Джеймс Оливър Кърууд
При извора на реката (2)

II

— Защо съм убил съдията Къркстоун? — Кийт бавно повтори въпроса. Стиснатите му ръце се отпуснаха, но пламъкът в очите му продължаваше да гори. — Какво ти казват официалните „факти“, Конистоун?

— Че ти си убил хладнокръвно и че нашата полиция е на изпитание, докато ти не бъдеш обесен.

— Много неща зависят от гледната точка, не е ли така? Ами ако кажа, че аз не съм убил съдията Къркстоун?

Конистоун се наклони напред и това движение събуди кашлицата му. Смъртният пароксизъм пак разтресе тялото му и когато премина, дишането му беше запъхтяно, като че ли съскаше през сито. — Боже мой, неделя или събота — задъхано изрече той. — Кийт, тя иде…

— Не, не, не тогава — каза Кийт и преглътна буцата, която заседна на гърлото му. — По-добре пак да си легнеш.

Конистоун събра силите си.

— И да умра като заек, така ли? Не, благодаря ти, старче. Аз искам да узная фактите и ти не можеш да лъжеш един умиращ човек. Уби ли съдията Къркстоун?

— Аз… не… знам — отговори Кийт бавно, като го гледаше в очите. — Мисля, че да и все пак не съм уверен. Аз отидох в дома му през оная нощ, решен да търся правосъдие или да го убия. О, да можеше ти да погледнеш през моите очи, Конистоун. Ти би могъл, ако познаваше баща ми. Майка ми беше умряла, когато съм бил хлапенце и аз отраснах с баща си като с приятел. Едва ли някога съм мислил за него само като за мой баща. Бащите са нещо обикновено. Той беше нещо повече от това. От момента, когато станах десетгодишен, ние бяхме неразделни. Мисля, че чак когато станах на двадесет години, той ми каза за смъртната вражда между него и Къркстоун, но това не би ме безпокоило… защото аз не мислех, че може да има някакво последствие от нея… Докато един ден Къркстоун впримчи баща ми. Тогава аз разбрах, че през всичкото това време, с години тази змия беше дебнала удобния случай. Това беше примка и баща ми бе попаднал в поставения капан. Даже и тогава той мислеше, че неговите политически неприятели, а не Къркстоун, бяха му устроили това. Скоро открихме истината. Баща ми бе осъден на десет години, а бе невинен. И единственият човек на земята, който би могъл да докаже невинността му беше Къркстоун. Конистоун, ако ти знаеше тези неща и беше на мое място, как би постъпил?

Конистоун запали друга клечица от пламъка на лампата, подвоуми се и отговори: „Не знам още, стари приятелю. Какво направи ти?“

— Аз просто паднах на колене пред този мерзавец — продължи Кийт. — Не знам дали някога човек тъй е молил за живота на друг човек, както аз молех и просех за живота на баща ми. Трябваха само няколко думи от Къркстоун, които биха го освободили. Бих дал всичко, което имах за неговата свобода. Господи! Никога не ще забравя тази нощ! Той беше седнал, тлъст и мазен, два големи пръстена блестяха на дебелите му пръсти. Една чудовищна жаба в човешки образ… Влезе и синът му, угоен и противен като баща си. И той злорадстваше над моята мъка. Аз не знаех, че такава омраза можела да съществува на света, че отмъщението можело да достави такава радост. Чувах отвратителния им смях, когато излязох вън в нощта. Гласовете им ме преследваха, чувах ги в дърветата, идваха с вятъра. Изведнъж се върнах назад и влязох пак в тази къща, без да почукам и пак застанах срещу тях. Този път, Конистоун, аз се бях върнал твърдо решен да получа справедливост или да убия. Отчасти може да се каже, че бе предумишлено убийството, но аз отидох с голи ръце… На вратата имаше ключ и аз я заключих. След това явно им казах какво искам. Без заобикалки…

Кийт стана от масата и започна да се разхожда напред-назад. Вятърът пак бе затихнал. Те дочуваха воя на лисиците и глухия тътен на ледовете.

— Синът започна пръв — продължи Кийт. — Той скочи върху мен. Аз го ударих. Вкопчихме се един в друг и тогава бащата се нахвърли върху мен с някакво оръжие в ръка. Не можах да видя какво беше то, но бе тежко. Първият удар едва не строши рамото ми. В боричкането аз изтръгнах предмета от ръката му и тогава разбрах, че е правоъгълна медна плоча, преспапие. В същия момент видях сина да грабва един подобен предмет от масата. Вземайки го, той счупи лампата на писалището. Борбата продължи на тъмно. Не чувствах, че се боря с хора. Създаваха ми ужасното усещане, че се намирам в тъмнина между виещи се змии. Да, аз удрях силно. Синът — също, но никой от нас не можеше да види къде точно нанася ударите. Усетих, че моето оръжие удари в нещо и тогава именно Къркстоун се строполи с вик. Ти знаеш какво стана след това… На другия ден в стаята се намери само една медна плоча. Синът беше скрил другата. И тази, която бе намерена, беше покрита с кръвта и космите на Къркстоун. За мен нямаше изгледи за спасение. И затова избягах… Шест месеца след това баща ми умря в затвора. А мен вече три години ме гонят, както ловджийски кучета гонят лисица. Това е всичко, Конистоун. Дали аз съм убил съдията Къркстоун? И ако аз съм го убил, мислиш ли, че бих съжалявал за това, даже и да ме обесеха?

— Седни!

Гласът на англичанина заповядваше. Кийт се свлече пак на стола си, дишайки тежко. Той видя светлина в стоманено сините очи на Конистоун.

— Кийт, когато човек знае, че ще живее, той е сляп за много неща. Но когато знае, че ще умре, е друго… Ако ти бе ми разказал същото преди един месец, аз все пак бих те предал на палача. Това е мой дълг, щях да ти кажа, че истината не е такава. Но ти не можеш да лъжеш пред мен сега. Ти няма да се връщаш в Коронейшън Гълф. Ще отидеш на юг! Ще се върнеш пак в Господната земя. И ти не ще отидеш там като Джон Кийт — убиеца, а като Дъруент Конистоун от кралската северозападна конна полиция на Негово Величество! Разбираш ли ме, Кийт? Разбра ли?

Кийт само го гледаше втрещен. Конистоун беше измислил този план от известно време и предчувстваше как той ще изуми Кийт.

— Добре нагласено, не мислиш ли? Ти ми харесваш. Аз те ценя много и не виждам никаква пречка ти да не продължиш да живееш с моето име, на мое място. Няма нищо лошо от морална гледна точка. Никой не ще почувства моята липса. Аз бях „черната овца“ там, дома в Англия, по-малък брат и прочие. Когато трябваше да избирам между Африка и Канада, избрах Канада. Предполагах, че всички у дома мислят, че съм умрял. Не са чували нищо за мен вече шест-седем години. И най-хубавото в моя план е, че ние дяволски си приличаме. Подстрижи си малко мустаците и брадата, прибави малък белег над дясното око и ти можеш да се изтъпаниш срещу самия стар Мак Доуел и обзалагам се, той ще скочи и ще извика: „Господи, Боже мой, та това е Конистоун“. Това е всичко, което мога да ти оставя, Кийт: дрехите на един умрял човек и името му, но ти ги оставям от сърце. На мен няма да ми бъдат нужни вече от вдругиден.

— Невъзможно — прошепна задъхано Кийт. — Конистоун, чуваш ли какво говориш!

— Напълно, старче! Аз премислям всяка дума, защото ме боли, когато говоря. Така че, недей да спориш с мен, моля те. Това е най-чудесното нещо от всичко, което ми се е отдавало да сторя в моя живот. Аз ще бъда мъртъв. Ти можеш да ме погребеш под този под, където лисиците не ще могат да ме докопат. Но моето име ще продължава да живее и ти ще отнесеш на гърба си моите дрехи. Ще разкажеш на Мак Доуел как си заловил Джон Кийт и как той е умрял тук от премръзване на дроба. Като доказателство за това, ти ще отнесеш собствените си дрехи в един вързоп, заедно с други установяващи самоличността неща, а там ще те чака твоето сержантско място. Мак Доуел ти го е обещал като повишение, ако заловиш беглеца. Разбра ли? И… Мак Доуел не ме е виждал две години и три месеца, тъй че ако аз му се видя малко променен, то ще бъде нещо естествено. Най-удивителното нещо от цялата тази работа е, че ние много си приличаме… Казвам ти, идеята е блестяща!

Конистоун забрави за скорошната си смърт в своето въодушевление от предстоящата голяма игра, която замисляше. И Кийт, чието сърце развълнувано туптеше, видя в един миг изумителната дързост на това, което Конистоун бе намислил. Почувства и радостен трепет за възможностите, които криеше този риск. Никой там долу не би познал в него Джон Кийт от преди четири години. Тогава той беше гладко избръснат, с малко приведени рамене и не твърде силно тяло. Сега той бе съвсем различен. Четиригодишната борба със стихиите на живота го бе превърнала в силен мъж. Конистоун, седнал насреща му, приличаше толкова на него, като че ли му е брат близнак. Изглежда, че той прочете мислите на Кийт.

— Една брада може да покрие много недостатъци и различия, старче. Аз ходих с брада две години преди да потегля подире ти, грижливо заострена в стил Ван Дайк, та по-добре недей употребява бръснача. Физически няма ни сянка от опасност, че може да бъдеш уловен. И фигурата ти прилича на моята. Но истинският майтап ще бъде в друго отношение. Следващите двадесет и четири часа ти ще трябва да научиш наизуст историята на Дъруент Конистоун от деня, в който той постъпи в конната полиция. Аз няма да се връщам по-назад от това, защото то не представлява интерес за теб и няма да ти създава проблеми. Най-голямата опасност за теб ще бъде в лицето на Мак Доуел, командващ дивизията „Ф“ в Принц Албърт. Той е човек лисица, от старата военна школа, може да види през капака в тенджерата. Но има добро сърце. Беше ми приятел, тъй че наред с биографията на Дъруент Конистоун, ти ще трябва да се натовариш и със сума неща за Мак Доуел. Има много неща… ох! Господи…

Той изведнъж притисна с ръка гърдите си. И двамата изпитаха ужас, когато кашлицата го сгърчи. А над тях вихърът пак запищя, като погълна лая на лисиците и тътнежа на ледовете.

Тази нощ при жълтеникавото мъждукане на лампата с тюленова мас, Конистоун и Кийт се бореха със себе си и с времето — единият, съзнаващ близостта на смъртта и борещ се да я възпира, другият молещ се за отсрочка. Двамата мъже преминаха през странния процес на размяна на самоличност. Кийт схващаше, че англичанинът намаляваше и без това малкия брой часове, които му оставаха да живее, като изпълняваше обещаното.

В своя живот Кийт се бе привързал само към баща си. Сега започваше да обича и друг човек — Конистоун. Сърцето му усещаше, че е несправедливо той да остане да живее, а Конистоун да умре. Но умиращият англичанин се усмихна и сложи ръката си върху неговата. Кийт почувства, че тя беше овлажняла от студена пот.

През ужасните часове, които последваха, Кийт почувства как силата и куражът на умиращия мъж ставаха постепенно част от самия него. Конистоун, задушаващ своята собствена болка, заслужаваше възхищение. И Кийт усещаше своята объркана и отчаяна душа да се изпълва с нов живот, с нова надежда. Той се вълнуваше от мисълта за това, което ще трябва да прави от сега нататък, за да живее като благородния англичанин. Разказът на Конистоун започна първо за важните неща. Началото бе запознаването с Мак Доуел. И след това, прекъсван от пароксизмите, като оставяха червени петна по устните му, попълни разказа си с отделни случки. Конистоун леко се усмихваше, когато разказваше как веднъж Мак Доуел го бе заклел да пази тайна по един инцидент, който шефът не желаел да стане достояние на стражите му. Много чувствителен човек се оказа Мак Доуел… Когато вече Кийт се бе запознал с по-значимите събития и факти, той застана на средата на стаята, а Конистоун, подпрял лакти на масата, го прекара през най-необходимите тънкости на стражарското учение. След това той даде на Кийт омачкания и оръфан служебен наръчник и му заповяда да учи докато той си почине. Кийт му помогна да си легне в походното легло и известно време се помъчи да чете, но очите му се замъгляваха и мозъкът му отказваше да се подчинява. Страданието и тежкото дишане на англичанина го потискаше и му причиняваше почти физическа болка. Кийт усети, че нещо го задушава и най-сетне стана от масата.

Излезе вън в призрачния мрак на нощта. Той жадно поглъщаше въздуха, като че ли пиеше от него — не беше студен. Зимата безуспешно се бореше срещу нашествието на пролетта, но силите я напускаха. Земята под нозете на Кийт трепереше. Той можеше сега лесно да долови рева на големите ледени полета при свличането им заедно с арктическото течение в Хъдсъновия залив. Пред него се разстилаше една странна нощ. Тя не беше черна, но някак си задгробно призрачна. Из този гробовен хаос се долавяха чудновати звуци и стенанието на вятъра. Още малко време да бе останал тук, помисли си Кийт, и това би го влудило. Даже и сега му се струваше, че чува гласове да плачат и оплакват там някъде далече под скритите звезди. Неведнъж през изтеклите месеци той беше слушал хленча на малки деца, агонизиращия плач на жени и кикота на вятъра — звуци на терзание или викове на триумф на демона Гоул, който ограбва гробовете и се храни с труповете на мъртъвците. И неведнъж през тези месеци той бе виждал ескимоси, които макар и родени в този ад, полудяваха от мъчението на дългата му нощ — разкъсваха дрехите си и се хвърляха голи вън в безмилостния полумрак и мраз, за да умрат. Конистоун никога не ще узнае колко близо до отчаянието и умопомрачението е бил Кийт в оня час, когато той го арестува. Кийт не беше му казал това. Ловецът на хора го бе спасил от полудяване. Но Кийт бе запазил тая тайна за себе си. Той отхвърли спомена, изправи плещи и се засмя. Лаят на лисиците не му правеше вече впечатление. Отвъд действителността той виждаше родната Господна земя! Зелени гори и води, поръсени със златни слънчеви петна — неща, които бе почти забравил. Виждаше пак лицата на жени, които бяха бели! И заедно с тези лица чуваше гласове на хора, песен на птици. Почти усети под нозете си кадифената мекота на земята, която се къпеше в аромата на цветята. Да, той като че ли бе забравил тези неща… До вчера те бяха за него само като разпадащи се скелети, болезнени миражи. Вече можеха да станат реалност — бяха само ей там, по̀ на юг и той отиваше към тях. Простря ръце и вик се изтръгна от гърдите му, вик на тържество и радост. Три години в този ад — и той бе смогнал да преживее! Три години криеница от дупка в дупка, точно както Конистоун бе казал — като подгонена лисица. Три години гладуване, мръзнене, самота — тъй страшна, че душата му се сломи от нея. Но сега той си отиваше у дома!…

Кийт се насочи към колибата. Когато влезе, бледото лице на умиращия англичанин се обърна към него в мъждукащата полусветлина. Конистоун се усмихваше изтерзано, сложил ръка на гърдите си. Отвореният му часовник на масата показваше полунощ, когато урокът продължи.

Още по-късно той нагорещи дулото на револвера си на пламъка на лампата.

— Ще боли, приятелю, докато направим този белег над окото ти. Но трябва… Ама че майтап ще бъде. Ама че номер ще скроим! — повтори той меко, усмихвайки се.