Розмари Роджърс
Загубена любов, последна любов (27)

27

На следващия ден храната му бе донесена от възрастен мексиканец, който мърмореше под носа си:

— Дори бесилото е преголяма милост за него. Госпожата не биваше да си мърси ръцете с тая мърша…

— Тя къде е? Да не би да урежда обесването?

Старецът го стрелна с уплашен поглед, а долната му устна увисна.

— Значи говориш испански, а? Имаш вид на бандит, само дето очите ти са сини, но това ни най-малко не ме засяга. Хайде, побързай, щото отвън има много работа. Не ми пука дали умираш от глад, или не!

С болезнена насмешка Стив вдигна рамене, което го накара да потръпне от болка.

— Трябва да ти кажа, старче, че и на мен не ми пука особено, само ми се ще да знам защо всички така дяволски желаят да ме обесят. За пръв път чувам, че човек, който се е защитил от нападение от засада, заслужавал линчуване. Или може би по вашия край законите са други?

Все още бе слаб като коте, а болката не заглъхваше. От смръщването на стареца разбра, че всякакви думи са безполезни. Очевидно го вземаха за някой друг и, след като не бяха успели да го убият, си бяха скалъпили някаква правдоподобна историйка.

Старецът категорично отказа да продума повече. А след като той си тръгна, Стив си наложи да остане да лежи неподвижно, преодолявайки силното желание да се хвърли от леглото само за да разбере колко са здрави белезниците. Проблемът бе в това, че нямаше достатъчно сила. Мразеше слабостта, уловила го като в капан. Непоносимите пристъпи на болка съпътстваха всеки опит да помръдне. По дяволите, дори мисленето му костваше неимоверно усилие. Главата му бучеше и той търсеше спасение в черната бездна на безсъзнанието или съня. Не успяваше да различи деня от нощта. Бяха го превърнали в проклето растение и Стив вече копнееше да долови звука от ботушите на онзи, който щеше да го отведе до бесилото.

Още два пъти мексиканецът идва, за да удовлетворява естествените му нужди, като неизменно отказваше да издаде друг звук, освен неясно мърморене под носа си. Когато накрая тя отново се появи, Стив осъзна, че му е липсвала. Липсвало му бе дори напрежението, което носеше със себе си.

Жената мълчеше, а скулестото й лице бе студено и неподвижно. Стив я наблюдаваше безмълвно. Когато с обичайните си умели движения започна да го преоблича и да сменя превръзките му, той притвори очи. Проклета студена кучка! И тя е същата като мексиканеца!

Бореше се с болката, усещайки щипещата раните по тялото му пот. Чу жената да казва:

— Ето… — след това поднесе чаша вода към устата му.

Ако лявата му ръка не бе привързана към гърдите, той с удоволствие би отблъснал чашата, без значение колко безполезно щеше да се окаже това движение. Сега обаче се подчини и я изпи. Погледът му беше не по-малко твърд и презрителен от нейния. Жената хвърли тенекиения съд върху умивалника и за миг остана неподвижна. След това ядосано, почти с усилие пророни:

— По-добре ли се чувствате?

— Има ли значение?

Тя се извърна и улови ироничното повдигане на едната му вежда, което накара лицето й да поруменее.

— Виждам, че сте се възстановил достатъчно, за да бъдете груб.

— Значи съм и достатъчно добре, за да бъда обесен, нали така? Какво чакате още?

— Ако някога съм срещал човек, който да заслужава да бъде обесен, то това сте вие! — избухна в отговор тя. Как мразеше подигравателната му усмивка! — Знаете ли изобщо какво е съвест? Не изпитвате ли поне малко угризение за хората, които хладнокръвно сте убил?

— Угризения? За това, че съм се защитил от група провалили се златотърсачи? — провлечено рече той, вбесявайки я. — Макар че, разбира се, може би трябва да съжалявам задето не са успели.

В последните му думи имаше студена като стомана заплаха и жената не издържа:

— Не си мислете, че може да отървете кожата с тази опашата лъжа. Доминго ми каза какви сте му ги наговорил. Трябва да знаете, че няма да мине…

— Госпожо, струва ми се, че сте си навили на пръста да ме обесите и нищо не може да ви спре. Така че защо е цялата тази церемониалност, защо отлагате? Или просто обичате самото очакване и мисълта за екзекуцията ми? Приятно ви е да си представяте как ще увисна на въжето? Може би сте от онези хора, които обичат бесенето повече от празниците?

— Ти… Само безнадеждно болен мозък може да си помисли нещо подобно!

Прозвучалата в гласа й ненавист извика на устните му подигравателна усмивка.

— Какъв е проблемът, госпожо? Мисълта за едно приятно малко празненство в чест на отмъщението не би трябвало да ви безпокои.

Тя му отправи безмълвен поглед, в който се четеше изпепеляваща омраза. Обърна се и излезе, затръшвайки с все сила вратата на стаята. Но непринуденият му подигравателен смях я сподири и навън.

Стив смръщено се взираше в затворената врата. Още една загубена схватка. Тя навярно също нямаше да се появи повече, докато не дойдеха да го вземат.

Не му се искаше да си спомня как се бе почувствал преди време в едно мазе в Далас с въже около шията, преметнато на една халка в стената — бавното задушаване, изгарящата болка в дробовете… Споменът се върна прекалено жив.

— Копеле, скоро ще увиснеш.

Пронизителният, възбуден кикот на една жена на име Тони Ласите, кънтящ в ушите му, преди бученето на собствената му кръв да го оглуши, докато въжето се затягаше бавно, бавно…

По дяволите, тази мисъл бе започнала да го влудява. Все пак искаше да се надява, че този път ще използват кон или скала.

— Господине, господине… п-с-с-т, господине! Неочакваното откъсване от мъчителните спомени му донесе облекчение. Две черни като въгленчета очи го гледаха изпод зле подстриган перчем — някакво момче бе открехнало дървения капак на прозореца. Стив отмести поглед към хлапака, на чието закръглено кафяво лице бяха изписани недоверие и любопитство.

— Здрасти, старче! — най-сетне рече Стив и сега черните очи го стрелнаха по-дръзко.

— Господине, вярно ли е, че сте истински бандит?

— Е, така казват. Но много зависи от това кой го казва! Бих се радвал на компанията ти, пък и както сам виждаш, така завързан за леглото не съм особено опасен. Защо не влезеш?

— Ами… — след кратко колебание, хвърляйки плах поглед през рамо, момчето ловко се покачи на перваза. — Както виждате, господине, не ме е страх от нищо, дори и от бандити. Аз също умея да стрелям. Може ли да видя раните ви? Сигурно са доста…

— Ще трябва да се приближиш. Или те е страх?

— Да ме е страх? Мен? Наскоро навърших десет и вече съм мъж.

След още един бегъл поглед през рамо момчето вече бе в стаята. Пристъпи колебливо, но синеокият непознат го окуражи с усмивката си и то рече:

— Не изглеждате много зле!

Докато разглеждаше бинтовете и синкавия белег, спускащ се по слепоочието на мъжа, очите на хлапака се разшириха.

— Ай! Дядо ми казва, че сте оживял по чудо. Е, изглежда не за дълго. Те ще ви обесят, нали така? Не се ли боите?

— Няма смисъл, след като знам, че въжето ми е вързано в кърпа. Само ми се иска да разбера защо са решили да ме качат на бесилото.

— О, застреляхте много мъже! Хей така: „бам-бам-бам“. Много бързо дърпате спусъка, господине. И аз искам да се науча един ден.

— А пък аз не бих ти го пожелал. Може да свършиш като мен… — След това уж случайно попита: — Чудно, как така са ме надушили, след като съм толкова бърз, колкото казваш? Май нещо ми е поразмътена паметта.

— О, но вие не ги очаквахте, господине. Аз съм малък и те не ми обърнаха внимание. Чух ги да си говорят как ще хванат оня лош човек, изпратен да избие всички ни. Когато излязохте от кръчмата, вкупом започнаха да стрелят, а и вие също извадихте револвера си. Вдигна се страшна олелия, всички стреляха…

— Много интересна история ми разказа, звучи така, сякаш си бил съвсем наблизо.

— Но аз бях там. Лежах върху тротоара и на няколко пъти усетих над главата ми да свистят куршуми, но не се уплаших. Господарят, господин Кади, ми нареди да се прибера в къщи и да предам на госпожата, че щял да закъснее, но аз останах, за да видя какво ще се случи. Бихте се храбро, господине! Жалко само, че така са ви надупчили.

— Значи ти хареса да гледаш истинска битка, а? Разказа ли на някого какво си видял?

Очите му се размърдаха неспокойно и момчето поклати глава:

— О, не, господине! И вие няма да кажете, нали? Дядо ми ще ме бие, а и госпожата ще се ядоса. Не ми е позволено да ходя сам в града. Понякога обаче господин Кади ме взема със себе си, за да го откарам обратно, когато прекали с текилата. Но ако моят дядо научи, ще ме върне в Мексико при леля ми Сонора, която има цял куп деца и ме пердаши всеки ден… Сега трябва да вървя, защото здравата ще си изпатя, ако разберат, че съм бил тук.

— Почакай малко!

— Не съм идвал тук… не сте ме виждал — избъбри момчето и с ловкостта на маймуна се прехвърли през перваза, оставяйки Стив безпомощно да ругае под носа си.

Мамка му! Още малко му трябваше и може би щеше да убеди момчето да повтори разказа си пред нея. Но щеше ли тя да го изслуша? Щеше ли да пожелае да го изслуша? Така ставаха два гласа — неговият и този на момчето, срещу гласовете на всички „почтени“ граждани на Прейърс енд. В края на краищата може би това бе съдба. Може би е трябвало да слезе тук. Прейърс енд — краят на бесилото.

Неочаквано отвън долетяха звуци — тропане на копита, мъжки викове и някакъв по-писклив от останалите, навярно момчешки, глас. Компания, значи. За нея или за него?

Жената влезе в стаята, а той продължаваше да се чуди какво става. Лицето й бе по-бледо от обикновено, тя хапеше устни. Следваха я четирима мъже, сред които като че ли разпозна един от онези, които се перчеха в кръчмата. Останалите го наричаха Милт. Стив отгатна по погледите им, че моментът е настъпил. Усети горчилка в гърлото си, но лицето му остана безизразно. Милт Кихоу заговори пръв с едва сдържана възбуда:

— Изненадваш ме, Лизи, сложила си го на легло. Трябвало е да го държиш в мазето — това заслужават такива като него!

— Всички чакахме този час. Сигурно и ти, чужденецо?

— Достатъчно! — остро ги прекъсна жената и Стив забеляза, че пръстите й нервно мачкаха престилката, която все още носеше върху избелялата памучна рокля. Кокалчетата на пръстите й бяха груби и зачервени, сякаш току-що бе свършила с прането. Тя добави по-високо: — Няма нужда от… от всичко това. Ще увисне на въжето и това е достатъчно.

След миг вече го влачеха навън с белезници на ръцете. Усети тялото си обляно в пот и се прокле за слабостта си. Бе твърде немощен, за да ходи сам. Някой го преметна на гърба на един кон, привързвайки го за седлото. Трябваше да стиска зъби, за да заглуши стенанията, които биха накърнили гордостта му. При всяко движение на коня сякаш бе пробождан от стрели, по-болезнени и от куршумите.

След няколко мили към тях се присъедини друга, по-голяма група мъже. Елизабет Кади също бе там, карайки разнебитената си каруца. Старият мексиканец седеше до нея, а киселата физиономия не слизаше от лицето му.

— Тук ли? — вече не го бе грижа, само се надяваше да има късмет вратът му да се счупи веднага.

— Слизай от тоя кон! Лидж, що не го развържеш и не го свалиш. Ще го направим изискано.

Въжето, което метнаха на врата му, бе на Милт Кихоу. В настъпилата напрегната тишина някакъв по-възрастен мъж неловко прочисти гърлото си:

— Чакай малко. Май трябва да узнаем поне името му, или нещо такова…

— Ъ-хъ — съгласи се друг. — Нали после ще трябва да сложим някакъв знак на гроба му. Така Прендъргаст ще знае какво очаква всеки от наемниците му.

Стив усети как го обзема вълна от ярост и забрави слабостта и погнусата си. Вдигна глава и… странно, но срещна погледа на жената. Тя веднага отмести очи.

— Едно нещо ми се ще да зная — неочаквано рече той, карайки ги да занемеят за момент — за какво ще бъда обесен?

Всички го зяпнаха. По лицата им бе изписана смесица от ярост и удивление. Кихоу избухна:

— Какво, по дяволите, се опитваш да ни пробуташ? Прекалено добре знаеш какво си направил — застрелял си невинни хора!

— Бях нападнат, така че не можете да ме обвините в убийство. Или възнамерявате да ме линчувате за отмъщение?

— Какво плещиш? — изрева Кихоу, а лицето му стана пурпурно. — За бога, аз и Лидж бяхме там — гръмна ги без предупреждение не даде шанс нито на Франк, нито на Ред или…

— Това е лъжа. Още в кръчмата се опитахте да ме провокирате. Тръгнах си, а отвън ме чакаше хубава малка засада. А останалите ще попитам — не вярвате ли в правосъдието… или поне не изслушвате ли всички доводи, преди да произнесете присъдата? Не разпитвате ли свидетелите? Бях обвинен, че съм наемен убиец, без да ми бъде дадена възможност да се защитя. С всеки минаващ оттук пътник ли постъпвате така, а, момчета?

— Не виждате ли какво се опитва да направи, проклетникът? Печели време, ето какво? А теб, копеле, ще те науча как се лъже…

Промяната в тембъра на Милт предупреди Стив за онова, което ще последва. Примката се стегна около врата му и го дръпна напред. С окованите си ръце хвана примката, опитвайки се да облекчи ужасното стягане около гърлото си. В същия момент усети, че пада на земята. Стори му се, че някъде много от далеч долетя женски писък:

— Не! О, не! Не така…

Усети, как кръвта бликна от отворилите се рани, докато бавно се задушаваше. Студени като лед пръсти го докоснаха и разхлабиха въжето и той отново с пълни гърди пое въздух. Иззад обгръщащата го червена мъгла до него достигаха гласове, извисяващи се и заглъхващи като воя на вятъра. Нищо от онова, което казваха нямаше смисъл, нищо не бе вече от значение. Имаше само един начин да избяга от болката, която го заливаше на вълни. Той изгуби съзнание.

Този път думата взе Мартин Бърнисън, най-заможният от дребните собственици, който пренебрегвайки ругатните на Милт Кихоу, каза:

— Съжалявам, че трябваше да застрелям коня ти, Милт, ще го заменя с един от моите. Нямаш право да вършиш това! Думите на този човек, когото бяхме готови да обесим, ме накараха да спра и да се замисля. Откъде можем да сме толкова сигурни, че е от хората на Прендъргаст? А и той спомена нещо за свидетели…

— Вярваш на думите му, а се съмняваш в моите и тези на Лидж! За бога, трябваше да го убия още тогава това… това…

В този момент старият мексиканец, който работеше при Кади, довлече за ръка палавия си внук.

— Фиделито бил скрит под чувалите отзад в колата — обяви той на висок глас. — Не че едно хлапе трябва да гледа такива неща… Той рече същото, дето и чужденецът. Отвън са го чакали няколко мъже, които трябвало да го убият, ако онези вътре в кръчмата не успеели.

— Лъже! Ще повярвате на това мексиканско сукалче? И тоя старец е мръднал като внука си!

— Милт Кихоу, ако не млъкнеш, лично аз ще те застрелям! — лицето на жената бе бяло като платно, а роклята — опръскана с кръв и полепнала с прах там, където бе коленичила. Елизабет Кади стрелна с поглед разпалилия се мъж и го накара да замълчи. — Почти ни направи убийци, какъвто си самият ти. Мили боже, не мога да повярвам какво сторих току-що, какво направихме всички ние!

— Мисля — каза твърдо Мартин Бърнисън, — че трябва да викнем шерифа. Няма нужда да му казваме какво сме щели да правим, но той със сигурност ще може да разбере дали този мъж е издирван, или не.

— Ако мерзавецът оживее! — задъхано каза Милт Кихоу.

Бърнисън добави:

— Да! Ако оживее! Но поне сме сигурни, че шерифът ни е приятел и това е добре за нас, особено за теб, Кихоу.