Розмари Роджърс
Загубена любов, последна любов (25)

25

Оказа се, че в салона няма много хора — отегчен барман, двама мъже, съсредоточени в играта си на шах, и стар негър, прегърбен над по-старо и от него пиано с дрънчащ тенекиен глас. Стив влезе сред облак от прах и горещ въздух и видя да помръдва само бялото на очите на стария пианист.

Мъжете само погледнаха и отново се върнаха към играта си, но по-малко съсредоточени отпреди. Барманът започна да трие грубия дървен тезгях пред себе си, затракаха чаши. Трима мексиканци, които си говореха тихо, се преместиха в дъното на помещението. Тъмните им очи шареха неспокойно.

Може би не бяха свикнали с минаващи оттук странници. Вероятно името на града бе причината. Освен това, кой би спрял тук? Железопътната линия не стигаше много по-далеч, а най-близката станция на дилижанса беше на мили оттук.

— Уиски — рече Стив лаконично и се отврати от себе си, задето е слязъл тук. Едно име се въртеше в главата му: „Морбид“. Трябваше да внимава. Плати си питието и го опита. Усети отвратителната долнокачествена течност да изгаря гърлото и стомаха му. Нямаше нищо общо с меката маркова напитка, която обичаше да пие напоследък, и точно от каквато се нуждаеше сега. По стар навик очите му шареха из помещението, отбелязваха изходи и прозорци. Усети любопитство в потайните коси погледи, отправени към него. Нормално за град близо до границата, почти на индианска територия. И старецът на гарата го бе попитал дали е приятел на Джак Прендъргаст. Стив се чудеше означава ли това, че Прендъргаст е докарал добитъка си насам.

По времето, когато го видя за последен път, не беше.

По дяволите, все пак не бе толкова отдавна. Но той бе обиколил много барове и бе пътувал доста, откакто за последен път видя Прендъргаст. Сигурно и на него му се бяха случили доста неща оттогава. Побутна чашата си през бара за още едно. Зачуди се дали да не последва съвета на стареца и да отиде в „Каса Лома“. Ако си легне рано, можеше да тръгне на зазоряване или дори по-рано. Познаваше този край. Интересно как бе подминавал този град много пъти и никога не бе полюбопитствал да го посети. Люлеещите се врати проскърцаха. Влезе шумна група мъже, които разговаряха оживено на висок глас. Пианистът започна да бие по-силно по клавишите, а от някаква вътрешна стая излезе жена на неопределена възраст, с изкуствена златозъба усмивка.

— Хей, Лоти! — един от мъжете я сграбчи през кръста и я млясна сърдечно и шумно. Тя се дръпна и поглади накъдрената си коса.

— Джарет Кади, какво ще си помисли жена ти? Явно доста трудно си спомняш, че си женен мъж. Само от дъжд на вятър, а?

— Няма такова нещо, Лоти. Има само омъжени жени — друг един я шляпна по коляното.

Съдейки по дрехите им, това бяха заселници и дребни собственици, излезли да се поразпуснат в града. И тутакси познато усещане за опасност накара Стив да застане нащрек. Видя, че го гледат крадешком. Разумът му подсказа, че оттук рядко минават чужденци. Известна доза любопитство бе нормална. Но тези шумни мъже, с техните шеги, изглежда забелязаха, че е сам, и небрежно застанаха на края на бара, на почтено разстояние от него.

— Лоти, изпей ни нещо! Изпей „Дикси“!

— Както кажеш, Милт. Но първо трябва да си разквася гърлото. Жадна съм.

— Берт, я сипи на Лоти. И по едно за приятелите ми. Човек има нужда от приятели, нали, момчета? Много политици и крадци на земя се опитаха да заграбят онова, което по право си е наше. Все едно нямаме права върху земята си, само защото, момчета, сме се били във войната, а те не са. На такива им викам крадци и страхливци.

— Имаш предвид Прендъргаст? — един от мъжете опря лакти на прогнилия бар и сви рамене. — Мамка му, Милт! Знаеш, че Джак Прендъргаст е крадец на добитък и е започнал като такъв, докато другите са се биели във войната. Знаеш го много добре, както и всички останали.

Мъжът, когото наричаха Милт, вдигна чашката си, изпразни съдържанието й и веднага я бутна за още. Повиши глас:

— Прендъргаст е крадец и страхливец, наема стрелци да му вършат мръсната работа — изведнъж обърна поглед към слабия, синеок и загорял мъж, който седеше тихо на другия край на бара и си посръбваше от питието.

— Брей! Не забелязах, че има още някой, а ние си говорим толкова свободно. Не се случва чужденци да се навъртат наоколо. Тука има само политици и дезертьори, ако не броим гърмящите змии и скорпионите. Ти нали не си от тях, господине?

Сините очи срещнаха войнствения поглед на Милт Кихоу, без да трепнат. Бяха студени и напрегнати, тъй като Стив бе усетил тегнещата във въздуха враждебност.

— Просто минавам оттук… господине — бе замълчал, преди иронично да добави обръщението. Дългоносото лице на Кихоу почервеня.

— Такива няма, дето просто минават. Няма много за гледане насам, освен крави, прах и мръсотия — много мръсотия, в която се ровят наемни убийци. — Замълча и добави многозначително: — Но ти не си от тая пасмина авантюристи, нали? Обзалагам се, че си като нас, а?

— Не можах да се бия много през войната — каза чужденецът с измамно мек и равен глас, а след това добави: — Много време мина оттогава, нали? А и сега нямам желание да воювам.

Допи питието си, без да бърза, подхвърли монета на бара и се изправи, за да мине покрай слисания Милт Кихоу. Забеляза иронично, че всички са замръзнали по местата си, освен пианиста. Танцьорката, която наричаха Лоти, гледаше уплашено с широко отворени очи. Стив докосна шапката си и, без да бърза, тръгна към вратата.

Защо ли тези хора бяха толкова изплашени и ядосани? Като че ли причината за това бе той.

— Не знам за тебе, Милт, но надушвам наемниците от цяла миля — кресливият възбуден глас принадлежеше на младия мъж с руса брада, когото Лоти бе нарекла Джарет Кади. Стив усети нервния фалцет в гласа на младежа. Притихна за момент, а Кади продължи подигравателно: — Не струват нищо без пушкалата си, видяхте ли, момчета. Дори не е достатъчно мъж, за да ми отвърне.

Една бутилка, запратена с дяволска точност, прелетя покрай главата на Стив и се разби в краката му. Чу зад себе си пискливото възбудено кискане на Кади:

— Ей, Милт, май бяга, а? Дори няма да си плати за бутилката, дето ме накара да я счупя.

Мамка му! — Стив се обърна бавно. Русокосият се изпречи пред него с изваден пистолет.

— Събери го, господинчо! Берт обича да държи чисто.

Очите на странника бяха спокойни, дори хладни. Той погледна пистолета, а след това ухиления мъж, който го държеше. Джарет Кади забеляза това, но не му обърна внимание. С приятелите зад гърба си беше достатъчно смел, за да се изправи дори пред професионален стрелец. Рече високо:

— Хайде! Събери го! До последното стъкълце. Какво чакаш? В краката на странника изтрещя изстрел, накарал Лоти да изписка, но непознатият дори не трепна.

— И когато свършиш с това, ще им взема пистолетите, за да си тръгнеш, преди да са те пречукали — смехът на Кади бе висок, а шарещите му очи търсеха одобрението на останалите. — Ако не побързаш, ще те надупча! Размърдай се задника. И без това оня ден Берт спомена, че има нужда от помощник.

С нарастваща възбуда той насочи заплашително пистолета към чужденеца, който сви кротко рамене и сякаш отстъпи. Почти се бе навел, когато ръката му се стрелна дяволски бързо.

Кади изкрещя, хвана се за китката и пистолетът му издрънча на пода.

— Копеле! Счупи ми китката… — хълцайки от болка и яд, той посегна с другата ръка, но чужденецът бе по-бърз и дяволски хладнокръвен. Юмрук в гърлото и удар в корема и Джарет Кади падна върху бара, стенейки и пъшкайки, а в настъпилата тишина синеокият странник се огледа безизразно.

— Хубаво местенце — изкоментира той, палейки си пура. Втората монета, която хвърли, уцели бармана по корема и се търкулна под тезгяха. Навън, след залеза на слънцето, изведнъж бе станало студено и много тъмно. Вече на улицата, Стив дръпна от долнокачествената пура. Внезапно усети нещо нередно и я остави да падне. Инстинкт, може би едва доловимо предупреждение на границата на възприятията. Или просто усещането за някакво раздвижване в тъмното. Надолу по улицата хлопнаха капаци и през широко отворения прозорец проблесна фенер. Стив се хвърли встрани, ругаейки наум. Едва освободил пушката от кожения кобур, вече стреляше. Но изстрелите сякаш идваха отвсякъде. Усети, че кракът му се подгъва и едва успя да уцели фенера. Нямаше време да презареди. Действайки напълно инстинктивно, Стив се целеше в проблясъците на изстрелите, раздиращи тъмнината. Усещаше куршумите да се забиват в тялото му, да го блъскат назад, въпреки че се опитваше да се задържи прав, опрял гръб на стената. Изстрел иззад коритото го перна отстрани и отново го отхвърли към стената. Падна, като изруга силно. И докато насилваше тялото си да се обърне стреляйки, усети движение зад себе си. Направи безуспешен опит да се завърти и да стреля отново, но лявата му ръка се оказа скована и безполезна. Вече бе само с един пистолет и бог знае колко куршуми.

Вратата на бара се отвори и Джарет Кади, все още олюляващ се, насочи пистолет към него.

— Копеле, сега ще те довърша.

Стив, вече на земята, с мъка вдигна револвера си. Стори му се, че дръпна спусъка, но не можеше да бъде сигурен, защото изведнъж всичко избледня и тялото му престана да се подчинява на неистовите сигнали на мозъка. Оглушителен трясък, сякаш от някаква експлозия в черепа му… а след това безкрайното пропадане — съвсем бавно, въртейки се в кръг… И една последна изплъзваща се мисъл, преди всичко да изчезне: Исусе, умирам…

След оглушителната пукотевица последва почти болезнено безмълвие. Внезапно по улицата се разнесе трополене на каруца. Чуха се гласове, крясъци, някакви заповеди.

— Спрете да стреляте, проклетници, да се омитаме оттук! Очистихме го…

— Ей, застрелял е Мърфи! И Джарет…

Подобно на закъснял театрален прожектор, месецът показа забуленото си в облаци лице над нащърбените върхове на планините. Сега можеше да се различи жената, караща каруцата. По лицето й се четеше смущение. Под белия шал, който се вееше на вятъра, свободно падаше тъмна коса.

— Какво се е случило? За бога, някой да ми каже какво се е случило! Джарет…?

— Джарет нямаше късмет, Лизи. Съжалявам. Оня беше чужденец, от наемниците на Прендъргаст. Вдигна скандал и започна да стреля. Съжалявам…

— Ей! Да вдигнем телата от улицата, преди шерифът да се е събудил. Извинявай, Лизи, но ще трябва да използваме колата ти. Берт…

— Разбира се, Милт. Ще се погрижа за всичко и веднага ще изпратя Док до в къщи. Шерифът не трябва да узнае абсолютно нищо.

— Не трябваше да идваш, Лизи. Наистина съжалявам. Дай да държа юздите.

Един по-стар, набит мъж се покатери до ужасената млада жена, а силните му ръце удържаха внезапно подплашилите се от миризмата на прясна кръв коне.

— Джарет? — изрече отново тя през сълзи и, хълцайки, скри лице в рамото на човека. Старите ресори на каруцата заскърцаха под тежестта на телата. Кръвта се стичаше между изкорубените дъски.

— Какво ще правим с него? Ще ми се да го оставим на лешоядите. Той уби Джарет, и Том, и Блеки…

— Ще откараме и него. Не искаме Прендъргаст да научи, нали така. Нека го оставим да чака и да се чуди. Дай трупа тука, Пити; Утре ще го хвърлим на лешоядите.

До ранчото на Кади имаше повече от час път. Когато пристигнаха, очите на жената, Елизабет Кади, бяха изсъхнали, а лицето й изглеждаше измъчено и изпито.

— Знаех си, че ще се случи нещо лошо. Умолявах Джарет да не ходи в града. А след като тръгна, все за това си мислех… Не трябваше да взима Фиделито със себе си, тези работи не са за малки деца… О, боже!

— Тихо сега, Лизи, тихо. Някоя от жените ще дойде при теб тази нощ. Знам, че е трудно…

— Джарет нямаше късмет. Тоя беше бърз. Чудя се колко ли му плаща Прендъргаст?

Било им писано още да се чудят. Когато пристигнаха в къщата, един от мъжете, разтоварващи телата, откри, че един е жив — чужденецът, наемникът на Прендъргаст, бе още жив.

— Копелето още диша и хич не мога да си обясня как — скръцна със зъби Милт Кихоу. — Ей сега ще го довърша.

— Не!

Студеният глас на Елизабет Кади го накара да се извърне изумен. Застина така, с изваден револвер.

— Сега, Лизи…

— Не… — отново рече тя с безизразен глас, под обърнатите към нея погледи. В някои от тях се четеше състрадание, в други — любопитство. После додаде по уверено: — Щом още е жив, и ако Док го излекува, нека увисне на бесилото. За убийство!