Джеймс Оливър Кърууд
При извора на реката (10)

X

Известно време Кийт не повдигна главата си. Ръцете на момичето бяха стегнато обвити около него и той чувстваше топлината на бузата й. Съзнанието за престъплението му вече започваше да тежи на душата му като къс олово, но от нея се изтръгна вик: „Искам да останеш тук!“ Кийт разбираше какъв нагъл мошеник бе в момента. Това странно, малко диво създание бе дошло при него от един мъртъв свят и нейните устни, нежната милувка на ръцете й хвърлиха неговата душа в шеметен въртеж… Пред Мак Доуел тя го бе потърсила като свой. И пред Мак Доуел той я бе приел като своя. Кийт бе издържал голямата лъжа, понеже се бе стегнал за да я издържи, но успехът си вече не чувстваше…

В сърцето му нахлу като пламък желанието да признае и изповяда истината, да каже всичко на това момиче. Той не беше Дъруент Конистоун, нейният брат, а Джон Кийт — убиецът. Но нещо отблъсна това желание, нещо по-могъщо, по-силно… Победи борческата сила у всеки човек, която го кара да се самосъхранява.

Бавно той се отдръпна от нея, знаейки че за тая нощ поне „гърбът му бе към стената“. Тя му се усмихваше от големия стол и въпреки всичко той й се усмихна.

— Сега трябва да те пратя да спиш, Мери-Джозефин, а утре ще приказваме за всичко — каза той. — Ти си тъй уморена, готова си да заспиш за една минута.

Тънки бръчици се появиха на хубавото й чело. Това беше израз, който Кийт хареса от пръв поглед.

— Знаеш ли, Дери, аз почти започвам да мисля, че доста си се изменил. Ти по-рано ми викаше „Джуди“. Но сега, понеже вече съм голяма, май че по̀ ми харесва „Мери-Джозефин“, макар че не би трябвало да бъдеш толкова сериозен. Дери. Кажи ми истината, страхуваш ли се от мен?

— Да се страхувам от теб?

— Да, защото съм голяма. Не ме ли обичаш тъй, както ме обичаше преди една, две, три, седем години? Ако ме обичаш не би ми казал да ида да спя само няколко минути след като ме видя за първи път от толкова време, Дери, ще заплача. Ще заплача…

— Недей — помоли я той. — Моля ти се, недей!

Скочи от големия стол, накара Кийт да седне в него и се сгуши на коленете му.

— Ей така! — тя погледна малкото часовниче на ръката си. — Ще идем да спим след два часа. Имаме да си говорим сума неща. Няма да чакаме до утре, Дери. Разбираш за какво говоря, нали? Не бих могла да заспя, докато не ми кажеш. И ти трябва да ми кажеш истината. Каквато и да е тя, аз все тъй ще те обичам. Дери, Дери, защо направи това?

— Направил съм — кое? — попита той глупаво.

Той загледа безнадеждно огъня, но чувстваше палещия въпрос в очите на момичето. Той усети, че бърза промяна премина през нея. Тя сякаш не дишаше и той схвана, че неговият отговор беше повече от неподходящ. С него той бе показал, че или не знае, или че се преструва че не знае нещо, което би му било невъзможно да забрави, ако той беше Конистоун. Най-после той вдигна глава и я погледна. Радостната руменина бе се изгубила от лицето й. То беше се изопнало. Ръката й, която гальовно се бе обвила около врата му, се смъкна долу.

— Изглежда… че ти би предпочел да не бях идвала. Дери — каза тя, като се мъчеше да не издаде хълцане в гласа си. — И аз ще се върна, ако ти искаш да ме отпратиш. Но аз винаги съм си мечтала за твоето обещание, че един ден ти ще пратиш за мен или ще дойдеш да ме вземеш. И аз бих искала да зная… преди да ми кажеш да си вървя… защо. Защо се укриваше от мен през всичките тия години, оставяйки ме между онези, които ти знаеше че ме мразят, както мразеха теб? Дали защото не ти беше мъчно за мене? Или пък защото… защото… — тя наведе глава и странно пошепна — Или пък защото те е било страх?

— Да ме е било страх? — повтори той бавно, като пак гледаше в огъня. — Страх… — той насмалко щеше да прибави „От какво?“ но се усети и спря.

Брезовият огън лумна внезапно и изфуча към комина. Сред пламъците той съзря пак онова странно нещо, което веднъж го бе изпълнило с тръпки, усети присъствието на Дъруент Конистоун много близо до себе си. Стори му се, че за момент зърна един проблясък от Конистоуновото лице и някъде в себе си усети един шепот, който бе Конистоуновият глас. Той беше обхванат от една свръхестествена и властна сила, която подчини. Беше повече от интуиция и по-силно от физическо желание. Той разбра, че англичанинът би искал Кийт да издържи играта така, както се готвеше да я продължи сега. Девойката го чакаше да отговори. Устните й бяха се стиснали напразно. Неговото колебание, резервираността му при посрещането й и явното му желание да отбегне от това загадъчно нещо, което изглежда толкова много значеше за нея, бяха предизвикали светеща болка в очите й. Той бе виждал такъв израз в очите на физически наранени същества. Посегна с ръце и приглади назад гъстата й мека коса. Пръстите му се заровиха в копринения безпорядък на косите й и за момент той я погледна право в очите преди да продума.

— Малко момиченце, ще ми кажеш ли истината — попита той. — Изглеждам ли аз като предишния Дъруент Конистоун, твоя Дъруент Конистоун? Кажи!

Гласът й бе слаб и угрижен, но болката полека изчезна от погледа й, защото той я бе прегърнал.

— Не, ти си променен.

— Да, аз съм променен. Една част от Дъруент Конистоун умря преди седем години. Тази част от него бе мъртва, докато той влезе през тази врата тази вечер и те видя. Тогава в нея пак се запали животът. Това, което бе мъртво, започна да се събужда, започна да си припомня. Гледай, малка Мери-Джозефин. От това е…

Той прокара ръка по челото си и сложи пръст на белега си.

— Аз получих това преди седем години. То уби половината от Дъруент Конистоун, оная част, която трябваше да живее. Разбираш ли? До таз вечер…

Очите й го поразиха. Те ставаха тъй големи, тъмни и втренчени. За него беше мъчно да продължи лъжата по-нататък…

— Много седмици аз бях мъртъв — с труд изрече той. — И когато се възвърнах към живота физически, бях забравил много неща. Знаех името, самоличността, но иначе… само някакви призрачни съновидения за това, което бе ставало преди. Аз те помнех тебе, но то беше като на сън, който беше винаги с мен. Струваше ми се, че цял век вече търся едно лице, един глас, нещо което съм обичал повече от всичко на земята, нещо което бе винаги близо и при все това никога не се намираше. И това беше ти, Мери-Джозефин, ти!

Дали това бе истинският Конистоун, който говореше сега? Той пак почувства вътре в себе си оная сила, която не беше негова. Това, което бе започнало като лъжа, го порази сега като нещо, което бе истина. Това бе той, Джон Кийт, който бе дирил и копнял, и се надявал. Джон Кийт, а не Конистоун бе, който се бе върнал в един свят, изпълнен с чувство на изоставеност и самота. И на Джон Кийт именно един милостив Бог бе изпратил това създание в часа на най-черно отчаяние. Той не лъжеше сега. Той се бореше. Бореше се да запази за себе си късче любов. Когато ръцете на момичето докоснаха лицето му и той чу измъчения, изпълнен с тъга вик от нейните уста, чу своето име, вече не усещаше какво говори. Притисна я в обятията си, зацелува я безспирно. Обещаваше, че щом като веднъж я е намерил, той няма да я напусне вече. Ръцете й бяха обвити около него. Те двамата приличаха на две деца, отраснали заедно, които се срещаха сега след дълга раздяла и Кийт разбра, че обичта на Конистоун към това момиче трябва да е била много силна. Неговата лъжа сега бе спасила както Конистоун, така и него самия. Нямаше време да се издирва причината, поради която англичанинът бе изоставил момичето, което бе дошло през океана, за да го намери. За тази вечер стигаше, че той бе Конистоун и тук бе неговата сестра.

Най-сетне той се изправи заедно с нея, държейки я малко настрана от себе си, за да може да я гледа в лицето, измокрено от сълзи и сияещо от щастие. Тя простря ръка към лицето му и докосна белега. Кийт видя в очите й безпределно състрадание. Ръката й леко поглади белязаното му чело. Той почувства, че неговият по-предишен свят се изплъзва изпод нозете му и заедно с триумфа го заля вълната на благодарност за онова неопределимо чувство, което бе му дошло навреме на помощ и му бе дало силата и куража да излъже. Защото тя му вярваше, вярваше му напълно и без сянка на съмнение.

— Утре, ти ще ми помогнеш да си спомня много неща — каза той. — А сега мога ли да те помоля да отидеш да спиш, Мери-Джозефин?

Тя гледаше белега.

— И през всички тези години аз не съм знаела — пошепна тя, — не съм знаела… Казвали ми бяха, че си умрял, но аз си знаех, че това не може да е вярно. И полковник Репингтън… — тя съзря нещо в лицето му, което я накара да спре. — Дери, не помниш ли?

— Ще си спомня — утре. Но сега не мога да мисля за нищо, освен за тебе, утре…

Тя бързо наведе главата му и целуна белега от жигосването.

— Да, да, вече трябва да се приготвяме за спане, Дери — извика тя бързешком. — Ти не бива да мислиш прекалено много. Утре всичко ще си дойде на мястото, всичко. А сега можеш да ме отпратиш да спя. Помниш ли…

Тя се улови за думата, захапа устната си да не доизговори.

— Кажи ми! — настоя той. — Помня ли какво?…

— Имаше обичай да идваш, когато вече си лягах и да ме загръщаш топло в завивката за през нощта. После ме целуваше за „лека нощ“.

Той кимна.

— Да, спомням си.

Кийт я отведе в гостната стая, донесе й двата износени куфара и запали лампата. Това беше стая, обзаведена за мъж, но Мери-Джозефин се спря за момент и я огледа с удоволствие.

— Това е дом, Дери, истински дом — прошепна тя.

Той не й обясни, че този дом бе взет под наем и че това бе първата му нощ в него. Такива маловажни подробности можеха да почакат до утре. Кийт й показа банята. После обясни на Вали, че сестра му бе дошла и че ще трябва да се смести в кухнята. Кийт-Конистоун знаеше вече какво се очакваше от него да направи, какво трябваше да направи. Той целуна Мери-Джозефин за „лека нощ“ и тя го прегърна нежно и сърдечно, както никой не го бе прегръщал до тази вечер. Това го развълнува дълбоко и той усети радостно опиянение.

Кийт загаси лампите и цял час седя срещу тлеещата светлина на брезовите съчки. Откакто се бе върнал от дома на Мириам Къркстоун, едва сега му се отдаваше възможност да поразмисли и осъзна, че мозъкът му е претоварен.

Той разбираше, че се е оплел в мрежи със своята лъжа, но не съжаляваше, че бе излъгал. Бе спасил името на Конистоун, спасил бе и себе си. Спасил бе и сестрата на Конистоун от жестоката истина, за да я закриля, за да се грижи за нея. Да кажеше истината, значеше да стане свой палач, да предаде англичанина, който му бе дал името си и всичко, което притежаваше, с признанието си би обрекъл на безмилостна скръб сърцето на едно момиче, за което слънцето още грееше. Никакво съжаление не изпита Кийт сега. Той не чувстваше срам. Искаше да живее така, че да бъде достоен за името на Конистоун. Кийт отново се размечта. Желанието, което се бе появило, когато стоеше с лице срещу бурята, отново го обхвана. Той ще отиде до извора на реката, както си представяше преди Мак Доуел да беше дошъл при него. Но няма да бъде сам. Мери-Джозефин ще дойде с него…

Беше среднощ, когато той стана от големия стол и отиде в спалнята си. Вратата й бе затворена. Той я отвори и влезе. Едва ръката му напипа бутона на стената, когато ноздрите му усетиха мириса на нещо, което му беше познато. То изпълваше стаята, както бе изпълвало голямото преддверие в къщата на Къркстоун — един аромат, от който на човек почти му прилошаваше. От него въздухът ставаше тежък и сладникав.

Със зорки очи Кийт огледа педя по педя стаята под светлината на запалените лампи, очаквайки да види Шан Тънг, седнал там да го чака. Стаята бе празна. Погледът му подскочи към двата прозореца. Транспарантът на единия бе спуснат, а на другия вдигнат. Самият прозорец, който се отваряше отдолу нагоре, както обикновено прозорците тук, беше повдигнат около два пръста над перваза. Ръката на Кийт сграбчи пистолета, той се приближи до прозореца и дръпна транспаранта. След това се обърна към масата, на която бяха лампата, лулите, тютюнът и списанията на Брейди. В пепелника лежеше угарката от току-що изпушена цигара. Шан Тънг бе идвал тайно, но не бе направил опит да прикрие посещението си.

Тогава Кийт зърна на масата една малка правоъгълна кутийка от тиково дърво, колкото половината му длан. Той бе забелязал, че нервните пръсти на Мириам Къркстоун си играеха с една такава кутийка, когато разговаряше с нея тази вечер. И двете кутийки бяха напълно еднакви на вид, и двете бяха покрити с изящна мрежа от резба. Дървото бе оцветено и полирано тъй, че светеше с тъмната лъскавина на абанос. Изведнъж Кийт си помисли, че може би тази кутийка е същата, която бе видял у Мириам. Навярно тя му я изпраща и Шан Тънг е бил нейният куриер. Това предположение бе в главата му, когато той взе малка квадратна картичка, сложена отгоре на кутийката. Едната страна на картичката беше празна. На другата страна, с изискан и деликатен почерк, колкото беше и самата резба, бяха написани думите:

С поздравленията на Шан Тънг

За един миг Кийт бе отворил кутийката. Вътре се намираше грижливо сгънато листче хартия и на него беше написан само един ред. Сърцето на Кийт спря да бие, а кръвта му се вледени, когато прочете послание от Шан Тънг в осем думи.

Какво стана с Дъруент Конистоун? Убихте ли го?