Евелин Роджърс
Смелостта да обичаш (9)

Глава 8

Кристъл бе излъгала, че Конър не изглеждаше добре. Ако се изключеше, че беше малко изморен и може би махмурлия, той изглеждаше прекрасно — мрачен, официален, силен и предизвикателен. Искаше й се да върне усмивката на лицето му, да целува устните му, очите му и въпреки че той не пожела тя да се съблече, предпочиташе да го направи. Така щеше да може да го целува и надолу от врата.

Сега обаче трябваше да стои на мястото си, без да отстъпва, да каже каквото имаше да му казва и да изчака присъдата му.

— Кристъл, ти не си моя съпруга, не и в истинския смисъл на думата, и ние двамата прекрасно знаем това.

Той не бе казал нищо неочаквано, но въпреки това думите му я нараниха. Трябваше да издържи. Заради Конър си струваше да изтърпи хиляди такива болки.

— Законът е на друго мнение.

— Какво игра играеш?

Тя хвърли един поглед към револвера на бедрото му. Поне не беше я застрелял. Засега.

— Не играя никаква игра. Дойдох тук с намерението да остана. — „Докато не ме изхвърлиш, което може да се случи всеки миг, ако се съди по изражението ти.“

— Това не е моят дом. Нямам право да ти разрешавам да се нанесеш.

— Сток каза, че това място е толкова твое, колкото и негово.

— Значи вие двамата вече сте говорили. Трябваше да се досетя.

— Теб те нямаше, а той беше тук. Освен това аз не съм му казала нищо, което да не съм казвала и на теб.

— Вече си хвърлила око на имота ми, нали? Дошла си да видиш какво друго можеш да ми отмъкнеш, а?

Тя се намръщи. Конър знаеше как да наранява хората, без да използва оръжието си. Кристъл нямаше друга защита, освен любовта си към него, която все още й беше непонятна.

— Бъркаш ме с някой друг — каза тя. — Аз не притежавам нищо твое.

— Какво е станало? Едгар не иска да ти даде дял?

— Заслужавам всичко, което казваш. Само че няма да си тръгна. Не толкова скоро — тя се обърна и седна на дивана с гръб към него. — Казвам ти истината.

Конър се изсмя презрително и Кристъл за малко щеше да се откаже. Почти. Но тя все още имаше да му казва много неща, болезнени неща, които й бе трудно да изрази с думи.

— Татко не ме иска повече и от теб — каза тя тихо и бавно, с надеждата да го накара да се вслуша в думите й. Не искаше той да мисли за нищо друго, освен за нея. — Той казва, че съм повредена стока — продължи Кристъл. — Трябваше да преспя с теб, ако се наложи, но това беше всичко. Бракът не влизаше в сметките.

Тя почти усещаше дъха му в косата си, въпреки че Конър се намираше на около метър зад нея, и си представяше стиснатите му устни и презрителното му изражение, докато я слушаше. Той обаче не се отдалечи. Кристъл за малко щеше да въздъхне облекчено, ако не й предстоеше да му направи най-ужасното признание.

— Объркал съм нещата, като направих от теб почтена жена, така ли? Добър човек.

— Разбира се, че не е добър. Никога не съм твърдяла противното. Сега аз съм О’Браян, а той мрази всички, които носят това име. Казах ти, че според него майка ми и баща ти са имали връзка. Това не е вярно. Когато научи за смъртта на брат ти, мама ме накара да я закарам на другия бряг, за да изрази съболезнованията си и да занесе малко храна, както я бяха учили във Вирджиния. Двамата с баща ти си говориха за Джеймс и за майка ти и това беше всичко. Дори не са споменавали името ти.

— Ако всичко, което имаш да ми казваш, е подобно на чутото досега, предпочитам да не бъдеш толкова искрена. По-лесно ми беше да преглътна лъжите ти.

— Аз не мисля така.

Настъпи неловко мълчание. Кристъл нямаше нищо против, стига тишината да не траеше дълго.

Но мълчанието се проточи. Кристъл си пое дълбоко дъх.

— Имаш ли нещо против да седнеш някъде, където да те виждам? Имам да ти казвам още неща.

— Вече започваш да ме командваш, а?

Гласът му беше рязък, но въпреки това той взе един стол до камината и го обърна към нея. Конър седна на стола и протегна крака пред себе си. Кристъл си представи мускулите му под плата на панталона. Представи си и някои други части от тялото му. Вече не се срамуваше от това. Конър я бе научил да не се срамува.

Той кръстоса крака в глезените. Все още не беше свалил шпорите си и те дрънчаха леко при всяко негово движение. На Кристъл й се струваше, че нервите й щяха да се скъсат всеки момент.

Конър изглеждаше спокоен, но тя знаеше, че беше също толкова напрегнат, колкото и тя. Странно беше как бе научила толкова много за него, за това, как държеше раменете си, когато беше напрегнат, как очите му се набръчкваха в ъгълчетата, когато се концентрираше върху чутото.

Странно беше и как й се искаше само да го гледа, да поглъща с очи всяка подробност, докато спомените за последните дни, прекарани далеч от него, не избледнеят напълно.

Само че това беше лукс, който не можеше да си позволи, и тя се насили да продължи.

— Родена съм във Вирджиния, но ти вече знаеш това. Баща ми бил работник в плантацията на дядо ми. Единственото нещо, което някога е казвал за семейството си, е, че са били бедни бели боклуци някъде от далечния юг и никога вече не искал да ги види.

Тя изчака Конър да каже нещо язвително, но той си замълча и Кристъл продължи:

— Двамата с мама се влюбили. По онова време той бил очарователен младеж, който работел усилено с намерението да преуспее в живота. Издигнал се до надзирател и когато тя казала на родителите си, че той е мъжът, за когото иска да се омъжи, те не възразили. Била единственото им дете и те обичали да я глезят. Ройс се родил първи, а две години след него съм се родила и аз.

Кристъл затвори очи за момент при спомена за някои моменти от детството си, които предпочиташе да забрави.

— Докато растях, татко се промени. Тогава той вече имаше собствена ферма и работеше усилено, но започна да обвинява мама в… в ужасни неща. Тя загуби две деца и когато роди по-малкия ми брат, здравето й се разклати. Татко твърдеше, че момчето не било от него, както и мъртвородените бебета. Той го кръсти Джъджмънт, като казваше, че последствията от раждането му върху мама са наказание за греха й.

Тя усещаше върху себе си погледа на Конър, сякаш да я приковава за дивана. В него нямаше нито топлина, нито съчувствие. Може би трябваше да му каже колко лоши бяха онези години, но тя се съмняваше, че това щеше да промени погледа му. Нервите й се опънаха още повече. Искаше й се да стане и да започне да крачи из стаята, но в момента самото присъствие в една стая с намръщения й съпруг отнемаше всичките й сили.

Искаше й се също така да му каже колко й е трудно да му разказва за всичко това, но той сигурно вече сам се беше досетил.

Кристъл се втренчи в каменната камина и продължи:

— Положението във Вирджиния се влошаваше и той продаде имота си, като каза, че искал да отдалечи мама от семейството и любовниците й. Той се бе преобърнал с каруца, преследвайки някакъв мъж, за когото си мислел, че спи с мама. Въпреки че успя да се възстанови от повечето наранявания, накуцването му остана. А заедно с него и горчивината. Нея донесе със себе си и в Тексас.

Тя млъкна и затаи дъх.

— И какъв е смисълът да ми разказваш всичко това?

— Преди да заминем, дядо и баба ме извикаха и ме помолиха да се грижа за мама и Джъдж. „Ти си най-силната в семейството — казаха ми те, — затова ти ще трябва да ни заместиш.“ Знаех защо не се бяха обърнали към Ройс. Той беше безотговорен дори тогава. Само че аз бях само на четиринайсет, малко момиче в свят на мъже. Въпреки това им обещах да направя каквото мога. Заради мама Стюарт и татко Стюарт се съгласих да… да направя каквото направих с теб.

— Колко трогателно.

— Ти изобщо не си трогнат. Не те обвинявам. Трябваше да ти разкажа всичко още когато видях как се развиват нещата между нас.

Устните му потрепнаха.

— Престани да ми разправяш небивалици, Кристъл.

— Наричай ги както искаш, но това е самата истина. Сделката ми с татко беше, ако всичко станеше както той искаше, мама и Джъдж щяха да останат да живеят в „Дъсчения лагер“, а Ройс и той щяха да се преместят в „Бушуак“. И през ум не ми беше минало да искам нещо за себе си. Сигурно съм предполагала, че ще мога да живея, където си избера. Татко веднага забеляза този пропуск в споразумението ни. Той каза, че когато се отърва от името О̀Браян, ще мога да живея, в което ранчо си избера. Дотогава обаче не съм добре дошла в земите на Брейдън.

Тя се опита да се разсмее, но опитът й бе неуспешен.

— Той не иска да живея и тук. Всъщност не ме иска никъде. Истината е, че никога не е знаел какво да прави с мен — след това добави по-тихо: — Нито един от мъжете в живота ми не е знаел.

Конър се изправи, без да сваля очи от нея. Погледът му беше студен и суров като каменната камина.

— Опитвам се да свържа всичко това. Предполагам, че искаш развод.

— Не съм казвала подобно нещо — отвърна Кристъл.

Само че той не я слушаше, а само я гледаше и преценяваше нещата по възможно най-лошия начин.

— Можем да го уредим. Ще имаш нужда от причина. Аз вече те изоставих. Дори ще си намеря друга жена и така ще можеш да прибавиш и обвинения в изневяра. Все можем да намерим достатъчно убедителна причина за който и да било съд в този щат.

— Не искам развод, дори ако си намериш друга жена. Ще се наложи ти да подадеш документите — тя повиши предизвикателно глас. — Но не мисля, че ще го направиш. Ти си католик.

— От години не съм ходил на църква.

— И все пак вярата е в теб. Затова се разстрои толкова много, когато научи истината. Бракът е за цял живот. Ти искаше съпруга. Аз бях жената, която избра. След това обаче ти откри, че не ме искаш.

— Исках жена с гордост.

— Както вече казах, това съм аз. Без гордост, без чест. Аз съм твоя съпруга и нямам къде да отида — тя започна да върти халката на пръста си и събра остатъците от силите си, за да каже: — Ще трябва да ме приемеш.

— Да не си бременна?

Откровеността на въпроса я зашемети.

— Аз… не мисля така. През последните няколко дни получих доказателство, че не съм.

Необходима му беше около минута, за да се овладее. След това я погледна с очи, които не обещаваха милост.

— Добра разказвачка си, момиче. Сигурно се дължи на ирландската ти кръв. Единственият проблем е, че си избрала неподходящ момент.

— Аз…

Той я прекъсна.

— Трябваше да ми кажеш всичко това, докато все още те обичах. Един такъв разказ щеше да разкъса сърцето ми и щях да бъда готов да се преборя с дракони, ако ти поискаше това от мен — той се приближи до нея и застана в цял ръст, при което Кристъл се почувства малка, слаба и уплашена. — Само че няма други дракони, освен онези, които сама създаде. Аз вече нямам сърце, госпожо О’Браян, и не ми остана любов.

Всяка сричка беше като удар с чук, но Конър не остана да види ефекта от думите си, а заобиколи дивана и излезе от стаята.

Кристъл се строполи върху възглавниците. Конър я беше отхвърлил окончателно. Беше се опитала да се подготви за това, но не беше успяла. С натежало сърце се заслуша в гневните му стъпки в кухнята. Задната врата се затръшна и след малко тя го чу да се отдалечава с коня си.

За втори път от началото на краткия им брак Конър си бе тръгнал. Тя се зачуди дали той нямаше да бяга от нея винаги, когато я видеше.

Кристъл премигна, за да пропъди сълзите си. Беше се провалила, но само засега. Все още не беше приключила с него, нито пък той с нея.

Тя успя да намери сили и да се изправи. Тъкмо бе започнала да си слага ръкавиците, когато Сток Прайс се появи на вратата.

— Той ще се върне — каза Сток.

— Не мисля така. Не и докато съм тук.

— Познавам го много по-добре от теб. Ще се върне, може би не веднага, но мога да се обзаложа на една седмица готвене, че ще се прибере до утре вечер. Просто има нужда да обмисли нещата. Чух разговора ви. Не се извинявам за това.

— Радвам се, че си чул. Вече нямам никакви тайни. Сигурно и ти ме мразиш.

— Не е моя работа да те съдя. Една седмица готвене. Обзалагаме ли се?

Тя почти се усмихна.

— Конър обича хазарта.

— Това го е заел от мен. Ти си голям залог, най-големият, който някога е решил да приеме, но той не е човек, който би се отказал само защото шансовете му са малки. Мисля, че и той ще погледне така на нещата.

— Това не е много романтично.

— Ако си търсила романтика, определено си объркала нещата. Не че те съдя, няма такова нещо. Просто казвам очевидното.

— Аз търся живот, господин Прайс. И единственият живот за мен е този със съпруга ми.

— Радвам се, че никога не си намерих жена. Всички вие сте толкова упорити.

— Ще го приема като комплимент. Това означава, че сме силни.

Кристъл си помисли, че забеляза искрица на възхищение в погледа му, но не можеше да бъде сигурна. Възхищението беше нещо, което не беше очаквала някой да изпитва към нея.

— Е, какво става с облога? — попита Сток. — Тръгваш ли си, или ще останеш известно време?

Кристъл отиде до предния прозорец и се загледа към дърветата навън.

— Чудя се какво ли би било, ако остана. Аз, разбира се, искам да остана с цялото си сърце. Точно затова дойдох, защото се надявах противно на здравия разум, че моята упоритост ще надвие неговата.

Тя се обърна към Сток.

— Аз не съм жената, за която ме смяташе Конър, нито толкова добра, нито толкова лоша. Въпросът е дали все още съм жената, която той иска.

— Питаш не, когото трябва. Оставаш ли, или си тръгваш?

— Знаеш, че ще остана. Проблемът е, че не знам да готвя.

— Тогава да отидем в кухнята. Възнамерявам да спечеля този облог, а не ми е приятно да ям помия.

 

Конър се върна малко след залез; беше гладен, намусен, изморен и цялото тяло го болеше. Денят се беше оказал твърде дълъг — първо махмурлукът, след това банкерът и адвокатът, градът, в който никой не го желаеше, и съпругата, която пък той не искаше.

Можеше да се справи с всичко, освен със съпругата. Добре, че тя си бе тръгнала.

Тогава обаче той забеляза Светкавица в задната ясла в обора, точно зад старата кобила на Сток.

В къщата също го чакаха проблеми. Ама че жена. Дяволски кураж трябваше да има, щом като беше останала след всичко, което й беше наговорил. Той бе казал истината, освен може би за това, че не искаше тя да се съблече.

Погрижи се за коня си, изми се на брега на потока и тръгна към кухнята. Сток седеше в люлеещ се стол на задната веранда. Хрътките се бяха излегнали до него с блестящи в мрака очи и заудряха опашките си в пода за поздрав.

— Отначало не те видях — каза Конър. — Какво правиш тук на тъмно?

— Седя си тук всяка вечер, което сигурно щеше да ти бъде известно, ако не се напиваше до козирката всяка вечер.

— Не започвай точно сега. Имах лош ден.

— Ще става още по-зле.

— Знам, че тя е тук. Видях коня й в обора.

— Това е само една част от всичко. Има и по-лошо.

— Чакай да видим. Какво може да бъде по-лошо от това. А, сетих се. Едгар Брейдън също е тук.

— Не. Тя е сама — той се поколеба.

Конър се приготви да чуе лошата новина.

— Тази вечер тя приготви храната — осведоми го Сток.

— На това ли се дължи миризмата, която надушвам?

— Като на опърлена кучешка козина. Да, точно това е. Добре дошъл у дома.

Конър прокара ръка през влажната си коса. Щеше да бъде страхливец, ако избягаше от една жена. Той закачи шапката си на гвоздея и влезе в къщата. В кухнята нямаше никого. Планина от мръсни тенджери и чинии се издигаше до мивката. В задната част на печката се виждаше покрита с кърпа чиния, за която той предположи, че е източникът на неприятната миризма.

Кристъл влезе през вратата, която водеше към дневната. Тя беше сресала косата си и беше облякла синята рокля, която й бе подарила госпожа Трухарт в Сан Антонио. Слагаше си престилка в движение и гледаше към земята, но когато внезапно спря и бавно вдигна поглед, Конър осъзна, че тя бе усетила присъствието му.

Един фенер, окачен на кука до умивалника, хвърляше златиста светлина върху лицето й и той успя да я огледа добре: косата и тъмните й очи. Гледката накара Конър да затаи дъх и сърцето му пропусна няколко удара. Може би наистина трябваше да избяга.

Той я изруга мислено, защото не можеше да си позволи да й покаже, че му въздействаше по такъв начин.

Освен това отказваше да се заглежда в гърдите й, независимо колко плътно прилепваше роклята по очертанията на тялото й.

— Вечерята ти е готова — тя мина край него, като го заобиколи отдалеч, и остави чинията на масата, след това отиде до мивката. — Ако присъствието ми не те притеснява, смятам да измия съдовете.

— Разбира се, че ме притеснява. Защо остана?

Тя се обърна към мивката.

— Със Сток се обзаложихме дали ще се върнеш тук тази вечер, ако все още не съм си тръгнала.

— Аз пък очаквах отново да започнеш да ми говориш за чувствата си.

Тя започна да търка една чиния.

— И това също го има.

— Е, аз се върнах. Загуби или спечели?

— Загубих. Той каза, че ще се върнеш, аз казах, че няма.

— Всъщност си спечелила. Не знаех, че си тук, докато не забелязах неприятност в обора.

— И си разбрал, че ще има проблеми в къщата, нали?

— Такава мисъл наистина ми мина през ума.

— Имам още лоши новини за теб. Не само че оставам, но и занапред аз ще готвя. В продължение на цяла седмица. Такива бяха условията на облога.

Конър вдигна кърпата, с която беше покрита чинията му. Не можеше да се различи какво точно бе представлявала храната, преди да бъде сготвена.

— Какво е това?

— Телешко с боб. Направих и бисквити, но ги дадох на кучетата.

— Изядоха ли ги?

— Опитаха се — тя започна да мие друга чиния.

— Нищо чудно, че си почиват на верандата.

Той взе едно твърдо като камък бобено зърно и започна да го мачка между палеца и показалеца си.

— Разбрах какво си намислила. Искаш да си счупя зъбите, за да не мога да те хапя.

Тя се обърна към него и избърса ръце в престилката си. Погледът й срещна неговия.

— Можеш да ме хапеш, когато и където поискаш, Конър.

Той се опита да не реагира, но беше просто обикновен човек и не му се удаде. Ако станеше, тя щеше да разбере колко силно му въздействаше. Той не я обичаше, но я желаеше. Дяволите да вземат слабостта му, желаеше я също толкова, колкото и преди.

Необходимо му бе да мобилизира всичките си сили, за да се въздържи да не скочи през масата и да я обладае на пода в кухнята.

— Ще се въздържа — каза той, но гласът му прозвуча неестествено дори за самия него. — И по отношение на теб, и за боба.

Кристъл му обърна отново гръб и се зае отново с чиниите, но не преди той да бе успял да забележи влагата в очите й. Е, можеше да плаче колкото си иска. Беше способен да понесе това. Бе преживял много по-лоши неща от сълзите на една жена.

Кристъл стоеше с гръб към него и Конър виждаше как се тресат раменете й. Почувства се като мръсник, макар да знаеше, че не той бе този, който бе сбъркал.

Отблъсна стола си назад, стана и затръшна задната врата след себе си, като хвърляше дрехите си по пътя, знаейки, че Сток, а сигурно и Кристъл го наблюдават. Е, тя можеше да види голия му задник, ако толкова много искаше. По-скоро адът щеше да замръзне, отколкото той да я види гола.

Конър се хвърли в потока. Водата беше по-студена, отколкото бе очаквал. Добре. Той имаше нужда от охлаждане. В кухнята беше твърде горещо.

Продължи да плува, докато кожата му не се набръчка; докато Сток не тръгна да си легне в обора; докато светлините в къщата не угаснаха.

Къде трябваше да спи? Сигурен беше, че леглото му вече е заето, а той нямаше намерение да продължава това, което беше започнал в хотела.

Конър остави въздухът да го изсуши, за да се увери, че му е достатъчно студено. Студът беше като убежище. Той сграбчи дрехите си и влезе в къщата. Лунната светлина нахлуваше през прозореца на дневната. Щеше да спи на дивана, а утре щяха да измислят нещо друго. Само че Кристъл го беше изпреварила и спеше на дивана, увита като пашкул в завивките. Косата й беше разпиляна навсякъде. Трябваше да прояви малко приличие и да я прибере в плитка, преди да си легне.

Леглото беше оправено и тя му беше оставила чифт чисто бельо. Конър захвърли бельото на пода. Проклет щеше да бъде, ако се оставеше една жена да му казва как да спи.

Дълго време се обръщаше неспокойно от една страна на друга. Всеки път, когато почти заспиваше, я чуваше да се размърдва и това прогонваше съня. Против волята си, против здравия разум, той започна да се пита дали и тя спеше гола като него. Понякога решаваше, че е гола, понякога — че не е. Въпросът не излизаше от ума му. Дали тя имаше смелостта да заеме дневната и да показва така тялото си?

Разбира се, че я имаше.

Тя не можеше да остане тук и той трябваше да й каже това незабавно.

Конър се уви в едно одеяло и влезе в дневната. Хвърли един дънер върху жаравата в камината и когато се обърна, видя, че Кристъл е седнала на дивана и го гледа. Лунната светлина и отблясъците на огъня хвърляха сенки по лицето и разрошената й коса. Завивките паднаха встрани. Тя беше облякла най-скромната нощница, която той бе виждал някога, с висока яка и дълги ръкави.

— Не ти ли е горещо така? — той не бе искал да каже точно това.

— Ще я съблека.

Искаше му се да възрази, но думите не излизаха от устата му. Затъкна одеялото около кръста си и миг по-късно се озова до дивана.

— Така няма да се получи — каза той.

— Ти си имаш легло. На мен ми е добре и тук.

— Не се тревожех за това, дали на теб ти е удобно или не. Виж, Кристъл, не знам защо си тук…

— Аз съм твоя съпруга. И те обичам.

— Бих казал, че си тук, защото те измъчва съвестта, или защото няма къде другаде да отидеш.

Една сълза се закачи за миглите й.

— Недей да плачеш. Независимо какво чувстваш, любов или вина, за мен то не е нищо повече от едно бреме.

Конър вярваше във всяка една изречена дума, но тогава сълзата й се търкулна по бузата й. Тази мека, бледа буза. Нещо в него сякаш избухна. Кристъл понечи да каже нещо, но той не й даде възможност, сграбчи я за раменете и я изправи на крака. След това се втренчи във влажните й, разтворени устни.

Да я докосва, беше грешка. Бе възнамерявал да я разтърси и да я наругае. Вместо това я притисна силно до себе си и впи устни в нейните.