Розмари Роджърс
Загубена любов, последна любов (29)

29

Членовете на наскоро основаната Асоциация на дребните собственици не очакваха да го видят на срещата си тази вечер. Но, останала без избор, Елизабет го бе завела направо в дома на Франк Дийн, където се събираха. Тази вечер събранието се очертаваше да бъде по-оживено от обикновено. Помисли си го, когато улови укорителния поглед на Мили, съпругата на Франк.

— Ще правите онова, което ви кажа — предупреди ги Джон Смит и добави: — и не искам да чувам оплаквания относно методите си! — Гласът му поомекна, а студените сини очи обходиха присъстващите, сякаш ги преценяваха. — Зная, че не ме харесвате. За вас съм по-лош и от вълк, но имате нужда от мен или от някой друг като мен, прав ли съм? Така ще опазите ръцете си чисти!

— Вижте сега, господин… — прекъсна го кресливият глас на някакъв дребен мъж, Брад Кюбъри. — Как ще се разберем за плащането?

— Ами… — Франк Дийн смутено прочисти гърлото си — вече обсъдихме това. Всеки от нас ще плати своя дял. Ще имаме достатъчно… — той замълча, забелязвайки, че Смит гледа Елизабет Кади.

— А вие, госпожа?

Тя се изчерви засрамена.

— Аз… не знам колко ще мога да платя, но…

Сякаш внезапно изгубил интерес, той се извърна към останалите.

— Чух вашето предложение, сега вие чуйте моето и решете дали ще го приемете или отхвърлите.

Запали си пура и хвърли изгорялата клечка между обутите в ботуши крака на Милт Кихоу. Кихоу почервеня, очите му се раздвижиха неспокойно, но той не каза нищо.

Гледаха го безмълвни как дърпа от пурата си, карайки ги да чакат, докато накрая не вдигна очи.

— Ще ви кажа какъв е планът ми след няколко дена, когато поразгледам наоколо. Ще имам нужда от всички карти, с които разполагате. Но помнете, че всеки си гледа своята работата. И вече казах — не искам да чувам никакви оплаквания за начина ми на действие, разбрано? Ще разчитам на вас, почтени граждани, да не споделяте с шерифа онова, което става — язвителният му тон ги засегна, но те закимаха в знак на съгласие.

Франк рече:

— Но… вашето възнаграждение, вие не…

Смит сви рамене:

— Храна и амуниции, с които да започна, а освен това и нов „Уинчестър“. Ще вземам по пет долара от всеки и по един процент от продажбите ви, но само в случай че аз сам прибирам стадата в кошарите.

Онези, които седяха в дъното на тясното помещение, започнаха да мърморят под носа си. Милт Кихоу не се сдържа и войнствено рече:

— Повечето от нас могат да платят, но други, като Феликс и Лизи, по дяволите, човече, те просто нямат тези пари! Искаш да кажеш…

— Тъкмо до там бях стигнал, преди да ме прекъснеш, Феликс може да ми осигури коне, ще имам нужда от два добри коня, освен моя… — той замълча и не след дълго продължи, — а що се отнася до госпожа Кади… — Елизабет усети върху си настойчивия му поглед, който я държеше в ален против волята й. Мъжът меко добави: — Хареса ми как се грижи за мен, докато бях болен, така че би могла да заплати… — тук той се поколеба, усмихна се с половин уста и огледа смутените, притеснени лица, вперили погледи в него. Нейното бе пламнало, въпреки че младата жена се опитваше да не отвръща поглед. — Ще спя и ще се храня у тях. Имате свободна стая, нали? Освен това госпожа Кади има нужда от мъжка ръка, която да поддържа стопанството.

Елизабет си отдъхна, а Милт Кихоу се обади ядосан:

— За бога, искаш всичко това? Всички ние знаем, че си позволява прекалено много, дори за такъв като него. Нима ще му позволим да обижда една жена, без да сторим нищо?

— Милт! — беше гласът на Елизабет, хладен и ясен. — Милт Кихоу, би ли ме оставил да отговарям сама за себе си, ако обичаш! Аз съм самостоятелна жена и мога да правя каквото пожелая. Така че… приемам… — тя почти се задъхваше от гняв. Щеше й се издайническата руменина да изчезне от страните й. — Приемам предложението на господин Смит. Аз също искам да дам своя дял. Настоявам!

— Значи се уговорихме?

Елизабет изгаряше от гняв и срам едновременно и сега се опита да внесе ред в обърканите си мисли. Приятелите й само пристъпваха от крак на крак, без да смеят да я погледнат. През това време Смит обясняваше какво ще има право да върши и какво не, така че тя изпита известно облекчение.

— Май вече е време да те отведа у дома. Отгоре на всичко съм гладен като вълк.

Пред изненаданите погледи на присъстващите той я улови под ръка и я изведе, без никой да посмее да го спре.

Елизабет бе безкрайно благодарна на Доминго, който бе дошъл заедно с Фиделито, за да я вземе. Никак не й се прибираше сама със Смит и настоя бъбривото момче да се качи в каруцата с тях. Обаждаше се само от време на време, колкото да нарушава тишината, и със задоволство откри, че той разбира това. Издаваха го потрепващите ъгълчета на устните му. Смяташе, че малко приказки няма да навредят и бе обезпокоен заради нея. Не се стремеше да й противоречи, както обикновено, а заговори момчето на изненадващо диалектен испански. Бе възнаграден с порой от думи, който не секна чак докато пристигнаха в ранчото.

Запътвайки се да разпрегне конете, Доминго извика внука си да му помогне, въпреки че на Елизабет никак не й се искаше да си отиват и да я оставят сама. Начинът, по който я бе уловил през кръста, докато й помагаше да слезе от каруцата, я остави без дъх. Развълнувана, тя почти избяга нагоре по стъпалата на къщата, но заклещи крака си в една прогнила дъска и падна в обятията на Смит.

— Внимавай! Защо не ме оставиш да вървя напред — гласът му звучеше безстрастно, но той я бе уловил за ръка и не я пускаше, въпреки опитите на младата жена да я издърпа.

— Мога и сама, благодаря! Само тази проклета пола…

— Радвам се, че не носиш турнюр — гласът му стана нетърпелив. — Хайде!

Тя се опита да овладее нервите си.

— Но… тъмно е, трябва да запаля лампа.

— Защо?

Той вече отваряше вратата, а откровеният му, почти до бруталност директен въпрос я ужаси.

— Нищо не виждам! Трябва да…

Зад прикритието на препъващите се думи, умът й летеше, а сърцето биеше лудо. За бога, какво възнамеряваше да прави с нея? Усети как я тласна пред себе си, а вратата с трясък се затвори зад тях в тъмнината на спалнята, нейната спалня!

— Не! — каза го твърде късно и думата прозвуча като приглушено хриптене в гърлото й, когато той я взе в обятията си. Започна да я целува припряно, рязко и безмилостно, докато главата й не се отпусна назад и тя не усети тялото си да омеква, сякаш бе направено от глина.

Наблюдавайки го сякаш от огромно разстояние, Елизабет осъзна, че ръцете му се движеха надолу по гърба й, борейки се с кукичките и копчетата. Разумът й ужасен изкрещя: „Не!“ и тя събра сили да отблъсне мъжа. След миг усети студената стена зад гърба си.

— Не! — успя най-сетне да изрече думата. — Какво си мислиш, че правиш?

През открехнатата врата се процеждаше слаба светлина. Старецът бе запалил лампите в кухнята и стъкмяваше огъня.

Силуетът на Смит се отразяваше в прозореца. Мъжът сваляше пистолетите си, разкопчавайки ризата.

— Искаш да те съблека ли? Ще стане по-бързо, ако го направиш сама! А и не искам да съсипвам роклята ти. Побързай, за бога, чувствам се така, сякаш цял живот съм те желал!

Чувствата се разбиваха в нея като вълни: изненада, ужас, ярост, недоумение.

— Какво? Какво каза?

— Защо да губим време в свенливи игрички? От самото начало знаеш, че те желая, нали? Свали тези дрехи и ела в леглото, Елизабет. Освен ако не искаш да го извършим прави?!

Той захвърли ризата си настрани и пристъпи към ужасената жена. Гласът й се извиси истерично и го спря:

— Ти… защо? Що за човек си ти? Как смееш?! Как си позволяваш? Сякаш си ме купил, като че съм… Излез! Махай се от тук! Чуваш ли? Веднага се махай от спалнята ми! Или ще… ще…

Той стоеше неподвижно и я гледаше. Гласът му — твърд и студен — изплува от мрака.

— Мислех, че разбираш за какво ти говоря! Проклятие, нали си жена и знаеш дяволски добре… мислех си, че съвсем ясно съм изразил намеренията си. Желая те, Елизабет! Какво очакваше от мен? Продължително ухажване или предложение за женитба? Това ли е начинът, по който една почтена, богобоязлива дама подкупва съвестта си?

Сълзи обляха страните й след грубите му думи, но тя бе достатъчно ядосана, за да започне да се брани:

— А за теб няма значение, че аз не те желая, така ли? Не, струва ми се, че нищо няма значение за теб, освен да грабнеш онова, което ти се прииска, без изобщо да се интересуваш за чувствата на другите или каквото и да било друго, права ли съм? Не съм ти дала никакъв повод да ме довлечеш тук и да се отнасяш с мен като с някоя от онези жени, с които очевидно си имаш работа. Аз не съм част от твоето възнаграждение, господинчо! Ще те храня, ще ти шетам, ще пера дрехите ти и ще се грижа за тебе, но аз все още принадлежа единствено на себе си.

Тя застана пред него със стиснати юмруци и разплакани очи, чакайки със страх реакцията му. Опитваше се да чете по изражението на лицето му, но когато мъжът проговори, тя остана изненадана. В гласа му нямаше и следа от страст или гняв — бе станал мек и безчувствен. Видя го да вдига рамене, преди да каже:

— Добре. — След това, оставяйки я в недоумение, метна ризата си и колана с револверите на рамо. Тя го гледаше и не можеше да повярва на победата си. — Извинете, госпожо, че си въобразих такива неща.

Обърна се да излезе и Елизабет си спомни защо бе дошъл.

— Вие… къде…? — замълча и започна да хапе устни.

— Мога ли да използвам предишната стая или трябва да легна отвън? — в гласа му звучеше ледено безразличие. Колко бързо се меняха настроенията му.

— Стаята е готова. Смених бельото.

Той бутна вратата и рязко се обърна, което я накара да постави ръка на устните си, за да не извика.

— Бих се радвал да вечеряме нещо, ако не ви представлява прекалено голяма затруднение. Храната на шерифа не става и за кучета.

След това излезе, като я остави вперила невиждащ поглед във вратата, която внимателно бе затворил след себе си.

Елизабет като сомнамбул се зае с обичайното вечерно шетане. Запали лампите, сложи още дърва в печката и стопли ръцете си на огъня. Черната рокля от тафта бе внимателно сгъната в любимата й кедрова ракла и, сякаш за да се накаже, тя облече най-старата си рокля. Вече заета с приготвянето на вечерята, все още се питаше защо го направи. Защо трябваше да бъдеш толкова суетна, Елизабет Кади? Отиде там, за да го съблазниш? Не! Съвсем не! Просто исках да изглеждам добре, това е всичко. Няма нищо общо с него. Изобщо не го харесвам. Не му вярвам. Той е саможив, прилича на вълк единак. Не трябваше да го приемам тук. Какво ли си мислят другите сега?

Тя счупи един от любимите си съдове, един от малкото останали от сервиза, който имаше от майка си, и изгори пръста си на голямата тенджера. Заплака.

Какво правя? Полудявам ли? Да го оставя да си позволи подобна дързост, поне да го бях зашлевила… а сега му приготвям храната…!

Все пак тя приготви вечерята, свали престилката си и я закачи на куката зад вратата. Провикна се през двора:

— Яденето е готово — опита се гласът й да прозвучи остро и безразлично.

Може би не бе чул. Може би нямаше да дойде. Но тя чу слаби звуци от водната помпа отвън, а когато мъжът влезе, се държеше като че нищо не бе се случило — любезно като всеки странник, помолил за храна.

— Наистина мирише вкусно. Поогледах наоколо. Добре сте се наредили. Къщата е с дебели стени, в случай че… се налага да се отбранявате от индианци. Но има някои неща за оправяне.

Той се отпусна на един стол и Елизабет с леко треперещи пръсти му сипа храна. Бе удивена от непринуденото му държание.

— Знам… има много за оправяне. Оградата се разпада. Но само с Доминго и Фиделито и с толкова къщна работа… — тя седна срещу него, като триеше мокрите си ръце в роклята. Бе забравила за престилката. Побърза да заговори, изпреварвайки въпроса му: — Имахме трима мъже, които работеха при нас, но след като Джарет се сприятели с Милт Кихоу и този Тали Бъртън… Преди той не ходеше по барове и не играеше хазарт. Беше възпитаван дори по-строго от мен. Но всичко тук е по-различно. За жена съм доста силна и по принцип нямаме нужда от помощ, освен при прибиране на добитъка. Аз…

Говореше нервно, избягвайки да го поглежда, но изведнъж замълча. Спомни си, че мъжът срещу нея бе убил съпруга й. Колко странен бе животът. Толкова много неща се случваха сякаш без никаква причина.

За нейно успокоение, той не отговори веднага, а продължи да яде с голям апетит, след като й бе отправил дълъг, неразгадаем поглед.

— Добре готвиш — рече след малко той, на което тя сухо отвърна:

— Благодаря. — Предпочиташе да мълчат, с което той явно бе съгласен, защото не продума, докато тя не стана да почисти масата. Попита я дали има за пиене нещо по-силно от кафе.

Показвайки неодобрението си, Елизабет сви устни и бръкна в шкаф, натъпкан с какви ли не неща — сувенири от Сейнт Луис, картички от Канзас Сити, комични вазички, които на времето трябва да са били хубави.

— Предпочитам да не пиеш тая гадост в дома ми, ако обичаш — категорична бе тя. Държеше почти пълната бутилка уиски така, сякаш се боеше да не се оскверни. — Не одобрявам спиртните напитки.

— Доста благопристоен е бил твоят Джарет — изкоментира подигравателно мъжът, като наливаше в полупразната си чаша за кафе. След това вдигна поглед, срещайки неспокойните й укоряващи очи. — Няма да пия тук. Може ли да задържа бутилката? Като се има пред вид, че не одобряваш алкохола — добави бързо. После запали пура, която Доминго бе извадил от скритите си резерви.

Щеше й се да му противоречи отново, но той стана и закрачи неспокойно из стаята, което я изнервяше.

— Имаш ли карта? — неочаквано попита той.

— Въобще… не знам — безпомощно отвърна тя, опитвайки се да намери чиста кърпа за съдовете. — Джарет имаше цял куп книжа. Все още са в оная кутия в ъгъла. Нямах време да ги прегледам.

— Е, ще е по-добре да намериш време — нареди безцеремонно мъжът. — Смятам да изляза за малко. Ще допуша пурата, ще пийна и мисля да се поизкъпя на помпата отвън, преди да се върна.

Тя поруменя и се обърна, ядосана, че не бе успяла да го скрие.

— Ами — подхвърли през рамо, — няма да поглеждам навън, докато не свършиш. Но бих могла да ти сгрея вода, ако искаш — предложи неохотно. — Има една стара вана, която използвам понякога, отзад в килера.

Стив й отвърна с дяволита усмивка, сякаш му доставяше удоволствие да я смущава.

— Все пак благодаря, госпожа, но студената вода навън ми е достатъчна. Нека не ви преча да се изкъпете, както, предполагам, мислехте да сторите. Ще вляза в стаята си през прозореца, за да не ви безпокоя.

Тя сложи юмруци на хълбоците си при наглото му намигване, докато излизаше. Щеше й се да го замери със стария мокър парцал, с който миеше съдовете, и да му каже да се изтрие с него, но това щеше да бъде твърде грубо от страна на една дама, а и не искаше да му доставя удоволствие, като му покаже, че я ядосва и притеснява. Слава богу, нямаше да го види повече тази вечер!

Остатъка от вечерта реши да посвети на себе си. Хвана се, че се наслаждава на мисълта да се изкъпе. Крачеше безцелно из малката стаичка, която бе издействала Джарет да пристрои към къщата. С тъга се запита защо не идва вече тук. Тук бе оставила книгата, която все си обещаваше да дочете, със синя лента на мястото, докъдето бе стигнала. Тук бе и сватбената снимка на родителите й… Нейната стая. Лично нейната. Дълго време не бе проветрявана и намирисваше на мухъл, пък и не й се оставаше тук тази вечер, сама в люлеещия се стол, опитваща се да избяга от себе си в друг свят с хора, които никога нямаше да познава. Джарет не обичаше жена му да чете романи. Често я хокаше за това. Дори бе довел свещеника да й говори и да я убеждава, че четенето на такива книги може да я наведе на мисли, които да събудят дявола у нея…

Не — рече си Елизабет. Затвори вратата след себе си. — Не ми се седи в стаичката тази вечер. Ще си легна. Но онзи разговор за баня изведнъж я бе накарал да усети, че е горещо и старата груба рокля й се стори неудобна. Вече бе минало повече от седмица, откак не се бе къпала истински. А това бе нещо, което обичаше често да прави, единственият истински лукс, който си позволяваше, освен четенето.

Защо не? Хубаво е да си легнеш с усещане за свежест и чистота, да измиеш праха и пясъка от косата си.

Не й костваше много усилия да домъкне коритото в спалната си. И понеже печката бе още гореща, с почти пълен котел вряла вода отгоре, скоро ваната й бе готова. Тя затвори вратата и прозореца. Въглените в малкото огнище срещу леглото догаряха. Светлината бе достатъчна и не след дълго Елизабет вече беше във ваната. Тананикаше си, за да не чува плискащата се на двора вода, където непознатият шумно пръхтеше.

Банята е само една необходимост, не нещо, за което да се губи излишно време. Елизабет бързаше и бе готова, преди водата да изстине. Изсуши се пред огъня и си сложи халат, който стегна леко през кръста. Сложи още дърва, среса хубаво косата си и я върза с някаква панделка.

Ето — каза си доволна. Банята и горещият чай бързо щяха да я приспят. Съжали, че е влачила ваната чак до спалнята, за да не бъде безпокоена. Сега трябваше да я изпразни или да я остави така до сутринта. По-добре сега да свърша това — помисли решително, борейки се с ваната, която „не бе чак толкова тежка“, както си говореше ободрително, докато я влачеше през кухнята. Спря да си поеме дъх и се ослуша. Само котлето със супата къкреше едва-едва на печката. Плискането на вода отвън бе престанало. Освен воят на някакъв койот в далечината, всичко бе спокойно.

Но след като отвори вратата на кухнята, тя катурна ваната и я изля. В първия момент не го чу да се появява зад нея, докато той, протегнал ръце да й помогне, не каза укорително:

— Защо не ме повика да ти помогна?

Тя така се изплаши, че не можа да каже и дума. Успя само да кимне с глава, бутна ваната под чешмата. Погледна го и сърцето й отново се сви, сякаш бе бягала дълго време.

Беше гол до кръста. Заздравели рани се белееха по загорялата му кожа. Изведнъж почувства, че се страхува. Усети топлата си голота под халата и горещата кръв, нахлуваща в страните й.

Погледна го. Той стоеше пред отворената врата на спалнята й. Очите му бяха в сянка, така че не успя да види изражението им. Елизабет нервно отметна немирен кичур коса и навлажни устните си:

— Ами… тъкмо си лягах. Искаш ли още кафе? Има още в канчето, но е доста силно.

— Знаеш какво искам. — Той бе достатъчно близо, за да дръпне леко панделката и косата й да се разпилее като тъмен бляскав облак. Пръстите му я докоснаха, погалиха нежно лицето й, плъзгайки се надолу към раменете, после… изведнъж халатът просто изчезна, свличайки се от тялото й от само себе си. Трябваше му само крачка, за да я вземе в обятията си.

Това ли бе чакала наистина? Защо не се съпротивляваше сега? Гърдите й бяха голи, зърната им тръпнеха при допира с меките косми на гърдите му. Целувките му — нежни, но настоятелни, този път я отнасяха в лъжовно усещане за безметежност. Каквото и да се случваше, то се бе зародили вътре в нея. Като вода, която потича отначало леко, а след това разбива бента. Ръцете му галеха гърба й, плъзгайки се надолу-нагоре, и тя чак сега усети, че халатът се е свлякъл в краката й. Докато Елизабет заекваше несвързано, мъжът я вдигна на ръце, притискайки я към себе си, и я пренесе през прага в спалнята й. Положи я на леглото, което ги очакваше. Младата жена извърна лице, за да не вижда очите му и се затвори в себе си.

— Лампата… моля те…

Без да продума, той изгаси лампата и сега, в неочаквано падналия червеникав мрак, Елизабет изтръпнала отгатваше движенията му. Някъде дълбоко в съзнанието й кънтяха въпроси: Какво правя тук с него? Какво иска той от мен? Отново го усети — беше се съблякъл и я притискаше към себе си, а по тялото й полазиха студени тръпки.

— М-м-моля! Не съм… нямам…

Устните му я накараха да замълчи. Сгряваше я с длани, изучавайки тялото й бавно, много бавно и нежно, сякаш искаше да запомни всяко сантиметърче. Тя задъхано започна да се извива под него, правейки опити да се измъкне. Той не биваше да постъпва така. Дори Джарет не си бе позволявал да я докосва толкова интимно. Мъжът целуваше лицето й, ушите, шията и дори гърдите по начин, тласкащ я към немощ и полуда. А може би вече бе полудяла? Със сигурност, щом лежеше така, позволявайки на един непознат да се възползва от слабостта й.

— Моля те, недей! — промълви тя, но мъжът вече бе между бедрата й. Изведнъж младата жена усети тялото си обхванато от пламъци, кожата й бе толкова чувствителна, че дори дъхът му я нараняваше. Дишането й се учести и не след дълго тя простена тихо, изумена от непознатите усещания, които я заливаха. Желанието й да се съпротивлява се изпари.

С Джарет никога не съм се чувствала така! — част от съзнанието й все още бе будно. Изпита вина от това, че лежеше тук, с мъжа, убил съпруга й, но… вече бе отвъд тези мисли.

Тя и Джарет, и двамата съвсем млади, знаеха много добре какво ги очаква. Спомни си първата им нощ — Джарет бе толкова пиян, че заспа и захърка, а тя лежеше до него в новата си нощница, без да смее да помръдне. Единственото, което помнеше от следващата сутрин, когато, събуждайки се, Джарет я откри до себе си, бе изгарящата болка… Елизабет бе хапала устни, за да не крещи. Когато всичко свърши, й остана само срамът и унижението при вида на кървавите петна по чаршафите. Бе ги изпрала, търкайки отчаяно, така че дланите й едва не се разкървавиха. Оттогава насетне Джарет се хвърляше върху й един-два пъти седмично, вдигаше нощницата й и мрънкаше смутено, докато припряно и набързо я обладаваше. Помнеше звука от дишането му — тежко и на пресекулки, — докато тя трябваше да се насилва да лежи под него, очаквайки го да свърши и се претърколи встрани, захърквайки почти моментално. Тогава изпълзяваше тихо от леглото, за да се измие и да се върне в леглото, лягайки възможно най-далече от него. Това бе онази част от съвместния им живот, която не можеше да сподели с никого.

Майчините й смутени подмятания за „съпружески задължения“ и „някои неща, които искал мъжът“ не я бяха подготвили за отвращението и чувството за скверност, изпитвани всеки път, когато това се случеше. Безмълвното съвкупяване винаги й бе напомняло за онова, при домашните животни. Но сега този непознат, който също не бе продумал, й показваше колко различно можеше да бъде всичко.

Любеше я по непознат за нея начин — с ръце, устни, със силното си мъжко тяло, предизвикващо у нея усещания, за които не бе подозирала, че съществуват.

Някакво диво, напиращо в корема й пулсиране се разливаше все повече и повече, карайки я да се извие като лък и да отметне глава назад.

— Толкова си хубава, Бет… — чу гласа му.

Останала без дъх, тя се раздвижи, за да прилепи всяка частица от тялото си към неговото. Не бе останала и следа от срам или страх — единствено копнеж да го усеща дълбоко в себе си. Сякаш по собствена воля, тялото й бе започнало да се движи, опитвайки се да поддържа неговия ритъм — издигаше се и потъваше, докато във вътрешността й не се изля огнена река, сякаш слънчева светлина след буря и дъжд след суша.

Той като че ли усещаше онези стаени и потискани в нея усещания, които търсеха излаз. Знаеше кога трябва да бъде нежен и кога — настоятелен почти до грубост. Времето бе спряло, съществуваха само движенията и сетивата.

През нощта огънят догоря и изгасна, но не й топлината на тялото му. Младата жена лежеше сгушена в обятията му, притисната до него със залепено за рамото му лице. Не смееше да помръдне. Мислите й бяха замъглени и объркани. Тя, Елизабет Кади, току-що бе блудствала с мъж, когото едва познаваше, но това не я караше да изпитва срам и унижение. Ни най-малко. Чувстваше се изтощена и… най-сетне в мир със себе си. Свободна!