Фьодор Достоевски
Братя Карамазови (38)

VI. Засега още твърде неясна

А Иван Фьодорович, като се раздели с Альоша, си тръгна към къщи, към дома на Фьодор Павлович. Но чудно нещо, изведнъж го обзе непоносима тъга и най-вече, с всяка крачка, колкото повече се приближаваше към къщи, толкова повече тя нарастваше. Чудното не беше тъгата, а това, че Иван Фьодорович не можеше да определи в какво се състоеше тя. Случвало му се беше да тъжи често пъти и по-рано и не беше чудно, че тъгата беше го завладяла в такава минута, когато още утре се канеше да скъса изведнъж с всичко, което беше го привлякло тук, и пак да направи остър завой и да тръгне по нов, съвсем непознат път, и пак съвсем самотен както преди, надявайки се на много, без да знае на какво, очаквайки много от живота, но без да може да определи нищо нито в очакванията, нито дори в желанията си. И все пак в тази минута, макар наистина в душата му да имаше тъга от новото и неизвестното, съвсем не го мъчеше това. „Дали не е отвращение към родителския дом? — помисли си той. — Май е това, толкова ми е опротивял и макар че днес за последен път ще прекрача този отвратителен праг, все пак ми е противно…“ Но не, и това не е. Дали не е раздялата с Альоша и воденият с него разговор: „Толкова години мълчах с целия свят и не удостоявах никого с разговор, и изведнъж надрънках толкова щуротии.“ В същност това можеше да е младежка досада от тази младежка неопитност и тщеславие, досада, че не съумя да се изкаже, и то пред такова същество като Альоша, по отношение на когото несъмнено съществуваха в неговото сърце големи надежди. Разбира се, имаше го и това, тоест такава досада, дори положително я нямаше, но и това не беше, не беше това. „Повдига ми се от мъка, а пък не съм в състояние да определя какво искам. Най-добре да не мисля…“

Иван Фьодорович се опита „да не мисли“, но и това не помогна. Най-вече тая тъга беше досадна и го дразнеше е това, че имаше някакъв случаен, съвсем външен характер; той чувствуваше това. Като че стоеше, стърчеше някъде някакво същество или предмет, също както стърчи понякога нещо пред очите ти и дълго време, зает с работа или в разпален разговор, не го забелязваш, а същевременно явно се дразниш, почти се измъчваш, докато най-после се сетиш да отстраниш проклетия предмет, често съвсем глупав и смешен, някаква вещ, оставена не на място, кърпа, паднала на пода, книга, неприбрана в библиотеката, и пр., и пр. Най-после Иван Фьодорович в най-лошо и нервно настроение стигна бащината си къща и изведнъж на петнадесетина крачки от портата, щом погледна към вратата, моментално се сети какво го мъчеше и тревожеше толкова.

На пейката пред вратата седеше на вечерна хладина лакеят Смердяков и Иван Фьодорович от пръв поглед към него разбра, че и в неговата душа в същност беше заседнал лакеят Смердяков и че именно този човек не може да понесе душата му. Изведнъж го озари прозрение и всичко му стана ясно. Одеве, още от разказа на Альоша за срещата му със Смердяков, нещо мрачно и противно изведнъж прониза сърцето му и веднага предизвика в него ответната злоба. После, по време на разговора, позабрави Смердяков, но все пак той беше останал в душата му и щом се раздели с Альоша и си тръгна сам към къщи, тутакси забравеното чувство почна изведнъж бързо да изплува. „Та нима този нищожен негодник може до такава степен да ме безпокои!“ — помисли си той е непоносима злоба.

Истината е, че Иван Фьодорович действително много беше намразил този човек напоследък и особено през последните дни. Дори самият той бе почнал да забелязва тази нарастваща почти ненавист към това същество. Може би процесът на омраза беше се изострил именно защото отначало, веднага след пристигането на Иван Фьодорович при нас, беше станало обратното. Тогава Иван Фьодорович като че ли прояви изведнъж някаква особена симпатия към Смердяков, намери го дори твърде оригинален. Той самият го свикна да разговаря с него, но винаги го учудваше впрочем особената обърканост или по-точно особената неспокойност на неговия ум и почти не разбираше какво би могло така постоянно и неотстъпно да безпокои „този съзерцател“. Те говореха и по философски въпроси, и дори защо е светила светлина първия ден, след като слънцето, месечината и звездите са били създадени чак на четвъртия ден, и как трябва да се разбира това; но Иван Фьодорович скоро се убеди, че работата изобщо не е в слънцето, месечината и звездите, че слънцето, месечината и звездите, макар и да са интересен обект, но за Смердяков са съвсем третостепенни и че на него му трябва нещо съвсем друго. Така или иначе, във всеки случай започна да се проявява и да проличава едно крайно самолюбие и при това — самолюбие оскърбено. Това никак не хареса на Иван Фьодорович. Оттам и започна неговото отвращение. По-късно в къщи започнаха бъркотиите, яви се Грушенка, почнаха историите с брат му Дмитрий, разни тревоги — те разговаряха и върху това, но макар че Смердяков винаги водеше разговорите за тези неща с голямо вълнение, пак не можеше да се разбере какво иска в същност в случая той. Човек можеше дори да се учуди на нелогичността и объркаността на някои негови желания, които неволно се проявяваха и бяха винаги еднакво неясни. Смердяков все разпитваше задаваше някакви косвени, явно преднамерени въпроси, но за какво — не обясняваше и обикновено в момента, когато разпитваше най-разгорещено, изведнъж млъкваше или минаваше на съвсем друг въпрос. Но главното, което най-накрая окончателно ядоса Иван Фьодорович и го изпълни с такова отвращение, беше отвратителната и особена фамилиарност, която Смердяков с всичка сила започна да проявява към него, и с всеки ден все повече. Не че си позволяваше да бъде невежлив, напротив, говореше винаги извънредно почтително, но така се обърнаха нещата, че той явно взе да се смята накрая, бог знае защо, някак солидарен в нещо с Иван Фьодорович, говореше винаги с такъв тон, сякаш между тях двамата има вече нещо уговорено и все едно тайно, нещо някога казано от двете страни, само на двамата известно, а на другите смъртни, които гъмжат около тях, дори непонятно. Впрочем Иван Фьодорович все пак дълго време не можеше да разбере тази истинска причина за нарастващото у него отвращение и най-после едва напоследък бе успял да я открие. Изпълнен с чувство на погнуса и раздразнение, искаше да мине сега през портичката мълком и без да погледне Смердяков, но Смердяков стана от пейката и вече само по този жест Иван Фьодорович мигом се досети, че той желае да води с него някакъв по-особен разговор. Иван Фьодорович го погледна и се спря, но това, че се спря така изведнъж, а не отмина, както бе пожелал само преди минута, толкова го озлоби, че го побиха тръпки. С гняв и отвращение гледаше той Смердяковата изпита физиономия на скопец, с пригладени коси над слепоочията и с бухнал перчем над челото. Лявото му, малко присвито оченце мигаше и се усмихваше, сякаш казваше: „Къде отиваш, не можеш да отминеш, нали виждаш, ние двамата, умни хора, имаме нещо да си поговорим.“ Иван Фьодорович се разтрепери:

„Махай се, негоднико, каква компания мога да съм ти аз, глупак!“ — едва не се изплъзна от езика му, ала за негово най-голямо учудване излезе съвсем друго:

— Какво става, спи ли тате, или се събуди? — тихо и смирено изрече той неочаквано за самия себе си и изведнъж, пак съвсем неочаквано, седна на пейката. За миг почти го обзе страх, той си спомни това после. Смердяков стоеше срещу него, с ръце зад гърба, и гледаше самоуверено, почти строго.

— Още си почива — продума той бавно. („Ти пръв ме заговори, не аз.“) — Чудя ви се, господарю — прибави той, като помълча и някак кокетно сведе очи и изпружи десния си крак напред, въртейки върха на лачената си обувка.

— Какво ми се чудиш? — отегчено и сурово изрече Иван Фьодорович, сдържайки се с все сила, и разбра изведнъж с отвращение, че изпитва огромно любопитство и в никакъв случай няма да се махне оттук, докато не го задоволи.

— Защо вие, господарю, не отивате в Чермашня? — изведнъж вдигна очички Смердяков и се усмихна фамилиарно. „А защо се усмихнах, сам трябва да го разбереш, ако си умен човек“ — сякаш говореше примижалото му ляво оченце.

— Защо да ходя в Чермашня? — учуди се Иван Фьодорович.

Смердяков пак помълча.

— Самият Фьодор Павлович толкова ви моли за това — изрече най-после той, без да бърза и някак без сам да смята, че отговаря сериозно: сиреч измъквам се с формален отговор, само колкото да кажа нещо.

— Е, по дяволите, говори по-ясно, какво искаш? — извика най-после сърдито Иван Фьодорович, преминавайки от кротост към грубост.

Смердяков постави десния си крак до левия, поизпъчи се, но продължаваше да гледа със същото спокойствие и със същата усмивчица.

— Нищо съществено… само така, понеже стана дума… Пак настъпи мълчание. Мълчаха, кажи-речи, минута.

Иван Фьодорович знаеше, че трябва тутакси да стане и да се разсърди, а Смердяков стоеше пред него и сякаш чакаше: „Я да видя дали ще се разсърдиш, или не?“ Така поне му се струваше на Иван Фьодорович. Най-после той направи движение да стане. Смердяков точно улови този миг.

— Ужасно е моето положение, Иван Фьодорович, не знам дори как да си помогна — продума той изведнъж твърдо и отчетливо и на последната дума въздъхна. Иван Фьодорович тутакси седна пак.

— И двамата са съвсем безумни, и двамата са се вдетинили напълно — продължаваше Смердяков. — Говоря за вашия родител и за братчето ви Дмитрий Фьодорович. Той сега ще стане, Фьодор Павлович, и веднага ще почне да ми опява всяка минута: „Не е ли дошла? Защо не е дошла?“ И така чак до среднощ, дори и след полунощ. А пък ако Аграфена Александровна не дойде (защото тя май изобщо няма никакво намерение някога да дойде), ще се нахвърли пак върху мене утре сутринта: „Защо не дойде? По каква причина не дойде? Кога ще дойде?“ — сякаш съм му нещо виновен за това. От друга страна, става така, че щом се мръкне, пък и по-рано, вашето братче с оръжие в ръце ще се появи тука от комшиите: „Гледай, значи, добре, шарлатанино, чорбарино, ако я изпуснеш и не ми съобщиш, че е дошла, най-напред тебе ще убия.“ Мине нощта, а сутринта и той също като Фьодор Павлович най-мъчителски почва да ме мъчи: „Защо не дойде, скоро ли ще се появи?“ — сякаш и на него съм му виновен, че неговата госпожа не дошла. И толкова много всеки ден и всеки час все повече се сърдят двамата, че мисля си, някой път от страх ще се самоубия. Аз, господарю, на тях им нямам вяра.

— А защо си се замесил? Защо си се наел да донасяш на Дмитрий Фьодорович? — рече раздразнено Иван Фьодорович.

— Че как да не се замеся? Пък и не бих се замесвал никак, ако искате да знаете напълно точно. Аз от самото начало все мълчах, без да смея да възразявам, а той самият ме направи да съм му като слугата Личарда.^[1] Оттогава само това знае: „Ще те убия, шарлатанино, ако я изпуснеш!“ Със сигурност предполагам, господарю, че утре ще ми се случи дълъг припадък.

— Какъв дълъг припадък?

— Един дълъг припадък, извънредно дълъг. Няколко часа, а може и ден, и два да продължи. Веднъж ме държа три дни, паднах от тавана тогава. Уж престане малко, а после пак започне и аз цели три дни не можах да се свестя. И за Херценщубе, тукашния доктор, прати тогава Фьодор Павлович, той ми слага лед на темето, че и още едно средство употреби… Можех дори да умра.

— Но казват, че епилепсията не може отрано да се предугади, че ще стане в този и този час. Защо казваш, че ще дойде утре? — с особено и нервно любопитство попита Иван Фьодорович.

— Вярно е, че не може да се предугади.

— Освен това ти тогава си паднал от тавана.

— Аз се качвам на тавана всеки ден, може и утре да падна от тавана. Пък ако не от тавана, ще падна в избата, и в избата ходя всеки ден по свои работи.

Иван Фьодорович го изгледа продължително.

— Въртиш и сучеш нещо, както виждам, и много не ти разбирам — тихо, но някак страшно изрече той, — искаш да се престориш утре за три дни в припадък, така ли?

Смердяков, който гледаше в земята и въртеше пак върха на обувката на десния крак, си прибра крака, вместо него простря напред левия, вдигна глава, подсмихна се и произнесе:

— Дори да можех да го направя този номер, тоест да се престоря, и тъй като никак не е мъчно за опитния човек да го направи, то и тук съм в пълното си право да употребя това средство за спасение на живота си от смърт; защото, когато легна болен, дори и Аграфена Александровна да дойде при родителя му, не може той тогава да пита болния човек: „Защо не ми обади?“ Сам ще се засрами.

— Е, по дяволите! — подскочи изведнъж Иван Фьодорович с изкривено от злоба лице. — Какво току се страхуваш за живота си! Всички тези закани на брат ми Дмитрий са само приказки в раздразнение и нищо повече. Няма да се убие тебе; и да убие, няма да е тебе!

— Ще ме убие като муха, и най-напред мене. А най-много се страхувам от друго: да не ме сметнат за негов съучастник, когато стори нещо нелепо с родителя си.

— Защо да те сметнат за съучастник?

— Затуй ще ме сметнат за съучастник, защото му съобщих в голям секрет същите онези знаци.

— Какви знаци? Кому си съобщил? Дявол да те вземе, говори по-ясно!

— Трябва да си призная напълно — протакаше с педантско спокойствие Смердяков, — че имаме тук една тайна с Фьодор Павлович. Той, както сам благоволявате да знаете (ако само благоволявате да знаете това), вече няколко дни, щом стане нощ или дори вечер, веднага се заключва отвътре. Вие всеки път напоследък почнахте да се връщате рано в стаята си горе, а вчера изобщо никъде не излязохте и затова може и да не знаете как почна сега да се заключва старателно нощем. И да дойде дори самият Григорий Василиевич, той, само ако се увери по гласа му, ще отключи. Но Григорий Василиевич не идва, защото само аз му прислужвам сега тук — така разпореди той самият от мига, когато почна тази история с Аграфена Александровна, а сега нощем и аз по негово разпореждане напускам и нощувам в пристройката, та до среднощ да не спя, а да дежуря, да ставам и да обикалям двора и да чакам кога ще дойде Аграфена Александровна, понеже той вече от няколко дни я чака като същински побъркан. А той разсъждава така: тя, казва, се страхува от него, от Дмитрий Фьодорович (той го нарича Митка), и затова през нощта късно ще дойде при мене през задните дворове, а ти, казва, я дебни до среднощ и по-късно. И ако дойде, притичай до вратата и ми почукай на вратата или на прозореца откъм градината първите два пъти по-тихо, ей така: раз-два, а после веднага три пъти по-бързо: чук-чук-чук. И аз, казва, ще разбера веднага, че тя е дошла, и леко ще ти отключа вратата. Друг знак ми съобщи за в случай, че стане нещо неочаквано: най-напред два пъти бързо: чук-чук, после да изчакам и още веднъж по-силно. И той ще разбере, че се е случило нещо внезапно и че непременно трябва да го видя, и пак ще ми отвори, а аз ще вляза и ще доложа. Всичко е за в случая, че Аграфена Александровна може да не дойде, а да изпрати някого със съобщение; освен това и Дмитрий Фьодорович също може да дойде, та и за него да обадя, че е близо. Много се страхува от Дмитрий Фьодорович, така че дори Аграфена Александровна да е дошла вече и той да се е заключил с нея, а Дмитрий Фьодорович в това време да се появи някъде наблизо — и в този случай непременно трябва веднага да доложа за това, като почукам трикратно, като първият знак от пет почуквания означава: „Аграфена Александровна дойде“, а вторият знак от три почуквания — „непременно ми трябвате“, той самият на няколко пъти с примери така ме учи и ми разяснява. А тъй като в цялата вселена за тези знаци знаем само аз и той, та той без никакво съмнение и без да ме пита (много го е страх да се обажда гласно), ще отключи. Та ето същите тези знаци сега станаха известни на Дмитрий Фьодорович.

— Защо са му известни? Ти си му ги предал? Как си посмял да му ги предадеш?

— Пак от същия този страх. И как ще посмея да скрия от него! Дмитрий Фьодорович всеки ден напираше: „Ти ме лъжеш, ти криеш нещо от мене! Ще ти строша краката!“ Тогава аз му съобщих същите тези секретни знаци, за да види най-после моето раболепие и с това да се удостовери, че не го мамя, а всячески му донасям.

— Ако мислиш, че ще се възползува от тези знаци и ще иска да влезе, не го пускай.

— Ами ако аз самият съм в припадък, как тогава няма да го пусна, ако дори можех да се осмеля да не го пусна, като го знам колко е буен.

— Е, дявол да го вземе! Защо си толкова сигурен, че ще имаш припадък, дявол да те вземе? Подиграваш ли ми се, или какво?

— Как бих посмял да ви се подигравам и до подигравки ли ми е, като толкова ме е страх? Предчувствувам, че ще имам припадък, такова предчувствие имам, дори само от страх ще ми дойде.

— Е, дяволе! Ако си на легло, ще пази Григорий. Предупреди Григорий, той няма да го пусне.

— За знаците без заповед на господаря не смея по никакъв начин да съобщя на Григорий Василиевич. А относно това, че Григорий Василиевич ще го чуе и няма да го пусне, той точно днес се поболя от вчерашната случка, а Марфа Игнатиевна смята утре да го лекува. Така се разбраха одеве. А това тяхното лечение е много интересно: една такава билка знае Марфа Игнатиевна и постоянно й се намира, някаква силна билка — знае някакъв таен начин. И лекува с това тайно лекарство Григорий Василиевич по три пъти в година, когато му се схване целият кръст, просто все едно се парализира, горе-долу по три пъти в годината. Тогава взима една кърпа, потапя я в този спирт с билката и му разтрива половин час целия гръб, докато изсъхне, та дори съвсем да почервенее и да подпухне, а после останалото, което е в шишенцето, му дава да го изпие с някаква молитва, но не всичкото, защото една малка част в такъв рядък случай оставя и за себе си и също го изпива. И двамата, да ви кажа, понеже не пият, веднага се тръшват и спят много дълго време непробудно, и щом се събуди, Григорий Василиевич почти винаги след това е здрав, а Марфа Игнатиевна като се събуди, винаги след това я боли глава. Та ако утре Марфа Игнатиевна изпълни това си намерение, те надали ще чуят нещо, та да не пуснат Дмитрий Фьодорович. Ще спят.

— Какви са тези глупости. И всичко това сякаш нарочно така едновременно ще се случи: ти ще си с припадък, а те и двамата в несвяст! — извика Иван Фьодорович. — Да не си решил ти самият да направиш така, че всичко да съвпадне? — кресна той внезапно и страшно свъси вежди.

— Как тъй да направя… и за какво ще го направя, след като всичко зависи само от Дмитрий Фьодорович и само от неговите мисли… Рече ли да направи нещо, ще го направи, ако пък не, няма аз нарочно да го доведа, та да го вкарам при родителя му.

— А защо му е да идва при тате, при това скришом, ако, както казваш, Аграфена Александровна изобщо няма да дойде — продължи Иван Фьодорович, пребледнял от гняв, — ти самият го казваш и аз през цялото време, откак живея тук, съм сигурен, че старецът само фантазира и че тази твар няма да дойде при него. Защо му е на Дмитрий да се вмъква при стареца, ако онази не дойде? Говори! Искам да знам мислите ти.

— Сам благоволявате да знаете защо ще дойде, какво значение имат моите мисли? Ще дойде само от злоба или от мнителност, в случай, да речем, на моята болест; ще се усъмни и ще тръгне с нетърпение да дири из стаите като вчера: дали не е дошла някак скришом от него. Той също е съвсем наясно, че Фьодор Павлович има приготвен един голям плик, а в него са запечатани три хиляди с три печата, пликът е вързан с лентичка и е надписан собственоръчно от него: „На моя ангел Грушенка, ако поиска да дойде“, а после, след три дни притури: „и пиленце“. Та ей това е то съмнителното.

— Глупости! — изкрещя Иван Фьодорович почти в изстъпление. — Дмитрий няма да тръгне да краде пари, а на това отгоре и да убива баща си. Той можеше вчера да го убие заради Грушенка като екзалтиран злобен глупак, но няма да търси да краде!

— Сега много му трябват пари, до последна крайност му трябват, Иван Фьодорович. Вие дори не знаете колко му трябват — извънредно спокойно и забележително ясно разясни Смердяков. — Същите три хиляди при това ги смята като свои собствени и той самият така ми обясни: „На мен, казва, баща ми има да ми дава още точно три хиляди.“ И на това отгоре, разсадете, Иван Фьодорович, и една чиста истина: зер това е почти със сигурност, трябва да ви кажа, Аграфена Александровна, стига само да поиска, без друго ще го накара да се ожени за нея, тоест самият господар Фьодор Павлович, стига само тя да поиска — а пък може и да поиска. Аз само така го казвам, че няма да дойде, а тя може да поиска и нещо много повече, тоест направо да стане господарка. Аз лично знам, че нейният търговец Самсонов й говорил на самата нея с пълна откровеност, че тази работа не е никак глупава, и при това се смеел. А тя самата по ум никак не е глупава. Тя такъв голтак, какъвто е Дмитрий Фьодорович, няма да го вземе. Та като се вземе това пред вид, разсъдете сам, Иван Фьодорович, че тогава нито за Дмитрий Фьодорович, нито дори за вас с вашия брат Алексей Фьодорович нищичко няма да остане след смъртта на родителя ви, нито рубла, защото Аграфена Александровна затова ще го вземе за мъж, та всичко да припише на себе си и каквито капитали има той, да ги прехвърли на свое име. А ако умре вашият родител, докато нищо такова още не е станало, на всеки от вас по четиридесет хиляди твърдо ще се паднат начаса, дори и на Дмитрий Фьодорович, когото толкова мрази, щото завещание още не е направил… Всичко това е много добре известно на Дмитрий Фьодорович…

Нещо сякаш се изкриви и трепна в лицето на Иван Фьодорович. Той изведнъж се изчерви.

— Тогава защо — прекъсна той изведнъж Смердяков — ме съветваш след всичко това да замина за Чермашня? Какво искаше да кажеш с това? Аз ще отида и ето какво ще се случи при вас. — Иван Фьодорович с мъка си поемаше дъх.

— Точно така — тихо и разсъдително издума Смердяков, следейки впрочем внимателно Иван Фьодорович.

— Как точно така? — повтори след него Иван Фьодорович, като едва се сдържаше и очите му страшно святкаха.

— Казах го от жал за вас. Да бях някак на ваше място, да съм зарязал всичко тука… вместо да се меся в такива работи… — отговори Смердяков, като гледаше право в святкащите очи на Иван Фьодорович. Двамата мълчаха.

— Ти май си голям идиот и, разбира се… голям мерзавец? — изведнъж стана от пейката Иван Фьодорович. После веднага понечи да мине през портичката, но изведнъж се спря и се обърна към Смердяков. Стана нещо странно: Иван Фьодорович внезапно, сякаш конвулсивно, прехапа устни, стисна юмруци и — още миг, и непременно щеше да се нахвърли върху Смердяков. Онзи поне го забеляза в същия миг, трепна и се дръпна назад с цялото си тяло. Но този миг отмина благополучно за Смердяков и Иван Фьодорович мълчаливо, но като че ли в някакво недоумение тръгна към портичката.

— Утре заминавам за Москва, ако искаш да знаеш, утре рано сутринта — това е! — със злоба, натъртено и високо изрече изведнъж той, учудвайки се после сам на себе си защо му беше дотрябвало тогава да каже това на Смердяков.

— Най-добре — подхвана онзи, сякаш точно това бе очаквал, — само дето в Москва могат да ви обезпокоят оттук по телеграфа в някакъв подобен случай.

Иван Фьодорович пак се спря и пак бързо се обърна към Смердяков. Но и на онзи като че ли му стана нещо. Всичката му фамилиарност и небрежност се изпариха мигом, цялото му лице изрази извънредно внимание и очакване, но вече плахо и раболепно: „Няма ли да кажеш още нещо, няма ли да добавиш нещо“ — просто се четеше в неговия внимателен, впит в Иван Фьодорович поглед.

— А от Чермашня не биха ли ме повикали… в някакъв подобен случай? — развика се изведнъж Иван Фьодорович, като изведнъж, кой знае защо, ужасно повиши глас.

— Че и от Чермашня… ще ви обезпокоят… — измънка Смердяков почти шепнешком, като че смутен, но все така внимателно втренчен право в очите на Иван Фьодорович.

— Само дето Москва е по-далече, а Чермашня — по-близо, та ти за пътните пари ли съжаляваш, а, като настояваш за Чермашня, или мене ме жалиш, че ще бия много път?

— Точно така… — измънка вече с пресекнал глас Смердяков, като се усмихваше гнусно и пак инстинктивно готов овреме да отскочи назад. Но Иван Фьодорович изведнъж, за учудване на Смердяков, се засмя и бързо влезе през портичката, продължавайки да се смее. Ако някой го погледнеше в лицето, би решил навярно, че се е засмял не защото му е толкова весело. Но и той самият никога не би могъл да обясни какво му стана тогава в тази минута. Той се движеше и вървеше някак конвулсивно.