Решат Нури Гюнтекин
Листопад (26)

Двайсет и шеста глава

След кратко заседание на съда Шевкет бе осъден на година и половина затвор. Така дървото се прости с още едно от листата си.

Хайрие ханъм понякога забелязваше колко замислен е мъжът й и казваше:

— Не се тревожи. Година и половина не е много време. Ще видиш, че ще измине бързо, преди да сме успели да отворим и затворим очи.

Али Ръза бей й отговаряше с „да“, с тежко кимане с главата си, но вътрешно бе убеден, че не е така. Вярно, че година и половина време би изтекло бързо, ала факт беше, че изгубените чест и достойнство нямаше да се върнат.

След като излезе от затвора, нямаше да е лесно синът му да се изправи на крака. Къде би могъл да постъпи, кого би могъл да помоли за работа при такова петно?

Накратко, Шевкет вече бе обречен да живее като инвалид, без значение дали отрязаното е крак или ръка, все нещо щеше да му липсва. Въпреки че си даваше ясна сметка за това, старият човек не се тревожеше много и сам се утешаваше: „Какво да правим, имало глава да пати. Детето ми да е живо и здраво. Това ми е нужно на мен!“

Бе помолил да почистят с газ един от старите му костюми, да го изгладят; да сложат налчета на чифт обувки, които бе скрил в шкафа.

Това облекло бе специално за дните, когато ходеше на свиждане с Шевкет. Не беше му убягнало, че служителите в затвора се отнасят по-внимателно към сина му в сравнение с другите затворници. Не можеше да си позволи да го излага с овехтелите си всекидневни дрехи.

След влизането на Шевкет в затвора, изхранването на шестте гърла у дома остана в ръцете на Али Ръза бей с пенсията му от трийсет и три и половина лири. Той се молеше поне една от дъщерите му да може да си намери съпруг, какъвто и да е. Ала само при споменаването на женитба, брак или намек за това, доскорошните кандидати, въртящи се като пумпал около девойките, изчезваха яко дим. Никой не смееше да сподели с Али Ръза бей, но най-вероятно начинът на живот на момичетата през последните години се бе разчул и злите езици говореха какво ли не. На подобни мисли го навеждаха оплакванията на жена му която понякога недоволстваше на висок глас: „Какво им липсва на децата? Кой в днешно време не танцува, кой не се събира?“

По това време късметът на Лейля се отвори още веднъж. Това бе около четирийсет и пет годишен манифактурен собственик, който я бе харесал по време на пазаруване в магазина му. Разправяха, че е заможен и добросъвестен човек.

Али Ръза бей поразпита съседните дюкянджии, колкото да не е без хич, и си рече: „Бива“. Вкъщи всички изглеждаха доволни. На вечерта след годежа обаче на Лейля й прилоша, като междувременно викаше и се мяташе:

— Не е ли грехота спрямо мен. Какво да го правя, та той е колкото баща ми! Заради вашата мизерия се закопавам жива в гроб… Ако имах шанс да чакам още малко, може би щях да си намеря някой присърце.

Неджля пък й пригласяше, скубейки косите си.

Този брак щеше да облекчи напълно трудното положение на Али Ръза бей, но въпреки това той не можеше да не оправдае дъщеря си.

Месеци, години наред бе сърдит на момичетата. През всичкото това време не бе погледнал нито веднъж благосклонно лицата им. Обаче тази вечер, като ги гледаше как плачат, гушнали се една в друга, с удивление откриваше колко са красиви. Защо им се сърдеше, колко несправедлив е бил? Та нали в края на краищата това бяха само деца? Не бяха направили друго, освен да се оставят течението на събитията да ги завлече. Да, и това безпомощно девойче чакаше и заслужаваше разбиране като Шевкет.

— Добре, дъще, няма за какво да плачеш. Щом ти не го желаеш. Няма да го искаме и ние, толкоз. Ще видим, ще почакаме — каза Али Ръза бей с неочаквано ласкав глас.

Али Ръза бей подозираше, че от самото начало злото започна да иде от снаха му Ферхунде. Той бе убеден, че ако не беше тя, и семейството му, и децата му нямаше да са в това положение. Знаеше също, че тя е причината Шевкет да се окаже крадец, да попадне в затвора. Въпреки това, след влизането на сина му в затвора, той се стараеше да се държи с нея по-мило, отколкото преди. Понякога казваше на жена си:

— Миличка… Отнасяй се малко по-добре с Ферхунде. Снаха ни е все пак, поверена ни е от сина ни. Няма си никого освен нас… Състоянието й е печално. Всичко може да я засегне, да я огорчи. Нашият син я обича. Сега, когато той е безпомощен там, трябва да внимаваме да не възникне нещо между тях по наша вина.

В това отношение Хайрие беше безпрекословно съгласна с мъжа си.

Обаче имаше и друго — колкото двамата внимаваха да няма проблеми, толкова Ферхунде викаше и създаваше шум и врява за дреболии.

Младата жена, която преди уважаваше стария си свекър, сега демонстрираше явно незачитане. Сипеше най-безобразни обиди по негов адрес, както и за свекърва си. Случваше се по най-невъзпитан начин да им се подиграва. Когато Хайрие ханъм стигаше на предела на търпението си, Али Ръза бей я успокояваше:

— Стига, Хайрие ханъм… спокойно. Стискай зъби, изчакай да видим. Не мога да преценя целта й, но съм сигурен, че тази жена иска да създаде проблем. Ако отвориш уста и кажеш нещо, вината ще се стовари върху теб…

Ферхунде бе започнала да излиза твърде често и да се прибира късно през нощта. Дори веднъж под предлог, че е у роднини край Босфора, две-три нощи подред не се прибра.

Накрая, след поредното й преспиване у роднините край Босфора, от нея се получи писмо: „От години стискам зъби и търпя. Но повече не мога да издържа на беднотията. Принудена съм повече да не стъпя в дома ви. Предайте на Шевкет да ми прости. Ако прояви човечност и улесни развръзката между нас, ще му бъда благодарна. Тогава бих могла да намеря начин да стъпя на краката си.“

Лейля и Неджля се бяха превърнали във врагове на Ферхунде и със същата разпаленост, с която защитаваха преди приятелството си, мърмореха: „Без друго нямаше нищо добро за брат ни от тази жена. Какво ли не научихме за нея, но си мълчахме. По-добре, че си замина! Да върви по дяволите!“

Хайрие ханъм се присъедини към тях.

А Али Ръза бей отново бе умислен. Вярно, че напускането на Ферхунде избавяше къщата от едно бреме. Но не бе известно как ще го приеме и преживее Шевкет. Нямаше съмнение, че синът му обича тази жена. Нима тази злощастна любов не бе и основната причина за всички злини?

Второто, което много притесняваше стария човек, бе как да съобщи на сина си. Никой, освен него не би могъл да свърши тази деликатна работа. При всички положения, когато той чуеше това, трябваше да бъде до него. Второ, бащината подкрепа в този момент щеше да донесе загриженост, внимание и съпричастност, каквито никой друг не можеше да даде на Шевкет. Добре би било да му се съобщи навреме, за да не го чуе от чужди.

Същата седмица синът му му се стори без настроение и сякаш болен. Първо това го изпълни с неувереност. Но после реши, че е добре час по-скоро да става, каквото има да става. Отгоре на всичко, съществуваше и риск Шевкет да се разсърди: „С какво право сте скрили такова важно нещо от мен, защо не сте ми казали навреме. Може би щях да измисля решение.“

След като поговориха за туй-онуй, старият човек заговори за Ферхунде: „Бог ми е свидетел, Шевкет, и аз, и майка ти ще направим всичко по силите си жена ти да не се чувства лишена от нищо в твое отсъствие. Към нея сме много по-внимателни, отколкото към сестрите ти. Но никак не можем да й угодим. Непрекъснато се оплаква от нас, от къщата, от бедността ни. Дори повече, казва, че би предпочела да бъде свободна и да разполага сама с живота си.“

Али Ръза бей се бе втренчил в лицето на сина си, за да не би да изпусне миг от реакцията, която думите му щяха да предизвикат. Младият мъж отговори нервно:

— Какво чака тогава? Вратата е отворена… Никой не я държи насила… Де да направеше нещо такова, щяхме да се отървем всички — и тя, и ние…

Али Ръза бей се стресна. Сърцето му се разтуптя от радост и вълнение. Така ли мислеше Шевкет наистина? Или бе подочул нещо отнякъде и го подпитваше отдалече? Възможно бе оплакванията на жена му да са засегнали честолюбието му и затова да се е ядосал.

Старият мъж не се осмели да покаже радостта си, и попита:

— Скъпи Шевкет, кажи ми открито, така ли мислиш наистина?

Младият мъж се усмихна леко и кимна с глава:

— За съжаление, да, татко. Би било голямо щастие, ако успеем да се отървем от тази жена.

Али Ръза бей повече не успя да продума, лицето му стана бяло като вар, притаи дъх, с разтреперани ръце извади от джоба на елека си писмото на Ферхунде и го подаде на сина си.

Понеже в стаята вече бе тъмно, Шевкет отиде до прозореца. Старият човек, въпреки своето вълнение, не отместваше поглед от лицето на сина си. Това бе минутата на най-голямо изпитание. Сега щеше да разбере колко Шевкет обича жена си.

Младият мъж с хладно внимание прочете писмото. Като че ли задържа погледа си на едно-две места. После се обърна към баща си. Въпреки че лицето му бе пребледняло, той се усмихна:

— Знаех, че така ще стане, но не съм предполагал, че ще се отървем тъй скоро. Нека всички си отдъхнем татко, да минава и да заминава!

Шевкет прегърна баща си и го целуна по двете страни. Старият не се въздържа и заплака:

— Вярно ли, Шевкет? Нали не ги говориш, за да ни успокоиш?

Младият мъж се засмя радостно и се закле:

— Защо говориш така, спасих се от най-страшните окови. Нямаше да съм по-доволен, ако ме бяха извели в този час на деня оттук и изпратили у дома с тебе.

Виждайки, че баща му все още таи някакви съмнения, той обясни:

— Не бих казал, че в началото не я обичах. Обаче с времето всеки ден откривах нещо грозно, нещо пошло, което ме отблъскваше от нея. Всъщност при изпитанията, които преживях, и да я обичах, едва ли бих издържал да опазя любовта си. Както всичко, татко, и любовта е привилегия за хората, които разполагат с някакви пари, с време, с покоя да им се радват. Стигна се дотам, че не издържах да слушам как диша в леглото ми. Ти ще кажеш: „Щом е било тъй, какво си търпял толкова години? Защо си чакал да стигнем до това състояние?“ Едва ли мога да разчитам на разбиране от другите, но при тебе е друго. Ти може и да го разбереш. Не съм от хората, които могат да изхвърлят някого, пред когото са отговорни, при първата трудност. Другояче съм устроен аз. Бях длъжен да изтърпя и видя докрай, независимо дали имаше надежда или не… Какво да направя, ти така ме възпита. Ако бях от хората, които спасяват само себе си, нямаше да ни се случи това, което сега преживяваме. Хайде, татко, успокой се и се прибери у дома. Това, че Ферхунде напусна нашата къща, е неочаквано щастие за нас. Не искам да се тревожиш, че „не си изпълнил дълга си…“, че не си съумял да предотвратиш разтурянето на един дом, или не си опазил един човек от залитане… то и какво ли има в такива домове, че да приличат на дом, гнездо. Накратко, татко, старанията да бъдем хора, не донесоха нищо добро нито на теб, нито на мен. Нека да опитаме да живуркаме, да видим то що е…