Фьодор Достоевски
Братя Карамазови (68)

V. Край легълцето на Илюша

В познатата ни вече стая, обитавана от семейството на известния ни щабскапитан в оставка Снегирьов, в тази минута беше и задушно, и тясно поради многобройния насъбран народ. Няколко момчета имаше този път при Илюша и макар че всички бяха готови като Смуров да отричат, че Альоша ги е помирил и сближил с Илюша, но така беше. Цялото му изкуство в този случай се състоеше в това, че той ги сближи е Илюша един след друг без „лигави нежности“, а сякаш съвсем случайно и неочаквано. Това донесе на Илюша огромно облекчение в страданията му. Като видя почти нежната дружба и съчувствието на всичките тези момчета, предишните си врагове, той се трогна много. Едничък само Красоткин му липсваше и това гнетеше и потискаше сърцето му. Ако имаше в горчивите спомени на Илюшечка нещо най-горчиво, то беше именно целият този случай с Красоткин, бившия негов приятел и защитник, на когото той се беше нахвърлил тогава с ножчето. Така мислеше и умното момченце Смуров (първият дошъл да се помири с Илюша). Но самият Красоткин, когато Смуров смътно му подметна, че Альоша иска да го посети „по една работа“, веднага го прекъсна и го отряза, като натовари Смуров незабавно да съобщи на Карамазов, че знае какво да прави, че от никого не иска съвети и че ако отиде при болния, той знае кога, защото си има „свои съображения“. Това беше две седмици преди тази неделя. Ето защо Альоша не го посети лично, както възнамеряваше. Впрочем той, макар и да поизчака, все пак изпрати Смуров при Красоткин още веднъж и още веднъж. Но и двата пъти Красоткин отговори вече с най-нетърпелив и рязък отказ, като предаде на Альоша, че ако и лично дойде да го вика, тогава никога няма да отиде при Илюша, и да не му се досажда повече. И до последния ден сега и самият Смуров не знаеше, че Коля е решил да отиде при Илюша тази сутрин и чак снощи, когато се сбогуваше със Смуров, Коля изведнъж рязко му поръча да го чака утре сутринта в къщи, защото ще отиде заедно с него у Снегирьови, но да не е посмял впрочем да съобщава никому за неговото отиване, защото иска да отиде неочаквано. Смуров го послуша. А мечтата, че ще доведе изгубената Жучка, се яви у Смуров въз основа на подхвърлените веднъж от Красоткин думи, че „магарета са всички те, щом не могат да намерят кучето, ако само е живо“. А когато Смуров, изчаквайки удобен момент, плахо загатна на Красоткин предположението си относно кучето, онзи изведнъж ужасно се разлюти: „Да не съм магаре да търся чужди кучета из целия град, след като си имам моя Перезвон? И може ли да се мечтае да остане живо куче, което е глътнало карфица! Лигави нежности и нищо повече!“ А същевременно Илюша от две седмици почти не ставаше от своето легълце в ъгъла при иконите. А на училище не ходеше още от онзи случай, когато срещна Альоша и го ухапа по пръста. Впрочем той се разболя още същия ден, макар че още един месец можеше криво-ляво да ходи понякога из стаята и в коридора, ставайки нарядко от леглото. Най-накрая съвсем отпадна и не можеше да се движи без помощта на баща си. Баща му трепереше над него, дори съвсем престана да пие, почти обезумя от страх, че момчето му ще умре, и често пъти, особено след като го поразведеше някой път из стаята под ръка и го сложеше пак в леглото — изведнъж избягваше в: коридора, в тъмния ъгъл, и опрял чело о стената, почваше да ридае с някакъв истеричен, разтърсващ плач, сподавяйки гласа си, да не стигнат риданията му до Илюшечка.

А като се върнеше пак в стаята, обикновено почваше да весели с нещо скъпото си момче, разказваше му приказки, смешки или имитираше разни смешни хора, които му се беше случвало да срещне, дори подражаваше на животните, как смешно вият или реват. Но Илюша не обичаше много баща му да се кълчи и да се прави на шут. Момчето, макар и да се мъчеше да не показва, че това му е неприятно, съзнаваше с болка в сърцето, че баща му е унизен в обществото, и винаги неизбежно си спомняше за „сюнгера“ и за онзи „страшен ден“. Ниночка, сакатата, тиха и кротка сестра на Илюшечка, също не обичаше баща й да се кълчи (колкото до Варвара Николаевна, тя отдавна беше заминала в Петербург за курсовете), но затова пък малоумната маминка се забавляваше много и се смееше от все сърце, когато съпругът й почнеше да имитира нещо или да прави някакви смешни жестове. Само това я развеселяваше, иначе през цялото останало време непрекъснато мърмореше и се оплакваше, че сега всички са я забравили, че никой не я уважава, че я обиждат и т.н., и т.н. Но последните дни и тя изведнъж сякаш изцяло се промени. Често почна да гледа към Илюша и взе да се замисля. Стана много по-мълчалива, притихна и когато почнеше да плаче, плачеше тихо, да не я чуват. Щабскапитанът забеляза с горчиво недоумение тази промяна в нея. Посещенията на момчетата отначало не се харесаха и само я сърдеха, но после веселите викове и разкази на децата почнаха да забавляват и нея и най-после толкова й харесаха, че ако престанеха да идват тези момчета, щеше да й е ужасно тежко. Когато децата разказваха нещо или почнеха да играят, тя се смееше и пляскаше ръце. Някои викаше при себе си и ги целуваше. Особено обикна момчето Смуров. Колкото до щабскапитана, появата в дома му на децата, които идваха да веселят Илюша, изпълни душата му още от самото начало с възторжена радост и дори е надежда, че сега Илюша ще престане да скърби и може би от това по-скоро ще оздравее. Той нито за минута до последния момент не се съмняваше, въпреки целия си страх за Илюша, че неговото момче изведнъж ще оздравее. Посрещаше малките гости с благоговение, въртеше се около тях, обслужваше ги, беше готов да ги носи на гръб и дори наистина бе почнал да ги носи, но тези игри не се харесваха на Илюша и бяха прекратени. Почна да купува за тях сладкиши, курабийки, ядки, канеше ги на чай, мажеше им сандвичи. Трябва да се отбележи, че през цялото това време винаги имаше пари. Тогавашните двеста рубли от Катерина Ивановна той прие точно както предсказа Альоша. А после Катерина Ивановна, като разучи по-подробно за тяхното положение и за болестта на Илюша, лично посети квартирата им, запозна се с цялото семейство и дори успя да очарова малоумната щабскапитанша. Оттогава щедростта на ръката й не секваше, а самият щабскапитан, ужасен от мисълта, че момчето му ще умре, забрави предишното си честолюбие и смирено приемаше подаянията. През цялото време доктор Херценщубе по настояване на Катерина Ивановна идваше постоянно и акуратно през ден при болния, но от неговите посещения почти нямаше полза, само го тъпчеше ужасно с лекарства. Но затова пък този ден, тоест тази неделя сутринта у щабскапитана чакаха един нов доктор, пристигнал от Москва и смятан за знаменитост. Катерина Ивановна специално го беше намерила и повикала от Москва срещу голямо възнаграждение — не за Илюшечка, а за друга цел, за която ще се каже по-долу и когато му дойде времето, но тъй и тъй дошъл, помоли го да навести и Илюшечка, за което щабскапитанът бе отрано предупреден. А че ще пристигне Коля Красоткин, той никак не подозираше, макар че вече отдавна желаеше да дойде най-после това момче, за което толкова страдаше неговият Илюшечка. В този миг, когато Красоткин отвори вратата и се появи в стаята, всички, щабскапитанът и момчетата, се бяха насъбрали около легълцето на болния и разглеждаха току-що донесеното дребно кученце, едва вчера родено и ангажирано още преди седмица от щабскапитана, за да разтуши и утеши Илюшечка, който все тъгуваше за изчезналата и, разбира се, вече загинала Жучка. Но Илюша, който вече беше чул и знаеше от три дни, че ще му подарят малко кученце и не какво да е, а истински дог (което, разбира се, беше ужасно важно), макар и да показваше от тактичност и деликатност, че се радва на подаръка, обаче всички, и бащата и момчетата, ясно видяха, че новото кученце може би само още повече събуди в сърцето му спомена за нещастната Жучка, погубена от него. Кученцето лежеше и шаваше до него и той с болезнена усмивка го галеше с тънката си, бледичка, изсъхнала ръчица; виждаше се дори, че кученцето му харесваше, но… нямаше я Жучка, все пак това не беше Жучка, а да бяха и Жучка, и кученцето заедно, тогава щастието щеше да е пълно!

— Красоткин! — викна изведнъж едно от момчетата, което първо зърна влезлия Коля. Настана явно вълнение, момчетата се отдръпнаха и се изправиха от двете страни на леглото, тъй че изведнъж откриха целия Илюшечка. Щабскапитанът се спусна устремно към Коля.

— Заповядайте, заповядайте… скъпи гостенино! — запелтечи той насреща му. — Илюшечка, господин Красоткин е дошъл да те види…

Но Красоткин, който му подаде набързо ръка, веднага демонстрира и извънредните си познания за светските приличия. Той тутакси и преди всичко се обърна към седящата в креслото съпруга на щабскапитана (която тъкмо тази минута беше ужасно недоволна и мърмореше, че децата са закрили леглото на Илюша и не може да види новото кученце) и извънредно възпитано удари крак пред нея, а после, като се обърна към Ниночка, направи и пред нея като прел дама същия поклон. Тази вежлива постъпка направи извънредно приятно впечатление на болната дама.

— Веднага се познава добре възпитаният младеж — издума високо тя, като разпери ръце, — а другите ни гости какви са: пристигат един връз друг.

— Как тъй, мамичко, един връз друг, как така? — макар и ласкаво, но притеснен малко заради „мамичка“, измънка щабскапитанът.

— Че тъй на влизат. Яхват се в коридора и влизат в благородното семейство яздешком. Какъв гост е това?

— Но кой, кой е влязъл тъй, мамичко, кой?

— Че ей това момче влезе днес върху ей това, а онова върху другото…

Но Коля вече беше при леглото на Илюша. Болният видимо пребледня. Той се приповдигна на креватчето си и много изпитателно погледна Коля. Коля не беше виждал предишния си малък приятел вече от два месеца и изведнъж спря пред него съвсем поразен: той не можеше да си представи дори, че ще види такова отслабнало и пожълтяло личице, такива горящи в трескав огън и сякаш ужасно големи очи, такива мършави ръчици. С горестно учудване гледаше той как Илюша дълбоко и често диша и как са му се напукали устните. Той направи крачка към него, подаде му ръка и почти съвсем смутен издума:

— Е, какво, старче… как си?

Но гласът му прекъсна, свободата в държанието му изневери, лицето му сякаш изведнъж се изопна и нещо затрепери около устните му. Илюша се усмихваше болезнено и все още безсилен да каже нещо. Коля изведнъж вдигна ръка и, кой знае защо, прекара длан по косата на Илюша.

— Ни-що! — измънка му тихо, може би да го ободри, а може би просто без сам да знае защо го казва. Замълчаха пак за минутка.

— Какво е това, ново кученце ли имаш? — попита Коля изведнъж с най-безчувствен глас.

— Да-а-а! — отговори с дълъг шепот, задъхан Илюша.

— Черна муцунка, значи е от злите, от тези, дето се връзват — важно и твърдо отбеляза Коля, сякаш най-важното беше именно кученцето и неговата черна муцунка. Но всъщност истината беше, че той все още с всичка сила се мъчеше да надвие в себе си чувството, да не заплаче като „маляк“ и все още не можеше да го надвие. — Като порасне, трябва да се държи на верига, знам аз.

— То ще стане грамадно куче! — извика едно момче от тълпата.

— То се знае, дог, грамадно ще стане, ей такова, като теле — чуха се изведнъж няколко гласчета.

— Колкото теле, точно колкото теле — подскочи щабскапитанът. — Аз специално намерих такова, най, най-зло и родителите му са също грамадни и много зли, ей толкова високи от пода… Поседнете ей тук, на леглото при Илюша, или пък ако искате, тук, на миндера. Заповядайте, драги гостенино, дългоочаквани гостенино… С Алексей Фьодорович ли благоволихте да дойдете?

Красоткин приседна на леглото, в краката на Илюша. Той, макар че може би се беше подготвил по пътя как да почне непринуден разговор, сега решително беше изгубил нишката.

— Не… с Перезвон съм… Имам сега едно куче, Перезвон. Славянско име. Чака там… като му свирна, и ще долети. И аз имам куче — обърна се той изведнъж към Илюша, — помниш ли я, старче, Жучка? — изведнъж изтърси той.

Личицето на Илюшечка се изкриви. Той погледна страдалчески Коля. Альоша, който стоеше до вратата, се намуси и тайно кимна на Коля да не заговаря за Жучка, но той не забеляза или не пожела да забележи.

— Но къде е… Жучка? — попита Илюша с трепетлив гласец.

— А, братко, твоята Жучка — ехе! Няма я твоята Жучка!

Илюша млъкна, но се втренчи в Коля още веднъж. Альоша, уловил погледа на Коля, пак му закима с все сила, но онзи отмести пак очи, като се престори, че и сега не е забелязал.

— Побягнала е някъде и е изчезнала. Как няма да изчезне след такава почерпка — нареждаше безжалостно Коля, а същевременно като че почна да се задъхва от нещо. — Но затова пък аз имам Перезвон… Славянско име… Доведох ти го.

— Не-дей! — продума изведнъж Илюшечка.

— Не, не, непременно го виж… Ще се развеселиш. Аз нарочно го доведох… същото рунтаво като нея… Ще ми позволите ли, госпожо, да повикам тук моето куче? — обърна се той изведнъж към госпожа Снегирьова в някакво вече съвсем неописуемо вълнение.

— Не, не! — викна Илюша с отчаян глас. Укор запламтя в очите му.

— Да бяхте… — подскочи изведнъж щабскапитанът от сандъка до стената, на който беше приседнал — да бяхте… друг път… — измънка той, но Коля, неудържимо настоявайки и бързайки, викна изведнъж на Смуров: „Смуров, отвори вратата!“ И щом онзи отвори, той свирна със свирката. Перезвон стремглаво влезе в стаята.

— Рипай, Перезвон, изправи се горе! — развика се Коля, като скочи от мястото си, и кучето, застанало на задните си лапи, се изправи точно пред леглото на Илюша. Стана нещо неочаквано: Илюша трепна и изведнъж се устреми цял напред, наведе се към Перезвон и го загледа примрял.

— Това е… Жучка! — извика той изведнъж с разтреперано от страдание и щастие гласче.

— А ти кой мислеше? — със звънлив, щастлив глас се развика, колкото му глас държи, Красоткин и като се наведе към кучето, прегърна го и го вдигна към Илюша.

— Гледай, старче, виждаш ли, окото сляпо и лявото ухо разцепено, съвсем същите белези, които ти ми каза. По тези белези го намерих! Още тогава го намерих, скоро след това. Защото то не беше ничие, не беше ничие! — поясняваше той, обръщайки се бързо към щабскапитана, към съпругата му, към Альоша и после пак към Илюша. — Беше у Федотови, в задния двор, въртеше се там, но те не го хранеха, а пък то е селско, избягало от село… И аз го намерих… виждаш ли, старче, то тогава, значи, не е глътнало твоето залче. Да го беше глътнало, разбира се, щеше да умре, разбира се! Значи, успяло е да го изплюе, щом сега е живо. Пък ти не си забелязал, че го е изплюло. Изплюло го е, но все пак си е уболо езика, щом е заскимтяло тогава. Тичало е и е скимтяло, а ти си помислил, че го е глътнало. Трябва да е скимтяло много, защото кучетата имат много нежна кожа в устата… по-нежна от човека, много по-нежна! — викаше бясно Коля с пламнало и грейнало от възторг лице.

А Илюша не можеше дори да говори. Той гледаше Коля с големите си някак ужасно изцъклени очи, с отворена уста я пребледнял като платно. А да знаеше само Красоткин, който нищо не подозираше, колко мъчително и убийствено можеше да повлияе такъв момент върху здравето на болното момче, по никакъв начин не би му хрумнала такава шега, каквато направи. Но в стаята това беше ясно само на Альоша. Колкото до щабскапитана, той цял сякаш се превърна в съвсем малко дете.

— Жучка! Това е, значи, Жучка? — подвикваше той с блажен глас. — Илюшечка, та това е Жучка, твоята Жучка! Мамичко, че това е Жучка! — И едва не плачеше.

— Пък аз хич не се досетих! — извика огорчен Смуров. — Гледай го ти Красоткин, казах ви, че той ще намери Жучка и ето че я намери!

— Ето че я намери! — радостно се обади и друг някой.

— Браво, Красоткин! — иззвънтя трето гласче.

— Браво, браво! — завикаха всички момчета и почнаха да ръкопляскат.

— Но чакайте, чакайте — мъчеше се Красоткин да надвика всички, — аз ще ви разправя как стана, най-важното е как стана, нищо друго! Аз я намерих, замъкнах я у дома и веднага я скрих в къщи, заключих я и на никого не съм я показвал до последния ден. Едничък само Смуров научи преди две седмици, но аз го уверих, че това е Перезвон, и той се досети, пък аз междувременно научих Жучка на всичко, вие ще видите, ще видите само какви номера знае! Затова я учих, та да я доведа, старче, обучена, шлифована: да видиш, старче, каква е твоята Жучка сега! Няма ли малко месо, тя сега ще ви покаже такъв номер, че ще паднете от смях — месо, някакво парченце, а, няма ли?

Щабскапитанът се завтече стремглаво през коридора в стаята на хазаите, където се готвеше и щабскапитановото ядене, а Коля, за да не губи скъпоценно време, страшно бързайки, викна на Перезвон: „Умри!“ И той изведнъж се завъртя, легна по гръб и замря неподвижно, вдигнал четирите си лапи нагоре. Момчетата се смееха, Илюша гледаше с предишната си страдалческа усмивка, но от всички най-много на „мамичка“ й хареса, че Перезвон беше умрял. Тя се смееше високо на кучето и почна да щрака с пръст и да вика:

— Перезвон, Перезвон!

— В никакъв случай няма да се вдигне, в никакъв случай — победоносно и справедливо възгордян извика Коля, — ако ще целият свят да вика; но аз щом викна — моментално ще скочи! Иси, Перезвон!

Кучето рипна и заподскача, скимтейки от радост. Щабскапитанът дотърча с късче варено говеждо месо.

— Не е ли горещо? — попита бързо и делово Коля, като вземаше парченцето. — Не, не е горещо, че кучетата не обичат горещо. Гледайте сега всички. Илюшечка, гледай, но гледай де, гледай, старче, защо не гледаш? Аз му я доведох, а той не гледа!

Новият номер се състоеше в това: точно на носа на неподвижно застиналото и протегнало муцунката си куче да се сложи вкусното късче месо. Нещастното куче, без да мърда, трябваше да стои с месото на носа, колкото му заповяда господарят, без да се наведе, без да мърда, ако ще и половин час! Но Перезвон го държаха само една-едничка минута.

— Яж! — викна Коля и късчето мигом прелетя от носа в устата на Перезвон. Публиката, разбира се, изрази възторжено учудване.

— Но как, как, нима само заради това, да обучите кучето, не сте идвали досега? — извика Альоша с неволен укор.

— Именно затова! — викна Коля най-простодушно. — Исках да го покажа в целия му блясък.

— Перезвон! Перезвон! — защрака изведнъж със слабите си пръстчета Илюша, мамейки кучето.

— Ти пък! Нека сам скочи в леглото ти. Иси, Перезвон! — тупна Коля с длан по леглото и Перезвон като стрела литна при Илюша. Илюша стремително прегърна главата му с двете си ръце, а Перезвон мигом му облиза бузата. Илюшечка се притаена до него, изпъна се на легълцето и скри от всички лицето си в неговата гъста козина.

— Господи! Господи! — възклицаваше щабскапитанът. Коля пак приседна на леглото при Илюша.

— Илюша, мога да ти покажа още нещо. Донесох ти; топчето. Помниш ли, веднъж ти говорих за това топче, а ти каза: „Ах, да можех и аз да го видя!“ Ето сега го донесох.

И Коля бързо измъкна от торбичката си малкия бронзов топ. Той бързаше, защото също беше твърде щастлив: друг път би изчакал да мине ефектът от Перезвон, но сега избърза, презирайки всяко бавене: „Тъй и тъй сте щастливи, на ви още щастие!“ Той самият беше вече твърде увлечен.

— Това нещо отдавна бях го харесал у чиновника Морозов — за тебе, старче, за тебе. То си стоеше ей тъй, останало от брат му, и аз го взех срещу една книжка от татковата библиотека: „Сродникът на Мохамед, или Лековитата глупост“. Стогодишна книжка, дрипава, излязла в Москва, когато нямало още цензура, а Морозов е любител на тези неща. Дори ми благодари…

Коля държеше топчето в ръка пред всички, тъй че те можеха да го гледат и да му се наслаждават. Илюша се понадигна и все така прегърнал Перезвон, с дясната си ръка, разглеждаше играчката с възхищение. Ефектът стигна най-висока степен, когато Коля заяви, че има и барут и може ей сега да стреля, „ако само това няма да обезпокои дамите“. „Мамичка“ незабавно помоли да й дадат да разгледа по-отблизо играчката, което беше тутакси изпълнено. Бронзовото топче на колелца й хареса ужасно и тя почна да го вози на коленете си. На молбата за позволение да се стреля тя отговори с пълно съгласие, без да разбира впрочем за какво я питат. Коля показа барута и сачмите. Щабскапитанът, като бивш военен, сам се зае с пълненето, като сипа съвсем малка порция барут, а сачмите помоли да се отложат за друг път. Сложиха топчето на пода с цев, насочена към празно място, натъпкаха във фалята три зърна барут и ги запалиха с кибрит. Изстрелът беше блестящ. Мамичка трепна, но тутакси се засмя от радост. Момчетата гледаха с мълчаливо тържество, но най-много блаженствуваше, гледайки Илюша, щабскапитанът. Коля вдигна топчето и веднага го подари на Илюша заедно със сачмите и барута.

— За тебе е, за тебе! Отдавна съм го приготвил — повтори той още веднъж, в пристъп на щастие.

— Ах, подарете го на мене! Не, по-добре подарете топчето на мене! — изведнъж като дете взе да се моли мамичка. Лицето й изразяваше тъжно безпокойство от страх, че няма да й го подарят. Коля се смути. Щабскапитанът се развълнува неспокойно.

— Мамичко, мамичко — рипна той към нея, — топчето е твое, твое, но нека стои при Илюша, защото го подариха на него, но все едно, че е твое, Илюшечка винаги ще ти го дава да си поиграеш, то ще ви бъде общо, общо…

— Не, не искам да е общо, не, само мое да е, а не на Илюша — продължаваше мамичка, съвсем готова вече да се разплаче.

— Мамо, вземи го, на, вземи го! — викна изведнъж Илюша. — Красоткин, мога ли да го подаря на мама? — обърна се той изведнъж с молещ вид към Красоткин, като че се страхуваше да не би той да се обиди, че подарява другиму неговия подарък.

— Може, разбира се! — се съгласи тутакси Красоткин и като взе топчето от ръцете на Илюша, го подаде с най-любезен поклон на мамичка. Тя чак се разплака от умиление.

— Илюшечка, мили, ето кой обича своята мамичка! — извика умилена тя и тутакси пак взе да вози топчето по коленете си.

— Мамичко, дай да ти целуна ръчицата — подскочи съпругът и веднага изпълни намерението си.

— И кой е най-милото момче — ей това добро дете! — издума благородната дама, сочейки Красоткин.

— Пък аз на тебе, Илюша, сега ще ти нося барут, колкото щеш. Сега ние сами си правим барут. Боровиков научи състава: двадесет и четири части селитра, десет — сяра и шест — брезови въглища, всичко се стрива заедно, налива се вода, омесва се тесто, настъргва се през сито — и ето ти барут.

— Смуров вече ми каза за вашия барут, но тате казва, че това не е истински барут — обади се Илюша.

— Как да не е истински? — изчерви се Коля. — Нашият гори. Впрочем не знам…

— Не, няма нищо — подскочи изведнъж с виновен вид щабскапитанът. — Вярно, казах, че истинският барут не се прави така, но няма нищо, може и така.

— Не знам, вие по-добре знаете. Ние в едно каменно бурканче от помада го запалихме, изгоря чудесно, всичкият изгоря, съвсем малко сажди останаха. Но това е само тесто, пък ако се настърже през сито… А впрочем вие знаете по-добре, аз не знам… А Булкин баща му го бил за нашия барут, ти чу ли? — обърна се той изведнъж към Илюша.

— Чух — отговори Илюша. Той слушаше Коля с безкраен интерес и наслада.

— Ние напълнихме цяла бутилка барут и той го криеше под кревата си. Баща му го видял. Може, му казал, да стане взрив. И веднага го набил. Искал да се оплаче от мене в гимназията. Сега не го пускат с мене, сега никого не пускат с мене. И Смуров не го пускат, прочул съм се навсякъде; казват, че съм „луда глава“ — усмихна се презрително Коля. — Всичкото стана заради железницата.

— Ах, чували сме и за тази ваша история! — извика щабскапитанът. — Че как сте лежали там? И нима никак не се уплашихте, когато лежахте под влака? Страх ли ви беше?

Щабскапитанът ужасно се подмазваше на Коля.

— Не особено! — отвърна Коля небрежно. — Но тук най-много ми увреди на репутацията тази проклета гъска — обърна се пак към Илюша. Но макар да разказваше с небрежен вид, той все още не можеше да се овладее и като че продължаваше да налучква тона.

— Ах, чувал съм и за гъската! — засмя се, цял грейнал, Илюша. — Мене ми разправяха, но не разбрах, наистина ли те съдиха със съдия?

— Съвсем глупашка работа, най-нищожна, от която както винаги у нас съчиниха цял слон — почна нехайно Коля. — Веднъж вървя по площада и тъкмо изкарваха гъските. Спрях се аз и си гледам. Изведнъж едно тукашно момче, Вишняков, той сега е разсилен при Плотникови, ме гледа и казва: „Какво си зяпнал гъските“? Аз го гледам: тъпа кръгла мутра, двадесетгодишен, аз, знаете, никога не отблъсквам народа. Обичам да съм с народа… Ние сме се отдалечили от народа^[1], това е аксиома — вие май благоволявате да се смеете, Карамазов?

— Не, пази Боже, слушам ви внимателно — обади се най-простодушно Альоша и мнителният Коля мигом се ободри.

— Моята теория, Карамазов, е ясна и проста — пак радостно забърза той веднага. — Аз вярвам в народа и винаги ми е драго да му отдам справедливост, но без да го глезя, това е sine qua^[2]… Та бях почнал за гъската. Обръщам се аз към този глупак и му отговарям: „Мисля за какво мисли гъската.“ Той ме гледа съвсем тъпо: „А за какво, казва, мисли гъската?“ — „Ето виждаш ли, казвам, там стои една талига с овес. Овесът се сипе от чувала, а гъската е протегнала врат чак под колелото и кълве зърната, виждаш ли?“ — „Виждам много добре казва.“ — „Е, казвам, ако същата тази талига сега мъничко се побутне напред — колелото ще й пререже ли врата, или не?“ — „Всякак, казва, ще го пререже“ — и се хили до ушите, целият се разтопи. „Тогава да вървим, казвам, мой човек, хайде.“ — „Хайде, казва.“ Много-много не се помайвахме: той незабелязано се промъкна до юздите, пък аз отстрани, за да насоча гъската. А селякът в това време беше се зазяпал, говореше с някого, та не стана нужда и да я насочвам: гъската и без това си беше протегнала шията към овеса под талигата, точно под колелото. Аз смигнах на онзи, той потегли и прр-ас, преряза й врата на две! Но не щеш ли, в същата секунда ни видяха всички селяни и се развикаха изведнъж: „Нарочно го направи!“ — „Не, не нарочно.“ — „Не, нарочно!“ Е, реват: „При съдията!“ Хванаха ме и мене: „И ти беше тук, ти си помагал, тебе целият пазар те знае.“ А мене наистина, кой знае защо, целият пазар ме знае — допълни самолюбиво Коля. — Помъкнахме се всички към мировия съдия, носят и гъската. Гледам, моят юнак се уплаши и ревна, направо реве като жена. А продавачът на гъските вика: „То по този начин може да се изтрепят колкото щеш гъски!“ Е, разбира се, имаше свидетели. Съдията моментално ни оправи: за гъската да се даде на търговеца една рубла, а юнакът да си вземе гъската. И занапред да не си позволява такива шеги. А онзи все реве като жена: „Не съм аз, вика, той, той ме подучи“ — и ме сочи мене. Аз отговарям с пълно хладнокръвие, че изобщо не съм го учил, че само съм изразил основната мисъл и съм говорил единствено в проект. Съдията Нефедов се усмихна и веднага се ядоса на себе си, че се е усмихнал: „Аз вас, казва ми, ей сега ще ви атестирам пред вашето началство, та да не се впускате занапред в такива проекти, вместо да си гледате книгите и да си учите уроците.“ Не ме атестира пред началството, глупости, но работата наистина се разнесе и стигна до ушите на началството: нали са ни дълги ушите! Особено се разбунтува класикът Колбасников, но Дарданелов пак ме защити. А Колбасников сега е сърдит на всички като глупаво магаре. Ти, Илюша, чу ли, той се ожени, взе от Михайлови зестра хиляда рубли, намери си една невеста — мутра и половина от най-първи вид и в най-крайна степен. Третокласниците веднага съчиниха епиграма:

Новина порази третокласника:

задомил се повлеканът Колбасников.

И така нататък, много смешно, после ще ти я донеса. За Дарданелов не казвам нищо: човек с познания, решително с познания. Такива ги уважавам и съвсем не задето се застъпи за мене…

— Ама как го удари в земята по въпроса кой е основал Троя — обади се изведнъж Смуров, който в този миг истински се гордееше с Красоткин. Много му допадна историята с гъската.

— Наистина ли го ударихте в земята? — подхвърли раболепно щабскапитанът. — За това кой е основал Троя ли? Ние вече бяхме чували, че сте го ударили в земята. Илюшечка още тогава ми го разправи…

— Той, тате, знае всичко, знае най-много от всички! — подхвана и Илюшечка. — Само се преструва, че е такъв, а е първият ни ученик по всички предмети…

Илюша гледаше Коля с безкрайно щастие.

— Е, това за Троя са глупости и нищо повече. Аз самият смятам този въпрос за безсмислен — обади се Коля с горделива скромност. Той вече беше успял напълно да налучка тона, макар впрочем да беше малко неспокоен: чувствуваше, че е много възбуден и че за гъската например разправи прекалено сърдечно, а междувременно Альоша беше мълчал през цялото време на разказа и остана сериозен, и ето че самолюбивото момче лека-полека почна да се измъчва: „Дали не мълчи, защото ме презира, като мисли, че аз чакам неговата похвала? В такъв случай, ако той се осмелява да мисли така, аз…“

— Решително смятам този въпрос за безсмислен — отсече той още веднъж горделиво.

— Пък аз знам кой е основал Троя — току издума съвсем неочаквано едно момче, което почти не беше си отворило устата досега, мълчаливо и очевидно срамежливо, много хубавко, към единадесетгодишно, на име Карташов. То седеше точно до вратата.

Коля учудено и важно го погледна. Там е работата, че въпросът „Кой именно е основал Троя?“ — вече се беше превърнал за всички класове в някаква тайна и за да се отгатне, трябваше да се прочете Смарагдов. Но Смарагдов нямаше никой освен Коля. И ето веднъж това момче Карташов скришом, докато Коля се беше обърнал, отвори набързо прибрания между учебниците му Смарагдов и улучи точно мястото, където се говореше за основателите на Троя. Това се беше случило много отдавна, но той все някак се срамуваше и не смееше да открие публично, че също знае кой е основал Троя, от страх да не стане нещо и Коля да го сконфузи пред всички. А сега изведнъж, кой знае защо, не издържа и каза. Пък и отдавна му се искаше.

— Е, кой я е основал? — надменно и високомерно се обърна към него Коля, като позна по лицето му, че онзи наистина знае, и се приготви незабавно, разбира се, за всички последствия. В общото настроение настъпи, както се казва, дисонанс.

— Троя е основана от Тевкър, Дардан, Ил и Трос — изрече веднага момчето и начаса цялото се изчерви, толкова се изчерви, че да ти е жал да го гледаш. Но всичките момчета гледаха право в него, гледаха го цяла минута и после изведнъж всичките тези взрени в него очи се извърнаха едновременно към Коля. Той все още продължаваше с презрително хладнокръвие да мери с поглед дръзкото момче.

— Тоест как са я основали? — благоволи той най-после да проговори. — Пък и какво значи изобщо да се основе град или държава? Как става: идват и слагат по една тухла, така ли?

Чу се смях. Виновното момче от розово стана аленочервено. То мълчеше, то беше готово да заплаче. Коля го подържа така още една минута.

— За да се говори за такива исторически събития, като основаването на една националност, трябва преди всичко да се разбира какво значи това — отсече строго той за назидание. — Аз впрочем не придавам значение на всичките тези бабини деветини, пък и въобще не уважавам твърде всеобщата история — притури той изведнъж небрежно, обръщайки се вече общо към всички.

— Как, всеобщата история? — осведоми се някак стреснат щабскапитанът.

— Да, всеобщата история. Изучават се разни човешки глупости и нищо повече. Аз уважавам само математиката и естествените науки — изтърси Коля и хвърли поглед към Альоша: той се страхуваше само от неговото мнение. Но Альоша все мълчеше и продължаваше да е сериозен. Ако беше казал сега нещо, щеше да се сложи край, но Альоша мълчеше, а „мълчанието му може би е презрително“, и Коля съвсем се нервира.

— Пък и тези класически езици сега — лудост и нищо повече… Вие май пак не сте съгласен с мене, Карамазов?

— Не съм съгласен — усмихна се сдържано Альоша.

— Класическите езици, ако искате да знаете моето мнение, са полицейска мярка, единствено затова са въведени те — почна пак малко по малко да се задъхва Коля, — те са въведени, защото са скучни и защото затъпяват способностите. Скучно беше, но как да направим, та да стане още по-скучно? Глупаво беше, но как да направим, та да стане още по-глупаво? И ето, измислят класическите езици. Това е цялото ми мнение за тях и надявам се, че никога няма да го променя — завърши рязко Коля. На двете му бузи пламна по едно кръгло червено петно.

— Това е истина — съгласи се изведнъж със звънливо и убедено гласче Смуров, който слушаше прилежно.

— А пък е пръв по латински език! — току извика от тълпата едно момче.

— Да, тате, той говори така, а е пръв по латински в класа — обади се Илюша.

— Че какво от това? — сметна за нужно да се защити Коля, макар че и похвалата му беше твърде приятна. — Аз зубря латински, защото трябва, защото съм обещал на майка си да завърша, а според мене за каквото си се заловил, трябва да го вършиш добре, но в душата си дълбоко презирам класицизма и цялата тази подлост… Не сте ли съгласен, Карамазов?

— Е, защо пък „подлост“? — усмихна се пак Альоша.

— Но, моля ви се, всички класици са преведени на всички езици, значи, не за изучаване на класиците им е притрябвал латинският, а единствено за полицейски мерки и за затъпяване на способностите. Как тогава да не е подлост?

— Но кой ви е научил на всичко това? — извика крайно учуден Альоша.

— Първо, аз и сам мога да разбирам, без да ме е учил някой, и, второ, знайте, че това, което току-що ви говорих за преведените класици, го е казал гласно пред целия трети клас лично преподавателят Колбасников…

— Докторът дойде! — извика внезапно Ниночка, която през цялото време беше мълчала.

Наистина пред вратата на къщата спря каретата на госпожа Хохлакова. Щабскапитанът, който чакаше доктора цяла сутрин, се втурна презглава към вратата да го посрещне. „Мамичка“ се постегна и стана важна. Альоша отиде при Илюша и взе да му оправя възглавницата. Ниночка следеше неспокойно от креслото си как оправя леглото. Момчетата взеха да се сбогуват бързешком, някои от тях обещаха да наминат вечерта. Коля викна на Перезвон и той скокна от леглото.

— Аз няма да си ходя, няма да си ходя — пошепна бързо Коля на Илюша. — Ще изчакам в коридора и ще дойда пак, когато си отиде докторът, ще дойда с Перезвон.

Но докторът вече влизаше — важна фигура в меча шуба, с дълги тъмни бакенбарди и гладко избръсната брада. Като престъпи прага, той изведнъж се спря като слисан: сигурно му се беше сторило, че е сбъркал вратата. „Какво е това? Къде съм?“ — измърмори той, без да сваля шубата и кожената си фуражка с кожена козирка. Многолюдието, мизерията на стаята, простряното пране в ъгъла го объркаха. Щабскапитанът се преви отпреде му одве.

— Тука сте, тука сте — мънкаше той раболепно, — тука сте, у дома, изпратен сте при мене…

— Сне-ги-рьов? — произнесе важно и високо докторът. — Господин Снегирьов — вие ли сте?

— Аз съм.

— А!

Докторът огледа още веднъж с погнуса стаята и съблече шубата си. Пред очите на всички блесна голям орден на шията му. Щабскапитанът грабна шубата, а докторът си сне фуражката.

— Къде е пациентът? — попита той високо и настойчиво.