Решат Нури Гюнтекин
Листопад (29)

Двайсет и девета глава

Вестите, които се получаваха от Неджля, от ден на ден ставаха все по-лоши. Момичето още по пътя за Сирия бе разбрало, че богатството и луксът, които очакваше, съществуват само в нейното въображение.

Абдулвеххап бей не беше никакъв богаташ, притежаващ милиони, за какъвто се представяше в Истанбул. Занимаваше се с объркани, необясними и трудни за разбиране работи и едва свързваше двата края.

Неджля влезе не в мечтания сарай в Бейрут, а в малка като курник къщурка. Вместо слугите, наредили се на мраморните стълбища като по филмите, я посрещнаха стар разгърден свекър, други две жени на Абдулвеххап, и рояк деца. Третата жена бе починала преди девет месеца и Неджля, заемайки нейното място, естествено бе длъжна да се грижи като майка за двете сирачета.

Младата жена, разбрала, че няма да види нищо, освен няколкото ката дрехи, закупени й в Истанбул, бе понечила да покаже недоволството си. Обаче като видя как още при първата препирня свекърът с дългата риза и глас като бурия се насочи срещу нея, се изплаши много и повече не посмя да си отвори устата.

Животът с двете съпруги и половин дузина деца бе непоносим. Но в началото Неджля я бе срам да го сподели в писмата до семейството си, опасяваше, че Лейля ще злорадства. След няколко месеца не можа да издържи, срам не срам, започна деликатно да се оплаква. Във всяко следващо писмо оплакванията й постепенно се задълбочаваха.

В последното си писмо пишеше: „Татко, не издържам. Само ако мога да намеря възможност, ще загърбя всичко и ще избягам в Истанбул. Къшей сух хляб ми стига при теб. Мама, сестрите ми, всички извикват сълзи в очите ми. Особено кака Лейля, нямам мира, не ми излиза от ума. Тя тогава страда много, че не можа да се омъжи за този човек. Ако знае какво преживявам тук, сигурна съм, че ще ми благодари, че съм я спасила.“

След като прочете писмото, Лейля забрави ненавистта към сестра си. „Татко, трябва да я избавим!“ — каза тя и се наведе, обгърна с ръце краката на Али Ръза бей.

И Хайрие ханъм горе-долу бе на същото мнение. Но старият не им обърна внимание и й отговори така: „Това, което си разказала, ме разстрои много. Но какво да ти река, не съм в състояние да ти помогна. Сега сме много по-бедни отпреди, какво ще правиш тук? Там ти е домът все пак, мъжът ти може да не е изключителен, но е достатъчно, че те храни и не те оставя да се нуждаеш от други. Нямаш избор, ще стискаш зъби и ще свикнеш с хората, при които живееш.“

С това писмо Али Ръза бей даваше ясно да се разбере, че вратата му е затворена за Неджля. Обаче младата жена бе дотолкова объркана, че това оскърбление не я засягаше никак, и тя пращаше писмо след писмо с отчаян зов за помощ: „Моля да ме спасиш. Иначе ще се самоубия и ти ще си виновен.“

Това, че Неджля ще се самоубие, навярно бе празна заплаха. Но ако, не дай си Боже, не беше така?! От тези изнервени деца с размътена психика и променящо се през час настроение можеше да се очаква всичко.

Старият човек, като че в отговор на някакъв глас, който го безпокои непрекъснато, развълнувано и глухо промълви на себе си: „Разбрано, това е листопадът на децата ми… Но от петте и едно ли няма да бъде спасено?“