Джеймс Оливър Кърууд
При извора на реката (3)

III

Зора… после здрачът на още една нощ… и Кийт повдигна погледа си от възглавницата на Конистоун с почти женско ридание. Англичанинът бе умрял, както си знаеше, че ще умре, благороден до последното си дихание. Със сетни усилия той прошепна думите, както бе повтарял десетина пъти преди това: „Помни, приятелю, че ти печелиш или губиш в момента, в който Мак Доуел за пръв път спре погледа си върху теб.“ И след това с някакво странно изхълцване той свърши. Очите на Кийт бяха заслепени от чудото на един горещ поток от сълзи. Обхвана го опиянение от името на Дъруент Конистоун.

Сега то беше негово име! Джон Кийт бе умрял. Дъруент Конистоун бе живият. И като погледна студеното спокойно лице на англичанина този факт в края на краищата не му се виждаше толкова странен.

Нямаше да бъде трудно да носи името на Конистоун, трудно ще бъде да се издигне с живота си до равнището на Конистоун.

Тази нощ грохотът на ледените полета беше по-ясен, защото нямаше вятър, който да го заглушава. Небето беше безоблачно и звездите бяха като пронизващи жълти очи, надничащи през дупки в една безкрайна черна завеса. Кийт, който бе излязъл да подиша, се загледа в полярната нощ и потрепера. Звездите бяха като че ли очи на животни, които го наблюдаваха. Под техния зловещ блясък лисиците се готвеха за ужасяващо пиршество. На Кийт му се струваше, че те бяха очертали по-тесен кръг около колибата и че сега джавкането или лаят им звучи по-различно — по-настойчиво и смразяващо. Конистоун бе предвидил това настъпление на малките бели зверчета на нощта и Кийт, щом се върна в колибата, се залови да изпълни обещанието си. Когато призрачното утро дойде, задачата му бе изпълнена.

Половин час по-късно Кийт стоеше на края на ивицата от сбити дръвчета, които ограждаха арктическата равнина.

Хвърляйки последен поглед към малката колиба, Кийт свали шапката си в студеното утро. „Бог да те прости, Конистоун“, пошепна той и бавно се извърна. Потегли на юг.

Пред него имаше хиляда и триста километра дива пустош, хиляда и триста километра между него и малкото градче Саскатчеуан, където Мак Доуел командваше дивизията „Ф“ от конната полиция. Мисълта за разстоянието не го уплаши. Четирите тежки години го бяха приучили да не се страхува от огромните разстояния и да свиква с лишенията. Тази зима Конистоун бе го следвал с упоритостта на пор, който преследва заек. Следвал го бе в продължение на повече от хиляда километра в Арктика и беше чудо, че той не бе убил англичанина. Много пъти би могъл да сложи край на тази напрегната гонитба, без да опетни собствените си ръце. Една дума стигаше и неговите приятели ескимоси биха свършили тази работа. Но той бе оставил англичанина да живее и сега Конистоун, мъртъв, го изпращаше назад към дома. Хиляда и триста мили бяха само началната стъпка.

Той нямаше ни куче, ни шейна. Неговите кучета отдавна бяха издъхнали. А екипировката на англичанина бе открадната през последния етап на тяхната гонитба от Фулертоун Пойнт надолу. Всичко, което носеше, беше на Конистоун, с изключение на пушката и на едно-две неща още. Той носеше даже часовника на Конистоун. Товарът му беше лек. Главното, което съдържаше, беше малко брашно, един килограм и половина тежка палатка, един чувал за спане и някои лични вещи, за да удостовери смъртта на Джон Кийт, поставения вън от закона беглец. Час след час, през този първи ден на неговото пътуване, равномерното „зип, зип, зип“ на неговите обуща за сняг удряше с убийствена монотонност върху мозъка му. Той не можеше да мисли… От време на време му се струваше, че нещо го тегли назад, постоянно му се счуваше гласът на Конистоун, мяркаше се неговото лице в сивия здрач на деня. По едно време той различи тъмна ивица хоризонт и разбра, че това бяха дървета — същински дървета, първите които виждаше от година и половина насам, от онзи ден, когато последният от лесовете на Макензи беше потънал в далечината зад него! Те бяха нещо осезаемо, жива стена, отвъд която беше неговият друг свят.

Той стигна до тях, когато здрачевината на деня се разтапяше в по-дълбокия полумрак на нощта и разпъна палатката си под заслона на една китка възлести, измъчени от бури елхи. После събра гориво и си накладе огън. Не броеше съчките, както бе ги броил в течение на осемнадесет месеца — беше разточителен, прахосник. Изминал бе повече от шестдесет километра от сутринта насам, но не чувстваше изтощение. Пламъците на неговия огън заподскачаха все по-високо и по-високо. Свари си един чайник слаб чай. Приготви си вечеря с месо от северен елен карибу и малко овесена каша. След това седна, облегнал гръб на едно дърво, и се загледа в пламъците.

Огънят, който подскачаше и пращеше пред очите му, беше като силно лекарство за измъченото му сърце. Той разбуди мисли и чувства, които бяха спали в него. Огънят като че ли поглъщаше натрупаната в душата му чернилка от четиригодишното затъпително мъчение и пак извика у него живия образ на събитията от едно вчера, от което му се струваше, че го дели цяло столетие. Изведнъж от Кийт сякаш се вдигна непоносимият товар на битието му, освобождавайки го от потискащото робство на мрачните чувства. В сърцето на пламъците той съзря дом, надежда, живот — неща, които му бяха близки и скъпи едно време, неща които бичът на Севера беше пребил почти до смърт в паметта му. Той видя широката река Саскатчеуан, блещукаща по своя път през жълтите равнини, между хълмисти предпланини. Видя златистите мъгли на утринната зора над нея. Видя родното си градче, прилепено до брега й с единия си край, а зад гърба му виолетовите девствени и диви области. Чу ритмичното „чук, чук, чук“ на старата златопромивница и дрънкането на нейните синджири, когато поглъщаше тонове от пясък за няколко зрънца злато. Над него пак се носеха дантелени облаци в синьото небе. Чуваше гласове, тропота на стъпки, смехове — живот. Душата му се възроди, той скочи на крака и протегна ръцете си докато мускулите му се изпънаха. Не, те няма да го познаят там долу сега! Той леко се засмя, като си помисли за предишния Джон Кийт. Можеше сега да гледа на миналото без да се вълнува. Даже и ненавистта беше прегоряла вече и той дори се запита дали къщата на съдията Къркстоун имаше все същия изглед от върха на могилата и дали Мириам Къркстоун се беше върнала пак да живее там след оная ужасна нощ, когато той се бе върнал да търси справедливост за баща си. Четири години! Не беше толкова отдавна, при все че тези години за него изглеждаха дълги, колкото цял живот. Няма да са станали много промени. Всичко ще си бъде същото… всичко… освен старата им къща. Домът, който баща му бе проектирал и чийто строеж те бяха наглеждали. Под него течеше Саскатчеуан, а гората беше току до вратата му. Саморъчно направена къща, тя трябва да се е променила доста в тези четири години. Пръстите му, ровейки из джоба, напипаха часовника на Конистоун. Той го извади и го отвори срещу светлината на огъня. Отблясъкът на пламъците заигра по циферблата. Беше десет часът. Отвътре на капака Конистоун бе залепил някога една снимка. Навярно е било отдавна, защото лицето бе избледняло и неясно. Само очите не бяха се замъглили и при блясъка на огъня в тях като че ли пламна жив пламък. Беше младо момиче — ученичка, навярно десет или дванадесетгодишна, помисли си Кийт. Но тези очи изглеждаха по-възрастни, изглеждаха като че ли умоляват, като че ли съобщават нещо, излязло спонтанно от душата на детето. Кийт затвори часовника. Неговото „тик-так“ зазвуча по-силно в ушите му. Пусна го в джоба си. И от там все още го чуваше…

Един покрит със смола елхов клон изпука силно в огъня с потресаващия ефект на бомба за Кийт. Той беше уверен, че за момент бе видял Конистоун и че очите на англичанина го гледаха така, както го бяха погледнали очите от портретчето в часовника. Видението му се стори толкова реално, че той просто отстъпи крачка назад. Даде си сметка за огромното нервно напрежение, под което той се намираше толкова часове. От толкова дни не бе спал здрав сън. Но и сега не му се спеше. Почти не чувстваше умора. Инстинктът за самосъхранение го накара да натъкми своя спален чувал върху килим от елхови клони вътре в палатката и да си легне.

Но даже след това той дълго време лежа обхванат от мъчително безсъние. Затвори очите си, но му беше невъзможно да ги държи така. Звуците на нощта стигаха до него с болезнена яснота — пращенето на огъня, змийското съскане на горящата слама, шепотът на върховете на дърветата и непрестанното „цък, цък, цък“ на Конистоуновия часовник. А вън, в откритата и гола пустиня на пояса на подслоняващи дървета, вятърът започваше да стене в своята вечна жалба и плач от самотата. Въпреки здраво стиснатите си юмруци и смелата решителност да не се поддава на халюцинациите, на Кийт му се струваше, че пак идва, странно понесен на гърба на ветровете, гласът на Конистоун. И изведнъж той се запита: „Какво значеше това? Какво беше забравил Конистоун? Какво беше това, което Конистоун се опитваше да му каже през целия този ден, когато той бе усещал неговото присъствие в здрачевината на голата пустиня? Дали Конистоун не го викаше да се върне обратно?“

Той се опита да се отърве от потискащата настойчивост на тази мисъл. И все пак беше сигурен, че в последния половин час преди смъртта да бе влязла в колибата, англичанинът бе искал да му каже нещо, но не бе успял… Преди да умре му бе казал: „Помни, приятелю, ти печелиш или губиш в момента, в който Мак Доуел спре погледа си върху теб!“ — Но в последния момент, когато смъртта бе вече забила в него острието си, Кийт бе доловил един проблясък на очите на Конистоун. В този именно краен миг, когато словото му бе отнето навеки, той позна, че Конистоун се бореше да накара устните си да произнесат думи, които бе оставил неизказани, докато вече бе станало твърде късно. И сега, слушайки воя на вятъра и пращенето на огъня, Кийт се усети, че си повтаря и преповтаря това: — „Какво ли още искаше да ми каже?“

При затихване на вятъра часовникът на Конистоун се чуваше да бие подобно на сърце и със своето: „цък, цък“, зацъка в ушите на Кийт отговорът: „Върни се, върни се!“

С вик на гняв от собствената си жалка слабост, Кийт пъхна часовника далеко под спалния чувал и там неговият звук заглъхна. Най-сетне сънят овладя изтерзания мъж като анестезия.

При пукването на новия ден Кийт излезе от палатката си и разрови огъня. Там все още имаше парчета горяща жарава и той я раздуха, съживи и прибави нови съчки. Не можеше лесно да забрави терзанията на нощта, но те постепенно избледняваха. Той се надсмя над собственото си безумие и се запита какво ли би си помислил самият Конистоун за нервността му. За пръв път от години насам, той си спомни за отминалото време, прекарано в колежа когато той особено се бе отличил по психология. Смяташе се за експерт в разискването и разбирането на човешката психика. После той бе живял благодарение на тези си знания и те бяха го ползвали в живота, затова фактът, че едно объркване на неговата душа го бе обезпокоило нощес, сега му беше забавно. Обяснението беше лесно. Това беше неговият дух, който се стремеше към равновесие след четиригодишно едва ли не мозъчно затъмнение. Сега се чувстваше добре. Мозъкът му бе по-прояснен. Той се вслуша в часовника и неговото цъкане му се видя съвсем естествено. Подтикна себе си към още едно усилие на волята и засвири с уста докато приготвяше закуската си.

След това върза багажа си и продължи на юг. Той се питаше дали Конистоун е знаел някога своя служебен наръчник тъй добре, както той го заучаваше сега. На края на шестия ден можеше да го повтори наизуст от кора до кора. Той си създаде навик всеки час да се спира и да отдава чест на околните дървета. Мак Доуел не ще го улови в това.

— Аз съм Дъруент Конистоун — си повтаряше той постоянно. — Джон Кийт умря… умря. Аз го погребах там назад под колибата, съградена от сержант Троуси и неговия патрул в хиляда деветстотин и осма. Моето име е Конистоун — Дъруент Конистоун.

В своите години на усамотеност бе навикнал да говори сам на себе си, да разговаря със себе си и така да поддържа своята смелост и здрав ум. „Кийт, мое момче, ще трябва да оцелеем в тази борба“, си казваше по-рано той. От третия ден нататък той вече не си говореше за Джон Кийт другояче, освен като за мъртвец. И над умрелия Джон Кийт той мислено простря мантия: „Джон Кийт умря достойно, сър — каза на Мак Доуел, който беше едно дърво. — Той беше най-отличният мъж, когото съм срещал.“

На шестия ден дойде чудото… За първи път от много месеци насам Джон Кийт видя слънцето. Той беше виждал и преди мъждукащата светлина, която се мъчеше да проникне през савана от мъглите и парите, които виснеха над пустошта. Но на шестия ден това беше вече слънцето, истинското слънце, което блесна. Всеки ден след това слънцето бе по-близко и по-топло, колкото по-назад оставаха арктическите облаци от па̀ри и от скреж и чак когато Кийт съвсем излезе от пределите на ледовитите мъгли, зави на запад. Той не бързаше, защото сега, след като бе излязъл вече от своя затвор, имаше нужда от време за да може да почувства първия възторжен трепет от своята свобода. И най-много, понеже знаеше, че трябва да събере и изпита силите си за голямото натоварване, което му предстоеше.

Сега, когато слънцето и синьото небе бяха прояснили мозъка му, той виждаше стотици капани по своя път, стотици малки подхлъзвания, в които би могъл да попадне, стотици примки, които само чакаха някоя случайна грешка от негова страна. Никога нямаше да се чувства напълно вън от заплахата на смъртта. Ден и нощ ще трябва да се пази, да бди над себе си, над своя език, над жестовете си, мислите си, без никога да знае в кой час очите на закона ще проникнат през неговата маска и за наказание ще му отнемат живота. Имаше време, когато премисляйки тези неща, го обхващаше ужас и умът му почваше да търси пътища за бягство. И тогава — винаги чуваше хладния борчески глас на Конистоун. Кръвта пламваше в жилите му и той обръщаше лице към родния край.

Той беше Дъруент Конистоун. Никога, нито за час не можеше да изтрие от ума си един голям въпрос: „Кой бе Дъруент Конистоун?“ Нишка по нишка, той свърза в едно цяло всичко от малкото, което знаеше за него и винаги стигаше до същия безрезултатен край. Един англичанин, мъртъв за своето семейство — ако разбира се бе имал такова, изхвърлен от обществото или изгонен от отечеството си? А същевременно най-съвършеният, най-храбрият мъж, който бе виждал в живота си! Тези именно „защо“ и „за какво“ събуждаха в него недоумение каквото той никога по-рано не бе изпитвал. Англичанинът твърдо и решително бе отнесъл своята тайна със себе си в гроба. На Джон Кийт, който беше сега Дъруент Конистоун, бе оставил в наследството от дълбока тайна и задачата да открие кой е бил той, откъде бе дошъл и защо. Често Кийт се вглеждаше в портрета на момичето в часовника и винаги в очите му виждаше нещо, което го караше да мисли за Конистоун, когато той лежеше в последните часове на живота си. Без съмнение момичето е вече пораснало, жена.

Дните се натрупваха в седмици. Седмиците също минаваха. Влажната земя вече изпъкваше изпод последния разкиснат сняг. Почти на петстотин километра далеч от ледената пустош, която изостави, Кийт беше в областта на езерото на Северния елен в началото на май. Една седмица той почива в колибата на един ловец трапер в Бърнтууд и след това потегли за Къмбърлънд Хаус. Десет дена по-късно той накладе своя лагерен огън на брега на жълтата Саскатчеуан.

Могъщата река, любима още от дните на неговото детство, пак му зашепна тая нощ за чудесните неща, които времето и страданието бяха замъглили в сърцето му. Месецът се издигна над нея, един топъл вятър изплува от юг и Кийт, пушейки лулата си, дълго седя заслушан в нежния ромон на струите, които се носеха под нозете му. За него тя винаги е била нещо повече от река. Той бе израснал с нея, тя бе станала част от неговия живот. Тя беше взимала участие в най-ранните блянове и желания. По нея той бе търсил първите си приключения. Кийт си въобрази, че в сладко ромонещия глас на реката тази вечер имаше радост и приветствие, ликуване от неговото връщане. Той се вгледа в сребристите й ивици, които блестяха на месечината и поток от спомени го заля. Тридесет години не бяха много време за да забрави хубавата си майка, която му разказваше приказки, когато слънцето залязваше и наближаваше време за сън. И живо изпъкнаха пред него чудесните приказки за реката, която била родена далеч, там горе в тайнствеността на западните планини, скрита от очите и нозете на хората. Как слязла от планината по хълмовете и през хълмовете — в равнините, разширявайки се и ставайки все по-могъща с всяка миля, докато най-после минеше край тяхната порта, носейки със себе си зрънцата златоносен пясък, който правеше хората богати. Баща му беше му показвал пътищата на бизоните и му бе разказвал за индианците и за тая земя преди да дойдат в нея белите хора. Но тая нощ реката бе едничкото, което му бе останало. И заедно с болката по отминалото, той изпита странно чувство на щастие. Самият дух на великата река му даваше утеха.

Той протегна ръцете си и извика:

— Аз съм! — Джони Кийт! Аз пак се върнах!

И реката, шепнейки като че ли му отвърна:

— Това е Джони Кийт! Той се е върнал! Той се върна пак!