Джеймс Оливър Кърууд
При извора на реката (11)

XI

Вцепенен от шока, който за момент бе парализирал всеки център в тялото му, Джон Кийт стоеше с листчето в ръце. Той беше разкрит! Това бе единствената му мисъл и тя удряше като чук в мозъка му. Той бе открит тъкмо в часа на своя триумф и възторг. В часа, когато светът пак бе отворил за него вратите на радостта и надеждата, когато и самият живот — след четири години в ада — бе станал отново ценен за него. Ако този удар бе дошъл няколко часа по-рано, би го възприел по-другояче. Очаквал го бе още когато за първи път влезе в кабинета на Мак Доуел. Готов беше за него и по-късно. Разкриване, несполука и смърт бяха възможни в рискованата игра, в която Кийт се бе впуснал, но той не се страхуваше, защото можеше да изгуби само своя живот. Един живот без особена стойност. Но сега — сега, вече беше друго. Мери-Джозефин беше се появила като дар на съдбата. За няколко минути тя бе преобразила света за Кийт. Тя буквално го бе откъснала от безнадеждния хаос, в който той потъваше.

Той още усещаше върху устните си нежния трепет на нейната целувка за „лека нощ“ и около врата си прегръдката на нежните й ръце. Тя още не беше си легнала. Отвъд стената, там в другата стая, сигурно мислеше за него, молейки се. Тъкмо когато той държеше в ръката си мистериозното предупреждение на Шан Тънг.

Първото желание, което го обзе, беше да се спасява. Той би могъл да се измъкне, да избяга… Нощта би го погълнала в себе си. Един миг по-късно съжаляваше, че мислейки как да спаси кожата си, бе забравил Мери-Джозефин. Неговите разбушувани чувства започнаха да се успокояват.

Защо Шан Тънг му бе изпратил това предупреждение? Защо не бе отишъл направо при Мак Доуел с изумителното си разкритие, че човекът, когото смятаха за Дъруент Конистоун, е Джон Кийт, убиецът на бащата на Мириам Къркстоун?

Тези въпроси хвърляха Кийт в ново вълнение. Той препрочете бележката. Шан Тънг не беше се целил току-тъй напосоки. Той знаеше, знаеше със сигурност, че това не беше Дъруент Конистоун. И сигурно вярваше, че Кийт е убил англичанина, за да открадне самоличността му. Погледът на Кийт пак се спря на картичката. „С поздравленията на Шан Тънг“. Какво значеха тези думи? Дали заедно с поздравленията си Шан Тънг не го предупреждаваше и не му даваше шанс да се спаси?…

Първоначалната му тревога понамаля… Колкото повече размисляше за листчето в ръката си, толкова по̀ се убеждаваше, че непроницаемият Шан Тънг по-малко от всеки друг човек в света би бил склонен да постъпва така, ако нямаше някаква важна причина за това. Само един извод можеше да се направи в случая: че китаецът играеше своя игра и че той бе избрал този необикновен начин да даде на Кийт да разбере, че е по-добре да се махне от сцената, докато не е станало късно. Явно беше, че намерението му е било да избегне възможността за една лична среща… Това бе поне първото впечатление на Кийт.

Той се обърна да огледа прозореца. Нямаше съмнение, че Шан Тънг бе влязъл през него. И прагът на прозореца, и транспарантът носеха следите от вода и кал. По пода също имаше кал. Изисканият китаец не бе обърнал внимание на краката си.

До вратата, която водеше към голямата стая, Кийт видя къде Шан Тънг бе стоял известно време, подслушвайки, навярно, докато Мак Доуел и Мери-Джозефин са били във външната стая, очакващи Кийт. Изведнъж погледът му се прикова на средната дъска на вратата. Брейди бе я боядисал със светло бежова боя, която сега изглеждаше почти бяла — и там Шан Тънг бе написал дебело с молив часа на своето посещение „22,45“. Кийт тихо подсвирна от смайване. Погледна часовника си. Беше дванадесет и четвърт. Той беше се върнал преди десет, а хитрият Шан Тънг му даваше да разбере, че повече от четиридесет и пет минути бе подслушвал до вратата. Беше шпионирал него и Мери-Джозефин през ключалката.

Да беше някоя друга незначителна особа, като Вали например, уличена в подобно деяние, на Кийт би му се приискало да го смаже. Сега той бе изненадан от себе си, че не изпитваше чувство на възмущение от това открито признание в подслушване. Той схвана, че Шан Тънг не бе оставил следите от своето присъствие просто от дръзко нехайство, а бе направил това с определена цел.

Кийт беше нащрек, готов да долови присъствието на духа на Конистоун. В тази стая за него имаше съобщение от жизненоважно значение.

В този критичен момент Кийт прибегна към свой собствен подход. Той седна, запали пак лулата си и съсредоточи цялата сила на ума си върху Шан Тънг. Като се абстрахира, доколкото можеше, от стаята и от приключението на тая нощ се постара да анализира обективно. За своя изненада той откри, че постепенно започва да придобива едно необикновено и неочаквано отношение към китаеца. От момента, в който бе срещнал Шан Тънг в кабинета на инспектора, той го смяташе за главния враг на своята свобода, за единствената голяма застрашаваща го опасност. Сега не чувстваше нито лична вражда, нито лична омраза към него. Изпитваше страха и недоверието на човек, който наблюдава хитър противник в игра или борба. Той откри, че неговата мисъл се движеше паралелно с мисълта на Шан Тънг. Като прехвърляше мостове над междини, които иначе никога не би прескочил, най-накрая се добра до ключа. Сега му стана ясно, че първият му импулс е бил погрешен. Шан Тънг не е мислил, че Кийт ще потърси спасение в бягство. Той е допуснал, че белият човек ще вникне по-дълбоко в смисъла на предупреждението. Желанието на китаеца е било на първо място да даде на Кийт да разбере, че той не е единственият, който играе опасна игра. Самият Шан Тънг също участва в една хазартна игра, като мнимият Дъруент Конистоун с негов силен коз в нея.

Китаецът недвусмислено показваше, че е разбулил тайната и знае, че той е Джон Кийт, а не Дъруент Конистоун. Съобщил му бе също, че предполага кой е убил англичанина. Едно логично предположение при дадените обстоятелства. Съобщението, което бе оставил на Кийт, не беше заплашително. Имаше всъщност вежливост в това, че бе изпратил картичката с поздравленията. Отбелязаният с молив върху вратата час без други бележки, беше един намек. С него той искаше Кийт да знае, че разбираше особеното му положение до този час, че е чул, а може би и видял доста от онова, което бе станало между него и Мери-Джозефин. Леко отвореният прозорец, калта и пръските по пердетата и пода, угарките, всичко това беше оставено, за да привлече вниманието на Кийт към кутийката на масата.

Кийт без да иска изпитваше известно възхищение от китаеца. Двата въпроса, на които сега трябваше да отговаря, бяха: „В каква игра Шан Тънг е замесен?“ и „Какво иска китаецът да сторя аз?“

Изведнъж се сети за Мириам Къркстоун като възможен обект за посещение на Шан Тънг. Спомни си нейния неочакван и смущаващ въпрос тази вечер, с който тя бе изказала подозрение и съмнение в смъртта на Джон Кийт. Той беше отишъл при Мириам в осем. Навярно много наскоро след това, след като тя беше зърнала лицето му на прозореца, Шан Тънг се е спуснал бързо към хижата на Кийт. Главните факти изпъкваха пред него, незамъглени вече от хаоса на предположения. Ако я нямаше Мириам Къркстоун, Шан Тънг сигурно би отишъл при Мак Доуел и в този момент Кийт би се оказал с белезници. Мириам Къркстоун се бореше за нещо, което беше повече от нейния живот.

Мисълта за това накара Кийт да потрепери и стисне юмруци.

Шан Тънг сигурно тържествуваше, но не напълно… Една част от неговата победа беше все още непостигната. По някакъв незнаен начин Джон Кийт трябваше да хвърли последната карта в играта. Как и кога, той не можеше да разбере. В едно нещо бе убеден, че в замяна на тази печеливша карта, която държи в ръцете си, Шан Тънг няма да издаде това, което бе открил за самоличността на Кийт. И утре Шан Тънг ще очаква отговор…

Това утре бе вече на път. Беше един часът, когато Кийт пак погледна часовника си. Преди двадесет часа той бе хапнал последната си закуска под открито небе. Само единадесет часа бяха изминали откакто бе усетил мириса на Андидугановата сланина, а още по-скоро бе седял в малката бръснарница на ъгъла, питайки се каква ще бъде съдбата му, когато се изправи пред Мак Доуел. Стори му се невъзможно да е изминало толкова малко време оттогава. Ако у него имаше някакво съмнение в действителността на всичко това, то леглото бе насреща му, за да го убеди в нея. Беше истинско, а той вече от години не бе спал в истинско легло. Вали му го беше приготвил. Чаршафите бяха снежнобели. Имаше завивка с къдрички по края и бухнали възглавници. Те канеха с мекотата си. Изглеждаха толкова леки, като че ли могат да се понесат във въздуха. Ако в този момент бяха се надигнали пред очите на Кийт, той само бегло би погледнал това необикновено явление. След бързото натрупване на изумителните събития в тези петнадесет часа, една плуваща във въздуха възглавница би му се видяла нещо в реда на нещата. Но възглавниците си останаха, където бяха. Той вече беше решил да не бяга. Не би могъл и да седи буден цяла нощ. Леглото го мамеше.

Имаше нещо специално насочено към него в гостоприемния вид на възглавниците. То не беше само обща, безлична покана, а предназначена за него. И Кийт откликна.

Когато си легна бе един и половина. Определи си четири часа сън, защото намерението му беше да стане при изгрев-слънце.

Нуждата бе превърнала Кийт в точен човек-хронометър. Във втората година на изгнанието си той бе изгубил своя часовник. Отначало му се струваше като че ли бе изгубил ръката си, част от мозъка си, жив приятел. Оттогава, докато наследи часовника на Конистоун, той разчиташе на вътрешния си часовник.

Леглото на Брейди обаче и пухкавите възглавници го провалиха. Когато сутринта, след посещението на Шан Тънг, той се събуди, видя че слънцето вече нахлуваше през източния прозорец на стаята му. Топлината и неговата светлина, която падаше право върху лицето му и го караше да замижава, му подсказваше че беше твърде късно. Той предположи, че бе осем часът. Когато напипа и извади часовника си изпод възглавниците, видя че бе минал четвърт час повече. Той тихо стана, като мускулите му се изопнаха. Гърдите му се издуха от дълбокото вдишване на въздуха. Прозорците бе оставил отворени, когато си легна и сега от тях струеше свеж въздух. Той се чувстваше силен. Бе готов за Шан Тънг, за Мак Доуел… И в тази готовност витаеше трепетът на очакването за нещо прекрасно. Беше поразен, когато откри колко много искаше да види Мери-Джозефин час по-скоро.

Запита се дали тя още спеше и си отговори, че малка беше вероятността да е станала — даже и в осем часа. Навярно ще спи до пладне, горкото уморено малко създание! Той се усмихна с любов в огледалото на тоалетната маса на Брейди. Но познати гласове в другата стая го накараха с любопитство да се приближи до вратата. Те бяха съвсем тихи. Той силно напрегна слух и сърцето му затуптя ускорено. Единият от тях бе гласът на Вали, а другият — на Мери-Джозефин.

Забавно му се видя като се улови, че с прекалена суетност се зае с тоалета си. Това бе едно съвършено непознато за него усещане. Заедно с дрехите на англичанина слугата беше донесъл от участъка и малък сандък, който все още беше заключен. До тази сутрин Кийт не беше го забелязал. Струваше му се, че е по-скоро каса, отколкото пътнически сандък. Окован бе с четири дебели медни ленти. Ръбовете и ъглите бяха обковани със същия метал. Самата ключалка изглежда никога не би се поддала без ключ. Името на Конистоун бе ясно изрязано на една медна плочка над ключалката.

Кийт огледа сандъка, като размишляваше. В малката колиба на Ледената пустиня Конистоун бе казал с някакво безразличие: „Може да намериш между вещите в къщата ми нещо, което ще ти помогне“. Тия думи сега изпъкнаха в паметта на Кийт. Дали англичанинът, правейки нехайна забележка, не беше имал предвид съдържанието на този сандък? Не бе ли възможно той да държи заключено решението на загадката около Мери-Джозефин? Той разгледа по-внимателно ключалката и откри, че с необходимите инструменти тя би могла да бъде разбита.

Като свърши с обличането, той среса с четка брадата си. Сега, заради Мери-Джозефин той много искаше да може да се избръсне гладко, да бъде спретнат и безупречен.

Макар че брадата му придаваше отличаващ го военен вид, той желаеше сега да я няма. Големият й недостатък беше, че го правеше да изглежда по-стар. Освен това кой знае как дяволски боде, когато…

Но изведнъж Кийт се опомни и си отдаде чест в огледалото с одобрителна усмивка. „Ти си тук и трябва да се държиш здравата“, подсмихна се. Той все пак имаше симпатичен вид, въпреки брадата. Бе радостен…

Отвори вратата толкова леко, че Мери-Джозефин отначало не го видя. Тя беше гърбом към него и се навеждаше над масата. Стройната й фигура беше облечена в някаква мека материя, цялата измачкана от стоенето в куфара. Косата й, кестенява и мека, беше събрана в блестящи букли. Кийт и да го убиеха в този момент, не би могъл да се въздържи да не плъзне погледа си от темето на главицата й, до малките, с високи токове обуща на пода. Остана така загледан в нея, докато тя се обърна и го завари в това положение.

У нея имаше промяна от снощи. Изглеждаше по-възрастна. Можеше сега да види това, да схване колко неподходящо бе, че я бе държал в обятията си като малко бебе в големия стол. Това му се видя просто невъзможно вече…

Мери-Джозефин разреши неговите съмнения. С радостен възглас тя се спусна към него и Кийт бе обгърнат от ръцете й. Той пак съзря в очите й, зад блясъка на обичта, тревожен въпрос. Една душа го гледаше с нейните детски очи и се молеше за него. Даже да трябваше в следния миг да плати с живота си за това, той не би могъл да се удържи да не я целуне.

Ако Мери-Джозефин снощи бе отишла да спи с някакво съмнение в неговата братска обич към нея, това съмнение бе преминало сега. Бузите й се зачервиха. Очите й засияха. Тя беше развълнувана, щастлива.

— Това си ти, Дери! — извика тя — О! Това си ти, такъв, какъвто беше, добър към своята сестра — нежен, мил…

Тя хвана ръката му и го притегли към масата. Вали подаде ухилен глава откъм кухничката и Мери-Джозефин му даде знак с една многозначителна усмивка. Кийт веднага схвана, че Вали бе заменил господаря си. Сега бе господарка… И японецът не поглеждаше вече към Кийт за инструкции. Той не сваляше поглед от младата дама.

Мери-Джозефин седна срещу „брат“ си на масата. Тя започна да му разказва със засмени очи как слънцето я бе събудило и как бе помогнала на Вали да приготви закуската. За Кийт тя изглеждаше изящна и прекрасна. Когато й каза, че бе легнал чак в един часа, тя го смъмри, а в това време Вали внесе закуската. Кийт никога не бе имал някой, който да го укори така нежно. Това беше мъмрене, което потвърди незабавното му обсебване от страна на Мери-Джозефин. Той се питаше дали удоволствието от това го прави да има също тъй глупав вид, какъвто бе сега видът на Вали. Всичките му планове бяха изчезнали… Той бе възнамерявал да играе идиотската роля на човек, отчасти изгубил паметта си, но през време на закуската не се прояви като такъв, напротив — изглеждаше че е здрав и нормален. Радостта на Мери-Джозефин от подобрението на неговото състояние от снощи насам грееше на лицето й. Кийт виждаше, че тя внимава да не се изпусне и каже нещо, което пак би хвърлило мъчителна сянка помежду им. Всичко това беше толкова красиво, че му се искаше да заобиколи масата, да падне на колене пред девойката, да й каже истината.

И в момента, когато тази мисъл му минаваше през главата, издайническите бръчици се появиха по челото му. Точно тогава в очите му се четеше объркаността на гонения човек. Тя изчезна веднага, но Мери-Джозефин я бе доловила. И за нея обяснението беше белегът над веждата на Кийт. Сърцето й силно затуптя. Той го почувства, усети го до дълбочината на душата си. Мери-Джозефин му вярваше. А той бе лъжец…

— Той се обади по телефона и когато му казах „по-тихо“, че ти още спиш, май нещо изруга, така ми се чу, но не можах да чуя по-ясно… и после просто ми изрева да те събудя и да ти кажа, че ти не заслужаваш толкова мила сестричка като мен. Колко любезно, нали, Дери?

— Ти… ти говориш за Мак Доуел ли?

— Разбира се, че говоря за Мак Доуел! И когато му казах, че увреждането на паметта те е измъчило повече от обикновено, и че се радвам, че си отпочиваш, той като че ли въздъхна. Той много те обича, Дери! И тогава ме попита за кое увреждане говоря и аз му казах, че става дума за главата ти. Какво искаше да каже той? Бил ли си нараняван другаде, Дери?

И Кийт задиша тежко, като Мак Доуел.

— Не толкова, че да си струва да се говори за това — каза той. — Виж Мери-Джозефин, аз имам голяма изненада за теб, но ако ми обещаеш, че няма да те разстрои. Тази нощ бе… първата от три години насам, когато спах на истинско легло.

И след това без да чака нейните въпроси, той започна да й разказва забележителната история на Джон Кийт.

Кийт предаваше така живо, както не бе разказвал на Мак Доуел, нито дори на Мириам Къркстоун. И третия път фактите бяха същите. Но сега Джон Кийт говореше за Джон Кийт чрез устата на един недействителен Конистоун. Той забрави своята закуска и скръбен израз се появи върху лицето на Вали, когато той надникна през вратата на кухнята и видя, че кафето и препечените им филийки са изстинали. Мери-Джозефин се бе навела малко над масата. Тя нито веднъж не прекъсна Кийт. Никога той не бе мечтал за такъв слушател, който да попива жадно всяка дума от разказа му. Сега му доставяше особено удоволствие начинът, по който тя го слушаше. Кийт й разказваше за лудостта на дългите нощи, за глада и студа, за бягството, за преследването, за безмилостната борба. Когато завърши най-после със залавянето на Джон Кийт, придаваше на думите си живот, пулсиращ в ритъм със собственото му сърце, видя премеждията си изживявани в тези чудни сиви очи. Те бяха ту изстинали от страх, ту топли и грейнали от съчувствие, ту пък меко сияещи от гордост и обич, която се отнасяше към него самия.

Заедно с Кийт Мери-Джозефин присъстваше в малката колиба сред голямата Ледена пустиня докато той й разказа за ония дни и нощи на безнадеждна самота, на раздираща кашлица, на витаеща смърт! Тя не бе свела поглед от него. От този час той започна да се чувства като привлечен с магнит от нейните очи.

— И от този ад ти току-що се бе върнал същия ден, когато и аз дойдох — каза тя с тревожно-съчувстващ глас. — Ти се бе върнал оттам…

Той си спомни ролята, която трябваше да играе.

— Да, три години продължи. Ако бих могъл да си спомня добре поне наполовина нещата, които са станали преди това…

Той вдигна ръка към челото си, към белега.

— Ти ще си спомниш — прошепна тя бързо. — Дери, миличък, ще си спомниш!

Вали се вмъкна ребром в стаята и с любезна усмивка подсети Мери-Джозефин, че имал още кафе и препечени хлебчета, готови за сервиране топли, топли. Кийт се чувстваше облекчен. Денят бе започнал добре… Докато закусваха пържени яйца със сланина, зачервена апетитно, Кийт разказа на Мери-Джозефин за неговото меню. Пържолата от морж приличаше на крехко говеждо филе. Тюленовото месо не беше лошо, но скоро омръзваше. Месото на полярната мечка засищаше, но бе твърде жилаво. А най-вкусното хапване за ескимосите били птичи яйца, които те събирали с тонове през лятото. Оставяли ги да се развалят, докато настъпи студеното време, а после да замръзнат като топчета лед. През един триседмичен период на гладуване и той сам преживявал само с такива яйца, като ги хрускал сурови. Малки бръчки се събраха на челото на Мери-Джозефин, когато чу това, но после се разпръснаха от смях, когато той весело й разказа, че понякога се е налагало да живее, хранейки се само с въздух. И още повече я разсмя, като й разказа как лакомите ескимоси по време на угощение лягат по гръб, а жените им ги хранят, като пускат хапки месо в отворените им усти, докато тумбаците им се надуят като гушите на птиците, натъпкали се със зърна.

Закуската премина във ведро настроение. Когато тя свърши, Кийт чувстваше, че е постигнал много. Преди да станат от масата, той изненада Мери-Джозефин като поръча на Вали да му донесе длето и чук от сандъчето с инструментите на Брейди.

— Изгубил съм ключа, ще трябва да го разбия — обясни той.

Мери-Джозефин се засмя.

— След онова, което ми разказа, си помислих, че се готвиш да ядеш замръзнали яйца.

Тя го хвана под ръка и така влязоха в голямата стая. Главата й бе облегната на рамото му.

Устните му се докоснаха до една от меките лъскави букли на косите й. Мери-Джозефин правеше планове и непрекъснато го следваше. Ако той има работа вън — тя ще дойде с него. Където иде той — тя ще върви с него. Момичето посочи един големичък куфар, който бе пристигнал, докато той спеше. Тя го увери, че ще се приготви за излизане, докато той отвори сандъка си.

Дали изглежда достатъчно хубава за пред познатите му? Тя се среса набързо, огледа се закачливо.

— Ти си прекрасна, чудесна — каза й Кийт.

Лицето й поруменя под неговия поглед. Тя сложи пръст на върха на носа му и се изсмя, кокетничейки.

— Ей, Дери, ако не ми беше брат, бих помислила, че си влюбен в мен. Ти каза това, като че ли за теб то има ужасно голямо значение. Наистина ли?

Той изведнъж усети, че нещо го прободе.

— Да, така е. Ти си възхитителна!

Повдигната на пръсти, тя нежно го целуна. След това избяга от него със смях и радост.

— Бързай, че ще те изпреваря — извика му тя на излизане.