Евелин Роджърс
Смелостта да обичаш (2)

Глава 1

Сан Антонио

14 април 1869 година

Конър О’Браян се влюби в мига, в който забеляза жената в другия край на бара. Никога досега не я беше виждал, нито пък имаше някаква представа, коя беше тя, но един-единствен поглед беше достатъчен, за да му подейства по-силно от уискито, което пиеше.

Той се ухили. Имаше голяма вероятност да бе намерил жената на мечтите си.

Тя беше красива, руса, облечена в семпла зелена рокля, съвсем различна от натруфените дрехи на жените, които обикаляха между масите. Седеше с гръб към стената, изглеждаше едновременно крехка и смела, и много самотна. Когато погледите им се срещнаха, той усети по тялото си да преминава ток. Тя отмести очи, но нещо в изражението й му подсказа, че и тя беше почувствала същото.

Той реши, че това определено беше жената, която търсеше, и за първи път през живота си почувства спокойствие. Въпреки че обичаше хазарта, не беше импулсивен. По-добре щеше да бъде първо да й се представи, вместо веднага да поиска ръката и.

Едва бе станал от стола си, когато изневиделица полетя някаква бутилка, прицелена точно в главата му.

— Дявол да го вземе — измърмори той.

Колкото и да му се искаше да отиде до жената, бутилката беше по-важна. Той се наведе и я чу да се разбива някъде зад гърба му. Наблизо бе преобърната една маса и във въздуха се разлетяха карти и монети.

Той се приведе отново и изруга. Не беше внимавал. През последния половин час бе седял спокойно в любимия си бар, без да закача никого, мислейки върху странните обрати в живота, а сега наоколо бе настанал истински ад.

И което беше по-лошо, една руса красавица бе успяла да влезе незабелязано в „Аламо Армс“. Въпреки че О’Браян понякога пропускаше някое сбиване, обикновено забелязваше русите жени.

Във въздуха вече хвърчаха бутилки и тела. Той сграбчи шапката си и се опита отново да стигне до мястото, където седеше жената. За няколко секунди я изгуби от погледа си, след което я забеляза отново, скрита зад една маса, далеч от биещите се. Беше не само хубава, но и умна.

Той се отпусна с кръстосани крака на пода и повдигна шапката си.

— Добър вечер.

Тя подскочи, сякаш до нея се беше настанило двуглаво куче, а не мъжът, когото бе чакала цял живот.

— О, господи! — възкликна тя, но не извика, не го удари, дори не помръдна. Конър реши, че това беше добър знак.

Подът под него се тресеше, но жената имаше такова силно присъствие, че О’Браян не забелязваше това.

Кафяви очи, в чиито дълбини човек можеше да се удави, го гледаха втренчено. Той отвърна на погледа й. Отблизо тя изглеждаше още по-добре, отколкото отдалеч. Руса коса се спускаше около изящното й лице и падаше меко върху нежните рамене. Кожата й беше леко загоряла и блестеше, устните й бяха пълни, а миглите й — плътни. Доколкото можеше да прецени по роклята, тялото й беше стройно.

Конър разбираше от коне и жени. Пред него се намираше първокласна стока. В действителност тя беше също толкова не на място, колкото и расов жребец сред кранти. Жената обаче не изглеждаше уплашена, а само удивена от онова, което ставаше наоколо.

Жена, за която можеше да се ожени.

Покойната му майка непрестанно бе говорила за силата на съдбата, а един мъж никога не поставяше под съмнение думите на майка си.

— Добре ли сте? — извика той над шумотевицата.

Тя отвори уста, за да отговори, но бързо я затвори и само кимна безмълвно.

Един стол прелетя над масата и се разби в стената. И двамата се приведоха. През годините, които беше прекарал в Ню Йорк, Конър бе ходил от време на време на професионални боксови мачове. В момента барът, който беше загубил елегантния си вид отпреди войната, му предлагаше най-обикновено пиянско сбиване.

Подът започна да се тресе още по-силно и трясъкът на разбито стъкло се чуваше по-често. Конър погледна към жената. Погледите им се срещнаха и той отново усети как по тялото му преминава ток. Беше се притеснявал от завръщането си в Тексас, но сега се радваше, че бе решил да се върне.

— Тя е моята жена — извиси се някакъв груб глас над шума. — Ще правя с нея каквото си искам.

— Ах, ти, нещастен кучи син…

Отговорът се изгуби в поредния трясък. Някакво тяло прелетя над масата, зад която се бяха скрили Конър и жената, и се приземи с глухо тупване наблизо.

Вдигна се облак прах и се разнесоха ругатни, каквито той не бе чувал от службата си в армията.

Жената прие всичко това съвсем спокойно. О, той долови лека загриженост в кафявите й очи, но забеляза и гневни искри, сякаш на нея й се искаше да изтърка устата на виновника с най-силния си сапун.

Страхотно! Конър определено беше влюбен.

— Стига ли ви толкова — попита той и посочи към летящите врати и тъмнината навън.

Не трябваше да й обяснява какво имаше предвид, но му се наложи да скочи бързо на крака и да се втурне след нея, докато тя тичаше към изхода. Докато я следваше, О’Браян мислено добави към качествата й и грациозните й движения.

Навън тя не спря, докато не се озова на половин пресечка от бара. Там застана на дървения тротоар и се загледа в калната улица, която минаваше през целия град.

— Последвали сте ме — каза тя, без да го поглежда. Гласът й прозвуча тихо и сладко във влажния нощен въздух.

— Щях да ви последвам дори в пламъците на ада.

Тя оправи един кичур коса, който беше паднал върху бузата й.

— Не ставайте смешен.

Конър се вцепени от резките й думи.

— Истината често изглежда смешна — каза той.

Тя продължи да гледа към улицата.

Той й предложи най-голямата си жертва.

— Искате ли да си тръгна — попита я той.

— О, не — отвърна бързо тя, след което млъкна, сякаш бе казала твърде много. — Тоест…

Тя се задоволи със свиване на раменете, сякаш й беше безразлично какво правеше той. Все пак нещо му подсказа, че не й беше толкова безразлично: онова набързо изречено „О, не“, което все още кънтеше в ушите му.

Лунната светлина се сливаше с жълтеникавия блясък, който хвърляха половин дузина прозорци по улицата и му позволяваше да огледа добре жената. Беше по-висока, отколкото бе смятал, но толкова стройна и закръглена, където трябваше, колкото се беше надявал.

Не че беше съвършена. Роклята не й беше съвсем по мярка: твърде тясна в гърдите и твърде къса. Разкриваше чифт ботуши от телешка кожа, които някак си не се връзваха с изящния муселин.

Дрехата сякаш не беше нейна. Това не го изненада. В тази част на света времената бяха трудни.

Изпълнена с противоречия госпожица, притежаваща тайни, които да бъдат разкрити от някой мъж. Умна. Красива. О, да, той определено беше влюбен.

Никога ли нямаше да се научи? Веднъж вече бе изрекъл прибързано мислите си по въпрос от изключителна важност и ги бе доказал с действията си. Оттогава не преставаше да се моли.

Сега обаче беше различно. Това тук беше съдбата.

Той се приближи с необичайна предпазливост към жената.

— Да започнем отначало — протегна ръка. — Добър вечер. Казвам се Конър О’Браян.

Тя се втренчи надолу, сякаш никога не бе виждала мъжка ръка. След това очевидно взе някакво решение, изправи рамене и му подаде своята. Дланта й беше мазолеста, което показваше, че тежката работа не й беше чужда. Това го накара да изпита още по-голямо възхищение, защото се беше наситил на разглезени госпожички.

— Кристъл Брейдън. Благодаря, че ми помогнахте.

— Не мога да кажа, че направих много, госпожо Брейдън.

— Госпожица — поправи го тя.

Конър се усмихна.

— Аз също не съм женен. Кристъл ли казахте? Чувал съм за ирландците, но нямах представа, че в Тексас може да се намери нещо толкова качествено.

Тя се опита да отвърне на усмивката му, но не успя.

— Има ли някой младеж, който се радва на вниманието ви?

— Какво ви влиза в работата това?

— О, сигурно има, може би не само един, а цяла дузина, ако на света съществува справедливост.

Тя потръпна и скръсти ръце.

— По тези места справедливост няма. Младежи също няма.

— Да не би тексаските мъже да са си изгубили разума?

— Моля ви — каза тя и го погледна с очи, тъмни като нощта. — Предпочитам да не се държите толкова любезно.

Е, в това вече нямаше никакъв смисъл. Може би тя беше по-потресена, отколкото бе смятал.

Тя се размърда, сякаш искаше да побегне, а нещо я задържаше. Изглеждаше като попаднала в капан. И двамата бяха в капан. В капана на съдбата.

— Не си мислете, че не сте направили много, за да ми помогнете — продължи жената. — Накарахте ме да се почувствам по-малко самотна.

Тя отново се опита да се усмихне. На дясната й буза се появи трапчинка и душата на Конър се изпълни с топлина.

— Самотна сте, нали? — каза той, захвърляйки всякаква предпазливост. — Ставаме двама. Дали пък не сме отредени един за друг.

— Отредени?

— Да. Да бъдем мъж и жена.

Тя се втренчи в него, сякаш му беше изникнала втора глава. Е, поне беше успял да привлече вниманието й.

— Димът и уискито, изглежда, са размътили мозъка ви.

Това не беше отговорът, който той се беше надявал да чуе.

Преди да успее да й отвърне, той забеляза с периферното си зрение някакво тяло да излита навън през летящата врата на бара. Човекът се приземи по средата на улицата с тежко тупване, което двамата чуха, въпреки че се намираха на половин пряка от него. Една дузина кавгаджии се изсипаха от бара и боят се пренесе навън.

Жената потръпна. О’Браян я хвана под ръка.

— Да отидем на някое по-спокойно местенце. В моя хотел. — Последните му думи прозвучаха почти като шепот, защото не му се искаше тя да го разбере неправилно и да го прати да върви по дяволите.

Това сигурно щеше да се случи при други обстоятелства. Конър невинаги беше джентълмен. Жените си падаха по него, особено онези от висшите кръгове на обществото в Саратога Спрингс. Госпожица Кристъл Брейдън обаче не беше като тях.

Освен това с нея той искаше да сподели нещо много по-различно от една кратка нощ на плътски удоволствия.

Над шума на боя се извиси гневен глас.

— Пусни я, долен крадец на жени. Тя е моя.

Конър усети как тя се вцепенява до него. Двамата се обърнаха и видяха един едър кавгаджия да се приближава заплашително към тях.

— На мен ли говорите, господине — попита го Конър.

Кавгаджията продължи да върви напред и Конър разбра, че нямаше избор. Той въздъхна, побутна Кристъл встрани, излезе на калната улица и подръпна реверите на сакото си. Облеклото му беше прекалено изискано за уличен бой в Сан Антонио, но непознатият едва ли щеше да му даде време да се преоблече.

Конър очакваше неприятности, откакто се беше върнал тук, но не и нещо подобно.

Мъжът се спря на една ръка разстояние, огледа го от главата до петите и се ухили.

— Казах ти да я пуснеш — изсумтя той, като гледаше решително с тъмните си очи. — Ако не го направиш, ще те стъпча като червей.

Той замахна към Конър, който се отмести пъргаво. Един десен в носа, последван от ляв в слънчевия сплит, накараха противника му да се превие. Последен удар по врата и грубиянът се строполи в калта, където остана да лежи неподвижно.

Конър разтърси ръката си, избърса подметките си в ръба на тротоара и се върна при Кристъл.

— Съжалявам, но нямаше начин да минем без бой.

Тя потръпна, загледа се в поваления мъж и след малко отново погледна Конър.

— Бой ли? Той изглежда, сякаш се е сблъскал със стена.

Конър не разбра дали тя говореше с възхищение, или го укоряваше. Като се имаше предвид всичко, което се бе случило тази вечер, жената беше удивително спокойна. Сигурно беше преживявала и по-трудни времена.

Ако беше така, значи имаха нещо общо.

Звуците от сбиването се чуваха по-слабо. О’Браян протегна рамене, за да оправи сакото си, което беше шито за не толкова активни действия. След това оправи шапката си и поведе жената надолу по улицата, зави надясно по Аламо плаза пред известната сграда на старата мисия и влезе през входната врата на намиращия се наблизо хотел „Менгер.“

Тясна павирана алея ги отведе до вътрешен двор, в който цъфтяха априлски цветя, а в средата му се издигаше масивна черница. Под клоните на дървото жената спря, без да обръща внимание на красотата, която я заобикаляше.

— Вече сме достатъчно далеч от бара — каза тя и издърпа ръката си. Изглеждаше по-уплашена, отколкото когато столът се беше разбил над главата й.

— Не ми изглеждате много спокойна. Няма за какво да се притеснявате. Не очаквам признание веднага.

Тя го погледна с неприкрита изненада.

— Какво признание?

— Че споделяте чувствата ми.

— А, това ли — каза тя и на лицето й се изписа облекчение. — Бих искала да престанете да се шегувате с мен.

— Знае се, че съм шегаджия, но точно сега съм напълно сериозен.

Прекрасните й кафяви очи огледаха внимателно лицето му, сякаш искаха да надникнат в сърцето му. Тя въздъхна и отмести поглед.

— Вие сте безнадежден случай.

Конър си помисли, че откровеността може би не беше най-добрата й страна.

— Безнадежден? — той опита със смирение: — Да, понякога и аз си мисля същото.

Тя като че ли искаше да му отвърне, но не каза нищо, а само се загледа в дървото до тях. За изненада на Конър, на лицето й се появи измъчено изражение. Разбира се, че тя щеше да се пречупи сега, когато опасността беше отминала.

Прииска му се да я прегърне и да зашепне успокоителни думи. Всяко нещо с времето си.

— Някой знае ли, че сте тук — попита той. — Някой, с когото може би е трябвало да се срещнете в бара?

Тя поклати глава, но нямаше намерение да му дава повече обяснения.

— Познавате ли някого в града?

Тя отново поклати безмълвно глава. Любопитството разяждаше Конър. Тя не приличаше на жена, която би потърсила компанията на някой непознат в бар; не приличаше и на жена, която има нужда от алкохол. Всъщност тя беше най-невинната, най-уязвимата, най-красивата жена, която той някога бе срещал. Въпреки това нещо му подсказваше, че тя притежаваше железен характер.

А какво показваше гласът й? Акцентът й притежаваше типичната за Тексас динамика, но беше малко по-мек, което означаваше, че тя не беше оттук.

— Вирджиния — каза той.

Тя се стресна.

— Какво?

— Не сте живели тук винаги. Според мен сте родена доста далеч оттук. Предполагам във Вирджиния.

Тя се загледа още по-втренчено в дървото.

— На юг от Ричмънд. Не живея там от десет години.

— Също толкова, колкото и аз отсъствах от Тексас.

— Тръгнали сте преди войната.

Тя изрече тези думи, без да покаже никаква изненада, сякаш вече знаеше нещо за него. Дали в гласа й не се долавяше неодобрение? Като се имаше предвид как беше прекарал войната, Конър очакваше такова отношение и дори по-лошо.

— Махнах се оттук, но все още съм тексасец. Роден съм на плажа Индианола в деня, когато родителите ми слезли от кораба, с който пристигнали от Ирландия. Дойка ми е била индианка каранкава, израсъл съм в ранчо. Типичен тексасец — той се поколеба. — Има нещо, което трябва да призная.

Конър бръкна в сакото си с мисълта, че постъпваше правилно, като казваше истината още сега, когато можеше да види как жената щеше да приеме думите му.

— Бих се на страната на янките. Ако искате да ме застреляте, ето ви револвера ми.

Той бе направил предложението на шега, но в думите му се съдържаше невероятна болка.

Жената скръсти ръце и Конър можеше да се закълне, че видя очите й да се навлажняват.

— Не искам да ви убивам — каза тя.

— Това е добра новина, въпреки че много други с удоволствие биха го сторили. Имал съм доста лоши моменти в живота си, госпожице Кристъл Брейдън, но да получа куршум в гърдите определено ще бъде най-неприятният.

Този път шегата му я накара да се усмихне едва забележимо. За уморените очи на Конър тази усмивка беше като фойерверк в небето. Прие я за поредния добър знак.

— Странно — каза той, оставяйки се да бъде воден от инстинктите си, — за първи път от доста време имам чувството, че всичко ще се нареди добре.

Тя потисна вика си.

Тук нещо не беше наред, нещо различно от лошите му шеги. Необходима му беше цялата воля, за да се въздържи да не я прегърне.

— Няма да ви нараня. Имате думата ми. Просто не знам какво да направя с вас сега, освен да се уверя, че сте в безопасност. Щеше да ми бъде по-лесно, ако разбирах какво става.

Настъпи тишина. Кристъл заговори първа.

— Брат ми ме доведе тук. Лошо му се пише, когато го намеря отново. Аз отказах да ви застрелям, господин О’Браян, но не бих се поколебала да пратя един куршум по брат си, за да му дам добър урок. Освен това съм по-добра с револвера от него и той го знае.

Жена с характер. Страхотно. Ръцете го сърбяха да я докосне, да потърси някакъв недостатък. Точно сега не виждаше нито един. Дори роклята, която не й стоеше добре, бе започнала да му се струва прекрасна.

— Имате ли други роднини близо до Сан Антонио?

Тя поклати глава.

— Просто минавахме… — млъкна и стисна ръце. — Моля ви, не ме карайте да ви казвам повече. — Думите й бяха изпълнени с отчаяние.

Конър се отказа да я разпитва. Ако тя се чувстваше по-неудобно, когато трябваше да говори за себе си, отколкото по средата на сбиване в бар, рано или късно той щеше да разбере на какво се дължеше това.

— Можете да ми кажете кога за последен път сте хапнали добре?

— Не съм гладна.

Той я огледа.

— Иска ми се да можех да кажа същото.

Тя се ядоса.

— Не си въобразявайте разни неща. Независимо какво си мислите за мен, аз съм почтена жена.

Конър харесваше гнева й, харесваше острия й ум и още по-острия й език.

— Кристъл, вашата чест не е застрашена от мен. Имах предвид една голяма пържола. Не съм се хранил добре, откакто отидох на изток. Ще дойдете ли с мен?

— Нямам пари.

— Аз имам.

Всъщност той имаше много. О’Браян не се беше върнал у дома, за да проси по улиците. Той обаче реши, че богатството му нямаше да я впечатли, въпреки че следвоенен Тексас преживяваше трудни времена.

Погледът й се местеше нервно наоколо — като на подплашена кобила, готова да побегне при първия знак за опасност.

— Наистина не искам да те нараня, момиче — той отстъпи няколко крачки назад, за да я накара да се почувства по-спокойна. — Понеже все още не си ми дала ръката си, искам само да вечеряме заедно, като се има предвид, че това е първата ми вечер близо до дома след много дълго време.

Тя дори не трепна, когато той отново намекна за брак. Дали вече не беше започнала да свиква с тази мисъл?

— Не съм много добра компания — възрази.

— Нека аз сам да преценя.

Тя не каза нищо повече и Конър я поведе през двора към фоайето на хотела. След това й взе стая близо до своята, нареди две горещи вани да бъдат качени в стаите им и поръча пържоли за двама за след един час. Най-накрая придружи Кристъл до втория етаж и я остави да се изкъпе.

Най-трудното беше да се раздели с нея.

Конър слезе във фоайето и даде няколко поръчки на рецепцията, като каза, че не го интересувало кой собственик на магазин трябва да бъде притеснен толкова късно, стига поръчките му да бъдат изпълнени. Той остави щедро количество банкноти и се качи в стаята си, за да се приготви за вечеря, като през цялото време си подсвиркваше.

През десетте години, които беше прекарал далеч от дома, не беше минал нито един ден, без да пожелае да се върне. След толкова много време, след толкова дълго чакане и толкова много надежди, най-накрая се беше почувствал добре дошъл.

Е, поне се надяваше, че щеше да се почувства така. Едно кратко писмо, получено преди месец, бе свършило работа. Конър бе приключил деловите си задължения, беше направил няколко неща, които бе планирал от няколко години, след което се бе качил на първия кораб от Ню Йорк за Галвестън.

Ако бе научил нещо през изминалите години, то беше, че парите не можеха да накарат човек да се почувства добре, а несериозните връзки, колкото и приятни да бяха, служеха само за убиване на времето. Да има до себе си някого, когото да обича и който да му отвръща по същия начин, придаваше смисъл на живота му.

Един такъв човек го очакваше в ранчото. Конър щеше да пристигне там след по-малко от два дни, за да излекува старите рани и ако всичко вървеше добре — да продължи с осъществяването на мечтите си да създаде ранчо за коне в Тексас и да има собствено семейство.

Той разполагаше с достатъчно пари за първото, както и с познания, които беше събирал цял живот.

За второто му трябваше любяща жена, но той бе мислил, че ще му се наложи да почака, докато я намери. Дали пък търсенето вече не беше приключило?

Конър си спомни как се беше почувствал, когато бе видял Кристъл за първи път, и реши, че бе намерил жената, която търсеше. Любовта от пръв поглед не беше измислица.

Войната беше разбила живота на много хора и последствията все още се усещаха. Това определено важеше за него, а вероятно и за Кристъл Брейдън. Тя имаше нужда от помощ, в това Конър беше сигурен, както и да се отърси от някои тайни. Той възнамеряваше да й помогне.

Когато служителите на хотела донесоха ваната, О’Браян се съблече и се отпусна в горещата вода. Трябваше да изглежда възможно най-добре, ако искаше тази тексаска красавица да се влюби в него.