Джеймс Оливър Кърууд
При извора на реката (21)

XXII

Джон Кийт последва китаеца Као в тесен коридор през втора врата, която изглеждаше направена от дърво и се озоваха в слабо осветена стая. Тази стая нямаше друг изход, беше почти квадратна, таванът — нисък, стените — мрачни. Че в нея има живот Кийт позна по дима от цигари, който тежеше във въздуха. За момент очите му не можаха да различат нищо. Но ето, в жълтеникавата полусветлина той съзря едно лице, втренчено в него. Беше кошмарно, ужасно лице, тежко и дълбоко набраздено, с хлътнали и втренчени очи. Бяха повече от втренчени. Те посрещнаха Кийт като живи въглени. Под лицето се очертаваше човешка фигура — едра, въздебела, отпусната.

Као се поклони и каза:

— Джон Кийт, позволете ми да ви представя Питър Къркстоун.

За първи път смайването и изненадата накараха Кийт да извика. Той пристъпи една крачка. Да, в тази жалка развалина той позна Питър Къркстоун, тлъстата твар, която бе седяла под образа на Мадоната в съдбоносната нощ — брата на Мириам Къркстоун.

Као рече:

— Питър Къркстоун, знаете защо съм довел този човек. Знаете, че той не е Дъруент Конистоун. Знаете, че той е Джон Кийт, убиецът на баща ви. Не е ли така?

Дебелите устни помръднаха и промълвиха дрезгаво:

— Да.

— Той не вярва. Затова го доведох, за да ви чуе Питър Къркстоун, желаете ли сестра ви Мириам Къркстоун да се отдаде тази нощ на мен, принц Као?

Дебелите устни пак помръднаха. Този път Кийт видя усилието им. Той потрепери. Схвана, че тези въпроси и отговори бяха замислени предварително. Един обречен на гибел човек говореше.

Гласът промълви задавено:

— Да.

— Защо?

Ужасното лице на Питър Конистоун като че ли се гърчеше. Той погледна Као, чиито очи блестяха в полутъмната стая като очите на змия.

— Защото това ще спаси живота ми!

— А защо то ще ви спаси живота?

Пак същата пауза, пак болезнено задушаващо усилие.

— Защото съм… убил човек…

Покланяйки се, усмихвайки се, шумолейки с дрехата си, Као се обърна към вратата.

— Това е всичко, Питър Къркстоун. Лека нощ! Джон Кийт, ще дойдете ли с мен?

Кийт безмълвно го последва през тъмния коридор в голямата стая, къпеща се в меката светлина на свещите. Чувстваше ледена пот по гърба си. Седна. И Као пак седни насреща му.

— Това е причината, Джон Кийт! Питър Къркстоун, нейният брат, е убиец. И само Мириам Къркстоун и вашият покорен слуга принц Као знаят неговата тайна. И за да откупи от мен мълчанието ми, за да спаси живота му Мириам е почти готова да ми се предаде… почти, Джон Кийт. Тя ще реши тази вечер, когато отидете при нея. Тя ще дойде. Да, тя ще дойде тази нощ. Аз не се боя. Приготвил съм за нея свещите, брачния олтар, сватбената вечеря. О, тя ще дойде. Защото ако не дойде, ако се откаже, с утринната зора Питър Къркстоун и Джон Кийт отиват на бесилката!

Въпреки ужаса, който го бе обзел, Кийт не чувстваше че всичко е загубено. Цялото положение сега бе ясно и нищо не би могло да се спечели със спор, нито пък имаше възможност да се изплъзне. Као държеше печелещата карта в ръката си и с това го бе притиснал до стената. Имаше две възможности. Бяха две, само две: бягство, и то сам, без Мери-Джозефин или предателство спрямо Мириам Къркстоун. Как Као бе планирал Кийт да извърши това предателство, по какъв начин трябваше да го извърши — Кийт не можеше да отгатне.

Гласът му, подобно на лицето, беше студен и странен, когато отговори на китаеца. Очите му гледаха жертвения олтар, който Као бе приготвил под блясъка на свещите. Върху тази платформа бе постлана тъкан с цвета на старо злато и това накара да си спомни за косата на Мириам Къркстоун. Тя щеше да бъде разпусната и разбъркана върху това легло, което Као бе приготвил за нея.

— Виждам. Това е сделка, Као. Вие ми предлагате моя живот в замяна на Мириам Къркстоун.

— Повече ви предлагам, Джон Кийт. Моята цена е малка. Нима за мен Мириам Къркстоун е повече, отколкото сестрата на Дъруент Конистоун е за вас? Да, аз ви давам живота и на Питър Къркстоун.

— И аз, Джон Кийт, по някакъв начин, неизвестен на мен засега, ще трябва да ви доставя Мириам Къркстоун?

— Да.

— А не помислихте ли, че мога да ви убия, сега… там, където сте седнали…

Као сви слабите си рамене и Кийт чу онзи мек, бълбукащ смях, за който Мак Доуел бе казал, че прилича на цвъртящо масло.

— Наредил съм всичко писмено. Ако нещо се случи с мен имам хора, които ще го отнесат бързо. Да посегнете на мен ще значи да подпишете собствената си присъда. Освен това няма да излезете жив оттук. Не се боя!

— И как ще трябва да ви доставя Мириам Къркстоун?

Као се наведе напред и пръстите му се сплетоха живо.

— А, ето сега вече питате каквото трябва, Джон Кийт. Ще станем приятели, защото гледате с очите на мъдростта. Ще бъде толкова лесно, че ще се почудите на нищожността на задачата си. Преди десет дни Мириам Къркстоун бе на път да плати исканата цена. Но ето, че се явихте вие. От момента, в който ви е видяла в кабинета на Мак Доуел, настъпи внезапна промяна. Защо? Може би поради онова нещо, което вие наричате интуиция. Може би само защото сте човекът, който бе настигнал убиеца на баща й. Виждах се с нея онзи следобед преди да я посетите вечерта. Видях, разбрах искрата, която бе започнала да се разгаря в нея, една надежда, невъзможна надежда. Тогава взех мерки, като ви изпратих моята картичка. Заминах. Знаех, че за няколко дни цялата й надежда ще умре. В края на краищата именно вашата дума ще я доведе при мен. И тази дума трябва да изречете тази нощ… Трябва да отидете при нея. Трябва да й кажете, че няма сила на земята, която би могла да я избави и че Као чака да я направи принцеса. Утре ще бъде късно и тази нощ сделката трябва да бъде сключена. Тя ще дойде! Тя ще спаси брат си от бесилката и вас ще спаси. Не е ли това голямо възнаграждение за малкото нещо, което искам?

Сега пък Кийт се усмихна право в лицето на китаеца, но това бе усмивка, която не смекчи твърдостта на лицето му.

— Као, вие сте сатана. Предполагам, че е комплимент за вашите уши. Вие сте жълта змия! Дойдох, защото мислех, че може да има някакъв изход от тази бъркотия. Бях почти решил да ви убия. Но няма да сторя това. Има по-добър начин. До половин час ще бъда тук с Мак Доуел и ще ви изпреваря като му кажа, че съм Джон Кийт. И ще разкажа тая история с Мириам Къркстоун отначало докрай. Ще кажа за тази платформа, която сте построили за нея — вашия жертвен олтар! И утре градът ще се вдигне като един човек да ви извлече от тази дупка и да ви смаже като плъх. Това е моят отговор! Може да умра, и Питър Къркстоун може да умре, но не ще докопате Мириам Къркстоун!

Бе скочил на крака, когато казваше последните думи, сам изумен от силата на гласа си, учуден, че ръцете му бяха неподвижни, а мозъкът — хладен в този час на самопожертвувание.

Као бе зашеметен. Пред очите си видя човек, жертващ живота си. В заключителния момент на играта дойде удар, който не бе очаквал. Преди миг победител, сега бе победен. Видя всичко да се сгромолясва и даже живота си, увиснал на косъм. По лицето на Кийт четеше решимост. Този човек щеше да пожертва живота си, за да спаси едно момиче… едно момиче! Не можеше да разбере това.

Като произнасяше думите, разрушили всичко планирано от Као, Кийт усещаше бързата смяна на чувствата, преминаващи през сърцето на китаеца, който го гледаше втренчено. За момент злите очи бяха се разширили, издавайки изумлението му. После клепачите бавно се притвориха, докато останаха да пронизват само два тъмни и злокобни огнени блясъка. Кийт неволно помисли за очите на змия. Светкавично, като змия, Као скочи на крака, отметна назад робата си и извади от пояса си пистолет. От устата му излезе вик.

Кийт отскочи назад. Заплахата в очите на китаеца го бе подготвила и неговият револвер излезе от калъфа със светкавична бързина. Но това движение не бе по-бързо от отклика на вика. Стената се разцепи на много места и слугите се спуснаха към него като кучета. Кийт нямаше време да прецени колко бяха на брой, защото видя как пистолетът на Као избълва дим и огън.

Кийт заглуши неговия гръм с рева на автоматичния си револвер.

Той видя, че пистолетът падна и че Као се сви на две. Кийт насочи револвера срещу другите и стреляйки отстъпваше гърбом към вратата. Нещо го сграбчи отзад, извивайки главата му и той се свлече надолу.

Изпусна револвера. Жълти ръце посягаха към врата му. Усещаше горещия им дъх и чуваше гърлени викове. Ужасът го овладя, ужас, който бе като сляпата ярост на Лаокоон, борещ се заедно със синовете си в пръстените на гигантската змия. В този момент той не се бореше с хора. Те бяха чудовища, жълти, смрадливи…

Кийт пречупи една ръка, която го душеше, изви назад една глава. Удряше със сляпа ярост и огромна сила. Най-после, изпокъсан и покрит с кръв, се отскубна и стигна вратата. Когато я отвори и избяга навън, остана с впечатлението, че само двама от нападателите му се повдигаха от пода.

За секунда се поколеба в малкия коридор. Долу имаше светлина и хора. Знаеше, че от него течеше кръв, че дрехите му бяха разкъсани и че бягството в тая посока би било невъзможно. На противоположния край на коридора имаше завеса, която навярно покриваше прозорец. Със светкавично движение дръпна пердето и откри, че беше прав. В следващата секунда счупи прозореца с рамо и почувства хладния нощен въздух по лицето си. Вратата зад него бе все още затворена, когато пропълзя до тясна площадка на външни задни стълби, водещи надолу в задната уличка. Поспря и се ослуша докато се убеди, че враговете не са по следите му.

В мрака на задната уличка поспря пак. Хладен вятър полъхна и това го освободи от ужаса, обхванал го в борбата с жълтите хора. Китаецът беше мъртъв. В това бе сигурен. А за него не оставаше ни минута за губене…

Играта бе доиграна и той бе изгубил. Само едно оставаше още недовършено, нещо, което Конистоун би направил още ако беше тук. И той, Кийт, ще го направи. За него вече не беше необходимо да се предава на Мак Доуел, защото Као беше мъртъв и Мириам Къркстоун бе спасена. Но Мери-Джозефин трябва да узнае от него. Това беше последното честно разчистване на сметките, което имаше да направи.

Никой не го видя, когато премина през задни улички до покрайнините на града. След четвърт час се заизкачва по склона към „хижата“. Тя беше осветена, а пердетата — вдигнати. Мери-Джозефин го очакваше…

И пак го заля вълната на онова странно и убийствено спокойствие, с което бе посрещнал трагедията на тази нощ. Бе се опитал да избърше кръвта от лицето си, но тя беше все още там, когато влезе и се изправи пред Мери-Джозефин. От раните, причинени от острите като бръснач нокти на неговите нападатели, течеше кръв, беше без шапка, с разбъркана коса. Когато Мери-Джозефин го посрещна с прострени към него ръце и смъртно бледо лице, той я възпря с ръка и каза:

— Моля те, почакай, Мери-Джозефин!

Нещо я спря. Странността на неговия глас, ужасната твърдост на лицето му, сиво и зацапано с кръв, нещо страшно в начина, по който бе казал това. Бързо я отмина и отиде до телефона. Устните й помръднаха. Опита се да продума, една от ръцете бе на гърлото й. Той набра номера на Мириам Къркстоун! Тя съзря, че и от ръцете му течеше кръв. Някой отговори. Чу го да казва:

— Шан Тънг е мъртъв.

Това бе всичко. Той закачи слушалката и се обърна към нея. Със слаб вик тя пристъпи към него.

— Дери… Дери…

Той я отбягна и посочи големия стол пред камината.

— Седни, Мери-Джозефин!

Тя се подчини. Лицето й бе по-бяло отколкото би допуснал, че може да бъде лицето на жив човек. И тогава й каза всичко отначало докрай. Мери-Джозефин не издаде звук. Седнала в големия стол, тя сякаш се свиваше и ставаше все по-малка и по-малка, докато й призна за голямата лъжа от момента, когато Конистоун и той бяха разменили самоличността си в малката колиба в Ледената пустиня. Кийт знаеше, че докато е жив нейният образ ще го преследва, както го виждаше сега, за последен път — мъртвешки бледото лице, големите очи, безгласните устни, двете малки ръце, сключени на гърдите, докато слушаше историята и обяснението в любов към нея.

Даже когато бе свършил, тя не мръдна, нито проговори. Той влезе в стаята, затвори вратата и запали лампата. Бързешком постави в раницата всичко нужно. И когато бе готов, написа на един лист:

Хиляди пъти повтарям: „Обичам те“. Прости ми, ако можеш. Ако не можеш да простиш, би могла да кажеш на Мак Доуел и законът ще ме намери там, на мястото на нашите мечти — при извора на реката.

Джон Кийт

Това последно писмо той остави на масата за Мери-Джозефин.

За момент се ослуша до вратата. Вън не се чуваше ни шум, ни движение. И тогава повдигна прозореца, през който Као бе влизал в стаята му.

Миг по-късно стоеше под светлината на брилянтните звезди. До него смътно достигаше шумът на града, звукът на живота.

Той се обърна на север. Долу по склона и отвъд долината се разстилаха горите. И под светлината на звездите закрачи пак назад към тях, връщайки се повторно в техните усамотени гъсталаци — убежище за гонените и отхвърлените.