Евелин Роджърс
Смелостта да обичаш (10)

Глава 9

Кристъл се отпусна в прегръдките на Конър удивена, потресена, радостна и изпълнена с надежда, каквато нямаше право да чувства. Разговорите с него не бяха успели да докажат любовта й. Ако се постараеше, може би щеше да успее да го убеди с целувки.

Тя се наслаждаваше на устните му върху своите, докато той не заби пръсти в раменете й, в ръцете й, в гърба й. Конър не я целуваше, а я наказваше. Кристъл обаче приемаше с радост всяко негово действие, независимо от целта му, като се молеше с цялото си сърце яростта, която кипеше в него, да се превърне в топлина.

Езикът му си проправи път в устата й. Тя опря длани върху голите му гърди. Кожата му беше гореща и стегната. Искаше й се да плъзне ръце по тялото му, да посети местата, които едва бе започнала да опознава, да му доставя удоволствие, докато той не я приеме за своя съпруга.

След това тя забрави за всичко, освен за езика му, който се оплиташе в нейния, и за ръцете му, които се плъзгаха по гърба й. Всеки допир беше по-груб, отколкото тя помнеше отпреди. Това не беше онзи Конър, когото познаваше, но беше онзи Конър, когото тя бе създала — мъжа, когото обичаше.

Той я помете като гръмотевична лятна буря и Кристъл усети как в нея се надига желание, което й пречеше да мисли за друго, освен за местата, на които я докосваше Конър, и за местата, които тя докосваше по него. Кристъл галеше гърдите му, като вплиташе пръсти в космите по тях.

Одеялото се свлече от кръста му. Той я дръпна на пода и двамата легнаха върху топлия плат, преплели ръце и крака, без да прекъсват целувката си. Той покри лицето и врата й с целувки, като едновременно изсмукваше живота от нея и й вдъхваше нов.

Твърди ръце намериха гърдите й и дори през плата на нощницата тя разбра, че той усети щръкналите им връхчета. Конър я галеше и стискаше по-болезнено от всякога, но Кристъл нямаше да го спре дори ако можеше. Самотата я нараняваше много повече от всяка физическа болка.

Тя усети как сълзи напират в очите й, и се опита да ги преглътне. Беше готова да даде живота си за малко нежност, но тази вечер не беше моментът, в който двамата щяха да възстановят брака си.

Каквато си беше глупачка, тя се остави звуците и миризмите да я подлудят колкото него. Конър почти не й позволяваше да го докосва, толкова се беше вглъбил в онова, което вършеше, но тя все пак успя да погали стегнатите очертания на мускулите на ръцете му, контурите на гърдите му, тесния му кръст.

Свенливост и срам й бяха попречили да прояви смелост през първата им брачна нощ, но сега тя се беше освободила от тях и някак успя да прокара ръката си по кръста му, по плоския му корем, през гъстите косми и най-накрая да стигне до члена му. Когато пръстите й се увиха около твърдата му дължина, той изстена и дръпна рязко края на нощницата й, а ръката му се плъзна нагоре по бедрото й.

Първата мисъл, която мина през ума на Кристъл, бе съжаление, че носеше бельо, а втората — че това щеше да бъде преграда за Конър. Тя разтвори крака. Той целуна гърдите й и плъзна ръка между краката, след което палецът му започна да си играе с набъбналата й женственост. Влагата започна да прониква през плата. Кристъл изви бедра нагоре и Конър изръмжа нетърпеливо.

— Разкъсай ги, Конър. Бързо.

Тя усети пръстите му да хващат плата, след което той се спря. Кристъл го подкани, като повдигна още повече бедрата си, но единственият отговор, който получи, беше ръмжене, изразяващо повече отвращение, отколкото желание и той се отдръпна от нея, оставяйки я изпълнена със страх, какъвто никога не беше изпитвала.

Всяко вдишване й причиняваше болка. Кристъл се чувстваше като пълна глупачка и по-самотна от всякога. Най-лошото беше, че все още усещаше тръпката между краката си, а сърцето й беше сковано от студ. Необходимо й беше известно време, преди да разбере какво ставаше. Твърде много неща се бяха случили изведнъж — внезапната му поява в дневната, грубите думи, целувката и всичко след това. Той бе копнял по нея също толкова, колкото и тя по него, но я беше отблъснал, сякаш беше парче вмирисано месо.

Конър седеше с гръб към нея и гледаше втренчено огъня. Лунната светлина хвърляше призрачни отблясъци върху главата и раменете му. За първи път от началото на кратката им връзка й се удаваше да види всяка част от гърба му. Гледката беше интимна като всичко у него, но също така й показваше, че е била отхвърлена. Той беше гол, но тя бе тази, която трепереше и която взе одеялото, за да се защити от студа.

Мълчанието му беше ужасяващо: желанието му към нея беше проклятие, което трябваше да превъзмогне. Сълзите й напираха, но Кристъл не искаше да се разплаче. Той бе казал, че иска жена с гордост. Сега това беше единственото, което тя можеше да му предложи, въпреки че всяка проява на гордост щеше да бъде измамна и лъжлива.

Тя успя да отвори уста.

— Знаел си, че ще се случи нещо такова.

Той не отговори веднага.

— Такава възможност винаги съществува, когато сме заедно. Знаех го също толкова добре колкото и ти. Това, което не знаех, бе, че ще успея да се опомня навреме.

— Е, ти успя. Поздравления. Ти си много по-силен от мен.

Той я погледна през рамо; очите му бяха мрачни и бездънни като небе без звезди. Кристъл се чувстваше глупаво да седи гола на пода, толкова близо до него и същевременно толкова далеч. Двамата бяха като деца, които си играят пред камината, но детството отдавна бе отминало за тях и онова, което правеха, нямаше нищо общо с игра.

Конър се обърна още малко към нея и лицето му се скри в сянка. Ако Кристъл пожелаеше, можеше да види по-голямата част от голото му тяло. Тя, разбира се, искаше да гледа всеки сантиметър от него, но сега това щеше да бъде по-скоро наказание, отколкото удоволствие и тя не отмести поглед от врата му.

— Разбирам — каза той. — Искала си да приемеш семето ми и да ми родиш дете. Това щеше да ни свърже със сигурност, въпреки че за мен си остава загадка, защо толкова много го искаш.

Той говореше така, сякаш такова желание беше лошо и неестествено, а не прекрасно. Нараняваше я по-силно, отколкото можеше да си представи. Освен това я ядосваше. Беше отишъл твърде далеч.

Гордостта й се надигна по-лесно, отколкото бе предполагала. Тя отметна косата от лицето си и остави одеялото да падне от раменете й.

— Браво на теб, Конър. Най-после успя да разгадаеш намеренията ми. Едно дете щеше да те задължи повече, отколкото която и да било клетва. Затова се облякох толкова предизвикателно и лежах в очакване да дойдеш при мен.

— Твърде си изтънчена, за да направиш нещо толкова очевидно.

— Че кога съм била изтънчена. Когато те хванах с ласото на пътя ли? Или когато се появих тук днес и ти заявих, че съм твоя съпруга и ти не можеш да направиш нищо, за да промениш това.

Кристъл забеляза по погледа му, че беше успяла да го нарани. Думите й бяха улучили целта. За миг й се прииска да можеше да ги върне обратно, както бе готова да върне обратно голяма част от онова, което се бе случило между тях по време на кратката им, но бурна връзка.

— Разбрах какво искаше да ми кажеш. Няма нито един Брейдън, който да притежава дори далечно подобие на изтънченост.

— Аз вече съм О’Браян.

Той погледна към ръката й. Кристъл осъзна, че беше започнала да върти халката на пръста си, но това не я накара да спре. Пръстенът и името му бяха факт, който не можеше да бъде заличен.

Когато погледът му срещна нейния, тя разчете милите му, сякаш ги беше изрекъл на глас. Разводът можеше да се окаже най-доброто решение за двама им, независимо дали беше правилно. Кристъл усети как в нея се надига паника.

— Тази вечер бях груб с теб. Извинявам се за това.

— Не си ме наранил, поне не по начина, който имаш предвид.

Той не показа признаци на облекчение.

— Повече няма да те докосна и няма значение, че имам законното право на това.

— Смяташ ли, че ще ти бъде лесно да стоиш далеч от мен?

— Много малко неща, които стават между нас, са лесни.

Конър говореше почти с тъга. Тя усети как пропастта между тях се разширява, въпреки че ги делеше не повече от метър.

— Преведох ти пари по сметка в банката — продължи той. — Можеш да ги използваш, за да си намериш къде да живееш.

Той изглеждаше спокоен, делови и разумен, съвсем различен от онзи Конър, който беше започнал да я ухажва още в мига, в който се бяха запознали. Съвсем различен и от онзи Конър, който бе дошъл при нея тази нощ не защото така искаше, а защото не можеше да направи нищо друго.

Той бе успял някак да се овладее и сега тя трябваше да направи същото.

— И къде може да е това място.

— Нямам представа.

— Моля те. Поне опитай.

— Кристъл…

— Да не би да искаш да кажеш, че не съм твоя грижа. Че това си е мой проблем, а не твой.

Той изсумтя нещо неразбираемо.

— Вземи дилижанса за Сан Антонио. Пансионът там ще свърши работа за известно време. Или пък хотел „Менгер“, ако искаш да се върнеш там.

— Винаги мога да се посъветвам с госпожа Трухарт с какво да си запълня времето. Това ли имаше предвид?

Той отвърна с поредното изсумтяване. Ако не друго, то поне беше успяла да пропъди спокойствието му.

— Не ти искам парите — заяви Кристъл.

— Сумата не е малка.

— Няма значение. Не искам това.

— А какво искаш?

— Съпруга си.

— Ти търсиш секс, Кристъл.

— Може би… е, добре, разбира се, че е така. Това е част от всичко останало. Но аз не съм единствената.

Отговорът й сякаш го вбеси.

— И аз харесвам сладкото, но то не е нещо, без което да не мога да живея.

Той прокара ръка през косата си.

— Препоръчвам ти да вземеш парите. Не искам хората да говорят, че съм забравил за задълженията си.

— Откога се интересуваш какво казват хората? Ти си онзи О’Браян, който се е обявил против войната, когато всички останали са били на противното мнение.

— Все още нося отговорност пред себе си.

— И, разбира се, си мъж с чест. За разлика от съпругата ти.

Тя стана и пусна одеялото до него. Искаше й се да се хвърли в прегръдките му и да довърши онова, което бяха започнали. Той беше прав. Тя искаше секс. Само че го искаше единствено от него.

Кристъл се насили да се усмихне.

— Оставам до края на седмицата. Трябва да изпълня условието на облога. Няма обаче да се докосна до парите ти. Независимо дали го вярваш или не, аз все още отговарям пред себе си.

Тя тръгна към кухнята и почти се спъна в края на нощницата си.

— Не ми казвай, че смяташ да приготвиш закуската — подхвърли Конър.

Тя се спря на вратата.

— Говориш, сякаш те е страх.

— Направо съм ужасен. Пък и си мислех за кучетата.

— Не се тревожи. Сток ще ми помогне за бисквитите, но дотогава остава много време. Отивам да поседя малко на верандата, за да се успокоя. Ти може и да нямаш намерение да ме докоснеш повече, но аз не съм толкова силна. Увий се в това одеяло.

 

Кристъл изпълни заплахата си и остана до края на седмицата, като се мотаеше из кухнята, когато не хранеше пилетата или не си играеше с кучетата, които отдавна й бяха простили за твърдите бисквити.

Тя чистеше дневната, кухнята, задната веранда и дори переше. Конър бе настоял тя да стои далеч от спалнята, където й беше позволено само да прибере дрехите си. Кристъл не бе възразила. Работата запълваше цялото й време. Това беше един от малкото им кратки разговори.

След няколко съвета, дадени й от Сток, тя вече приготвяше достатъчно добра за ядене храна, но Конър бе загубил апетит може би защото на Кристъл й липсваше достатъчно приличие, за да излезе от кухнята, когато той влезеше да се нахрани.

Всъщност на него му беше много по-лесно да преглътне храната, отколкото гледката, която представляваше Кристъл в рокля и престилка, с прибрана на плитка коса, сякаш притеснена, че се намираше край кухненската печка, а не на кон, но с решителен блясък в очите.

Някога той би казал, че тя изглеждаше очарователно, но оттогава беше изминала цяла вечност.

През следобедите Кристъл обличаше дрехите си за езда и изчезваше за около два часа. Тя никога не казваше къде ходи, а и Конър не я питаше, но винаги се връщаше навреме за вечерната си атака в кухнята.

Най-лошата част от деня идваше след края на вечерята, когато дрънченето в кухнята преставаше. Тогава Кристъл отиваше до потока, за да се изкъпе и да се приготви за лягане. Конър си намираше някаква работа в къщата, а Сток обикновено отиваше да се поразходи.

Конър никога не можеше да си намери достатъчно работа, че да не си представи какво ставаше край потока.

На всичкото отгоре не можеше и да спи. Една нощ той се опита да се премести да спи в обора, но Сток го изхвърли, като му каза, че хъркал прекалено силно и плашел добитъка. Конър знаеше, че това беше лъжа. Дяволите да я вземат Кристъл, тя беше успяла да влезе под кожата на стария ерген вероятно защото се вслушваше във всяка негова дума.

Затова Конър спеше в къщата или поне се опитваше да спи. Той винаги затваряше вратата на спалнята. Чувстваше се като подплашена девица в очакване някой да я нападне. Понякога се чудеше как можеше да бъде прав и същевременно да чувства, че греши.

През деня той си намираше работа далеч от къщата, помагаше на Сток да поправи оградите, подкарваше добитъка или отиваше на лов. Освен това често плуваше в студените води на потока, понякога рано сутрин, а след това късно, когато Кристъл си лягаше. Най-важното от всичко бе, че той повече не я докосна нито веднъж.

— Откакто се върна от Ню Йорк, си станал голям почитател на чистотата — подхвърли Сток една вечер, докато седяха на задната веранда. Бяха само двамата и кучетата. Кристъл вече бе влязла в къщата. Тази вечер тя си беше измила косата и Конър знаеше, че сега се сушеше пред огъня.

Сток се изкашля.

— Слушаш ли ме?

— Слушам те. Плувам прекалено често. Ти толкова се оплакваше от миризмата ми, че направо ме уплаши.

— Освен това си отказал пиенето.

— Никога не съм си падал много по уискито. Освен това предпочитам умът ми да е бистър.

— Така ли — Сток прати струйка тютюнев сок в тъмнината. — Понякога е трудно. Това, върху което трябва да поработиш, Конър, е умереността.

— Този съвет идва твърде късно.

За негова изненада, Сток не отвърна нищо. Конър му беше благодарен за това. Напоследък той бе започнал да оценява тишината край стария си приятел.

Два дни по-късно седмицата на Кристъл изтече. Конър се опитваше да не мисли твърде много за това. Няколко пъти само бе възкликнал в присъствието на Кристъл, че не е вярвал, че облогът ще бъде спазен.

На закуска през последния ден Кристъл се появи облечена в дрехи за езда за първи път, откакто живееше тук. Гледката го накара да почувства необяснимо безпокойство. Тя го наблюдаваше, докато той вървеше към мястото си на масата и сядаше.

Чинията с храната вече го чакаше. Конър започна да човърка телешкото с вилицата си, но не сваляше очи от Кристъл. Тя стоеше до мивката с лице срещу него и наблюдаваше ръката му, която държеше вилицата.

Веднъж, когато бяха яздили заедно, преди да настъпи разривът между тях, тя му бе казала, че харесва ръцете му, въпреки че бяха груби и мазолести. Харесвал й начинът, по който ги използвал, поне така му бе казала тогава, но го бе погледнала по начин, който бе изразявал нещо съвсем друго.

Сега погледът й му казваше същото както тогава.

Конър опита парче телешко, но то заседна в гърлото му и му се наложи да отпие глътка кафе.

— Виждам, че си се облякла за тръгване — каза той.

— Само едно парче ли ще изядеш?

— Още не съм решил. Не ми отговори на въпроса.

— Не разбрах, че си ме попитал нещо.

— Е, питах те.

— Аз също те попитах нещо. Изглеждаш изтощен, Конър. Трябва да се нахраниш. Аз не готвя толкова лошо.

Имаше и други неща в нея, които не бяха толкова лоши, но той си ги беше забранил. Конър понечи да й го каже, но реши, че трябва да задържи тази мисъл за себе си.

— Не, ти не готвиш толкова лошо. Кучетата вече не отказват храната.

Тя стисна устни.

— Благодаря ти за комплимента.

Кристъл се обърна към мивката и мръсните чинии, които я чакаха. Готварските й умения се бяха подобрили, но тя все още не се беше научила как да сготви и най-простото ястие, без да изцапа всички съдове в кухнята.

Ако между тях всичко беше наред, той сигурно щеше да я подкача за това, а понякога дори щеше да й помага. Само че между тях нищо не беше наред и не можеше да бъде. Вероятно никога не бе било. Конър бе копнял за съпруга и бе мислил, че…

По дяволите, нямаше никакъв смисъл да мисли отново за това. Беше го правил поне хиляда пъти. Ако я задържеше, тя само щеше да му напомня за онова, което бе имал възможност да притежава, и за това, какво бяха изгубили.

Докато миеше съдовете, Кристъл вдигаше много шум. Конър се опита да се концентрира върху храната си и да забрави за меките кожени дрехи, които подчертаваха формите на тялото й. Когато Кристъл се раздвижеше, той имаше чувството, че гледаше плътта й.

— Върви си, Кристъл. Няма да се получи.

Тя се вцепени. Той можеше само да гледа тила й и да потиска желанието си да я прегърне и да й каже колко много съжалява, че от брака им не беше излязло нищо; ако обаче я прегърнеше, едва ли щеше да бъде способен да каже нещо.

Дори да седи неподвижно на стола, си беше истинско мъчение за Конър. Той стана, като държеше чинията си в ръка и тръгна към задната врата.

— Къде си тръгнал с това?

Тя се бе обърнала с лице към него и го гледаше с ясните си кафяви очи. Не му се случваше често да я гледа толкова открито в очите и той отново забеляза колко беше красива. Както и че едва се сдържаше да не се разплаче.

Конър имаше чувството, че се пече на бавен огън. Той изруга мислено слабостта си.

— Отивам да нахраня кучетата, а след това имам малко работа — той се обърна с намерението да излезе.

Тихият й вик го изненада и той се обърна рязко към нея.

— Не си единственият.

Тя се впусна бързо към него и изби чинията от ръката му. Месо и бисквити се разлетяха във въздуха.

— Забрави за проклетите кучета.

За първи път я чуваше да ругае. Кристъл сложи ръце на кръста си и се втренчи ядосано в него.

— Не мога да понасям тази учтивост, тих глас и заобикаляне отдалеч, а същевременно да те желая толкова много, че да се чувствам празна отвътре.

— Кристъл…

— Освен това ми омръзна да се чудя къде ходиш по цял ден, да те чувам как плуваш в потока и да ми се иска да се съблека гола и да дойда при теб. И това няма нищо общо с правенето на деца, копеле мръсно, и не смей да ми казваш, че има.

Последните й думи бяха подсилени с удар в гърдите му.

— Не мога — каза бързо той, — ти не ми даваш възможност да си отворя устата.

Тя беше прекрасна, когато беше ядосана, и много по-опасна от всякога — като дива кобила, която трябва да бъде опитомена. Или може би не да бъде опитомена, а да си намери жребец също толкова див колкото нея.

Той усети как дивото се надига в него, но успя да се овладее.

— За бога, аз опитах да се променя, да готвя и да чистя като порядъчна съпруга, въпреки че задълженията ми не ми доставят голямо удоволствие. Искаш ли да знаеш какво правя всеки следобед. Искаш ли?

Той отвори уста да отговори, но не успя.

— Яздя, за да не полудея. Напоследък започнах да се виждам с Джъдж, за да се уверя, че мама е добре, и да му кажа, че съм добре. Чувствам се, сякаш се опитвам да живея два различни живота: този тук и онзи, с който бях свикнала, само че не се справям много добре. Най-вече защото не получавам никаква помощ.

— Съжалявам, Кристъл. Наистина съжалявам. Ако ти е толкова трудно, знаеш какво трябва да направиш.

— И какво трябва да направя? Да скоча в потока и да чакам да дойдеш при мен ли? И двамата знаем, че онова, което искаш от мен, е да се махна оттук и повече да не те притеснявам.

Той очакваше, че тя ще се разплаче, но Кристъл, изглежда, беше твърде разгневена. Бузите й бяха зачервени, главата й беше вдигната високо, а устните й бяха толкова наблизо, че Конър трябваше само леко да наведе глава, за да ги вкуси.

— Може би в крайна сметка съм решила, че не те искам, не такъв — тя стисна юмруци и ги допря до бузите си. — Това, което наистина ми се иска, е да те ударя. Толкова много го искам, че направо ме сърбят ръцете.

— Тогава го направи.

— Никога не съм вдигала ръка срещу друг човек.

— Аз съм го правил. Не е толкова зле.

Конър знаеше, че тя помнеше сбиването му с мъжа, който я бе купил срещу мулето си. Конър я разтърси, не много силно, но достатъчно, за да привлече вниманието и.

— Удари ме. Защити се.

Тя го направи Конър очакваше плесница или някаква атака по женски, но Кристъл стовари юмрук в челюстта му, след което извика, отскочи назад и разтърси ръката си.

Той потърка лицето си. Кристъл беше по-силна, отколкото изглеждаше, но това едва ли трябваше да го изненадва. Двамата се погледнаха. Кристъл дишаше учестено и лицето й бе зачервено, а няколко кичура от косата й падаха върху бузите. Конър изпита желание, което го изгаряше. Той я сграбчи, без да мисли, и я целуна — само веднъж, но дълго. След това я отблъсна. Тя трябваше да разбере, че така се беше сбогувал с нея.

Устните й бяха влажни и вече започваха да се подуват. Тя стоеше и го гледаше втренчено, отпуснала ръце до тялото си. Конър изпита тревога и копнеж, който не можеше да бъде задоволен. Той излезе, преди да направи хиляди неща, които би искал. Кучетата изджавкаха и избягаха да се скрият, когато той мина гневно през вратата.

Конър сграбчи шапката си от гвоздея, нахлупи я и се отдалечи на десетина метра от къщата, преди да спре. Какво беше направил, за да заслужи такива мъчения? А, да, беше се влюбил от пръв поглед.

Можеше да отиде някъде сред дърветата и да си даде облекчението, от което се нуждаеше, но пулсиращата му твърдост беше наказание, от което не беше готов да се отърве. Имаше нужда от наказание за това, че я желаеше. Трябваше да я забрави. И щеше да го направи.

Нямаше да я вижда и с времето щеше да престане да мисли за нея. Това обаче не означаваше, че му се искаше да се мотае наоколо и да я гледа как си тръгва. Вместо това той потърси друга болка и направи нещо, което бе отлагал досега, а трябваше да свърши. През тази неспокойна нощ бе обмислял как ще прекара следващия ден. Сега вече знаеше. Щеше да отиде на гроба на баща си.