Решат Нури Гюнтекин
Листопад (25)

Двайсет и пета глава

През първата седмица на февруари две нощи подред Шевкет не се бе прибрал у дома. Ферхунде от седмица бе сърдита на мъжа си: „Прави ми го на инат. Ще види той! Ако и утре не си дойде, ще види как си тръгвам от тази къща.“ — си мислеше тя и се надуваше.

Хайрие ханъм бе на друго мнение. Според нея синът й, за да избяга от кредиторите, вероятно спеше у някой приятел. Лейля и Неджля понякога се сещаха за него и се тревожеха: Да не би да го е сполетяло нещо? Но покрай заниманията си с тоалетите за поредното парти това безпокойство не траеше дълго.

Що се отнася до Али Ръза бей, той сядаше на стола си и се клатушкаше без спиране, като зубрач, който е наизустил урока си; мърдаше устни, ала не произнасяше нито звук. Само когато се чуеше шум от двора или се отвореше къщната врата, той се провикваше гневно: „Някой иде, вижте кой е!“

Сутринта след втората нощ дойде един цивилен служител. Съобщи, че Шевкет временно е задържан.

В къщата се вдигна страшна олелия, Ферхунде припадна, момичетата заридаха с пълно гърло. Хайрие ханъм, която бе зашеметена, само повтаряше: „Всичко е наред, по волята на Аллах е…“ и дори в такъв миг не можеше да се остави на своята мъка, а пак се опитваше да успокои някого, да свести друг или да омиротвори трети, който скубе коси или пищи.

Единствено лицето на Али Ръза бей изглеждаше ведро, като че се бе освободило от голямо притеснение. Старият човек заплака, сякаш бе получил радостна новина: „Синът ми е жив! Шевкет е жив!“ — ликуваше той. Едно на хиляда не бе допускал, че Шевкет е жив.

От възрастта нервите му бяха разбити от какво ли не и в последно време бе обзет от един особен страх: „Шевкет сам ще се погуби!… Човек, държащ на честта си колкото него, не би издържал този позор“ — си казваше той и стигаше до заключения, които потвърждаваха подозренията му.

Една нощ се бе стреснал от силното хлопване на врата, мислейки, че е изстрел и се бе втурнал навън. През друга вечер бе извикал ужасен, че висящото на един клон в двора пране е обесил се човек и т.н.

Според него синът му бе много доблестен мъж. Не би се двоумил да се самоубие, щом разбере, че няма да може да излезе от тази тиня. Много пъти се бе канил да сподели страха и опасенията си с Шевкет, да му вдъхне ще малко кураж, още малко търпение. Обаче тук пък се криеше друга опасност. Ами ако необичайното състояние на Шевкет е само негово виждане, ако само така му се струва? Отчаяните, загубилите всякаква надежда хора твърде много напомнят болните. Възможно бе младият човек да се е вкопчил в живота, дори по-здраво от когато и да било.

Споменаването на смъртта пред него би прозвучало като насилствено подсещане за това последно спасение от всички тревоги.

Али Ръза бей с радост се облече; взе си бастуна и излезе.

Преди старият човек да стигне до затвора, се бе свечерило.

— Сега не може… Елате утре — казаха на вратата и поискаха да го отпратят. Но Али Ръза бей вече не се притесняваше от това да моли или да бъде нагрубен и затова настоя. Ако още малко им досаждаше, може би щяха да го изгонят. Слава Богу, че един от писарите го позна, беше му подчинен в една от областните управи. Той веднага се насочи към Али Ръза бей и след като вежливо му целуна ръка, го попита какво го води насам.

— Синът ми е вътре — отговори старият човек. — Не ме оставиха да го видя, понеже часът за свиждане е минал, не ме пускат… Може ли да ми помогнете?

Бившият писар се отдръпна няколко крачки назад, учудено ококори очи и изгледа изпитателно Али Ръза бей. Не можеше да проумее как и по какво провинение синът на този човек, с репутация на улегнал и почтен мъж, е попаднал в затвора.

Бившият писар явно вече беше от началниците с доста висок ранг. Не след дълго Али Ръза бей бе при сина си, който спеше дълбоко на един нар. Неволно пред очите му оживя спомен, за който нито времето, нито мястото предразполагаха.

Навремето синът му много обичаше да си отспива сутрин. Като настъпеше час за училище, Али Ръза бей влизаше на пръсти в стаята му и шумно изпускаше на пода някоя книга или пък пляскаше силно с ръце. Даже веднъж бе надул свирката, която стоеше над главата на момчето и то се бе изправило тутакси.

За Али Ръза бей бе незабравимо забавление как Шевкет ококорва сънено очи и извиква: „Татко, изкара ми акъла!“ Колко години, колко събития оттогава…

Между онова дете и този задържан тук нямаше нищо общо, освен лекото подгъване на нозете, поставената дясна ръка под слепоочието и подаващият се кичур дълга коса между пръстите. Дори при това положение Али Ръза бей се връщаше към онези сутрини и колкото и да е странно, не чувстваше нито отчаяние, нито болка. Старият човек погали главата на сина си:

— Шевкет, събуди се за малко сине, аз съм.

Младият мъж се отърси леко, отвори очи и се изправи да седне. И той като баща си не показа никакви признаци на безпокойство.

Прозя се, прикривайки уста с опакото на ръката си:

— Чаках те, татко. Надвечер загубих надежда. И съм заспал. От два дена ми се случва нещо странно — както си седя, се унасям.

Шевкет бе опрял глава на стената и сънено гледаше баща си, който стоеше прав срещу него. Посочи леглото и каза:

— Защо не седнеш, татко.

По лицето на младия мъж не личеше да има следи от умора и напрежение. Бузите му бяха покрити с онази нежна руменина, присъща на хората, които току-що са се отървали от отровата на тежко заболяване.

Али Ръза бей, макар и трудно, седна, опирайки се на бастуна си, и попита:

— Какво те сполетя, сине?

Шевкет повдигна рамене:

— Рано или късно щеше да се случи, татко. Предполагам, че и ти си го подозирал. Какво да се прави, съдба…

— Заради заемите си тук, нали?

Шевкет първоначално се поколеба и се раздвижи на мястото си, сякаш се стегна. После пак се отпусна. Взе ръцете на баща си в шепите си. Вторачи се в няколко ивици светлина, прокраднали се от процепа на прозореца по тавана, и занарежда:

— За съжаление, положението ми е малко по-тежко, отколкото предполагаш. Изхарчих голяма сума пари на банката и преди да успея да я върна, без никой да усети, пристигнаха ревизорите. Всъщност ясно беше, че както е тръгнало, можех да я върна навярно за около пет години… Човек да не се подведе веднъж… Накратко, мръсна работа.

Шевкет изглеждаше решен да разкаже историята от игла до конец. Обаче изведнъж, без видима причина, се изнерви. Али Ръза бей усети как пръстите на сина му, които все още държаха неговите ръце, се напрегнаха.

— Не се измъчвай повече, синко, всичко се случва, хора сме.

Смениха темата.

Шевкет се поинтересува как са майка му, сестрите му. Надълго и нашироко разпита и говори за малката Айше. После започни разбъркано да разказва неща, които от години бе обмислял, понякога се бе и опитвал да ги сподели с баща си, но сякаш никога не му достигаше кураж:

— Ти ми имаше голямо доверие. Сред децата си вярваше най-много на мен. А то какво стана, аз ти нанесох най-тежкия удар, клети татко. Много бих искал да съм ти в помощ сега, на тази възраст. Колко жалко, че не стана. Подхлъзнах се веднъж някак си и повече не успях да се взема в ръце. Защо ми трябваше да се женя?! Най-недоумяващо за мен е това, че виждайки ясно към каква пропаст сме се повлекли всички, не можех нищичко да сторя. Като насън, когато човек разбира всичко, иска да се отърси, да направи нещо, обаче такава особена тежест го е налегнала, че не може пръста си да помръдне… Така бях… Ще ми повярваш ли, татко? Привидно не забелязвах нищо, но отчитах всяка една гадост. Особено когато заставах очи в очи с теб, не питай как се срамувах. Как се проклинах, не можеш да предположиш какво ми беше…

Али Ръза бей, галейки ръката на сина си, рече:

— Аз го знаех, Шевкет. Нито за миг не съм се усъмнил в твоя морал.

Стана късно и Али Ръза бей не можеше да остане повече при сина си. Огледа стаята да разбере от какво се нуждае Шевкет и излезе с намерението да го посети следващия ден. Бе се стъмнило. Беше оня час на деня, който можеше да натъжи дори и най-щастливите хора. Али Ръза бей беше оставил един човек, част от плътта и сърцето му, в затвор — в гроба на надеждата и честта.

Всичко това, събрано накуп, би трябвало да подлуди, да обезвери стария човек. Но той в момента не изпитваше мъка, даже чувстваше леко душевно спокойствие.

Докато се сбогуваше, бе забелязал прикритата прозявка на Шевкет и не му трябваше много да си представи как синът му след малко ще легне и ще заспи.

Али Ръза се отдалечи от леглото, с умиление погледна Шевкет, сякаш гледаше спящо дете, преминало през тежък изпит или дълъг изморителен труд, и тежко въздъхна:

— Съдба… Тук си отспива и почива и заради предишната умора… не е като вкъщи да го хванат за гушата, да искат пари; няма кой да го насилва: „Отиваме на танци в сосиетето!“, когато няма сили да стои на крака…