Решат Нури Гюнтекин
Листопад (6)

Шеста глава

Шевкет бе големият син на Али Ръза бей. Преди два месеца беше навършил двайсет години. Образованието му бе сравнително добро. Особено леко му се удаваха езиците. Затова бе задължен повече на усилията на баща си, отколкото на училището, което, като всички деца на постоянно местещи се чиновници, сменяше на две-три години.

Али Ръза бей бе моделирал първородния си син така, както любителят градинар цветната си градина, и се бе постарал да го оформи в съответствие с идеала си за прекрасен човек. Покрай напълно безполезните и никому ненужни неща, Шевкет бе усвоил и много практични умения. Според Али Ръза бей, за да се изгради като развита личност, наложително бе да завърши и висше образование. За жалост, съдбата не бе позволила това. Въпреки всичко не можеше да се твърди, че Шевкет е недовършен труд.

Още на тази възраст момчето не отстъпваше не само на истанбулските младежи, а дори и на тези, които са следвали във висшите европейски училища, и ето, в най-затруднения час на стария си баща го отменяше. Завършен си беше — последното доказателство, слязло сякаш свише, бе блестящ аргумент за това.

Но истинското влияние на Али Ръза бей върху сина му бе повече в душата, отколкото в ума. Възрастният служител се съмняваше във всичко на този свят, но не и в нравствеността на сина си. За него Шевкет бе диамант, който никаква сила в света не би могла да пречупи или опетни.

Истинската причина за решителния му отказ от службата в „Златолист“ АД бе вярата му в това момче. Но все пак не беше се надявал, че очакваната помощ ще бъде толкова скорошна.

Шевкет бе горд като баща си. Понеже се опасяваше, че може и да не го одобрят, не бе споменал на семейството си, че ще се яви на конкурса.

А светлината вкъщи, масата в градината — това бе едно много старо обещание на Шевкет. В първия учебен ден баща му бе казал: „Когато пораснеш и започнеш чиновническа кариера, в първия ден очаквам от теб угощение с пуйка.“

Въпреки изминалите години, той не бе забравил обещанието си и тази сутрин като бе прочел името си сред спечелилите конкурса, първата му работа бе да отиде на чаршията и да купи две пуйки.

В подготовката на това угощение участваше цялото семейство. Хайрие ханъм бе работила с голямата си дъщеря Фикрет в кухнята, Лейля и Неджля бяха приготвили трапезата, а Айше бе набрала и донесла от съседните градини букети цветя.

Али Ръза бей напълно бе забравил отчаянието си отпреди малко. Само когато трябваше да седне на специалния стол начело, приготвен за него, някаква мисъл го спря. После, усмихвайки се мило на сина си, каза:

— Шевкет, ще си сменим местата. Ти ще станеш бащата, а аз — големият син на семейството.

Всички се учудиха.

Но той упорстваше, настояваше, и дърпайки сина си за ръката, казваше:

— Искам така, длъжен си да ме слушаш.

С поведението на владетел, принуден от обстоятелствата да отстъпи престола на сина си, Али Ръза бей накара Шевкет да седне на мястото му. А самият той премина вляво и седна до жена си.

— Рано или късно неговото място ще бъде там — казваше той. — Чувате ли, деца? Когато му дойде времето, ще го имате като баща, него ще почитате.

Възрастният мъж не даде признак да се почувства бедата, която бе преживял, освен с особения тон, който придаде на гласа си при последните думи.

Нямаше смисъл тази вечер да разваля празника на челядта си. Особено Шевкет, преди да поеме тежката отговорност, която му се стоварваше на гърба, трябваше една последна нощ да спи спокоен и щастлив.