Розмари Роджърс
Загубена любов, последна любов (8)

8

— Добро утро! Помислих си, че бихме могли да закусим заедно… както вчера. Трябва да си поговорим, не мислиш ли?

Очите на Стив се присвиха, преди да я дари с усмивка, която бе само леко изкривяване на устните.

— Наистина ли мислите така, госпожо? Между другото, къде прекарахте нощта?

Значи бе твърдо решен да се държи неприятно. Преди Джини да вземе окончателно решение, от устните й неволно се отрони тиха въздишка.

— Стив, моля те, недей! Уморена съм от вечната война между нас. Какво стана с честността, която си бяхме обещали? — Тя почти отчаяно търсеше някаква следа от чувства по лицето му, но мъжът само сви рамене, провеси крака от ръба на леглото и започна да обува панталоните си, сякаш Джини изобщо не съществуваше.

Тя дори не можеше да види лицето му, когато Стив рече:

— Нямах представа, че сме били нечестни един към друг… Има ли нещо специално, което искаш да обсъдим?

Трябваше да й признае, че бе упорита. Устните й се свиха предизвикателно, като че за да му покаже, че много добре познава тактиката му.

— Всъщност — да. Исках да обсъдим нашето… отношенията между нас. Не съм доволна от това, което става, Стив. А ти?

Той нетърпеливо вдигна очи към нея.

— Исусе! Нима си дошла тук, за да ми задаваш безсмислени въпроси? Ние сме женени. Ти сама каза, че близнаците трябва да бъдат твоята главна грижа. Ако не си доволна от съжителството си с мен, не виждам причина да не заживееш така, че да не се разстройваш толкова. Досега съм бил повече от толерантен съпруг, не е ли така? Ако се опиташ да бъдеш малко по-дискретна отколкото през миналата нощ, аз също ще направя всичко възможно да обуздая дяволския си темперамент — това достатъчно честно ли ти се струва?

Тя се изправи с блеснали от сълзи или от гняв очи.

— Смяташ, че трябва да бъда… наказана? Това ли е причината за префинената ти жестокост, Стив? Или наистина предпочиташ да се върнем към начина на живот, който водехме, преди да замина за Европа? Боя се, че преди да се отървеш от мен ще се наложи да ми отговориш.

— Бях останал с чувството, че си повече от доволна от тогавашния ни начин на живот, любов моя. И по-точно от своя, когато мене ме нямаше наоколо. Не се съмнявам, че веднъж завърнала се в Мексико, ще намериш извинение да заминеш отново, въпреки че бих предпочел да изчакаш, докато децата пораснат достатъчно, преди отново да ги зарежеш. — Той се изсмя кратко. — Господи, превръщаш се във вечна заядливка! Може би си спомняш, че не обичам чувствата ми да се поставят под въпрос.

Стив имаше причина за умишлената си жестокост, но това не правеше удара върху гордостта й по-малко болезнен. Джини се опита да запази достойнство в отстъплението си.

— Много добре, Стив. Ще запомня това, ако и ти веднъж завинаги запомниш колко много мразя ревността. — Тя небрежно сви рамене. — Мислиш ли, че Хортензия ще ми донесе закуска? Или може би губернаторът Уормът е все още тук…

За нещастие точно в този момент се почука на вратата. Те се спогледаха — Стив с набързо наметнатата си, все още незакопчана риза, опитващ се да отгатне какво се крие зад внезапната промяна на настроението на Джини.

— Може ли да вляза? Казаха ми, че ме очакваш… О!

— Заповядай, влез… сигурна съм, че наистина те очаква! Не бива да се тревожиш. Стив ще ти каже, че двамата с него сме една модерна двойка и всеки от нас има свои приятели… Понякога е наистина забавно да сравняваме преживяванията си! — с ококорените си кадифено кафяви очи Ана дос Сантос не изглеждаше особено променена в сравнение с последния път, когато се бяха срещнали. Момичето стоеше, притиснато към вратата, сякаш опитвайки да се защити, и недоумяващо се взираше в Джини. — Трябва да опиташ омарите — продължи Джини. — Превъзходни са… както и шампанското. И тъй като разбирам, че сега съм излишна… скъпи — извини ме, Ана — няма да се прибирам за вечеря. Хенри ме покани на приема, който дава в имението на губернатора. Довиждане… забавлявайте се добре!

Джини мина покрай слисаната млада жена и напусна стаята, оставяйки Стив със замръзнало лице. Докато пазеше тази картина жива в съзнанието си, Джини нямаше да се прекърши. Спускайки се по стълбите, тя дочу затръшването на врата горе.

 

Уилям Брандън наблюдаваше Джини, която идваше към него, и завладян от собствените си грижи, не забеляза необичайната й бледност. Той си спомни, че й бе ядосан и придаде на гласа си рязка нотка.

— Боже мой, къде са се дянали всички? Къде е Соня?

— Нямам представа, освен че рано тази сутрин ми каза, че отива да поязди. Защо не я потърсиш?

— Чуй ме сега, Виржиния! Фактът, че си омъжена, не ти дава право да разговаряш с мен по толкова нахален начин! А колкото до поведението ти миналата нощ…

— Не съм споменала пред Соня къде си бил, ако това те тревожи. Имаш ли нещо против да се оттегля? Бях навън и имам силно главоболие.

Нейната стая бе само временно убежище. Докато лежеше в леглото си, възползвайки се от леда, който загрижената камериерка бе донесла за облекчаване на главоболието й, Джини се опитваше да размишлява. В главата й обаче се въртеше една-единствена ясна мисъл: Трябва да си вървим. И след като самият Стив й бе дал свобода да следва желанията си, тя възнамеряваше да направи точно това. Джини затвори очи, копнеейки да спре да изпитва болка, когато усети, че тялото й бе започнало да изтръпва.

Значи всичко свърши. Наистина най-накрая свърши. Колко странно се чувствам сега!

През отворения прозорец до нея долетя гласът на сенатор Брандън, който нареждаше на някакъв прислужник да му доведе кон. Дали възнамеряваше да търси Соня?

Подобно на останалите мъже той се забавляваше без ни най-малко чувство за неудобство, но съпругата му трябваше да бъде порицавана при най-незначителната проява на своеволие. Внезапно Джини се запита как ли се чувстваше Соня, която бе доста по-млада от сенатора. Дали е обичала първия си мъж, от когото й беше останала тази къща и земите наоколо? Имала ли е любовници? Въпреки че напоследък бе понапълняла, Соня безспорно бе доста привлекателна жена, както изглежда смяташе и Андре Делери.

И докато Джини се опитваше да не мисли за бъдещето, Соня отчаяно копнееше вече да си е у дома, обвинявайки заварената си дъщеря за собственото си импулсивно поведение.

Ако Уилям не се бе държал толкова зле и ако Джини не я бе провокирала така нетърпимо, тя отдавна щеше да е забравила прошепнатата от Андре Делери молба да му разреши да поязди с нея, само двамата. Молеше я да си поговорят и почетат от книгата с френски стихове, която бе донесъл от Париж. Соня го намираше за много очарователен и чувствителен млад мъж, но при други обстоятелства една подобна среща с него или с когото и да било другиго би била немислима. Господин Делери, радушно приет у всичките й някогашни приятели, бе показал на Соня, че зачита и уважава мнението й, така че тя нямаше никакви основания да не му се довери. И все пак… о, боже, как можеше да е толкова глупава и безразсъдна? О, всичко това не оправдаваше факта, че Андре Делери я очакваше и тя се бе отзовала на поканата му.

Горичката, простираща се чак до скалистия бряг, бе много стара — засадена бе от един от първите заселници по тези места. Соня безкрайно обичаше пикниците в сянката на листата. Тя и Раул, красивият й, усмихнат млад съпруг, който след кратко ухажване бе омаял момичешкото й въображение и се бе оженил за нея. Но голямата му любов си бе останала една мулатка…

Колко далеч назад в миналото бяха разходките сред дърветата, неизменно съпровождани от шума на реката долу под отвесния бряг. Сега тя бе малко опиянена от изстуденото вино, донесено от Андре Делери.

— „Хляб и вино“ — това е една книга с персийски стихове. Когато я четох за пръв път, си мислех за теб и изпитвах необходимост да споделя всичко онова, което изпълваше душата ми.

— Говорите като поет, господин Делери! Но вие, разбира се, знаете, че не бих могла да остана. Аз… изобщо не биваше да идвам, но внезапно се почувствах…

— Моля те, остани още няколко минути… сега, когато вече си тук. Копнеех да те видя, мислено те молех да дойдеш.

Обърканият и доста уплашен израз на Соня извика на устните му бегла усмивка. Неочаквано Делери улови ръката й.

— Недей да гледаш толкова уплашено, кълна се, че няма да те компрометирам. Какво ще ти навредят няколко минути сред тази красота и покой.

Соня се остави да бъде убедена… в последствие не можеше да си обясни как бе станало това. Отначало й изглеждаше съвсем естествено да остане и да побъбри малко с него, а след това… Учтиво се опита да му каже, че по-добре за него би било да се разхожда с някоя неомъжена млада жена, която повече би подхождала на възрастта му. Младият мъж обаче бе започнал да й чете стихове, а след това седна по-близо до нея, предлагайки й да си вземе още от прясно изпечения хляб и от виното. В края на краищата не правеха нищо лошо. Откога не бе постъпвала импулсивно? От колко време не се бе забавлявала така?

Андре Делери внимателно наблюдаваше дали на Соня й е приятно, опитвайки се да я накара да забрави за времето. Гледаше предвидливо донесената чашата от кристал и сребро винаги да е пълна. Той четеше стихове и й разказваше забавни анекдоти, преценявайки колко още време му трябва. Накрая, доловил първите тихи звуци, които отдавна очакваше, той се наведе толкова близо до нея, че можеше да види уплашения израз на очите й.

— Чакай, не мърдай! Има някакво паяче… не се плаши, ще го махна… ето — той зарови пръсти в косата й, а в същия момент Соня остро изпищя от страх. Какво по-естествено от това със също толкова непринудено движение да обърне лицето й към себе си и да целуне полуотворените й устни! Целувката я извади от равновесие и Соня се облегна гърбом на Делери, чието тяло наполовина закри нейното, когато чуха смутено покашляне.

— О, хиляди извинения, стари приятелю… но кой би допуснал, че ще избереш точно това място за своята среща?

В този момент Соня изпита желание да потъне в земята. Би предпочела да умре, вместо да се изправи пред пресилено безизразните лица на Люсиен Вале и Бернар Пруе и открито любопитните погледи на двете млади жени, които ги придружаваха.

Заекващите опити на Делери да дава обяснения, разбира се, само още повече влошаваха нещата. Докато той обясняваше за импулсивното им решение да използват чудесния ден за една разходка край реката, Соня поглади роклята си с ръка и избухна в сълзи. Няколко прислужници носеха кошници за пикника, а годеницата на Бернар бе съпровождана от леля си — невзрачна жена на средна възраст, която се мръщеше на Соня със свитите си в нескрито неодобрение устни. Племенницата й на свой ред се изчерви, когато Андре се заплете в неубедителни обяснения.

— Люсиен! Случайно срещнах госпожа Брандън и я убедих да си почине малко в сянката… — Андре Делери не приличаше на мъж, който толкова лесно губи дар слово. Той погледна към Соня, промърморвайки: — Толкова съжалявам! — Но в края на краищата, с какво това й помогна да спаси репутацията си? Соня познаваше обществото в Ню Орлиънс и знаеше, че клюките многократно щяха да преувеличат случилото се този следобед. Разкази за срещата й с Люсиен Вале щяха да се носят в гостните и край масите за игра на карти, така че скоро всеки щеше да знае за това!

Изведнъж всички заговориха в надпревара, опитвайки се да преодолеят неудобството на ситуацията, всички, освен Соня, която не би проговорила, дори ако от това зависеше животът й.

Така ги завари холеричният, избухлив сенатор Уилям Брандън. И както господин Делери по-късно щеше да увери приятеля си Люсиен Вале, присъствието му било чиста случайност, изпратена им от провидението!

 

— За бога! Опитай се да се успокоиш. Знай, че истериите няма да ти помогнат! — Гласът на Джини прозвуча по-сурово и нетърпеливо, отколкото младата жена би искала. — Хайде, ще се почувстваш по-добре, ако ми разкажеш всичко. Какво се случи след това? Не можеш ли да ми обясниш? Той със сигурност ти е дал възможност да…

— Казвам ти… о, боже… как не разбираш? Ти не си била в положение като моето! Те си уговориха дуел, няма начин да… Искам да умра, искам да умра!

— Но няма да умреш. Соня, чуй ме! Не разбираш ли, че единственият начин да преодолееш положението е да се изправиш лице в лице с фактите и да ги надмогнеш? Трябва, заради себе си, а също и заради моя… баща. Позволи ми да говоря с него, а ще накарам и Стив…

— Не! Не, не, не! — Гласът на Соня премина в стон. — Не мога да се изправя пред тях, пред никого от тях, аз съм виновна, аз съм виновна! Това е наказанието ми за всичките тези години…

— Говориш пълни глупости! Ето го докторът, той ще ти даде нещо за нервите. Ще видя какво бих могла да направя, за да сложа точка на цялата тази дивотия, а ти трябва да ми обещаеш, че ще се успокоиш. Няма никакъв смисъл да оставаш в това състояние!

Въпреки уверения си тон, когато напусна стаята, Джини трепереше вътрешно. Не искаше това да е начинът, по който да се откъсва от проблемите си. Бедната Соня! Цял живот се бе водила от общоприетите норми на приличие, за да попадне сега в капана им и да стане тяхна жертва. А колкото до дуела, това бе дори още по-нелепо! Този дуел само щеше да разпали скандала още повече, а и никой не можеше да предвиди последиците. Баща й би трябвало да има повече доверие на съпругата си! Защо мъжете бяха толкова честолюбиви и подозрителни? Като Стив, който винаги мислеше най-лошото за нея…

Почувствала, че изтръпва от студ, Джини сви юмруци. В следващия момент съжали, че се бе държала като бавачка на Соня и се запъти надолу по стълбите с надеждата да открие баща си. Трябваше да го накара да разбере, че един дуел би съсипал кариерата му. Да, това бе единственият довод, способен да го вразуми. А ако тя не успееше, тогава Стив със сигурност щеше да убеди тъста си. Устните на Джини за миг потръпнаха. Стив никога не би се отказал от някой дуел. Първия път, когато го зърна през прозореца на хотелската си стая в Сан Антонио, той току-що бе убил човек — просто ей така, насред улицата. По-късно трябваше да стане свидетелка как на борда на един кораб Стив уби с голи ръце тогавашния й съпруг, руския принц Иван Сарканов. Най-вероятно Стив щеше да се опита да предотврати този дуел, като предизвика Делери. А защо ли й трябваше да се вълнува толкова много? Тя бе разбрала що за човек е Стив. Той никога не се бе преструвал. Вината си бе изцяло нейна, както и илюзиите и мечтите за щастлив край като в приказките, дето принцесата заживяваше честито със своя принц.

Къщата бе необичайно притихнала, а дългите следобедни сенки сякаш подсилваха неприятното усещане за надвиснала опасност. Прекосявайки странно безлюдното преддверие, в което се носеше аромат на лимон, Джини внезапно си спомни, че дочакваха гости за вечеря.

Надяваше се да успее да утеши сенатора, който се бе заключил в работния си кабинет. Джини откри вратата широко отворена, а някакъв иконом с доста уплашен вид я осведоми, че сенаторът отново е излязъл, без да спомене къде отива. Изведнъж чу гласа му.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — Стив, разбира се. Когато Джини извърна лице към него и вирна брадичка, той се смръщи. — Е? — Огледа я бавно, сякаш щеше да й взема мерки, очевидно решен да атакува първи.

— Ще ми дадеш ли възможност да ти обясня? — бързо отвърна тя, а част от нея се наслади на учудването, изписало се на лицето му.

В следващия момент Стив я хвана за ръка и я поведе към кабинета, нетърпеливо кимвайки с глава на прислужника. Нямаше право, след като я бе отхвърлил толкова безцеремонно, сега да се опитва да бъде мил с нея!

— Кога е успяла да се сближи толкова с Делери? По дяволите, бях започнал да си мисля, че е взел на мушка теб. Не си ли забелязала нещо особено между тях?

— Мили боже! Само това ли имаш да ми кажеш… след всичко, което се случи? — Внезапно така бе побесняла, че се разтрепери. Джини издърпа дланта си от неговата, отстъпвайки крачка назад. — Мислел си, че аз съм целта му, така ли? Как можеш да го кажеш толкова невъзмутимо? И… о, понякога се питам дали те познавам толкова добре, колкото си мисля, и дали към някого си изпитвал истински, безкористни чувства. Изобщо ли не те интересува какво би могло да се случи? Соня е съсипана от преживяния шок и самообвинения. Бедната, тя наистина не е жена, която би извършила подобно нещо. Винаги е била толкова почтена! Сигурна съм, че го е срещнала случайно и че баща ми като типичен мъж преувеличава всичко. Канех се да говоря с него, но той е излязъл някъде и се боя, че…

Сега Стив отново бе станал сериозен, придобивайки онова свое загадъчно изражение, което тя толкова ненавиждаше. Само иронично присвитото ъгълче на устните му издаваше някакви чувства. Откривайки, че Стив я наблюдава, без изобщо да слуша думите й, Джини дотолкова се ядоса, че започна напосоки да го предизвиква в стремежа си да събуди някаква човешка реакция.

Безучастното повдигане на раменете му само още повече разпали гнева й. Стив саркастично рече:

— Любов моя, сигурен съм, че ако знаеше за твоята загриженост, баща ти би ти обясни къде е ходил и защо. Но сега, когато съм тук и ти бе толкова мила да ми обясниш всичко… не си скрила нищо, нали? За едно си права — наистина не мога да си представя Соня да тича на любовна среща с някой мъж, пък бил той и Андре Делери…

Очакванията му относно реакцията й напълно се оправдаха. Занемяла от бяс, тя го зашлеви през лицето, чувствайки как цялата й ръка изтръпна, когато мъжът впи пръсти в китката й.

— Аз също бих могъл да те зашлевя, Джини. Не насилвай късмета си или ще се наложи да обясняваш откъде са синините по лицето ти.

— Няма да ти е за пръв път, нали? Проклет да си, Стив! Няма да понасям повече това, няма да живея по този начин! Искам нормален живот, чуваш ли ме? Не, не крехко временно примирие, без никога да имам някаква сигурност… о, по дяволите! Искам… остави ме! Искам развод, ти каза, че мога да го получа, спомняш ли си? Няма да позволя този брак да се проточи, докато един ден открием, че се ненавиждаме.

Джини бе забравила за баща си и Соня и неволно се бе разридала от гняв и болка, но Стив само стоеше, наблюдавайки я със саркастична гримаса. Сълзите й го оставяха безразличен, иначе би я взел в прегръдката си. А само преди месец твърдеше, че я обича и никога няма да я пусне да си отиде. Дали не я задържаше единствено от гордост, за да не помислят хората, че го е напуснала?

Стив освободи китката й, която Джини намусено започна да разтрива, докато той се бореше с издайническите си чувства. Гласът му прозвуча отегчено и малко нетърпеливо.

— По дяволите, Джини! Ще престанеш ли да опяваш? Отговорът ми е все същият — не. Никакъв развод, сладка моя. Мислиш си, че искам да стана жертва на някое друго сладурче, търсещо си съпруг. О, не — веднъж ми стига. Във всеки случай, сега не е най-подходящият момент за още един пикантен скандал. Боя се, просто ще трябва да се примириш с това, че си омъжена. Аз ще реша кога е дошло време пътищата ни да се разделят — поне юридически. Това е. А междувременно, ако си разумна, ще се опиташ да бъдеш дискретна, точно какъвто ще бъда и аз. Така ще е най-добре и за двамата и когато престанеш със сцените си, сама ще се убедиш в това.

Да я бе ударил — Джини хиляди пъти би предпочела тази откровена човешка реакция пред студените му думи с тяхната почти чудовищна логика. Разбира се, всичко трябваше да стане така, както той бе решил. Нейните чувства нямаха значение — като че някога бяха имали! Въпреки това следващите й думи бяха съвсем импулсивни, предизвикани от подтик, който тя не бе в състояние да овладее. Имаше нещо, което тя непременно трябваше да узнае.

Стив я наблюдаваше как напуска стаята с ненакърнена гордост и изправен гръб. Той дори не помръдна, за да я спре, въпреки че с цялото си същество копнееше да го стори. Да тръгне след нея и да я извърне с лице към себе си, принуждавайки я да признае, че подобно на него не си е мислила дори малка част от онова, което каза.