Розмари Роджърс
Загубена любов, последна любов (42)

42

— Почакай, докато научи, че тя е тук! — каза Лорна Прендъргаст на майка си. Топазените й очи блестяха. — Почакай, докато узнае! Какво мислиш, че ще направи, маман?

Франсоаз, която подобно на дъщеря си бе прекарала трудна и объркваща вечер, каза:

— Но, скъпа, кой знае? Все пак трябва да призная, че тя не е точно това, което очаквах. Хубава е и умна. Жалко, че вие двете няма да се разберете. Може би… — тя погледна Лорна, която се бе нацупила малко — може би е време да се прибираме в къщи. Баща ти и момчетата започват да ми липсват. Чистотата на въздуха и бездънното небе също. Бях забравила колко малка и пренаселена е Европа, а и не обичам особено лондонската мъгла.

— Но, маман! Тъкмо започнах да се забавлявам] Господин Дюмон ме покани да посетя „Кристал Палас“. А следващата седмица на опера. Моля те, маман!

— Понякога заприличваш на дете! Пиер Дюмон е братовчед на госпожа… на Джини. За бога, каквото и да става помежду им, господин Морган и тя като че ли все още са женени!

— Ами… — призна си Лорна сърдито и започна да реши косата си. — Всъщност не ме интересува! Той ми обърна доста внимание, въпреки… появата на тази италианска оперна певица. Казах го само, за да видя какво ще отвърне. А и харесвам братовчед й. Мил е и е истински джентълмен и… наистина мисля, че не го прави заради богатството ми, маман. Искам да кажа, не е някой надут… но забеляза ли…

 

Докато Лорна и майка й разговаряха, Джини се бе събудила и лежеше в леглото си, изведнъж оказало се твърде голямо, неудобно и меко. Каква напрегната вечер! Беше понесла до края всичко само заради Пиер, макар че й бе доста трудно да се държи възпитано с тази хаплива малка кучка. Смръщи се в тъмното. Не бе научила нищо за Стив, освен дочутото случайно от майката на Лорна, че е подновил връзката си с Франческа ди Паоли. И с Консепсион. Точно Консепсион ли? Как смееше да оставя децата на нейните грижи? Сърцето я заболя при мисълта за тях. Не бе ги виждала повече от година, а паметта на децата е толкова къса. Без съмнение, без леля Селин и Пиер да им напомнят за нея, те я бяха забравили. И как така Стив изведнъж се заинтересува от тях, след като отначало дори не ги признаваше за свои деца? Но това, предполагаше тя, бе типично за Стив. Очевидно си бе останал непредвидим и капризен и тя се надяваше да не се налага да го вижда отново. Само ако хората, които Фредерик бе наел, бяха достатъчно умели в професията си, а се предполагаше, че са такива, имаше шанс да си върне децата и да си иде… Може би щеше да е най-добре да отиде в Санкт Петербург поне за малко. Баща й, императорът, щеше да е очарован да я види, а и там поне щеше да е на сигурно място!

— Не се притеснявай! — бе й казал Фредерик. Мога да наема най-добрите… мъже, които някои от важните ни клиенти използват в бизнеса си. Те са професионалисти, уверявам те, и никой няма да пострада. — След което въпросително бе добавил: — Освен ако не пожелаеш? — което накара Джини да се изчерви. За отмъстителна ли я мислеше? Отвърна му, опитвайки се да предупреди Фредерик, че Стив не бива да бъде предизвикван:

— Той е свикнал да живее за сметка на някой друг и при все че създава впечатление на конте, би могъл да бъде дивашки безмилостен, когато се стигне до физическа разправа. И преди всичко не желая децата да се стряскат.

Фредерик Мец се бе усмихнал, погалвайки я по рамото.

— Не трябва да се притесняваш, уверявам те! За всичко е помислено, включително за бруталния ти бивш съпруг.

Имаше нещо, което не й хареса в последните му думи, но не каза нищо повече, тъй като в този момент бе влязъл Пиер. А точно той, както бе казала на Фредерик, не биваше да знае нищо. Пиер не би одобрил!

Накрая Джини се бе унесла в неспокоен сън, изпълнен с неприятни спомени, които винаги се бе опитвала да изхвърли от съзнанието си, а с настъпването на зората навън воалът на мъглата отвън бе започнал да изтънява.

 

През няколко улици надолу една двуколка изтрополи и спря пред елегантния апартамент на принцеса Франческа ди Паоли. Съненият слуга отвори на принцесата и придружителя й, и когато се качиха в спалнята, тя веднага освободи сърдитата прислужница Констанца, която злобно погледна мъжа:

— Пак ли ти! И само неприятности с теб. По-добре оня дук. Поне не е бандит от оная дивашка страна, където всички носят оръжия.

Стив прихна да се смее, а Констанца го погледна злобно изпод вежди.

— О, върви си, Констанца! Все същото натякване и досада. Толкова ме отегчава! Сама ще се съблека, или бандитът ще ми помогне, нали? А утре не ме буди рано.

След като вратата се бе затворила зад прислужницата, те се спогледаха и тъмните очи на Франческа проблеснаха.

— Е? И така, сега съм с теб, вместо с бедния Алберто. Зле ми действаш, Стефано! — Тя изви гръб към него. — Ето, ще трябва да ми помогнеш, след като отпратих нещастната Констанца. О, как мразя тези корсети!

Тя усети горещите му пръсти да галят кожата й и тялото й потръпна от желание. Той беше като животно, тя също. Когато беше с него, можеше да бъде самата себе си, без да играе каквато и да е роля. Познаваха се добре. Въздишайки, Франческа се обърна към него. Чу как роклята й с шумолене се свлече на пода. Без нея бе също толкова красива — огледалото и очите на мъжът пред нея й го казваха. Докато той развързваше корсета й, Франческа отново въздъхна:

— Ах! Така е по-добре! Знаеш ли, аз всъщност нямам нужда от него. Талията ми е достатъчно тънка. — Завъртя се и притисна гърди към него. Започна да го разсъблича. — И ти не си се променил. Обичам тялото ти, Стефано, толкова е твърдо и пламенно… да… да, сега, сега.

Свещите угаснаха, удавени във восъка, а доста по-късно, когато телата им се изтощиха, двамата потънаха в сън.

Слънчевата светлина на утрото се опита да проникне през яркочервените кадифени завеси в стаята на Франческа, но не успя. След обяд се събудиха и отново започнаха да разговарят.

— И така, ще те видя ли скоро или изобщо няма да те видя? Сега си баща на две деца. Колко странно! Ти не си такъв, Стефано! Ще се ожениш ли отново? Или вече си я забравил — оная твоя червенокоса жена? А другата, дето беше с тебе, как се казваше?

Тя не осъзнаваше, че през повечето време си говореше сама. Стив й каза само, че още същата вечер напуска Лондон — за няколко дни може би. Възнамерявал да доведе децата и бавачките.

— Скоро ли заминаваш? За Америка или за Мексико? Ще се ожениш ли отново, Стефано?

Отговорът му на този въпрос я изненада. Пръстите му се спуснаха надолу към корема й, проследявайки извивките на гърдите й, а после се върнаха нагоре. Дишането й се учести.

— Ще трябва скоро да си замина, Ческа. Доста време прекарах тук, а бих искал децата ми да имат друг дом. Там, където ще ги отведа, има повече стаи, по-широко е. Но ти ще ми липсваш — ухили й се той. — От теб не става добра съпруга, нито майка, скъпа.

— Ха! Та ти дори не си ме попитал! Но все едно… — очите й заиграха. — Все пак си имам Алберт. Как мислиш, да се любя ли с него, или да го накарам да почака заради един джентълмен на име Едуард? Той ми изпрати рубин в букет от червени карамфили. Колко умно! Но аз почти не му обърнах внимание.

— Уелският принц? Неговите страсти нямат край. Може би е добре да запазиш Алберт като резерва — Стив повдигна вежди и след кратък размисъл добави: — Припомни ми да ти изпратя бели рози следващият път, Ческа. Всяка една ще бъде с перла в средата.

— О, да! Това ще ми хареса. Не ме изкушавай, Стефано!

Когато с известно съжаление си тръгна, вече бе привечер. Франческа винаги успяваше да обсеби вниманието му… когато бе с нея. В жилището си Стив откри, че отново е изпуснал двете дами. Бяха излезли за вечерта, но очакваха да го видят като се приберат. Всъщност, къде ли бяха отишли? Стив се поколеба и, свивайки рамене, реши да им остави бележка. По-важно бе да отиде при Девон, както бе планирал. Сетивата му винаги усещаха опасността. Имаше странното чувство, че е закъснял, и писмото, което намери, му показа, че не се е лъгал.

Решението дойде бързо и той написа писмо до дядо си. Трябваше само да го подпечата. Написа кратка бележка до дамите, в която ги осведомяваше за плановете си, и вече бе готов да потегли. Прендъргастови бяха излезли преди два часа, и той нямаше представа какви новини копнееха да му донесат.

— Ще се върне до края на седмицата — каза Франсоаз, потупвайки със сгънатия лист по масата. — Не е толкова много, а и има доста да се прави, ако доведе децата заедно с бавачките. Скъпа моя, знам, че обещах да посетим Кулата, но бяхме толкова закъснели, а и се чувствам задължена да приготвим всичко. В края на краищата господин Морган бе така любезен да ни придружи дотук.

— Е, това е най-малкото, което можеше да направи, след като татко се съгласи да търпи оная глутница негови приятели.

Лорна се изчерви и докосна извинително ръката на майка си.

— О, съжалявам, маман! Просто съм разочарована! Искам да видя колкото се може повече, преди да се върнем. Толкова ми хареса тук, макар и не колкото Франция — лицето й придоби замечтан вид. — Маман, не мога ли да остана? Знаеш много добре, че се чувствам сигурна с Пиер… господин Дюмон. Обещавам да се грижа за себе си, а и той, знаеш, ще се грижи за мен. Моля те!

— Ще си помисля — каза майка й разсеяно, като проследи изненадания поглед на дъщеря си. След това замислено добави: — Мислиш ли, че е разбрал, че тя е тук? Притеснявам се от това, което би могло да се случи, когато се срещнат! Бедните деца…

Накрая, за да излезе на глава с дъщеря си, госпожа Прендъргаст й разреши още една последна разходка. Изтощена до крайност от разговора, възрастната жена настоя да си легне. Господин Дюмон можеше да вземе Лорна, придружена от прислужницата й, и да я заведе да разгледат картините в Кралската академия.

Едва тогава Пиер ужасен разбра за какъв портрет бе позирала братовчедка му последните няколко дни. Около последната картина на Алма Тадема се бе събрала тълпа. Той чу някой да прошепва, че боята й още не е засъхнала. Разпознавайки лицето на картината, Пиер побърза да покаже на Лорна друга картина, по-надолу, но лицето му почервеня и това не й убягна. Почувства, че му прилошава, когато тя с широко отворени очи осъзна коя е одалиската на картината. Пиер помисли разярен: „Джини отиде твърде далеч!“ Реши, че на всяка цена трябва да й го каже. Да, и повече нямаше да участва в нейните интриги.

— О! — въздъхна Лорна и пръстите й стиснаха рамото му. — Как е могла? И колко безразсъдно спрямо теб! Защото, сигурна съм, че скоро цял Лондон ще говори само за това!

Въпреки затрогващата загриженост на Лорна, гневът му не утихна. Той нямаше представа къде бе Джини, тъй като, зает с Лорна, бе забравил задълженията към братовчедка си. Не биваше да я оставя да обикаля сама из Лондон. А сега трябваше да я накара час по-скоро да се върне във Франция.

Лорна допълнително го обезпокои:

— О, господин Дюмон… Пиер! — използва малкото му име тя. — Няма ли да е ужасно, ако Стив разбере? Може да са почти разведени, но той има толкова лош характер! И естествено ще е загрижен какво би могло да означава това за онези бедни дечица.

Боже! — Пиер не бе помислил за това. Разбира се, Лорна е права.

— Нищо не може да се направи — обяви Пиер, и добави с повече кураж, отколкото имаше: — Но аз ще се срещна с този господин Морган и… и ще му обясня всичко. По-добре да го чуе от мен, отколкото от чужд човек.

Молеше се Джини да не направи друга глупост.

 

Безгрижна, Джини се забавляваше. С Фредерик яздеха от няколко часа и тя се радваше, че я беше поканил. Да пояздят в парка — какво по-ободряващо от това! Стилният й костюм за езда беше в златистокафяво, гарниран с копринени ленти в златистозелено. На шията си бе сложила зелено шалче, а от цилиндъра й се спускаше прозрачен воал. Тя забелязваше погледите на обожание около себе си, макар че се правеше, че не им обръща внимание, и е посветена изцяло на Фредерик, който изглеждаше изключително добре.

— Подхождаме си като двойка — каза й той, щом спряха в сянката на дърветата. — Джини!

Тя се обърна към него изненадана и мъжът добави нерешително:

— Осъзнавам какъв съм… или какъв съм бил, но ти си първата жена, в чиято компания съм от толкова време… и първата жена, чиято компания харесвам! Дори си мисля, че бих искал да… — лицето му се изчерви и той продължи припряно: — …да се любя с теб. Ето, казах го!

— Защо, Фредерик… — не знаеше какво да му отговори и прехапа устни с малките си бели зъби.

Той видя изненадата й и протегна ръка, за да докосне нейната.

— Искам ръката ти, разбира се — каза той. — И не очаквам да ми дадеш отговор веднага. Но трябва да ти кажа, че искам деца. И още нещо — изобщо няма да ти се бъркам! Ще можеш да правиш каквото си пожелаеш и ако не се срещаме често в леглото, а предпочиташ чужди легла, няма да има проблеми. Свобода в границите на разумното.

Умереност — помисли си тя и си спомни с гняв, че Стив й бе казал същото. — Умереност, която се отнасяше само за нея, но не и за него. Не й се искаше да си разваля деня, мислейки отново за Стив или какво ставаше с децата.

Фредерик усети за какво си мисли, наведе се към нея и каза нежно:

— Днес може да чуеш нещо за децата. Няма нужда да се притесняваш, чуваш ли! А може би когато си отпочинеш психически, ще получа твоя отговор.

— Да — каза тя. — След това ще ти дам отговора си. Благодаря ти, Фредерик.

Той се бе преместил от хотела в собствено жилище и Джини вече ходеше сама при него. Така направиха и днес. Джини се преобличаше, докато той чакаше в другата стая и прелистваше вестниците, които си бе поръчал от Швейцария, Фредерик бе наистина сладък и може би беше типът мъж, за когото тя би се омъжила. Не усложняваше нещата, не изискваше много и беше изключително богат.

Въздишайки, Джини започна да оправя косата си пред огледалото и да си припомня уговорките за остатъка от деня. Трябваше да отиде на Бонд Стрийт за проба на новата си вечерна рокля, която си бе поръчала специално за операта. И ако новият й вечерен тоалет беше готов, тя щеше да се преоблече за вечеря, преди да отидат в „Палас Тиатър“ за вариететното шоу с Лоти Колинс, Леви Систърс и Мари Лойд.

Джини се усмихна при мисълта за реакцията на Пиер. Той не одобряваше вариететните театри и музикхолите, въпреки че Уелският принц и приятелите му рядко пропускаха представление. Горкият Пиер, наистина трябваше да му изпрати бележка. Той трябваше да свиква с мисълта, че тя излиза сама, още повече, че бе зает с Лорна Прендъргаст и майка й.

— Ще те закарам, където отиваш, а после ще мина да те взема — обяви Фредерик, докато й помагаше да се качи в двуколката.

Верен на дадената дума, той я чакаше, когато тя се появи — възхитителна в новата си вечерна рокля. Започна веднага да й изрежда новините, които имаше за нея.

— Погледни! — Фредерик й подаде лист жълта хартия. — Казах ти, че всичко ще мине добре, нали?

Видя объркания й поглед, докато четеше телеграмата, и се разсмя:

— О, това е паролата, която уговорихме, разбираш ли? „Джони и Сара намерени и могат да отидат на училище…“ Това означава, че всичко е минало според плана и че съвсем скоро ще видиш децата си.

Джини преглътна с мъка:

— Кога? — въздъхна и възбудено продължи. — А имало ли е… било ли е необходимо да се употреби… сила?

По лицето на Фредерик премина сянка, толкова бърза, че тя се чудеше дали не е било плод на въображението й. Следа от удовлетворение, може би?

Той увърташе:

— Не, освен ако не се е наложило. Но съм сигурен, че не е. Важното е, че децата са на сигурно място и съвсем скоро ще са в обятията на майка си. — Усмихна се. — Скоро, скъпа. Много скоро. Важно е обаче тази вечер да се държиш както обикновено, сякаш нищо не знаеш. Утре сутринта ще кажеш на братовчед си, че отиваш да яздиш. Ще се срещнем в моя апартамент, за да отидем там, където ще чакат децата.

Джини бе твърде развълнувана и замълча. В края на краищата не очакваше да бъде толкова лесно. Странно защо почувства, че нервите й се изопват.

— Надявам се тази новина да те е успокоила — каза Фредерик, като й помагаше да се качи в очакващата ги карета.

След като потеглиха, той каза:

— Мисля, че ще е добре да заминете за Ирландия. За няколко дни, докато решиш къде би искала да живееш. Смея да се надявам, че ще избереш Швейцария. Много красива страна и много здравословна за децата.

Джини усети, че отговаря механично:

— Да, сигурна съм, че е така. Може би идеята е добра, в случай, че ни… че ме преследват.

Облягайки се върху плюшената тапицерия, на Джини й се стори, че същото странно изражение премина отново през красивото лице на Фредерик.

— О… не мисля, че трябва да се терзаеш за това. — След миг добави: — Способен съм да се грижа за теб. Не се притеснявай, винаги нося пистолет и бастун с шпага със себе си. И минавам за майстор с тези оръжия.

Вечерта мина много бързо. Джини се забавляваше. Пи шампанско и яде хайвер. Изпи доста шампанско през антрактите и се смя през цялата вечер.

През един от антрактите към тях се приближиха няколко души, които Джини едва познаваше, а след това вечеряха заедно. За Джини това бе една превъзходна, разюздана вечер, точно от каквато имаше нужда!

— Да, скъпа! — каза меко Фредерик и тя облегна глава на рамото му, докато каретата трополеше по разбития път. Той я прегърна и усети съблазнителните й гърди, изложени на показ от ниското деколте на новата й рокля.

Защо винаги позволявам волности на мъжете? Колко ли шампанско изпих? — помисли си Джини и, унасяйки се, му позволи да я докосва. Но след като тя не му отвръщаше, той спря, просто държейки я в прегръдките си.

Пътят бе дълъг и Джини ту заспиваше, ту се събуждаше:

— Няма ли още шампанско? — измърмори, и Фредерик извади една студена бутилка от отсрещната седалка.

— Виждаш ли… опитвам се да удовлетворя всяко твое желание — галантно рече той.

Може би никога не бе оценявала Фредерик досега. Опита се да му го каже между пръските от шампанското и уюта на кикотенето им, а той се усмихна и погали рамото й.

— Ах… Както виждаш, внесе толкова смях и възбуда в моя живот. Когато баща ми беше жив, имаше само учене, учене, учене и работа, работа, работа. С теб се научих да играя, нали?

— Всеки трябва да играе и всеки трябва да се научи да се смее! Джини не искаше да се замисля за това, предпочиташе да бъде щастлива, вместо тъжна. След още една чаша шампанско тя каза:

— Фредерик… скъпи, мили Фредерик!

— А, ето че пристигнахме. Надявам се, ще се намери някой, който да те въведе? Аз ще изчакам, разбира се.

— О, Пиер ще бъде много ядосан! Няма ли да влезеш и… да обясниш? Бъди галантен и поеми цялата вина.

— Да, да! Ще поема цялата вина — Той я заведе до вратата, опитвайки се да спре смеха й, в случай, че Пиер чуе и слезе да й се кара.

— Трябва да почукам, но не много силно, за да не събудим Пиер.

Чукчето на вратата изхлопа шумно и накара Фредерик да трепне.

— О, скъпи, сега пък се разхълцах. Може би пих повече шампанско. Старата ми бавачка винаги казваше…

— Мисля, че ти стига толкова шампанско — каза сериозно Фредерик и Джини вирна нос:

— Надявам се, че няма да бъдеш отегчителен! — тя почука отново и чу резето отвътре да се плъзга. — Виждаш ли, някой се събуди и ще ми дадат още шампанско, щом ти не искаш.

Тя почти падна в тъмнината на антрето и една твърда ръка я задържа за рамото.

— Фредерик, обеща да влезеш, не си ли спомняш? Ще пием още шампанско…

И тогава, сякаш от най-мрачните й кошмари, чу гласа, който най-малко бе очаквала, да казва любезно:

— Разбира се, заповядайте, господин Мец. Както разбирам, вие сте господин Мец? И моля, затворете вратата след себе си.

Той я пусна, за да запали лампата, и Джини изведнъж се разтрепери, сякаш я бяха полели със студен душ.

— Стив? — Джини се облегна на стената, за да се задържи права.

— Не очакваше да ме видиш жив отново — гласът му бе студен и язвителен, като острие на нож, прерязващо нервите й. Парализираше я.

Фредерик каза:

— Вие сте нейният… нейният…

Колебаеше се и Стив го прекъсна спокойно:

— Нейният съпруг. Страхувам се, че да. Поне за момента. Много мило от ваша страна да доведете Джини вкъщи, господин Мец. Предполагам, че и с нея сте били мил.

— Как така сте тук? Няма да ви позволя да я нараните!

Тя не можеше да помръдне, нито да мисли. Видя, че Фредерик да изважда пистолета си. С леко и бързо движение Стив го обезоръжи и захвърли пистолета зад себе си.

— А сега следва шпагата. Вие сте цял оръжеен арсенал, господин Мец! За да пазите жена ми, или за да ви бъде вярна?

— Ако е необходимо — каза Фредерик с глас, който Джини не бе чувала. — Ще те убия.

Острието проблесна злобно на светлината на лампата. Стив се изсмя меко и Джини замръзна.

— Мислиш да свършиш работата, която твоите платени убийци не успяха? — През лицето на Фредерик пробягна тръпка и Стив каза, без да го изпуска из очи: — О, да, знам това. Случайно се разминах по пътя за Девон с каретата, която откарваше децата ми. Единият от тях ми махна, иначе нямаше да ги забележа.

— Така ли? — каза Фредерик и се приближи.

Стив стоеше спокойно с отпуснати ръце, но стойката му беше като на планински лъв, готвещ се за скок.

— Да — каза той. — И случайно децата са при мен. Джини трябваше да ми каже, че няма търпение да ги види. А що се отнася до другия… научих за допълнителните петстотин лири, които е трябвало да бъдат заплатени на един от твоите наемници за моята смърт. Не беше много трудно да го накарам да проговори.

— Опитваш се да ме оплетеш в думите си, но няма да успееш. Ще сложа точка на глупавото ти многословие.

Острието на шпагата трепна и Джини изпищя. „Не!“ — Сега тя ридаеше, опитвайки се да направи думите си разбираеми.

— Не… не правете това! Фредерик, недей, той ще те убие! Аз съм го виждала… как уби друг мъж на палубата на един кораб. Мъж, който… който бе мой съпруг. Той държеше сабята, а Стив бе с голи ръце, но независимо от това успя… успя да го убие! — Споменът я накара да захапе свитите си в юмрук пръсти, за да спре надигащото се гадене — същото както някога, на заливаната от вълните палуба с кървавия труп на принц Иван Сарканов в краката й.

Фредерик Мец се поколеба за миг и в този момент, освобождавайки тегнещото помежду им напрежение, гласът на Пиер Дюмон прогърмя сякаш от небето:

— Какво значи всичко това?

— Фредерик, надявам се, че възнамеряваш да прибереш шпагата си, след като вече разбра кой е господинът. Искам да те попитам и защо водиш братовчедка ми толкова късно.

— Фредерик — нетърпеливо рече Джини, докосвайки ръката му, — моля те, всичко е наред. Трябва да ми повярваш… Съжалявам, вината беше моя!

Пиер слезе по стълбите по халат. Лицето му имаше строго изражение и, обръщайки се към Джини, бе лишено от съчувствие.

— Напълно съм съгласен, че трябва да съжаляваш! Ще си поговорим насаме по-късно, нали, братовчедке? Но засега… — той хвърли въпросителен поглед към Фредерик, който започна да отстъпва, промърморвайки някакво извинение.

— Да не забравиш пистолета си? — със задоволство рече Стив. Очите му все още не се обръщаха към Джини. Пиер подаде малкия „Деринджър“ на собственика му.

— Мисля, че утре ще сме в състояние да поговорим по-разумно. Слугите скоро ще се събудят, ако вече не са го сторили, и си мисля — гласът му прозвуча злокобно, — че е време да оставим насаме господин Морган и неговата съпруга, за да поговорят насаме.