви кажа, и ще умра от срам, че съм се изповядал пред такива като вас! О, аз ще се застрелям! Аз вече виждам, виждам, че не ми вярвате! Как, и това ли искате да запишете? — извика той вече уплашен.

— Но ето това, което сега казахте — погледна го учуден Николай Парфьонович, — тоест че до последния момент все още сте смятали да отидете при госпожа Верховцева и да поискате от нея тази сума… Уверявам ви, че това е много важно показание за нас, Дмитрий Фьодорович, тоест за целия този случай… и особено за вас, особено за вас е важно.

— Смилете се, господа — плесна с ръце Митя. — Поне това не пишете, засрамете се! Та аз, така да се каже, си раздрах душата на две пред вас, а вие се възползувахте и ровите с пръсти в раздраното от двете страни… О, Боже!

Той закри отчаяно лицето си с ръце.

— Не се безпокойте така, Дмитрий Фьодорович — заключи прокурорът, — всичко, което се записа досега, ще ви се прочете после и с което не се съгласите, ще го променим според вашите думи, а сега ще ви задам за трети път същото въпросче: нима наистина никой, абсолютно никой не е чувал от вас за тези зашити пари? Такова нещо, да ви кажа, почти не мога да си го представя.

— Никой, никой, казах ви, иначе нищо не сте разбрали! Оставете ме на мира.

— Както обичате, тази работа трябва да се изясни и има още много време за това, но сега размислете: ние може да имаме десетки свидетелства, че именно вие самият сте разпространявали и дори сте крещели навсякъде за трите хиляди рубли, които сте похарчили, за три, а не за хиляда и петстотин, пък и сега, при появата на вчерашните пари, пак сте успели мнозина да уведомите, че пак носите три хиляди рубли…

— Не десетки, а стотици свидетелства имате, двеста свидетелства, двеста души са чули, хиляда са чули! — извика Митя.

— Ето, виждате ли, всички, всички свидетелствуват. Все значи нещо думата всички.

— Нищо не значи, аз излъгах и всички започнаха да лъжат след мене.

— Но защо ви е било необходимо така да „лъжете“, както вие се изразявате?

— Дявол знае. От самохвалство може би… така… че толкова много пари съм изгулял… Може би за да забравя за тези зашити пари… да, именно затова… по дяволите… за кой път вече ми задавате този въпрос? Е, излъгал съм и край, веднъж излъгах и не исках да се поправям. Защо лъже понякога човек?

— Това е много трудно да се разбере, Дмитрий Фьодорович, защо лъже човек — внушително изговори прокурорът. — Кажете обаче, голям ли беше този талисман, както го наричате, на врата ви?

— Не, не беше голям.

— Колко например?

— Колкото една банкнота от сто рубли, сгъната на две, толкова.

— Най-добре да ни покажете парченцата. Те трябва да са някъде у вас?

— Е, по дяволите… какви глупости… не знам къде са.

— Но моля ви все пак: къде и кога сте го свалили от врата си? Защото, както сам казахте, не сте се отбивали у дома си?

— Когато излязох от Феня и тръгнах към Перхотин, по пътя го скъсах от врата си и извадих парите.

— В тъмното ли?

— Че защо ми е свещ? С пръст го направих за миг.

— Без ножица, на улицата?

— На площада, струва ми се; защо ми е ножица? Парцалчето беше вехто, веднага се раздра.

— Какво го направихте после?

— Там го захвърлих.

— Къде именно?

— Ами на площада, някъде из площада! Дявол го знае къде на площада. Но защо ви е това?

— То е извънредно важно, Дмитрий Фьодорович: веществени доказателства във ваша полза, как не искате да го разберете? А кой ви помогна преди един месец да ги зашиете?

— Никой не ми е помогнал, сам ги заших.

— Вие можете да шиете?

— Войникът трябва да знае да шие, а и в случая не се иска никакво умение.

— А откъде взехте плат, тоест парцалчето, в което ги зашихте?

— Сериозно ли ме питате?

— Разбира се, никак не ни е до шеги сега, Дмитрий Фьодорович.

— Не помня откъде съм взел парцалчето, взел съм го отнякъде.

— Че как така да не запомните това?

— Бога ми, наистина не помня, може да съм го откъснал от някоя дреха.

— Това е много интересно: във вашата квартира утре би могла да се намери онази вещ, риза може би, от която сте го откъснали. От какво беше този парцал: от по-груб плат или по-тънък?

— Дявол го знае от какво. Чакайте… Струва ми се, отникъде не го откъснах… То беше хасе… Струва ми се, че в една нощна шапчица на хазайката ги заших.

— В шапчица на хазайката?

— Да, от нея бях я задигнал.

— Как тъй задигнал?

— Вижте какво, наистина си спомням сега, че бях си взел една нейна шапчица за парцал, а може би за да си чистя перото. Взех я скришом, защото беше ненужен парцал, после бяха останали някакви парченца и като се появиха тези хиляда и петстотин рубли, ги заших… Струва ми се, че именно в тези парцали ги заших. Вехта хасена дрипа, хиляди пъти прана.

— И това вече със сигурност ли го помните?

— Не знам дали със сигурност. Струва ми се, в тази шапчица. Все едно!

— В такъв случай вашата хазайка поне би могла да си спомни, че й е изчезнала тази вещ?

— Ами, тя изобщо не разбра. Стар парцал, ви казвам, стара дрипа, някакъв боклук.

— Ами игла откъде взехте, конец?

— Аз прекратявам, не искам повече. Стига толкова! — ядоса се накрая Митя.

— И все пак странно е, че чак до такава степен сте забравили на кое място на площада точно сте хвърлили този… талисман.

— Че наредете утре да се измете площадът, може да го намерите — подсмихна се накриво Митя. — Стига вече, господа, стига — завърши той с измъчен глас. — Виждам ясно: не ми повярвахте! За нищо и ни най-малко! Вината е моя, а не ваша, не трябваше да се навирам. Защо, защо се омърсих, като ви изповядах моята тайна! За вас това е смешно, по очите ви виждам. Вие, прокуроре, ме докарахте дотам? Възпейте се в химн, ако можете… Проклети да сте, мъчители!

Той оброни глава и закри лицето си с ръце. Прокурорът и следователят мълчаха. След минута вдигна глава и ги изгледа с някак празен поглед. Лицето му изразяваше вече пълно, безвъзвратно отчаяние и той някак кротко се умълча, седеше и гледаше като несвестен. А трябваше най-сетне да свършват: предстоеше незабавно да се почне разпит на свидетелите. Беше вече осем часът сутринта. Отдавна бяха изгасили свещите. Михаил Макарович и Калганов, които през цялото време на разпита все влизаха и излизаха от стаята, този път пак излязоха и двамата. Прокурорът и следователят също имаха извънредно уморен вид. Настъпилото утро беше мрачно, много облачно и валеше като из ведро. Митя в несвяст гледаше към прозорците.

— А може ли да погледам през прозореца? — попита той изведнъж Николай Парфьонович.

— О, колкото искате — отговори той.

Митя стана и отиде до прозореца. Дъждът направо плющеше в малките зеленикави стъкла на прозорците. Точно под прозореца се виждаше разкаляният път, а по-нататък, в дъждовната мъгла — черните, мизерни, неугледни селски къщурки, които изглеждаха още по-черни и сиромашки от дъжда. Митя си спомни за „Феб златокъдрия“ и как искаше да се застреля при първия му лъч. „В такова утро май е още по-добре“ — усмихна се той и изведнъж махна с ръка надолу и се обърна към „мъчителите“.

— Господа! — извика той. — Виждам, че с мен е свършено. Но тя? Кажете ми за нея, моля ви, нима и тя ще пропадне с мене? Та тя е невинна, тя снощи не беше на себе си, когато викаше, че била „за всичко виновна“. За нищо, за нищо не е виновна! Цялата нощ, докато седях с вас, се измъчвах… Не може ли, няма ли да ми кажете: какво ще правите сега с нея?

— В това отношение бъдете съвсем спокоен, Дмитрий Фьодорович — веднага и с явна припряност отговори прокурорът, — засега нямаме никакви сериозни мотиви да обезпокоим за каквото и да било особата, за която толкова се интересувате. В по-нататъшния ход на делото, надявам се, ще бъде същото… Напротив, ще направим в този смисъл всичко възможно от наша страна. Бъдете съвсем спокоен.

— Господа, благодаря ви, знаех си, че все пак сте честни и справедливи хора, независимо от всичко. Смъкнахте тежко бреме от душата ми… Е, какво ще правим сега? Аз съм готов.

— Ще трябва да побързаме. Необходимо е веднага да минем към разпита на свидетелите. Всичко това трябва да стане на всяка цена във ваше присъствие и затова…

— Не е ли по-добре да пийнем по-напред чаец? — прекъсна го Николай Парфьонович. — Заслужили сме, струва ми се!

Решиха, ако има готов чай долу (понеже Михаил Макарович навярно беше отишъл там „на чай“), да пийнат и те по една чашка и след туй „да продължават, да продължават…“ А „закусчицата“ и истинското пиене на чай да отложат за когато имат повече свободно време. Чай наистина се намери долу и скоро им донесоха. Митя отначало се отказа от чашата, която любезно му предложи Николай Парфьонович, но след това той самият си поиска и я изпи жадно. Той, общо взето, имаше някак дори учудващо измъчен вид. При неговата юнашка мощ, би си казал човек, какво толкова е една нощ гуляй, пък ако ще и с най-силни преживявания? Но той самият чувствуваше, че едва издържа, а от време на време всички предмети започваха сякаш да се движат и да се въртят пред очите му. „Още малко — и май ще започна да бълнувам“ — помисли си той.