Решат Нури Гюнтекин
Листопад (31)

Трийсет и първа глава

Али Ръза бей бе получил лек инсулт. След онази нощ брадичката му остана изкривена настрана. Говореше завалено и малко, заекваше. Докато вървеше, личеше как левият му крак се провлачва. Но изглежда, той не забелязваше това. Болестта, която го измъчваше и довършваше, беше вътре, в душата му.

Мислеше си, че няма лице да излезе пред хората. В началото започна да прекарва времето си сам, затворен в малката стаичка. Отвън, досами прозореца му имаше един полусрутен зид. Старият човек цял ден наблюдаваше нежния зелен мъх и лишеи, поникнали сред пукнатините му и следеше как котките дебнат гущери между камъните. Другото му занимание се появи, съзерцавайки светлината, която към обед достигаше до средата на зида, а сетне бавно-бавно се извисяваше нагоре. Той се мъчеше да измисли слънчев часовник, действащ пак на принципа на отразяването, но нов.

След напускането на Лейля къщата съвсем бе опустяла. Хайрие ханъм, която незнайно как намираше сили в крехкото си тяло и от години се бе противопоставяла на всичко, каквото ги сполетеше, и от толкова време се бе крепяла, но след последната случка грохна и тя. Миеше чиниите веднъж на два дена, готвеше рядко, дори сресването на косата на Айше — всичко това й се струваше като досадни задължения. Старата бе като воин, завърнал се от дълга, кървава битка. Тепърва раните щяха да болят, тепърва безконечната умора щеше да я спохожда и не минаваше ден, в който в тялото й да не се обади нова болежка.

Случаят с Лейля бе уцелил и нея, и Али Ръза бей в най-уязвимата част на душите им. Това бе въпрос на чест и тя оправдаваше гнева на мъжа си, разбираше го, но едновременно с това не можеше да не изпитва неприязън, гняв и безпричинна омраза към него. Макар че те, мъж и жена живееха в една къща, от сутрин до вечер си бяха у дома, често се случваше със седмици да не обелят и думичка един на друг.

От време на време положението им изглеждаше особено и неразбираемо за Али Ръза бей.

— Едно по едно изгубихме децата си. Сега сме като в началото, когато се бяхме оженили, само двамата… След тези беди и неволи не е ли по-нормално да изпитваме нужда от взаимна близост? А то — ненавиждаме се, направо се мразим!… Каква странна загадка е човек, Господи…

Част от загадката Али Ръза бей съзираше и отдаваше в отношението на жена си, а и в своето към малката Айше. От всички деца сега гледаха единствено нея. При това положение не трябваше ли да я обичат шесткратно заради другите, да я приласкават шест пъти повече? Но вместо това те се държаха с Айше като с котето, което се мотае в краката им. Ясно, че и двамата не бяха в състояние да направят разлика между детето си и сервиза за кафе. Чашите се бяха счупили една след друга и останалата едничка не вършеше работа, не беше сервиз.

Айше бе подкарала четиринайсетата си година и се разхубавяваше като сестрите си. Но бяха ли им останали очи да видят тази нейна първа пролет?

Веселата, приказлива Айше сега бе тиха, боязлива. Не се осмеляваше да повиши глас, да се засмее или да закрачи смело вкъщи; все едно, че у дома лежеше мъртвец или болник. При първа възможност отскачаше или в градината, или у съседите.

След няколко месеца Али Ръза бей претръпна и към тази беда и започна да излиза по малко на улицата. Накрая все пак мина пред кафенетата, които преди посещаваше. Старите му познайници чукаха по стъклото, махаха му да влезе. След кратко колебание той влезе. Не забеляза да се отнасят към него по-различно отпреди. Като се замисли човек, това бе и най-естествено. Ако, след като бе научил за непристойното поведение на Лейля, я бе оставил в дома си, биха могли спокойно да го упрекват, да го осъждат всеки по свое му. Ала щом веднага я беше изгонил, и повече не споменаваше името й, той заслужаваше отношение като към баща, чието дете е починало. Дори и малко съпричастност, малко съжаление.