Евелин Роджърс
Смелостта да обичаш (5)

Глава 4

Кристъл извика тихо и обърна гръб на Конър.

Тя усещаше топлия му дъх върху врата си. Той вдигна тежката плитка, която се спускаше по гърба й, и целуна горещата й кожа.

Кристъл потръпна и се вкопчи в седлото на коня си за опора.

— Кристъл, кажи ми, че не чувстваш нищо между нас.

— Недей!

— Какво да не правя? — той целуна отново врата й. — Това ли имаше предвид?

Тя успя да поклати глава.

— Имах предвид шегата ти за това, че трябва да се оженим.

— Добре — каза Конър и я целуна отново. — Само че аз не се шегувах, Кристъл. Наистина мислех онова, което казах.

Умът и сърцето й я молеха да се облегне на него, за да получи опора. Не беше достатъчно силна. Баща й би трябвало да го знае.

— Върви си, моля те — прошепна тя. — Върви си. Моля те.

Конър сложи ръце върху раменете й.

— Не и преди да те чуя да казваш, че не означавам нищо за теб.

Тук тя трябваше да го излъже, трябваше да отрече разтуптяното си сърце и това, че присъствието му я караше да затаява дъх и да мисли само за него.

„Излъжи. Така е почтено.“

Само че тя не можеше да направи това.

Жребецът й вдигна глава и се отмести встрани, сякаш не искаше да има нищо общо с Кристъл. Конър продължи да стои наблизо, като галеше раменете й леко, но настоятелно.

— Ти означаваш нещо за мен — прошепна Кристъл и се облегна назад в него. След това скръсти ръце върху гърдите си и сложи длани върху ръцете му.

— Тогава ще кажа на сърцето си да започне да бие отново — каза Конър с онзи провокиращ тон, който толкова бързо й бе станал скъп.

— Кажи на моето да не бие толкова силно — каза тя.

Конър я обърна с лице към себе си и известно време остана загледан в нея. Кристъл го гледаше като омагьосана. Дори ако около глезена й се увиеше гърмяща змия, тя нямаше да се помръдне от мястото си.

— Ела с мен в дома ми — каза той. — Или в онова, което някога беше мой дом. Нямаше ме цели десет години и ми се иска да бъдеш до мен, когато отново се видя с баща си.

— Искаш твърде много.

— Не се тревожи. О’Браян не сме толкова лоши хора.

Внезапно Кристъл си спомни всичко, което бе слушала от баща си за Конър и семейството му, а заедно със спомена се върнаха и заплахите му и злобата, с която беше ударил най-малкия си син.

Дори мама я беше помолила да се подчини на Едгар, въпреки че не бе могла да разбере жестокостта на изискванията му.

— Не се тревожа за твоето семейство — каза Кристъл. — Тревожа се за моето.

Тя се отдръпна и отиде встрани от пътя, като си мислеше, че краката й ще се подкосят всеки момент. Думите й се изсипаха като порой, лъжа след лъжа, за това, как била тръгнала да търси Ройс, когато Конър се появил толкова неочаквано, затова, че знаела, че брат й ще тръгне да я търси, когато изтрезнее, за това, колко важно е да бъде в града, когато той се появи, и колко задължена се чувства въпреки лошото му отношение към нея.

— Той не беше ли казал, че напуска Тексас?

— И преди е говорил такива неща, но никога не е стигал твърде далеч. Вчера той трябваше да уреди продажбата на добитъка ни и когато не намери купувач, отиде да се напие. Все още се мотае някъде. Чувствам го. Затова поисках да си вървиш. Нямам право да те задържам.

Кристъл стоеше неподвижно, със затворени очи, в очакване на отговора му.

Отговорът му дойде бързо и беше точно такъв, какъвто тя очакваше.

— Един ден забавяне е ниска цена за това, че те намерих отново.

— Може да отнеме повече от един ден.

— Това няма значение, стига ти да дойдеш с мен, когато тръгна. Разбира се, ако все още го желаеш, след като си прекарала известно време в моята компания.

— И ако ти все още ме искаш.

— Необходимо е доста повече от малкия ми мозък, за да бъда накаран да си променя намеренията.

— О — каза тихо тя.

— Мога да ти обещая, че за известно време няма повече да ти говоря на тази тема.

Звукът от приближаващи коне ги накара да се прикрият сред дърветата заедно с конете си. По пътя премина дилижансът от Фредриксбърг. Когато прахът се разсея, двамата се качиха на конете си и се отправиха в противоположната посока, към Сан Антонио, далеч от окръг Кер и ранчото „Бушуак“, далеч от бащата, който Конър смяташе, че го очаква, далеч от семейния дом, за който копнееше.

Въпреки решителността си, на Кристъл й се искаше да потъне в земята от срам.

Тя му хвърли крадешком един поглед. Силното, загоряло лице, ръцете, които държаха уверено юздите, естествената лекота, с която седеше на седлото, я накараха да изпита чувство на задоволство.

Конър долови погледа й. Въпреки че беше отлична ездачка, Кристъл едва успя да се задържи на седлото. Колко различен беше той от всички останали мъже в живота й. Никога нямаше да я заплашва, никога нямаше да я нарани.

„Това ще се промени, когато научи истината“.

Щастието се изпари и тя отвърна поглед. Конър обаче продължи да я гледа; тя усещаше погледа му, както бе усещала и ръцете му миналата вечер.

Кристъл беше съвсем права да изпитва срам и да се чувства по-мръсна от праха, който се вдигаше под копитата на коня й.

— Искам да те питам нещо — каза Конър. — Ако не те притеснявам.

Тя облиза устни.

— Слушам те.

— И с карабината ли боравиш толкова добре, колкото с ласото?

Кристъл не можа да се въздържи и се разсмя.

— Дори по-добре — отвърна тя. — Когато хвърлям ласо, понякога при първия опит пропускам някое заблудило се теле. Никога обаче не пропускам нещо, което ми е паднало на мушката.

— В такъв случай се радвам, че днес си избрала ласото.

— Аз също.

— Имам още един въпрос. Когато ме гледаш така, за какво мислиш?

Сърцето й се сви.

— Как те гледам?

— По начин, който прави ездата някак странно неудобна — Конър не обясни какво точно имаше предвид и Кристъл реши да не го пита.

— Мислех си, че ми напомняш за татко Стюарт.

— Баща ти ли? — попита Конър, очевидно разочарован от отговора й.

— Дядо ми.

— Служиш си умело с думите, Кристъл Брейдън. Нищо чудно, че се влюбих в теб.

— Ето че пак се шегуваш. Това не беше обида. Дядо е единственият мъж в семейството ми, който донякъде прилича на теб. Всъщност — беше. Двамата с мама Стюарт починаха отдавна.

Тя затвори очи и си спомни плантацията във Вирджиния, в която беше прекарала по-голямата част от първите четиринайсет години на живота си. Тя знаеше, че земята и къщата вече не принадлежаха на семейството, а заедно с тях си бяха отишли и добрите времена, но въпреки това те й липсваха и на Кристъл й се искаше да можеше да се върне там, където беше израсла.

Там тя си бе мечтала да бъде ухажвана от ослепително красив младеж, с когото да създаде собствено семейство. С преместването на семейство Брейдън на запад, мечтите й постепенно се бяха изпарили.

— Татко Стюарт притежаваше увереност, която караше другите да разберат, че може да му се има доверие, но никога не се държеше арогантно, никога не изискваше. Той знаеше какво иска и беше достатъчно честен, за да си го казва. Беше любезен, мил…

Тя не продължи. Беше казал твърде много. Такава откровеност беше подходяща за хора като Конър, честни хора, а не за такива като нея.

— Като говориш, човек може да си помисли, че съм светец. Свети Конър. Предпочитам да ме смяташ за мъж.

Тя си спомни целувките му.

— Аз го правя.

Конете забавиха хода си.

— Защо избяга тази сутрин? — попита внезапно Конър.

Кристъл си пое дълбоко дъх.

— Въпросите станаха три. Ти каза, че ще ми зададеш само един.

— Бих могъл да кажа „застреляй ме тогава“, но се страхувам, че може да приемеш думите ми буквално.

— Брат ми. Той…

— Това не е достатъчно. Можеше поне да се сбогуваш с мен.

— Знам, че ти дължа за стаята и храната. Оставих дрехите. Това беше всичко, което можех да направя.

— Не това беше причината да повдигна въпроса. Не е причината, поради която ти си тръгнала, без да се видиш с мен.

— Е, добре, де. Страхувах се.

— Аз не си спомням подобно нещо.

Гласът му беше плътен и дълбок, леко подигравателен. В него се долавяше нотка, каквато Кристъл не бе свикнала да чува в живота си, и това я притесняваше също толкова много, колкото и всичко останало у него, защото й харесваше.

Чувствата й към него, каквито и да бяха, не показваха признак на отслабване. Това не решаваше проблема й. Документът на споразумението изгаряше гърдите й. Сърцето й се сви от болка.

— Добре — призна тя, като стисна силно юздите. — Тръгнах си, защото се уплаших от самата себе си. Жена, която вече не е в първа младост, не трябва да се вълнува толкова много от една обикновена целувка. Не ме гледай така. Аз съм на двайсет и пет и прекрасно осъзнавам положението си.

— Аз пък съм на трийсет и пет. Предполагам, това означава, че съм с единия крак в гроба.

От палавата му усмивка сърцето й се разтуптя, сякаш всеки момент щеше да изскочи от гърдите й.

— Ти никога ли не се държиш сериозно? — попита Кристъл.

Дълго време той остана загледан в нея изпод ръба на шапката си и погледът му я сгорещи повече, отколкото слънцето.

— Миналата вечер бях сериозен. Нали току-що ми каза, че това е била причината да избягаш?

— Ще те попитам по друг начин. Само когато става дума за любов ли се държиш сериозно?

Кристъл знаеше, че е неопитна в тези неща, и това я накара да се изчерви.

— Невинаги. Понякога, по време на любовните моменти, съм най-игрив. С удоволствие бих спрял между онези дървета, за да ти го докажа.

Кристъл се стресна. Никога ли нямаше да се научи?

— Съжалявам — каза Конър. — Поставих те в неудобно положение, но ти си толкова невероятно и прекрасно неопитна. Не мислех, че ще намеря жена като теб.

Извинението му не я успокои.

— Предполагам, че си свикнал с по-опитни жени.

— По-опитни с мъжете, ако това имаш предвид. Жени с много пари, макар да подозирам, че някога семейството ти е водило по-добър живот, отколкото сега.

— Какво те кара да мислиш така?

— Роклята ти, например. Изработена е от качествен плат и от добър шивач.

— Изглежда, знаеш доста за женските дрехи.

Конър сви рамене.

— На второ място идва конят ти.

— Светкавица е прекрасно животно.

— Точно така. Като се има предвид инцидентът с господин Муле миналата вечер, бих си помислил, че конят ти е някаква стара кранта — той се поколеба. — Не искам да те карам да се чувстваш неудобно, но за да се разбираме, ще трябва да бъдем откровени един с друг. Не си ли съгласна?

— Разбира се.

Отново настъпи тишина, която продължи до края на пътуването, до кирпичените къщи, които се намираха в началото на града, през тесните, криволичещи улички, които ги отведоха до една разнебитена постройка в центъра на града. Тук те спряха конете си.

— „Аламо Армс“ — каза изненадано Кристъл. — Защо?

— Тук си видяла брат си за последен път. Реших, че ще бъде най-добре да започнем да го търсим оттук.

„Няма да го намерим.“ Тя обаче не можеше да изрече тази мисъл на глас. „Да продължим напред и да не спираме.“

— Какво има? — попита Конър. — Нали това искаше?

— Искам… — тя не можеше да го погледне в очите. — Ройс не е много приятен човек.

— Това не е нещо ново.

О, но тя имаше да му казва още много неща. Кристъл се зачуди кога и как щеше да му ги каже.

— Ти имаш повече проблеми, отколкото сподели с мен, любов моя. Възнамерявам да разбера какви са.

— Сигурна съм, че ще разбереш, но не точно сега — колкото и да се измъчваше, Кристъл искаше тези часове, които щеше да прекара с него, да се проточат колкото се можеше по-дълго и това й желание нямаше нищо общо със задачата й да го задържи далеч от погребението на баща му.

Двамата слязоха от конете си. Конър протегна ръка. Тя я пое и влезе заедно с него през летящата врата.

Хватката й беше силна и това се харесваше на Конър. Той неохотно насочи вниманието си към бара. Помещението беше почистено от отломките от снощния бой, въпреки че броят на столовете и масите беше намалял. Дори по обяд барът беше наполовина пълен. Господин Муле не беше сред клиентите. Кристъл го увери, че Ройс Брейдън също го нямаше.

Той я хвана под ръка, за да я изведе навън.

— Добър ден, господине.

Конър се обърна към жената, която беше застанала зад тях.

Вчера тя се беше представила като госпожа Трухарт.

Червенокоса, пълна, четирийсетгодишна жена, тя бе изглеждала по-скоро уморена, отколкото привлекателна, когато го беше попитала дали не иска да се позабавлява с някое от момичетата й.

Тя обаче му се бе сторила честна и откровена и беше уважила отказа му. Конър я беше харесал веднага.

Тъмните й очи се обърнаха към Кристъл.

— Разбирам защо вчера нямахме работа.

Здравият разум подсказа на Конър, че трябва да сложи край на разговора, но преди да успее да поведе Кристъл към изхода, тя се представи и подаде ръка на другата жена.

— Аз съм госпожа Трухарт — каза червенокосата, докато поемаше ръката й. — Ти беше тук вчера, нали? С онзи красив негодник брат ти. Онзи, който те продаде за едно муле.

— Значи си чула за това? — попита я Кристъл.

— Много малко неща ми убягват, госпожице Брейдън.

— Надявах се, че никой не е разбрал.

— Малцината, които разбраха, бяха или твърде пияни, за да си спомнят на следващия ден, или пък решиха, че цялата история е просто една шега.

— Брат й идвал ли е днес? — попита Конър.

В погледа на жената проблеснаха гневни искри.

— Не и по-добре да не се мярка… — тя се спря.

— Какво е направил? — поинтересува се Кристъл.

— Използва едно от моите момичета.

— Да не би да не си е платил? — попита Кристъл толкова спокойно, че на Конър му се прииска да я целуне.

Бъдещата му съпруга изобщо не беше срамежлива. Госпожа Трухарт му хвърли един въпросителен поглед. Той й даде знак да продължи.

— Не това беше проблемът. Той… я използва.

— Наранил я е? — попита тихо Кристъл.

— Оставих я да си почива до края на седмицата.

Конър измъкна една златна монета от джоба си.

— Ако го видиш, би ли изпратила някой до „Менгер“ да ме уведоми?

Жената не прие парите.

— Видях как я спаси миналата вечер. Помагаш й да го намери, така ли?

Конър кимна.

— Ще останеш ли, докато той се появи? — попита тя Кристъл.

— Трябва.

— В хотел „Менгер“, предполагам. Твоят мъж прилича на човек, който иска само най-доброто.

— Имам си собствена стая — каза Кристъл.

— Не съм си помисляла нищо друго. Имаш ли пари? Не ми отговаряй. Разбира се, че нямаш.

Тя огледа Конър, след което отново се обърна към Кристъл.

— Той е добър човек, личи си, но нито един мъж не е чак толкова добър. Стаята му е до твоята, нали?

Конър почувства нужда да възрази, но за първи път през живота си не знаеше какво да каже. Освен това Кристъл не изглеждаше обидена. Пък и на него му беше любопитно накъде биеше мадам.

Скоро му стана ясно. Тя предложи един пансион наблизо, в който Кристъл можеше да отседне.

— За една-две вечери няма да ти струва нищо. Собственичката ми е длъжна заради няколко услуги. Време е да си прибера дължимото.

Кристъл възрази, но госпожа Трухарт не се предаваше. Конър реши, че всяко възражение, което успееше да измисли, щеше да прозвучи, сякаш той губи.

— Ще имаш нужда от дрехи.

— И така съм добре.

— Аз ще се погрижа за нея — каза Конър.

— Не трябва да приемаш услуги от мъж, скъпа. В това можеш да ми се довериш. Ще ти намеря няколко рокли. Не се притеснявай, няма да бъдат като тези на моите момичета. Собственикът на универсалния магазин…

— Знам — каза усмихнато Кристъл. — Той ти дължи няколко услуги и е време да си събереш дължимото.

Госпожа Трухарт хвърли един поглед на Конър.

— Тя е добра жена. Смяташ ли да я задържиш?

— Да.

Кристъл се втренчи в пода.

На Конър му се наложи да използва цялата сила на волята си, за да се въздържи да не я метне на рамо и да я отнесе в леглото.

Всяко нещо с времето си.

Той я остави в пансиона, който се помещаваше в добре изглеждаща постройка на две пресечки южно от хотела му, след което тръгна да разпитва за Ройс Брейдън. Единствено конярят и момичетата в бара го помнеха, но не го бяха виждали от предишната вечер.

Късно следобед Конър се отказа и се върна при Кристъл. Тя го посрещна в дневната. Двамата бяха сами. Тя беше облечена в небесносиня памучна рокля с високо деколте, дълги ръкави и проста кройка, но в тялото под плата нямаше нищо просто.

Косата й беше разпусната и падаше меко върху раменете й. Очите й бяха дълбоки и изпълнени с тревога. Устните й се разтвориха, когато го видя.

Той я целуна, защото и двамата искаха това.

Кристъл се отдръпна, но не веднага.

— Някой може да ни види.

— Наистина ли имаш нещо против?

Тя се замисли за миг.

— Не.

Конър я целуна отново, този път с повече плам, като преплете език с нейния.

Сега той беше този, който се отдръпна пръв.

— В случай, че се питаш, любов моя, не успях да го намеря.

— Кого?

— Брат ти.

— О!

— Просто в случай, че си се питала.

— Не съм.

Конър се почувства, сякаш сърцето му щеше да се пръсне от радост.

— Да се разходим — предложи той и тя се съгласи, след което го остави за малко, за да си вземе бонето, ръкавиците и чадъра за слънце.

— Никога не съм имала такива неща — каза тя. — Госпожа Трухарт мисли за всичко.

— Сигурно е необходимо, като се има предвид професията й. О, извинявай, притесних те.

— Не си — увери го тя, докато излизаха навън. — Просто се питах как това се вписва в професията й.

Конър отметна глава назад и се разсмя. Почувства се още по-влюбен.

Двамата продължиха да вървят, като си говореха. Той й разказа за годините, прекарани в Саратога, за беднотията си по времето, когато бе работил за други, за добрите времена, когато познанията му за конете бяха започнали да се изплащат. Няколко щастливи залагания, няколко покупки и скоро бе създал своя собствена конюшня. След това я беше разширил.

— Никога ли не си искал да се върнеш у дома? Имам предвид Тексас.

— Всеки ден.

— И защо не си го направил?

— Имах инструкции да си остана в Ню Йорк.

— От кого?

Двамата вървяха по брега на реката. Конър спря и се заслуша в шума на водата и смеха на децата на отсрещния бряг.

— Баща ми.

— О! — извика тя и притисна ръка към устните си.

— Може би така беше най-добре. Кой знае? Държах връзка с него чрез един адвокат в Кервил. Сега той ме повика и аз съм в състояние да му помогна така, както преди не можех.

Кристъл се загледа някъде встрани от него, но Конър се съмняваше дали тя вижда нещо.

— Не се притеснявай. Аз вярвам в съдбата и в щастливия край.

Тя се отдръпна от него и се затича по пътеката. Конър я настигна.

— Какво има?

Кристъл изглеждаше, сякаш много й се искаше да му каже. Вместо това тя взе ръката му и целуна дланта й. Никоя жена не бе правила с него нещо толкова нежно и с толкова обич. Конър започна да крои много конкретни планове.

Той погледна встрани от нея към смеещите се деца.

— Искаш ли деца?

Тя проследи погледа му.

— Помагах за отглеждането на по-малкия ми брат Джъдж. Сега той е на четиринайсет.

— Има странно име.

— Това е съкратено от Джъджмънт.

Нещо в тона й го предупреди да не се опитва да рови повече в тази посока.

— Е, какво ще кажеш за децата?

Кристъл наведе чадъра така, че той не можеше да вижда лицето й.

— Какво значение има?

— Никакво, ако не искаш деца. Просто аз винаги съм искал голямо семейство. Предполагам, че това се дължи на толкова много години, прекарани в самота.

— Нямам нищо против децата — отвърна тихо тя.

— Не забравяй, че казах голямо семейство.

До слуха им отново долетя смехът на децата.

— И трябва да го имаш — каза Кристъл и тръгна бързо нагоре по брега към пътеката, която водеше към града.

Двамата обядваха в малка странноприемница близо до реката и когато Кристъл заяви, че е изморена, Конър я върна в пансиона. Той не възрази, защото също трябваше да свърши малко работа.

На следващата сутрин тя се появи в дневната облечена в пола за езда и кожено яке, а косата й беше прибрана в плитка.

— Госпожа Трухарт — обясни тя.

Двамата прекараха този и следващия ден, като яздеха в околностите на града, почти забравили, че търсят брат й, и просто си говореха — тя за Вирджиния и малко за Тексас, а той за плановете си да отглежда коне за работа и състезания.

— Жребецът ти е много добър — спомена веднъж Конър. — Откъде идва името му?

— Отгледах го от малък. Татко каза, че той създава само неприятности и ми пречи да си върша работата, но аз се погрижих това да не бъде така.

Конър погали врата на коня си.

— Този го купих, когато пристигнах в Сан Антонио. В Ню Йорк имам един прекрасен жребец и възнамерявам да го докарам тук, когато в ранчото всичко се оправи. Ще го използвам за разплод и за участие в надбягвания, ако ми се удаде такава възможност.

Тя се ухили.

— Надбягвания с коне? В Тексас? Това може да се уреди.

— Знаеше ли, че имаш само една трапчинка на бузите?

Кристъл отвърна поглед и усмивката й изчезна.

— Аз…

— Две щяха да бъдат прекалено много, не мислиш ли? На мен ми харесваш повече само с една.

Тя се умълча и той реши да не прекъсва мислите й.

Конър не беше забравил напълно за баща си. По едно време той дори бе обмислил дали да не уведоми Даниъл или адвоката в Кервил, че е бил забавен в Сан Антонио и че когато се прибере, няма да бъде сам, на реши да не го прави. Скоро щеше да се върне в ранчото, а Кристъл щеше да бъде прекрасната му съпруга.

На третата вечер, откакто се бяха запознали, двамата се озоваха отново в хотела му, този път в неговата стая, където им беше сервирана вечерята. Изобщо не докоснаха храната. В продължение на два дни се бяха държали просто като приятели, като бяха проявявали интимност само по време на разговорите си, бяха докосвали ръцете си от време на време и се бяха целували за лека нощ пред вратата на Кристъл. На Конър му беше омръзнало да се държи като джентълмен ухажор и той подозираше, че същото важеше и за нея.

Оказа се, че не грешеше. Когато седнаха един до друг на малкия диван, Кристъл се озова в прегръдките му толкова естествено, сякаш го правеше всяка вечер.

— Не мога да си държа ръцете далеч от теб — каза той.

Тя сведе поглед и не отговори, но ръцете й останаха увити около врата му и той усети топлината, която се разля по тялото й.

Конър повдигна брадичката й.

— Ти ме обичаш — каза той.

— Познаваме се твърде отскоро, Конър.

— Да. Страхотно е, нали? Сега признай истината.

Тя се втренчи в устните му.

— Обичам… усмивката ти.

Това го изненада.

— И защо?

— Много отива на лицето ти. Пък и аз не съм свикнала да виждам мъже, които се усмихват.

Какъв ли живот бе водила тя? Той целуна едното ъгълче на устата й, след това и другото. Целуна очите й. Целуна ухото й и притисна устни към врата й, остави дъха си да стопли кожата й и долови как тя си пое рязко въздух.

След това Конър се отдръпна и се втренчи в очите й.

— Искам да разбереш едно нещо, Кристъл. Няма да те оставя на мира, докато не ми кажеш какво точно чувстваш.