Евелин Роджърс
Смелостта да обичаш (16)

Глава 15

Рано на следващата сутрин, докато Сток спеше неспокойно, Кристъл му приготви закуска и му остави малко кафе, след което тръгна да намери откраднатите коне.

В продължение на почти час тя язди към мястото, на което предполагаше, че са — в един тесен варовиков каньон на границата на ранчото „Дъсчения лагер“, далеч от потока. Това беше най-доброто скривалище, което й беше известно. Ройс я намираше там винаги когато тя беше в настроение да остане насаме със себе си.

Той никога не я оставяше сама за дълго. Изглежда, това не се беше променило.

Кристъл го забеляза веднага. Ройс седеше под сянката на един дъб в началото на каньона, облегнат на лакти, задъвкал някакъв плевел. Беше се загледал към каньона, където конете се движеха неспокойно, и дори не се обърна, когато Кристъл се приближи.

Тя не можа да прикрие изненадата си. Бяха изминали седмици, откакто Конър го беше ударил, но около очите му все още имаше синини. Носът му, винаги толкова прав и горд, се беше превърнал в безформен куп.

Истината беше, че според нея това му придаваше мъжественост, каквато му беше липсвала преди. Острият му поглед обаче й показа, че той не беше съгласен с нея.

Ройс се подпря на ствола на дъба и я огледа внимателно.

— Имаш ли някакви скрити синини? Счупил ли е нещо в красивото ти тяло?

— Това ли е начинът да ме поздравиш и да ме попиташ дали съм добре? Е, добре съм. Конър се държи добре с мен.

Той потърка носа си.

— В такъв случай сигурно не си го ядосала.

— И двамата знаем, че това не е вярно — тя погледна към конете на съпруга си. — Защо ги открадна?

— Трябваше да поговорим. Насаме.

Кристъл поклати глава с отвращение.

— И аз така си помислих. Обикновено не си толкова невнимателен — тя подхвърли масонския пръстен на земята до него. Ройс го вдигна и го сложи на дясната си ръка.

— Е, започвай — подкани го Кристъл.

— Знаеш ли за мама и Джъдж?

Сърцето й се сви.

— Какво за тях?

— Тц, тц. Мислех, че ти си тази, която проявява най-голяма загриженост за семейството, а ето, че си неосведомена. Изглежда, че си намерила по-земен вид обич, ако разбираш намека ми.

— Какво за тях? — повтори тя. — Доста си се потрудил, за да ми кажеш, така че престани да увърташ и го направи.

Ройс се ухили. Счупеният нос караше устата му да изглежда изкривена, отнемаше чара на усмивката и я правеше злобна.

— Преместиха се в „Бушуак“. Идеята не беше тяхна.

Необходимо й беше известно време, за да осъзнае какво й казваше брат й.

— Но татко обеща…

— Да, обеща, нали? Ама че мръсник.

— Защо се е отметнал от думата си?

— Ти май си малко изостанала, а, сестричке? Ти си го обидила в града. Ти и онова копеле съпругът ти.

— Той обиди нас — каза тя, повишавайки тон във възражение, за което прекрасно знаеше, че беше безполезно. — С Конър си говорехме, когато той се появи с оръжие в ръка. — Кристъл потръпна, когато си спомни сцената. — Каза ни такива ужасни неща. Мислех, че ще стреля.

Ройс отново погали счупения си нос.

— Едгар е защитавал единствения си син и любимо дете, търсел е възмездие за стореното му.

— Той има двама синове, Ройс. Ти не си единствен.

— Трябваше да кажа: единственият син, за когото е сигурен, че е от него.

Този спор не беше от вчера, но никога не беше повдиган при такива ужасни обстоятелства. Кристъл се отпусна назад в седлото и се опита да се пребори с чувствата си.

— Как е могъл татко да… — тя не довърши. Истинският въпрос беше как тя беше повярвала, че той може да постъпи другояче.

Ройс и Едгар бяха толкова различни и същевременно толкова еднакви. Те изглеждаха… зли. Кристъл не искаше да използва такава сурова дума, но нищо друго не можеше да опише начина, по който караха останалите членове на семейството си да страдат.

— Той знае ли, че си дошъл да ми кажеш какво става?

— Не, по дяволите. Когато не язди наоколо, правейки се на господар на имението, си седи в онази стая, която нарича библиотека, въпреки че не знам защо. Не е прочел нито една книга през живота си.

— Значи кражбата на конете е твоя идея? Защо? Какво искаш?

Той сви невинно рамене.

— Казвам ти как стоят нещата.

Кристъл поклати глава.

— Това не е достатъчно. Познавам те твърде добре. Или поне започвам да те опознавам.

— Прекалено си подозрителна. Мислех, че искаш да чуеш какво става със скъпата ти майка и безценния ти Джъдж и може би, ако все още те е грижа за тях, да промениш положението им. Амбициозният ни баща не улеснява живота им. Всяка вечер им нарежда да се явят на вечеря и докато се хранят, не престава да се оплаква.

— Винаги го е правил.

— Не по начина, по който го прави сега. Сякаш нищо не го задоволява. Аз лично мисля, че да бъде собственик на „Бушуак“, се оказва не толкова прекрасно, колкото е смятал.

Ройс поклати глава, сякаш му беше мъчно.

— Джъдж приема това, но не знам колко ще издържи. Ние определено имаме нужда от теб, сестричке. Трябва да се върнеш там, където ти е мястото.

Нежността в тона му я завари неподготвена и тя почти повярва в искреността му. След това обаче забеляза пресметливия поглед, с който той изчакваше реакцията й.

— Престани с тези простотии, Ройс.

— Леле, колко вулгарна си станала, откакто напусна дома си.

— Не съм напускала дома си, а го намерих — тя седеше с изправен гръб в седлото и говореше от сърце. — Бракът с Конър О’Браян е най-доброто нещо, което някога ми се е случвало.

Ройс за малко щеше да скочи от мястото си. Кристъл забеляза яростта на лицето му. Ръцете му се разтрепериха, сякаш искаше да нарани някого или нещо, след което, също така внезапно, той се отпусна в предишната си спокойна поза.

В Ройс сякаш живееха двама души. Единият — спокоен, а другият — извън контрол. И двамата я плашеха ужасно.

— Напусни го — каза той. — Направи го на глупак. Нека всички да научат, че той не е достатъчно добър за теб. Едгар толкова ще се зарадва, че вероятно ще реши да спази даденото обещание и ще остави мама да живее, където поиска.

— Никога — отговорът й беше бърз, инстинктивен и от сърце.

Ройс се ухили.

— Никога е дълго време — каза провлачено той.

— Той няма да ми позволи да го напусна — тя наистина смяташе, че това, което казваше, беше самата истина. Ако си тръгнеше, Конър щеше да тръгне да я търси не защото я обичаше, а защото не можеше да остави Брейдън да победят.

Ако двамата със съпруга й някога се разделяха, а такава възможност винаги съществуваше, изборът щеше да бъде негов, а не на Кристъл.

— Ами ако нещо се случи с него? — попита Ройс.

Сърцето на Кристъл спря да бие.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто питам какво ще стане, ако му се случи нещо? Да речем, че той тръгва след теб, става малко груб и твоето любящо семейство ти се притича на помощ, като го застрелва.

Кристъл потръпна. Тя също можеше да си го представи.

Ройс не се отказваше.

— Ти ще наследиш цялата му собственост, нали? Едгар ще получи контрол над имуществото му, като се има предвид, че ти си разстроената му овдовяла дъщеря. Това ще го направи истински щастлив. Също толкова щастлив, колкото и от придобиването на „Бушуак“.

— Ако посмееш да му направиш нещо, ще те убия.

— Ще вдигнеш ръка срещу собствения си брат? Леле, сестричке, това звучи почти като библейска история.

— Не се шегувам.

— А аз само ти зададох един въпрос. Много неща могат да се объркат. Индианци, например. Наоколо има червенокожи. Чух, че изгорили някаква ферма в съседния окръг. Команчи отцепници. Те са от най-лошите.

Той щракна с пръсти, сякаш току-що му бе хрумнало нещо.

— О’Браян не е ли на път в момента? Жалко ще бъде, ако се натъкне на тях. Няма да има никакъв шанс. И аз ще съм невинен. Това трябва да е очевидно дори за теб.

Той се изправи и извика коня си с подсвирване. Кристъл остана да гледа как брат й изтупва праха от панталона си и се качва на седлото. Тя обаче не забелязваше подробностите, защото беше обзета от страх, който й пречеше да мисли ясно.

Присъствието на друг кон накара Светкавица да се раздвижи неспокойно.

— Истината ли ми казваш за индианците? — попита тя.

— Кълна се в гроба на баба ни. Помисли си върху това, което ти казах. Ако искаш да защитиш О’Браян, трябва да го напуснеш. Може би той няма да тръгне след теб. Може би няма да се наложи да го застреляме.

Гняв и отчаяние се бореха в нея, а някъде под тях се криеше чувство на безпомощност. Кристъл се чувстваше, сякаш кръвта й беше източена, а с нея и последните й сили.

— Как можеш да постъпваш така с мен?

— Аз го правя за теб, сестричке. Променила си се. В миналото можех да те накарам да погледнеш разумно на нещата. Сега вече не мога.

Той пришпори коня си и я остави сред облак прах. Кристъл стоеше заслушана в звука на отдалечаващия се конски тропот. За първи път през живота си изобщо не можеше да мисли. В тишината, която настъпи след заминаването на Ройс, тя остана да седи на седлото, опитвайки се да осмисли казаното от брат й.

С всеки спомен сърцето й се свиваше все повече и повече. Ройс наистина беше зъл човек. Това сигурно беше семейна черта.

Денят беше горещ и предвещаваше горещо лято. Два ястреба се виеха над стените на каньона. Кристъл свали шапката си и изтри чело с ръкав.

Мама, Джъдж, Конър — Кристъл носеше отговорност за всеки от тях. Бремето беше твърде тежко. Тя беше само един човек, при това не беше много умна.

Най-накрая се насили да тръгне, върза конете в колона по един и ги подкара обратно към ранчото. Когато се прибра, вече наближаваше пладне. Сток се мяташе неспокойно в леглото си. Треската му се беше засилила. Е, той поне беше проблем, с който Кристъл беше в състояние да се справи.

След много възражения той й позволи да избърше челото му със студена кърпа и да смени мокрите от пот чаршафи. Кристъл обаче не можа да го накара да облече бельо. Докато тя оправяше леглото, той стоеше гол в ъгъла, след като тя му бе обещала да не го гледа.

— Никоя жена, освен майка ми, не ме е виждала гол, а и това беше през осемстотин и седма — думите му прозвучаха, сякаш се гордееше с това постижение.

Обърната с гръб към него, Кристъл го изчака да легне на чистите чаршафи.

— Ще се оправиш ли сам за известно време? — попита го тя, докато му подаваше чаша вода.

Той се задави, но успя да преглътне.

— Върши си работата. Нямам нужда от бавачка.

Кристъл го остави и отиде в обора да вземе отпочинал кон. Мъжете, които Конър беше наел, вече бяха започнали да работят по спалните помещения за Хам и за още двама каубои, които Конър възнамеряваше да наеме. Когато свършеха, щяха да започнат работата по разширяването на къщата.

— Отивам в града да потърся лекар. Някой от вас ще може ли да хвърля по един поглед на Сток от време на време?

— Мислите ли, че е безопасно да яздите сама? — попита един от работниците. — Чух да се говори, че наоколо имало индианци.

— Те обикновено не идват в тази част на окръга. Ще се оправя.

Тя измина бързо разстоянието до града, като си мислеше, че ако наистина й се случи нещо, проблемите на Конър щяха да бъдат решени. За негово нещастие обаче тя все още не беше готова да си тегли куршума, тъй като все още трябваше да мисли за мама и Джъдж.

Кристъл намери лекаря в кабинета му в близост до банката. След като му описа симптомите на Сток, той й предписа отвара, която можеше да се купи в универсалния магазин.

— Ако състоянието му не се подобри, обадете ми се и ще дойда да го видя.

— Да сте чули нещо за команчи отцепници в околността? — попита го тя, докато се приготвяше да си тръгне.

— Изгорили са някакво семейство в окръг Кендал преди няколко дни.

Кристъл потръпна. Кендал се намираше по средата между Кервил и Сан Антонио, по пътя, по който трябваше да мине Конър, за да се прибере у дома. Ройс не я беше излъгал. Команчите наистина бяха наблизо.

— Може би и вие трябва да вземете малко от отварата, госпожо — каза лекарят. — Не ми изглеждате много добре.

Тя му плати и тръгна към универсалния магазин, където по някаква лоша случайност налетя на Дженифър Уедърс и свекърва й, които тъкмо влизаха. Джени изглеждаше, сякаш току-що беше излязла от ваната, с колосана чиста черна рокля, бяла дантелена яка и боне, което подчертаваше изящните й черти.

Кристъл не само че не изглеждаше много добре, но и дрехите й бяха покрити с дебел слой прах от пътуването, а оръфаната й филцова шапка изглеждаше по-подходяща за главата на впрегатно муле.

Тя обаче не беше в настроение да се притеснява за вида си или да мисли за приличието. Подмина двете жени, като им кимна едва забележимо, купи отварата и излезе, за да тръгне назад към ранчото на Сток.

— Виж ти, никога не бих… — чу тя Дора Уедърс зад себе си.

Двете жени стояха до вратата и я наблюдаваха как се приближава към коня си, като я съдеха и заклеймяваха. Защо? Защото не беше добре облечена ли? Защото беше подмамила съпруга си в един катастрофален брак? Заради това кой беше съпругът й ли?

Всичко това нямаше значение. Внезапно Кристъл осъзна абсурдността на положението. Конър беше на път, където го очакваше опасност от страна на брат й; мама и Джъдж бяха принудени да водят нещастен живот. Проблемите бяха ужасни, немислими, нерешими. Въпреки това грубостта на Дора Уедърс, която Кристъл бе изпитала неведнъж, я ядоса. Искаше й се едновременно да се разсмее, да се разкрещи и да започне да хвърля разни неща. Но най-вече й се искаше да седне на земята и да се разплаче.

Имаше нужда от приятел.

Дженифър Уедърс я приближи изотзад.

— Добре ли сте? Мога ли да ви помогна?

Кристъл нямаше нужда от утеха от жената, на която съпругът й се възхищаваше. Особено след като тази жена беше толкова красива и достъпна.

Тя поклати глава и тогава забеляза една позната фигура на улицата. Кристъл премигна веднъж, два пъти, след това отново. Това беше невъзможно, но беше факт.

Тя прибра отварата в дисагите на седлото, потупа коня и тръгна надолу по улицата.

Жената я забеляза, спря и й се усмихна.

Кристъл усещаше, че всички около нея я гледаха. И те като Дора Уедърс не бяха доволни. Това, което Кристъл правеше, беше непристойно и никоя почтена жена дори не би си помислила да го направи.

Кристъл не я беше грижа.

— Госпожо Трухарт — каза тя, като почти се хвърли в прегръдките на другата жена. — Не знам какво ви е довело тук, но вие сте най-хубавото нещо, което виждам, откакто напуснах Сан Антонио.

 

Конър се прибра късно вечерта и намери Сток седнал в леглото да се оплаква, че нямал тютюн.

— Предполагам, че си се разболял — каза Конър.

— Вече ми няма нищо. Кажи на онази твърдоглава жена, за която си се оженил, да остави на хората малко спокойствие. Тя не престава да се мотае около мен и да ме тъпче с отрова.

Конър забеляза шишенцето на масата до леглото и опипа челото на Сток.

— Струваш ми се малко топъл.

— Тя ли те накара да го кажеш?

— Не съм я виждал. Влязох през предната врата, за да я изненадам.

Сток се подсмихна.

— И виж кого намери в леглото си — той се опита да се изсмее, но се закашля. Конър му даде да пие малко вода и го остави да се оплаква на стените, тъй като Кристъл вече беше направила необходимото за Сток.

Старият му приятел изглеждаше добре и сигурно щеше да се оправи.

Конър чу Кристъл да дрънчи с тенджерите и тиганите в кухнята. Приготвянето на вечерята, изглежда, не й се удаваше. Той отиде на пръсти до вратата, която разделяше кухнята от дневната, въпреки че едва ли трябваше да внимава толкова да не вдига шум. Кристъл вдигаше толкова силен шум в кухнята, че едва ли би чула и изстрел.

Тя беше облякла една зелена рокля, а измитата й наскоро руса коса се спускаше свободно по раменете и гърба й. След четирите дни, прекарани далеч от нея, той остана вцепенен от ефекта, който предизвика тя у него. Конър рядко успяваше да я изненада. Стройните й ръце и малкият й кръст, начинът, по който непрестанно се опитваше да издуха една къдрица от челото си, грациозните й движения, докато вървеше между печката и масата — Конър можеше да я гледа с часове.

Тя не беше особено доволна от това, което вършеше, но работеше усилено. Той усети как го изпълват топли чувства — чувства, които включваха нещо повече от желание да я съблече и да я обладае на масата. Въпреки че и това му мина през ума.

Най-много му се искаше да й каже, че не трябва да се старае толкова много да му доставя удоволствие. Той беше доволен дори само от близостта й. Никога не й беше казвал нещо нежно, освен когато се любеха, а и тогава й казваше най-вече колко му харесва начинът, по който тя го караше да се чувства, и колко му харесва да прави същото с нея.

За бога, трябваше да изяде един бой. Може би тя трябваше да опита и това.

Преди Конър да успее да отвори уста, Кристъл взе една кърпа и извади тава пресен хляб от печката. Тя се обърна към масата, забеляза Конър, извика и изпусна хляба. Тавата издрънча на пода.

— Конър — каза Кристъл, сякаш той беше последният човек, когото беше очаквала да види.

Тя стоеше неподвижно и го гледаше втренчено. Той взе кърпата от ръката й и вдигна тавата. Хлябът, потъна в нея на малки вълнички, сякаш беше жив, въздъхна и остана неподвижен и кафяв, променяйки се от нещо, което би могло да се яде, в твърда като камък маса, която можеше да счупи зъб.

— Съжалявам — каза Конър, докато оставяше тавата на масата.

— Върнал си се.

Тя вдигна ръка, сякаш искаше да го докосне, за да се увери, че наистина беше той. Вместо това обаче се отдръпна от него. Конър бе сигурен, че забеляза сълзи в очите й.

Той се приближи до нея и я улови за раменете. Тя го отблъсна и се отдръпна.

— Би трябвало да се радваш, че ме виждаш — каза той.

— Имах тежък ден.

— И аз.

Той можеше да й разкаже с подробности как беше тръгнал късно вчера, как бе яздил по-бързо от всякога, как не бе спрял цяла нощ, подтикван от чувството, че нещо у дома не беше наред и само той можеше да го оправи. Тя би казала, че вероятно е усетил, че Сток е болен, но Конър знаеше, че не беше това. Тревожил се беше за Кристъл.

— Вечерята ще закъснее малко — каза тя, като стоеше с гръб към него.

— Това не ме притеснява.

— Просто исках да знаеш.

— Какво има, Кристъл? Нещо те измъчва.

— Изпуснах хляба.

— Забрави за хляба. Нещо е различно. Нещо се е променило.

— Не знам за какво говориш, освен че Сток е в леглото, където му е мястото.

— По дяволите, не това имах предвид. Да не мислиш, че всеки път, когато те видя, започвам да си мисля за секс?

Тя се обърна и го изгледа. Погледът й не се хареса на Конър.

— Може и така да е — каза той и сви рамене, — но аз не мисля само за това.

Той веднага разбра, че не бе трябвало да го казва. Тя сигурно щеше да си спомни за обстоятелствата, свързани със сватбата им, и щеше да реши, че и той мисли за същото. Само че той нямаше предвид това. Конър изруга под мустак. Тези обстоятелства щяха да останат между тях завинаги — като стена, която никой от тях не можеше да събори. Начинът, по който Кристъл стоеше далеч от него и го задържаше само с предупредителния блясък в очите си, накара Конър да помисли, че сега тази стена беше станала по-висока и по-дебела отпреди.

Очевидно беше, че Кристъл бе разтревожена от нещо, но, изглежда, нямаше никакво желание да му каже от какво.

Тя отвърна поглед.

— Дай ми малко време и със Сток ще можете да се нахраните.

— Какво се е случило, докато ме нямаше?

— Мъжете започнаха да работят по обора.

— Нямах това предвид.

— Ходих в града за лекарството на Сток.

— Там да се е случило нещо?

Тя се поколеба.

— Срещнах един стар приятел.

— Може да го познавам. Как се казва?

Конър долови ревността в гласа си, но Кристъл сякаш не забеляза това.

— Не беше мъж. И „стар“ не е точната дума. Е, какво пък, мога да ти кажа. И без това сам ще научиш скоро. Госпожа Трухарт се е преместила в Кервил.

Конър едва се въздържа да не се разсмее от облекчение.

— Проклет да съм.

— Купила си е къща в края на града. Тя така каза „къща“, но и двамата знаем какво точно представлява. Останах с впечатлението, че е имала проблеми в Сан Антонио и е решила да се премести — тя вдигна глава и го погледна право в очите. — Говорих с нея на улицата. Дори я прегърнах. Всички ни гледаха. Знаеш ги какви са.

— И си решила, че това може да ме притесни?

— Тя се притесни. Каза ми, че не трябва да правя подобно нещо, но аз… е, бях в настроение да видя приятелско лице.

На Конър още повече му се прииска да я прегърне, но предупредителният блясък в погледа й не беше изчезнал.

— Не ти е лесно, нали? Имам предвид, когато ходиш в града. Омъжила си се за предател. Какъв беше онзи израз: с каквито се събереш, такъв ставаш.

— Те ще ти простят по-бързо, отколкото ще простят на мен. Всички знаят, че с измама те накарах да се ожениш за мен. Всички, с изключение на госпожа Трухарт. Или ако знае, това не я притеснява. Предполагам, че е виждала и по-лоши…

— Кристъл, престани.

— Какво да престана?

— Престани да се самонаказваш. Случилото се между нас е в миналото.

— Никога не може да бъде в миналото.

Той прокара ръка през косата си.

— От всички жени, които познавам, ти имаш най-трудния характер.

— Иска ми се това да беше всичко — усмивката й не можа да скрие отчаянието в гласа й. — А сега бъди така добър и ме остави да приготвя нещо за ядене.

Конър изруга отново. Нямаше друг избор, освен да направи каквото искаше Кристъл. По-късно, когато се беше погрижил за коня си, когато кучетата, пилетата и Сток бяха нахранени, а той бе привършил с вечерята, Конър я хвана за ръка и я изведе на задната веранда.

— Не яде много — каза Кристъл.

— Не бях гладен. Ела с мен до обора.

Тя се опита да се отдръпне, но той не я пусна.

— Там не е толкова зле — каза Конър. — Имаме одеяла и купчина слама на втория етаж. — Той прокара пръсти по дланта й. — Никога не сме го правили върху слама.

За миг му се стори, че беше успял да я убеди, защото тя се наклони към него и прехапа долната си устна.

Кристъл обаче не беше жена, която можеше да бъде разбрана лесно.

— Не мога — каза тя почти шепнешком.

— Защо?

— Не е… ти не би отвел…

Гласът й заглъхна и тя го остави сам да се досети.

— Ще трябва да бъдеш по-конкретна. В противен случай ще се наложи да те метна на рамо и да…

— Дженифър Уедърс!

— Какво?

— Нея не би отвел в обора.

— Разбира се, че не бих. Не искам да го правя. И изобщо какво общо има тя с това?

— Нищо. Забрави, че съм споменавала името й.

Конър знаеше, че вървеше по тънък лед. Той нямаше никаква представа как беше попаднал в такова положение, но все пак беше просто един мъж и му липсваше лукавство.

— Виж — каза той, като стоеше с отпуснати ръце, — ако съм сбъркал някъде, защо просто не ме удариш в лицето. Преди се получи.

Кристъл сподави вика си.

— Не искам да те удрям.

— Тогава какво искаш да направиш? Да не би да си решила, че не ти харесва да спиш с мен?

— Не това е проблемът. Аз все още съм Брейдън. Защо би ме пожелал? — Тя говореше с отчаяние, каквото той не бе чувал досега.

Това го потресе и го ядоса.

— Това е най-голямата глупост, която някога съм чувал. — Той се успокои малко. — Нещо се е случило, нали?

— Имах време да помисля.

Конър поклати раздразнено глава. Времето за мислене винаги криеше опасности, когато ставаше дума за жена. Кристъл обаче не беше като другите жени. Един от проблемите й беше, че не знаеше колко много го радваше това.

Той се опита да й каже, но тя не го слушаше.

— Ще спя на дивана, за да бъда наблизо, в случай че Сток има нужда от мен.

Извинението беше добро, но беше само извинение. Сток хъркаше толкова силно, че дървените колони на верандата се клатеха. Кристъл не отстъпи. Когато Конър отиде да си легне в обора без дори да получи целувка за лека нощ, вече беше напълно объркан. Това, че беше поздравила най-новата собственичка на публичен дом в града, едва ли можеше да разстрои Кристъл толкова много.

И какви бяха тези глупости за Дженифър Уедърс? Още по-лоши бяха думите й за това, че била Брейдън — сякаш той се нуждаеше от напомняне. Щом Конър успяваше да не обръща внимание на този факт — а това напоследък му се удаваше много лесно, — то и тя трябваше да направи същото.

През следващите два дни Кристъл дойде с него на пасището. Тя се държеше настрани, но не го изпускаше от погледа си, докато Конър не се прибереше да легне в обора. Кристъл настоя Сток да остане в спалнята. Сток се опита да възрази, но беше очевидно, че той осъзнаваше, че между Конър и Кристъл нещо не е наред, и затова направи каквото пожела тя.

През цялото време Конър усещаше как в него се натрупва раздразнение. Той не можеше да спи, не можеше да яде — дори когато Сток пое готвенето — и като цяло беше толкова напрегнат, че се страхуваше, че ако Кристъл го докоснеше, можеше да се изложи, преди да успее да се съблече.

Когато Нат Цинк, един от работниците, му съобщи за стадо мустанги, които уж обикаляли хълмовете на запад, Конър реши да отиде да провери. Нат беше стар ловец на мустанги и се беше бил срещу индианците. Той знаеше какво говореше.

— Не можеш да отидеш — възрази Кристъл.

Тя изглеждаше наистина уплашена за него. Конър я увери, че и преди си бе имал работа с диви коне.

— Не се тревожа за това.

Той зачака тя да продължи, но не се изненада, когато това не стана.

— Ти не искаш да съм тук и същевременно не искаш да ме няма. Би ли ми обяснила на какво се дължи това противоречие?

Кристъл поклати глава и рано на следващата сутрин Конър и Нат тръгнаха. Конър дори не се сбогува с Кристъл. Какъвто и да беше проблемът между тях, щеше да го реши, когато се върнеше.

Кристъл беше будна и ги чу да се отдалечават, въпреки че едва беше започнало да се разсъмва. Тя застана по нощница на задната веранда загледана след тях. Да се тревожи непрестанно за Конър, беше глупаво. Ройс нямаше да го проследи и да се опита да го застреля — не защото не искаше да го направи, а защото беше лош стрелец, щеше да пропусне и да си създаде неприятности.

Брат й беше постигнал целта си. Беше я накарал да се замисли, бе внесъл безпокойство в и без това неспокойното семейство О’Браян.

Да, глупаво беше да се тревожи, но да желае съпруга си, не беше никак глупаво. Тя се беше опитала да му обясни защо не можеше да спи с него. Кристъл беше Брейдън и не заслужаваше щастието, което откриваше в прегръдките му. Той не бе останал твърде впечатлен от обяснението й.

Трябвало бе да му каже как се чувства наистина. Беше родена в лошо семейство. След разговора си с Ройс разбираше това по-ясно от всякога. Всеки мъж, който имаше малко здрав разум, щеше да разбере, че тя не е подходяща за съпруга. Тя беше една разяждаща болест и бе трябвало да му каже това.

Думите обаче не бяха излезли от устата й, а сега Конър го нямаше.

Трябваше да намери начин да се откъсне от него, а той трябваше да я пусне. Кристъл беше решила, че най-добрият начин да постигне тази цел беше да го накара да се почувства неспокоен, раздразнен и най-накрая отегчен. Планът й не беше много умен, но тя беше длъжна да опита.

Как да помогне на мама и Джъдж. Беше друг проблем. Това беше невъзможно. Нечестно. Тя обаче трябваше да им помогне, въпреки че се съмняваше дали евентуалното й завръщане при семейството й щеше да донесе спокойствие за когото и да било.

 

Кристъл понечи да влезе през задната врата, когато усети, че някой се приближава зад нея. Кучетата се размърдаха неспокойно, след което се отпуснаха отново до люлеещия се стол. Безполезни хрътки.

— Сеньора О’Браян — гласът беше тих и настоятелен.

— Грациела?

— Si.

— Какво се е случило?

Жената не отговори. Кристъл й даде знак да влезе в къщата.

Тя се загледа в жената, която влезе в кухнята бавно и предпазливо, без обичайната си грация.

— Какво се е случило? — повтори Кристъл.

Грациела свали шала, с който беше покрила главата си, и откри нараненото си лице. Устните й бяха сцепени и подути, очите й бяха насинени, а на места по врата й имаше тъмни петна.

— О, боже! — извика Кристъл. — Толкова съжалявам. Ройс ли го направи? — Тя знаеше отговора още преди да беше видяла кимването на жената.

— Той си мисли, че това ми харесва — каза Грациела. — Escarcho — добави презрително тя. Усилието я накара да се намръщи и тя докосна устните си.

— Хлебарка?

— Той си мисли, че е някакво любовно име. Ама че глупак.

— Седни, ако обичаш — подкани я Кристъл и й подаде един стол. Грациела се настани предпазливо на стола, което подсказа на Кристъл, че нараняванията по лицето й не бяха единствените.

Кристъл й наля чаша вода и взе една влажна кърпа.

— Нека да се погрижа за раните.

— Първо трябва да ви кажа нещо.

Кристъл застина на мястото си.

— Майка ви плаче, а момчето е подивяло. Германката се опита да помогне, но беше изпъдена — тя отпи малка глътка вода и погледна Кристъл в очите. — Баща ви пие. Превърнал се е в съвсем друг човек.

Грациела сякаш искаше да каже още нещо, но не го направи. Кристъл обаче бе чула достатъчно.

Ревността и алчността на баща й бяха превърнали живота на цялото семейство в ад и нейното завръщане нямаше да промени нищо. За миг я обзе паника. Какво трябвайте да направи? Какво беше правилно и какво грешно. Някога лесно би могла да ги разграничи. Преди Конър. Сега нищо не беше просто, най-малкото пък начинът на действие, който тя беше избрала. Можеше ли наистина да се справи? Не. Беше твърде много.

Въпреки това тя не виждаше друг изход.

Ръцете й трепереха, докато търсеше с какво да намаже раните на Грациела. Сток щеше да й помогне. Трябваше да поговори с него, а след това, с божията помощ, щеше да направи необходимото.

Очите й се насълзиха. Ако цената, която трябваше да плати за това, беше загубата на съпруга й, нямаше да бъде твърде много, тъй като той никога не бе бил истински неин.