Фьодор Достоевски
Братя Карамазови (42)

III. Из беседите и поученията на стареца Зосима

д) Някои неща за монаха руски и неговото възможно значение

Отци и учители, какво е монахът? В просветения свят тази дума се произнася в наши дни от някои вече с насмешка, а от други и като ругатня. И с всеки ден все повече. Истина е, ох, истина е, че и сред монашеството има много търтеи, сластолюбци, сладострастници и нагли скитници. Това сочат образованите светски люде: „Вие казват, сте ленивци и безполезни членове на обществото, живеете от чуждия труд, безсрамни просяци!“ А в същност колко много са сред монашеството смирените и кротките, жадуващите уединение и пламенна молитва в тишината! Тях ги сочат по-малко и дори ги отминават с пълно мълчание и колко биха се учудили, ако кажа, че от тези кротки и жадуващи уединена молитва ще дойде може би пак спасението на земята руска! Защото воистина са се приготвили в тишината „за деня и часа, за месеца и година.“ Образа Христов пазят засега в уединението си благолепно и необезобразено, в чистотата на правдата Божия от най-древните отци, апостоли и мъченици и когато потрябва, ще го явят на разколебаната световна правда. Тази мисъл е велика. От изтока ще възсияе таз звезда.

Така мисля за монаха и мигар е лъжовно, мигар е надменно? Погледнете миряните и целия божи свят, що се превъзнася над народа, не се ли е изопачил в него образът Божи и неговата истина? Те имат наука, а в науката е само онова, което е подчинено на чувствата. А духовният свят, висшата половина на човешкото същество е отхвърлена съвсем, изтласкана е с някакво тържество, дори с ненавист. Светът е провъзгласил свободата, особено напоследък, и какво виждаме в тази тяхна свобода: само робство и самоубийство! Защото светът казва: „Имаш потребности и затова ги насищай, защото имаш същите права, каквито имат най-знатните и най-богатите хора. Не се бой да ги насищаш, но дори ги преумножавай“ — ето сегашното учение на света. В това виждат свободата. И какво излиза от това право на преумножаване на потребностите? У богатите — уединение и духовно самоубийство, а у бедните — завист и убийство, защото се дадоха правата, а още не са посочени средства да се наситят потребностите. Уверяват, че колкото по-нататък върви светът, толкова повече се сближава, сродява се в братско общение с това, че скъсява разстоянията, предава мислите по въздуха. Уви, не вярвайте на такова сближение на хората. Разбирайки свободата като преумножение и бързо насищане на потребностите, изопачават и природата си, защото зараждат в себе си много безсмислени и глупави желания, навици и най-нелепи измислици. Живеят само за взаимна завист, за сладострастие и големеене. Да имаш обеди, разходки, каляски, чинове и роби-прислужници, се смята вече такава необходимост, за която се жертвуват дори животът, честта и човеколюбието, само и само да се насити тази необходимост, и дори се самоубиват, ако не могат да я наситят.

У онези, които не са богати, виждаме същото, а у бедните ненасищането на потребностите и завистта временно се затискат с пиянство. Но в скоро време вместо е вино ще се опият и с кръв, натам ги водят. Питам ви аз: свободен ли е такъв човек? Аз познавах един „борец за идеята“, който ми е разправял, че когато го лишили в затвора от тютюн, той толкова бил измъчен от това лишение, че едва не отишъл и не предал своята „идея“, само да му дадат тютюн. А такъв казва: „Отивам да се боря за човечеството.“ Но къде ще отиде такъв и на какво е способен? Може би на някоя временна постъпка само, но за дълго няма да издържи. И не е чудно, че вместо свобода са изпаднали в робство, а вместо служене на братолюбието и на човешкото единение са изпаднали, напротив, в отединение и уединение, както ми казваше в моята младост тайнственият ми гост и учител. А поради това в света все повече и повече гасне мисълта за служене на човечеството, за братство и цялостност на хората и воистина тази мисъл се посреща вече дори с присмех, защото как ще отвикне от навиците си, къде ще отиде този роб, щом толкова е свикнал да насища безбройните потребности свои, които сам си е измислил? Той е в уединение и какво го е грижа за цялото? И стигнаха дотам, че натрупаха повече вещи, а радостта стана по-малко.

Друго е монашеският път. На послушанието, поста и молитвата дори се присмиват, а в същност само в тях е пътят към същинската, вече истинска свобода: отсичам от себе си излишните и ненужни потребности, самолюбивата си и горда воля смирявам и я бичувам с послушание и постигам с това, с Божията помощ, свобода на духа, а с нея и духовно веселие! Кой от тях прочее е по-способен да възнесе една велика мисъл и да тръгне да й служи — дали уединеният богаташ, или този освободен от тиранията на вещите и навиците? Корят монаха заради уединението му: „Уединил си се, за да се спасиш зад манастирските стени, а си забравил братското служене на човечеството.“ Но ще видим кой повече усърдствува за братолюбието? Защото уединението не е у нас, а у тях, но не виждат това. А измежду нас още от древни времена са произлизали народни дейци, защо да ги няма и сега? Същите смирени и кротки постници и мълчаливци ще въстанат и ще тръгнат за велики дела. От народа е спасението на Русия. А руският манастир изконно е бил с народа. Щом народът е в уединение, и ние сме в уединение. Народът вярва, както вярваме и ние, а невярващият деец у нас, в Русия, няма да направи нищо, дори да е искрен по сърце и гениален по ум.

Помнете това. Народът ще посрещне атеиста и ще го надвие и ще стане единна православна Рус. Пазете народа и закриляйте сърцето му. Възпитавайте го в тишина. Ето вашия монашески подвиг, защото този народ е богоносец.

е) Някои неща за господарите и слугите и възможно ли е господарите и слугите да станат взаимно по дух братя

Боже, казват някои, и в народа има грях. А пламъкът на разтлението се умножава дори видимо, всекичасно, иде отгоре. Настъпва и в народа уединение: навъждат се богаташи и изедници; търговецът вече желае все повече и повече почести, стреми се да се покаже образован, без да има ни най-малко образование, а за това гнусно пренебрегва древния обичай и се срамува дори от вярата на дедите си. Ходи на гости при князе, а той самият е изпортен селяк. Народът угнива в пиянство и не може вече да се измъкне. А колко жестокост към семейството, към жената, към децата дори; всичко е от пиянството. Виждал съм по фабриките дори десетгодишни деца: хилави, залинели, прегърбени и вече развратни. Задушна зала, гърмящи машини, цял божи ден работа, развратни думи и водка, водка, а това ли е потребно за душата на толкова малкото още дете? На него му трябва слънце, детски игри и светъл пример навсякъде и поне капка любов към него. Да няма това, монаси, да няма изтезаване на децата, дигнете се и проповядайте това по-скоро, по-скоро. Но ще спаси Бог Русия, защото макар да е развратен простият човек и да не може вече да се откаже от смрадния грях, но все пак знае, че е прокълнат от Бога смрадният му грях и че постъпва лошо, като съгрешава. Тъй че неуморно вярва още народът ни в правдата, признава Бога, плаче умилено. Не е така при висшите. Те ведно с науката искат да се наредят справедливо само с ума си, но вече без Христа, както беше преди, и вече провъзгласиха, че няма престъпление, няма вече грях. Пък и е правилно според тях: защото ако нямаш Бог, какво престъпление тогава? В Европа народът въстава срещу богатите вече със сила и народните водачи го водят повсеместно към кръв и го учат, че е прав неговият гняв. Но „проклет е гневът им, защото е жесток“.^[1] А Русия ще я спаси Господ, както я е спасявал вече много пъти. Спасението ще дойде из народа, из неговата вяра и смирение. Отци и учители, пазете вярата на народа и това не е мечта: поразявало ме е цял живот в нашия велик народ неговото достойнство благолепно и истинно, сам съм го виждал, сам мога да свидетелствувам, виждал съм го и съм се учудвал, виждал съм го дори въпреки смрадта на греховете и просешкия вид на нашия народ. Не е раболепен той и това — след двувековно робство. Свободен е във вида си и обноските, но без никаква обида. И не е отмъстителен, и не е завистлив. „Ти си знатен, ти си богат, ти си умен и талантлив — добре, Бог да те благослови. Почитам те, но зная, че и аз съм човек. С това, че те почитам без завист, с това проявявам пред теб моето човешко достойнство.“ Воистина, ако не говорят това (защото още не умеят да кажат това), така постъпват, сам съм го виждал, сам съм го изпитвал и вярвате ли: колкото е по-беден и по-долу нашият руски човек, толкова повече се забелязва у него тази благолепна правда, защото богатите измежду тях кулаци и изедници в голямото си множество са вече развратени и много, много от тези неща са станали поради нашето нехайство и невнимание! Но ще спаси Бог людете си, защото велика е Русия със своето смирение. Мечтая да видя и сякаш вече виждам ясно нашето бъдеще: защото ще бъде така, че дори най-развратният наш богаташ накрая ще се засрами от богатството си пред бедния, а бедният, като види това смирение, ще разбере и ще му отстъпи с радост, и с ласка ще отговори на благолепния му срам. Вярвайте, така ще стане накрая: натам върви. Само в духовното човешко достойнство е равенството и това ще го разберат само у нас. Като има братя, ще има и братство, а преди братството никога няма да се разделят. Образа Христов е съхранен и ще възсияе той като скъпоценен елмаз над целия свят… Амин, амин!

Отци и учители, случи ми се веднъж нещо умилително. Странствувайки, срещнах веднъж в губернския град К. бившия си ординарец Афанасий, а откак се бях разделил с него, бяха минали вече осем години. Случайно ме видял на пазара, познал ме, тича при мене и, Боже, колко се зарадва, просто се хвърли към мен: „Отче, господарю, вие ли сте? Нима вас виждам?“ Поведе ме у тях. Той беше вече в оставка, оженил се, добили му се вече две малки дечица. Препитаваха се със съпругата му с дребна търговия на пазара. Стаята му беше бедна, но чистичка, радостна. Настани ме, сложи самовара, изпрати за жена си, сякаш му бях направил някакъв празник, като се появих в къщата му. Доведе при мене дечицата: „Благословете ги, отче.“ — „Аз ли да благославям — отговарям му, — аз съм прост и смирен монах, ще помоля Бога за тях, а за теб, Афанасий Павлович, винаги, всеки ден, от онзи ден насам се моля Богу, защото от теб, казвам, тръгна всичко.“ И му го обясних, както можах. И какво човекът: гледа ме и все не може да си представи, че аз, предишният му господар, офицерът, сега съм пред него в такъв вид и с такава дреха: чак заплака. „Защо плачеш — му казвам, — незабравими човече, по-добре повесели се за мене душевно, мили, защото е радостен и светъл моят път.“ Много не говореше, а все въздишаше и ми клатеше глава умислено. „А къде ви е, пита, богатството?“ Отговарям му: „Дадох го в манастира, а ние живеем в общежитие.“ След чая почнах да се сбогувам с тях и изведнъж ми изнесе половин рубла, пожертвование за манастира, а друга половин рубла, гледам, набързо ми пъхна в ръката: „Това вече за вас, казва, за странника, пътника, може да ви потрябва, отче.“ Приех неговата половин рубла, поклоних се на него и на съпругата му и излязох зарадван, и си мисля по пътя: „Ето сега двамата, и той у тях, и аз, пътник, ахкаме сигурно и се усмихваме радостно, с веселие на сърцето клатим глава и си спомняме как Бог ни събра да се срещнем.“ И оттогава не го видях никога повече. Бях му господар, а той ми беше слуга, а сега, като се разцелувахме с него с обич и в духовно умиление, помежду ни стана велико човешко единение. Мислил съм много за това, а сега мисля така: мигар е толкова недостъпно за ума, че това велико и простодушие сближение би могло някога повсеместно да стане между нашите руски хора? Вярвам, че ще стане и времената са близки.

А за слугите ще добавя следното: сърдил съм се преди, като юноша, много на слугите: „готвачката донесла яденето горещо, ординарецът не ми изчеткал дрехите.“ Но озари ме тогава изведнъж мисълта на моя мил брат, която бях чул от него в детството си: „Заслужавам ли аз това, щото друг да ми служи, пък аз поради нищетата и простотията му да го тормозя?“ И се почудих още тогава как най-прости мисли, до немай-къде ясни се появяват късно в ума ни. Без слуги е невъзможно в светския живот, но стори тъй, че твоят слуга да бъде по-свободен духом, отколкото ако не беше слуга. И защо да не мога да бъда слуга на моя слуга, и то така, че той дори да го вижда и без каквато и да било гордост от моя страна, а от негова — недоверие? Защо слугата да не ми бъде като сродник, така че да го приема най-подир в семейството си и да се възрадвам от това? Дори и сега още това е толкова изпълнимо, но ще послужи за основа за бъдещото вече великолепно единение на хората, когато човекът няма да си дири слуги и няма да пожелае в слуги да обръща себеподобните си, както е сега, а, напротив, с всички сили ще пожелае самият той да стане на всички слуга, както е според Евангелието. И нима това е мечта, накрая човек да намира радостите си само в подвизите на просвещението и милосърдието, а не в радости жестоки като сега — в преяждането, блудството, високомерието, самохвалството и завистливото издигане един над друг? Твърдо вярвам, че не е и че времето е близко. Смеят се и питат: кога ще настъпи това време и има ли изгледи да настъпи? Аз пък мисля, че с Христа ще решим това велико дело. И колко идеи е имало на земята в човешката история, които до преди десет години дори са били немислими и които са се появявали изведнъж, когато им е настъпвал тайнственият срок, и са се разнасяли по цялата земя! Така ще бъде и у нас и ще възсияе за света нашият народ, и ще кажат всички хора: „Камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла.“^[2] А да се попитат самите присмехулници: щом нашето е мечта, кога пък вие ще издигнете зданието си и ще се наредите справедливо само с ума си, без Христа! А като твърдят те самите, че тъкмо те, напротив, вървят към единението, то воистина вярват в това само най-простодушните от тях, та човек чак да се чуди на това простодушие. Воистина, че имат повече мечтателна фантазия от нас! Мислят да се уредят справедливо, но като отхвърлят Христа, ще свършат с това, че ще залеят света с кръв, защото кръвта зове кръв, а който вади нож, от нож ще погине^[3]. И ако не беше Христовият обет, така щяха да се изтребят помежду си чак до последните двама човеци на земята. Пък и тез двамата последни не биха съумели в гордостта си да се удържат взаимно, а последният би изтребил предпоследния, а после и самия себе си. И щеше да се сбъдне, ако не беше Христовият обет, че заради кротките и смирените ще се съкрати това^[4]. Почнах тогава, още в офицерския мундир, след дуела си да говоря за слугите в обществото и всички, помня, ми се чудеха: „Какво сега, казват, да настаним слугата на дивана и чай да му поднасяме?“ А аз тогава им отговорих: „Пък дори и така, макар само понякога.“ Всички тогава се засмяха. Техният въпрос беше лекомислен, а моят отговор неясен, но мисля, че в него имаше и някаква истина.

ж) За молитвата, за любовта и за съприкосновението ни с други светове

Юноша, не забравяй молитвата. Всеки път в молитвата ти, ако е искрена, ще проблесне ново чувство, а в него и нова мисъл, която по-рано не си знаел и която отново ще те ободри; и ще разбереш, че молитвата е възпитание. Запомни също: всеки ден и винаги, когато можеш, думай на ума си: „Господи, помилуй всички явили се днес пред тебе.“ Защото всеки час и всеки миг хиляди хора напущат живота си на тази земя и душите им застават пред Господа — и колко много от тях са се разделили от земята в отединение, без никой да знае, в печал и скръб, че никой няма да пожали за тях и дори не знае за тях: живели ли са, или не. И ето може би от другия край на земята ще се възнесе към Господа за упокой на този и твоята молитва, макар нито ти да си го познавал, нито той тебе. Колко умилно е на душата му, застанала в страх пред Господа, да почувствува в този миг, че има и за него молещ се, че е останало на земята човешко същество, което да обича и него. Пък и Бог по-милостиво ще въззре към двама ви, защото, щом ти си го пожалил толкова, колко повече ще го пожали той, безконечно по-милосърден и обичащ от тебе. И ще му прости заради тебе.

Братя, не бойте се от греха на хората, обичайте човека и в греха му, защото това подобие на божеска любов е връх на любовта на земята. Обичайте всякое създание Божие — и цялото, и всяка песъчинка. Всяко листенце, всеки лъч Божи обичайте. Обичайте животните, обичайте растенията, обичайте всяко нещо. Ако обичаш всяко нещо, тайната Божия ще постигнеш в нещата. Постигнеш ли я веднъж, вече непрестанно ще почнеш да я познаваш все повече и повече, ден след ден. И ще обикнеш най-накрая целия свят вече с всецяла, всемирна любов. Обичайте животните: тям Бог е дал начало на мисъл и радост безметежна. Не я бунтувайте, не ги мъчете, не им отнемайте радостта, не се противете на мисълта Божия. Човече, не се възнасяй над животните: те са безгрешни, а ти със своето величие скверниш земята с появата си на нея и гнойната си диря оставяш след себе си — уви, почти всеки от нас! Особено обичайте дечицата, защото те са също безгрешни като ангели и живеят за умиление наше, за пречистване на сърцата ни и като знамение за нас. Горко на онзи, който наскърби младенец! А мене отец Анфим ме научи да обичам дечицата: той, милият и мълчащият в нашите странствувания, с подарените парици понякога им купуваше курабийки и шекерчета и им ги раздаваше: не можеше да мине покрай дечица без сътресение душевно: такъв човек.

Пред някоя мисъл застанеш в недоумение, особено виждайки греха на хората, и се запиташ: „Със сила ли да надделея, или със смирена любов?“ Винаги решавай: „Ще надделея със смирена любов.“ Като решиш така веднъж за винаги, ще смогнеш и целия свят да покориш. Смирението любовно е страшна сила, най-силна от всички и няма подобна на нея. Всеки ден и час, всяка минута следи себе си и гледай, щото образът ти да бъде благолепен. Ето минал си покрай малко дете, минал си злобен, с лоша дума, с гневлива душа; ти не си и забелязал може би детето, а то те е видяло и образът ти, грозен и нечестив, може да е останал в беззащитното му сърчице. Ти не си го и знаел, а може би с това вече си хвърлил в него лошо семе и току-виж поникнало, а всичко е, защото не си се пазил пред детето, защото не си възпитал в себе си любов разсъдлива, дейна. Братя, любовта е учителка, но трябва човек да умее да я придобие, защото тя мъчно се придобива, скъпо се купува, с дълъг труд и след много време, защото трябва да обичаме не само за случаен миг, а завинаги. Та случайно всеки може да обикне — и злодеецът може. Брат ми като юноша молеше прошка от птичките: това изглежда като безсмислено, но е истина, защото всичко е като океан, всичко тече и се съприкосновява, тук го докоснеш — на другия край на света се отглася. Нека е безумие да се моли прошка от птичките, но и на птичките ще е по-леко, и на детето, и на всяко животно около тебе, ако ти самият си по-благолепен, отколкото си сега, макар и с една капка само. Всичко е като океан, думам ви. Тогава и на птичките ще се молиш, мъчен от всецяла любов, като че в някакъв възторг, и ще се молиш и те да ти опростят греха. Скъпи този възторг, колкото и да изглежда безсмислен за хората.

Приятели мои, молете веселие от Бога. Бъдете Бесели като децата, като птичките небесни. И да не ви смущава грехът на хората в това, което вършите, не бойте се, че той ще възпре делото ви и няма да го остави да се извърши, не казвайте: „Силен е грехът, силно е нечестието, силна е лошата среда, а ние сме самотни и безсилни, ще ни смаже лошата среда и няма да остави да се извърши благото дело.“ Избягвайте, деца, това обезсърчение! Едно спасение само имаш тука: вземи себе си и пак себе си направи отговорен за всичкия грях човешки. Приятелю, това наистина е така, защото, щом се направиш искрено отговорен за всичко и за всички, начаса ще видиш, че наистина е така и точно ти си виновен за все и вся. А като прехвърляш върху другите собствената си леност и безсилие, накрая ще се приобщиш към гордостта сатанинска и ще възроптаеш срещу Бога. Пък за гордостта сатанинска мисля тъй: трудно ни е на земята да я проумеем дори, и затова колко лесно е да сгрешим и да се приобщим към нея, като дори това дори мислим, че правим нещо велико и красиво^[5]. Пък и много неща от най-силните чувства и пориви на собствената си природа засега не можем да разберем на земята, не се съблазнявай и от това и не мисли, че то може да ти служи за оправдание в нещо, защото съдията вечен ще изиска от тебе това, което си можел да разбереш, а не онова, което не си можел, и сам ще се убедиш в това, защото тогава всичко ще видиш правилно и няма повече да спориш. А на земята ние воистина като че блуждаем и да не беше драгоценният образ Христов пред нас, бихме погинали и бихме се заблудили съвсем като рода человечески пред потопа. Много неща на земята са скрити от нас, но вместо това ни е дарено тайно съкровено усещане за живата ни връзка с друг един свят, свят горен и висш, пък и корените на нашите мисли и чувства не са тука, а в други светове. И ето защо философите казват, че същността на нещата не може да се постигне на земята. Бог е взел семена от други светове и ги е посял на тая земя, и е отгледал своята градина, и е поникнало всичко, което е могло да поникне, но отгледаното живее и е живо само от чувството за съприкосновение с други тайнствени светове; ако отслабва или се унищожава в тебе това чувство, умира и отгледаното в тебе. Тогава ще станеш равнодушен към живота и дори ще го намразиш. Така мисля.

з) Можеш ли да бъдеш съдия на себеподобните си? За вярата докрай

Помни особено, че не можеш да бъдеш ничий съдия. Защото не може да има на земята съдия за престъпника, преди самият съдия да е разбрал, че и той е същият престъпник като изправения пред него и че тъкмо той най-много от всички може би е виновен за престъплението на изправения пред него. А когато разбере това, тогава вече може да стане съдия. Колкото и да е безумно наглед, но истина е туй. Защото ако аз самият бях праведен, може би нямаше да го има и престъпника, който стои сега пред мене. Ако имаш сили да поемеш върху себе си престъплението на изправения пред тебе и на съдения от сърцето ти престъпник, незабавно го поеми и страдай ти заради него, а него без укор пусни. И ако дори самият закон те е поставил за негов съдия, то, доколкото ти е възможно, постъпи и тогава в този дух, защото той ще си отиде и ще осъди сам себе си още по-тежко от твоя съд. Ако ли пък си тръгне след целувката ти безчувствен и ти се надсмива дори, не се съблазнявай и от това: значи, времето му още не е дошло, но ще дойде когато трябва; пък ако не дойде, все едно: ако не той, друг вместо него ще разбере и ще страда, и ще осъди, и ще обвини сам себе си и правдата ще бъде възпълнена. Вярвай това, несъмнено вярвай, защото в самото това е цялото упование и цялата вяра на светците.

Работи неуморно. Ако си спомниш през нощта, когато вече заспиваш: „Аз не извърших, каквото трябваше“, веднага стани и го извърши. Ако наоколо ти са хора злобни и безчувствени и не искат да те чуят, коленичи пред тях и ги моли за прошка, защото воистина и ти си виновен за това, че не искат да те чуят. Пък ако вече не можеш да говориш с озлобените, служи им мълчаливо и в унижение, без да губиш никога надежда. Пък ако всички те изоставят и вече те пропъдят силом, то когато останеш сам, падни на земята и я целувай, омокри я със сълзите си и ще даде плод от твоите сълзи земята, макар да не те е видял и не те е чул никой в уединението ти. Вярвай докрай, дори и така да се случи, че всички на земята да се отвърнат от правия път, а само ти да останеш верен: принеси и тогава жертва и възхвали Бога, ти, единственият останал. Пък ако се съберете такива двама, ето ти вече цял свят, свят на жива любов, прегърнете се в умиление и възхвалете Господа: защото макар и само във вас двамата, но се е изпълнила неговата правда.

Ако ти съгрешиш и си скръбен до смърт за греховете си или за някой грях неочакван, пак се възрадвай за другия, възрадвай се за праведния, възрадвай се за това, че дори ти да си съгрешил, той пък е праведен и не е съгрешил.

Ако пък злодейството на хората те възмути до негодувание и непреодолима скръб, дори до желание за отмъщение на злодеите, то бой се най-много от това чувство; тозчас иди и дири мъки за себе си като да си ти виновен за това хорско злодейство. Приеми тези мъки и ги изтърпи — и ще се утоли сърцето ти, и ще разбереш, че и ти си виновен, защото си можел да светиш на злодеите дори като единствен безгрешник, а не си светил. Ако беше светил, със светлината си би озарил пътя и на другите и онзи, който е извършил злодейството, може би нямаше да го извърши три твоята светлина. И дори ако си светил, но видиш, че не се спасяват хората дори и при светлината ти, остани твърд и не се усъмнявай в силата на светлината небесна, вярвай, че ако сега не са се спасили, ще се спасят после. А ако не се спасят и после, то синовете им ще се спасят, защото няма да умре твоята светлина, макар ти вече да си умрял. Праведникът си отива, а светлината му остава. А се спасяват винаги и след смъртта на онзи, който спасява. Не приема родът човешки пророците си и ги преследва, но хората обичат мъчениците си и почитат онези, които те са мъчили. А ти работиш за цялото, правиш го за бъдното. И никога не търси награда, защото и без това вече имаш голяма награда на тая земя, духовната твоя радост, що само праведният получава. Не бой се нито от големците, нито от силните, но бъди премъдър и винаги благолепен. Знай мярката, знай сроковете, научи се на туй. А когато оставаш в уединение, моли се. Обичай да припадаш ничком към земята и да я целуваш. Целувай земята и непрестанно, ненаситно обичай, всички обичай, всичко обичай, търси този възторг и това изстъпление. Омокри земята със сълзите на радостта си и обичай тези свои сълзи. А от това изстъпление не се срамувай, скъпи го, защото е дар Божи, велик, а и не се дава на мнозина, а само на избраните.

и) За ада и адския огън, разсъждение мистическо

Отци и учители, мисля си: „Що е ад?“ Разсъждавам така: „Страданието, че вече не можеш да обичаш.“ Веднъж в безконечното битие, неизмеримо нито по време, нито по пространство, е била дадена на някое духовно същество чрез появата му на земята способността да си каже: „Аз съм и аз обичам.“ Веднъж, само веднъж му е бил даден миг любов дейна, жива и заради туй е бил даден земният живот, а с него времената и сроковете, и какво: отхвърлило това щастливо същество дара безценен, не го оценило, не възлюбило, погледнало с присмех и останало безчувствено. Такъв, когато вече си отиде от земята, вижда и лоното Авраамово^[6] и беседва с Авраама, както ни е посочено в притчата за богатия и Лазар, и съзерцава рая, и при Господа може да възхожда, но именно от туй се мъчи, че ще възлезе при Господа той, който не е любил, ще се съприкоснови с любещите пренебрегналият любовта им. Защото вижда ясно и говори вече сам на себе си: „Сега вече имам знанието и макар че възжадувах да обичам, но не ще има вече подвиг в любовта моя, не ще има и жертва, защото животът земен е свършен и няма да дойде Авраам поне с капка жива вода (тоест отново с дара на земния живот, предишния и дейния) да разхлади пламъка на жаждата ми за любов духовна, в която пламенея сега, след като я пренебрегнах на земята; няма вече живот и не ще вече да има време! Дори да съм готов да отдам живота си за другите, но вече е късно, защото е минал онзи живот, който можеше да се принесе в жертва на любовта, и сега пропаст зее между онзи живот и това битие.“ Говорят за материален адски пламък: не изследвам тази тайна и се страхувам, но мисля, че и да имаше пламък материален, то воистина биха му се зарадвали, защото, тъй мечтая аз, в мъчението материално макар за миг биха позабравили много по-страшната мъка духовна. Пък и невъзможно е да им се отнеме тази мъка духовна, защото това мъчение не е външно, а вътре в тях. А и да би било възможно да се отнеме, то, мисля, биха станали от това още по-дълбоко нещастни. Защото, макар да им биха простили праведните от рая, съзерцавайки мъките им, и да ги биха повикали при себе си с безкрайната си любов, но с това биха умножили още повече мъките им, защото биха възбудили в тях още по-силно пламъка на жаждата за ответна, дейна и благодарна любов, която е вече невъзможна. С плахо сърце си мисля все пак, че самото съзнаване на тази невъзможност би им послужило най-после и за облекчение, защото като приемат любовта на праведните с невъзможността да й отвърнат, в тази покорност и в това действие на смирение ще придобият най-накрая нещо като образа на онази дейна любов, която са пренебрегнали на земята, и нещо като действие, сходно с нея… Съжалявам, братя и приятели мои, че не умея да изкажа това ясно. Но горко на онези, които сами са се изтребили на земята, горко на самоубийците! Мисля, че няма никой, който да е по-нещастен от тях. Грях е, ще ни кажат, да молим Бога за тях и църквата външно сякаш ги отхвърля, но мисля тайно в душата си, че би могло и за тях да се помолим. За любов Христос няма да се разсърди. Вътрешно съм се молил за такива целия, си живот, изповядвам ви го, отци и учители, а и досега всеки ден се моля.

О, има и в ада горди и свирепи, независимо от вече безспорното знание и съзерцание на неотразимата правда; има страшни, приобщили се към сатаната и към гордия му дух всецяло. За тях вече адът е доброволен и ненаситен; те вече са доброволни мъченици. Защото сами са се проклели, като са проклели Бога и живота. Подхранват се от злобната си гордост, както ако някой гладен в пустинята почне да смуче собствената си кръв от своето собствено тяло. Но не-наситими са вовеки веков, и прошката отхвърлят, Бога, който ги зове, проклинат. Живия Бог не могат да съзерцават без омраза и искат да няма бог на живота, да унищожи Бог себе си и цялото свое съзидание. И ще горят в огъня на гнева си вечно, ще жадуват смърт и небитие. Но смърт няма да получат…

Тука завършва ръкописът на Алексей Фьодорович Карамазов. Повтарям: той не е пълен и цялостен. Биографичните сведения например обхващат само първата младост на стареца. А от поученията и мненията му е събрано ведно казаното очевидно по различно време и по различни подбуди. А всичко онова, което в същност е било изречено от стареца в тези последни часове от живота му, не е точно определено, а е дадено само понятие за духа и характера и на тази беседа, ако се съпостави с извадките в ръкописа на Алексей Фьодорович от предишните поучения. А кончината на стареца е настъпила наистина съвсем неочаквано. Защото, макар всички събрали се при него тази последна вечер да са разбирали напълно, че смъртта му е близка, все пак не са си представяли, че ще настъпи толкова внезапно; напротив, приятелите му, както вече отбелязах по-горе, виждайки го тази нощ като че ли така бодър и словоохотлив, били дори убедени, че в здравето му е настъпило явно подобрение, макар и за кратко време. Дори пет минути преди кончината, както с учудване разказваха после, не можело още нищо да се предположи. Той изведнъж почувствувал като че много силна болка в гърдите, пребледнял и силно притиснал ръце до сърцето си. Всички тогава станали от местата си и се спуснали към него; но той, макар и страдащ, но все още гледайки ги с усмивка, безшумно коленичил от креслото на пода, после склонил лице към земята, прострял ръце и сякаш в радостен възторг, целувайки земята и молейки се (както сам бе учил), тихо и радостно отдал душата си Богу. Известието за кончината му незабавно се разнесло из скита и стигнало до манастира. Най-близките на новопредставения и които се следвало по чин взели да приготвят според древния обред тялото му, а всичките братя тръгнали към катедралната църква. И още преди да съмне, както предаваха после слуховете, вестта за блаженопочившия стигнала до града. На сутринта едва ли не целият град говореше за събитието и множество граждани се стекоха в манастира. Но за това ще разкажем в следващата книга, а сега само ще добавим предварително, че не се мина и един ден, и стана нещо толкова неочаквано за всички по впечатлението, произведено в манастирската среда и в града, толкова странно, тревожно и забъркано, че и досега, след толкова години, в нашия град се пази най-жив спомен за този толкова тревожен за мнозина ден…