Евелин Роджърс
Смелостта да обичаш (14)

Глава 13

Анабел Брейдън се събуди рано след неспокойна нощ. Хелга още не беше станала, а слънцето не беше изгряло, но бурята беше утихнала и навън цареше тишина, която се нарушаваше само от шума на водата, която капеше по улука пред прозореца на спалнята й.

Тишината не я притесняваше. Тя се чувстваше удобно в тази стая, до голяма степен, защото никога не я беше делила с другиго.

Това беше единственото място, което тя смяташе само за свое. Сама беше изработила юргана, завесите и възглавниците, които бяха сложени на люлеещия се стол до леглото. С помощта на Хелга дори беше изплела килима. Всичко това й бе помогнало да си запълни времето през годините.

Анабел запали лампата, седна пред тоалетната си масичка и започна да разплита косата си. Отражението й в огледалото я гледаше замислено. Изглеждаше толкова стара, толкова слаба, кожата й беше почти прозрачна, сякаш тялото й не беше съставено от плът и кръв.

На колко години беше, на четирийсет и четири ли? Годините бяха взели своя дан. Тя бе започнала да ражда твърде млада и това беше увредило здравето й.

Джъдж си бе струвал болката. Той беше радостта на живота й, заедно с Кристъл, разбира се. Но Кристъл винаги се държеше толкова независимо, толкова вглъбена в себе си, толкова далечна. Анабел обичаше дъщеря си с цялото си сърце, но никога не бе смятала, че момичето има такава нужда от нея, каквато имаше Джъдж.

Независимо че младежката му гордост му пречеше да признае това.

Той беше казал, че сестра му изглеждала доволна от положението си. Дали Кристъл обичаше съпруга си? Дали пък не го приемаше само защото така й налагаха обстоятелствата?

Анабел не можеше да зададе тези въпроси на по-малкия си син, а колкото и тъжно да беше това, тя не познаваше дъщеря си достатъчно добре, за да знае как се чувстваше. Тя обаче разбираше саможертвата, която Кристъл беше направила, като беше излъгала Конър О’Браян, за да го лиши от земята му. Лъжата беше такава, че Кристъл щеше да остане в нейния плен завинаги. Тя бе спечелила за майка си свобода, за която бе платила с цената на собствената си свобода.

Нямаше начин, по който една майка да успее да изплати подобен дълг.

А горкият Ройс, с неговото насинено лице. Той нямаше да приеме добре нараняването си. Ройс изглеждаше най-силен от всички. Брейдън и Едгар му се радваше и се гордееше с него.

Само че Едгар грешеше, което не му се случваше рядко. Ройс беше най-слабият от всички. През всичките двайсет и шест години от живота му тя се беше опитвала да го обича, но нещо й беше попречило. Сякаш някаква основна част липсваше у него. Или пък у нея.

Тя се гордееше най-много с това, че първородното й дете не знаеше за чувствата й.

Анабел въздъхна и прокара четката през дългата си коса. Някога черните като нощта къдрици сега бяха прошарени. Цветът на кожата й бе твърде блед, но пък напоследък тя не излизаше често. Все не можеше да събере достатъчно сили, а и защо й беше да го прави? Навън нямаше нищо, което да иска да види.

Очите й, светлокафяви и хлътнали, я тревожеха най-много. Тя виждаше достатъчно добре, поне на разстояние, а за четене и шиене си слагаше очила.

Най-много й липсваше блясъкът в тях, онзи блясък, който бяха излъчвали, когато все още бе била младо момиче, изпълнено с жизненост. Тя бе обожавала да язди из равнините на Вирджиния. Татко и мама се бяха тревожили за нея, но това не я беше интересувало много. Бе била твърде глупава и безразсъдна. И се беше влюбила твърде рано.

Анабел се бе оказала твърде неопитна да се справи с едно толкова силно чувство, но той бе очарователен и ослепителен, от онези мъже, които бяха способни да замаят главата на всяко момиче. Тя дори не го беше познавала добре. По-късно обаче го беше опознала — и то как.

В коридора пред спалнята й се чуха стъпки.

— Хелга? — извика тя.

Вратата се отвори и в спалнята влезе съпругът й. Анабел изпусна четката за коса и улови с ръка гърлото си.

— Едгар?

Погледът му срещна нейния в огледалото. Студени, проницателни очи, които разбиха спокойствието, което беше намерила. Той стоеше изправен и въпреки че не беше висок, все още изглеждаше по-жизнен, отколкото тя можеше да се надява да бъде. Анабел разбираше на какво се дължеше това. Неговата движеща сила бяха омразата и манията, а нейната — изгубените надежди и хилядите спомени.

Спомените бяха започнали да избледняват Анабел не си спомняше съпруга си облечен в друго, освен в най-хубавите черни костюми като този, който носеше сега. Дори и в този ранен час косата му беше вчесана прилежно, а мустаците му бяха безупречно подстригани. Когато той се приближи до тоалетната масичка, накуцването му беше едва забележимо.

— Какво правиш тук — попита го Анабел.

— Аз съм собственикът на това място. Да не би да си мислила, че вече е твое?

Тя поклати глава.

— Мислех…

— Че повече няма да те потърся ли?

Тя погледна неоправеното си легло.

— Не се тревожи — изръмжа Едгар, — нямам намерение да се възползвам от съпружеските си права, въпреки че бог ми е свидетел, че би трябвало да го направя.

Той често изричаше такива заплахи, но никога не ги изпълняваше. Не я беше докосвал интимно от четиринайсет години. В началото на брака им се беше държал страстно и тя му бе отвръщала със същото. Но страстта между тях отдавна беше изчезнала.

— Тогава какво искаш? — тя зададе въпроса с тон, който не използваше често. — Още не се е съмнало.

— Исках да тръгнеш рано.

— Не разбирам. Къде ще ходя?

— Сменяш къщата.

Ръцете й затрепериха и тя ги прибра в скута си.

— Това е моят дом.

— Вече не е. Когато Даниъл О̀Браян беше жив, на теб често ти се искаше да ходиш в „Бушуак“. Сега ще живееш там с мен.

Анабел остана без дъх. Как не се беше досетила, че това ще се случи. Трябвало бе да се подготви за този момент.

— Ти обеща на Кристъл, че двамата с Джъдж ще живеем тук — каза тя. Трябваше да му го каже, да му покаже, че върши нещо нередно.

— Не смей да споменаваш името й. Не искам да го чувам.

— Тя направи каквото искаше от нея.

— Тя ме унижи в града.

— Вчера ли? Видял си я?

Анабел усети гнева му като топлинна вълна. Кристъл обикновено заставаше между тях, когато Едгар проявеше признаци, че е ядосан. Кристъл умиротворителката, която беше способна да задържи гнева му, въпреки че не беше способна да премахне омразата му. Само че Кристъл я нямаше тук.

— Сигурна съм, че каквото и да е направила или казала, не го е мислила — каза Анабел.

— Стига толкова — изрева Едгар и стените се разтресоха. — Точно сега тя най-вероятно разтваря крака под онова копеле, за което се омъжи. — Той стоеше близо до жена си и я гледаше, сякаш никога досега не я беше виждал. За първи път в дългогодишния им брак Анабел забеляза истинска лудост в погледа му и усети нов вид страх.

Той я сграбчи за косата и пръстите му се вплетоха в дългите къдрици.

— И тя като майка си не е нищо повече от една долна курва.

Той дръпна силно и Анабел извика от болка. Едгар я пусна и отстъпи назад.

— Никога не си можела да понасяш грубостта, нали?

Тя се загледа засрамено в скута си и не каза нищо. Мълчанието беше най-силното й оръжие срещу злобата на съпруга й. Тя бе трябвало да се сети за това още когато го бе видяла да влиза в спалнята й. Той рядко я нараняваше физически и рядко повишаваше глас, но това беше само защото тя не се опитваше да се обяснява или да спори с него.

В крайна сметка, той беше джентълмен.

До днес, когато тя се бе осмелила да възрази срещу злобните му думи. В този момент той беше мъж, когото тя не познаваше.

— Събери си нещата — каза Едгар, вече по-спокойно. — Долу има мъже с каруци, които ще ти помогнат. Искам всички да сте се разкарали оттук преди разсъмване, иначе ще се върна и ще подпаля всичко.

Той излезе, оставяйки я втренчена в огледалото. Анабел допря разтрепераната си ръка до устните, но нямаше време да се отдава на мисли. Едгар й беше дал срок до разсъмване, а дотогава оставаше не повече от час. Тя знаеше, че той щеше да изпълни заканата си.

Анабел прибра бързо косата си в някакво подобие на кок. Какво значение имаше как изглеждаше? Животът й беше свършил. Последната седмица, която беше прекарала без съпруга си, беше най-щастливата, откакто се бяха преместили в Тексас. Само че седмицата бе свършила. Колкото по-скоро забравеше за това време, толкова по-добре щеше да се справи с предстоящите дни и години.

Горката Кристъл. Саможертвата й се беше оказала напразна. Тя не трябваше да разбира какво бе направил баща й, поне не веднага, докато лудостта не напуснеше погледа на баща й.

Анабел обаче нямаше представа кога щеше да стане това.

 

Смъртта беше твърде добра за Конър О’Браян. Ройс трябваше да измисли нещо по-подходящо.

Той се загледа през вратата на кухнята в „Бушуак“ към слънцето, което се появяваше над един отдалечен хълм. Лицето го болеше, не можеше да спи и му беше трудно да диша. Отначало всяко вдишване му бе действало като разрязване с нож. Сега беше по-добре, но все още далеч от нормалното. Единственото нещо, което можеше да върши наистина добре, бе да крачи напред-назад и да обмисля отмъщението си.

Обмислен план. Това му харесваше. О, да, Конър О’Браян щеше да си плати по начин, какъвто не можеше дори да си представи.

Трябваше обаче да действа предпазливо. О’Браян щеше да бъде нащрек, защото не беше глупак.

Ройс се спря. О’Браян не беше ли глупак? Не се ли беше оставил да бъде подмамен от една жена с руса коса и огромни кафяви очи? Не беше ли изритал същата тази жена от леглото си само за да си я прибере обратно при първата отдала му се възможност?

Малката му сестричка сигурно беше сложила мъжа си под чехъл. Разбира се, че беше така. Тя беше сестра на Ройс Брейдън, нали все трябваше да става за нещо.

Ако не изпитваше болка, Ройс сигурно би се усмихнал. Отговорът определено беше в Кристъл. Ако успееше да я накара да му сътрудничи… Преди тя го беше направила, противно на волята си. Ако откриеше подходяща мотивация, щеше да го направи отново.

Трябваше да обмисли положението с подробности, но щеше да го направи по-късно, когато болката не бъдеше толкова силна.

Ройс чу стъпки зад себе си и се обърна. Прислужницата Грациела влизаше в кухнята. Тя носеше лампа и не го забеляза. Не беше спал с нея, откакто се беше преместил да живее в къщата на ранчото; всъщност не беше спал с жена от повече от седмица. От нощта, в която Данпъл О’Браян беше преминал в отвъдното.

Ройс пропъди подробностите от ума си. Разбира се, че беше спал с жена. Беше забравил за проститутката в Сан Антонио, която обичаше да я нараняват. Всички жени обичаха това. Трябваше само да бъдат убедени.

От време на време на Грациела трябваше да се дава по някой урок. Той остана в сянката на вратата и се загледа в едрите й гърди, които се движеха под блузата. Погледът му се плъзна към плътните й устни и той си спомни колко умело използваше тя устните и езика си. Очите й бяха хлътнали и тъмни, но той знаеше как да ги накара да заблестят.

Знаеше и как да я накара да му се моли.

Тя беше разпуснала гъстата си черна коса и това му харесваше. Сигурно си беше мислила за него. А ако не беше, скоро щеше да започне да си мисли.

Той излезе на светло.

— Добро утро, Грейслес.

Тя се втренчи в него. „Света Богородице!“ Внезапно Ройс си спомни как изглеждаше разбитото му лице и й обърна гръб.

— Трябва да си сложиш студен компрес на лицето — каза тя. — Снощи го оставих пред вратата ти.

— Ако не ме оставиш на мира, ще го увия около врата ти. Няма да позволя една жена да ми казва какво да правя.

От отоците гласът му звучеше странно, сякаш не можеше да изговаря добре думите.

— Както кажеш. Само се опитвам да ти помогна.

Дяволите да я вземат и нея, и сладките й думи. Тази жена имаше способността да го дразни. Напоследък се държеше твърде неприлично, като не свеждаше поглед, когато баща му беше наоколо, не го чакаше, когато трябваше, избягваше го. Трябваше да бъде поставена на мястото й.

Тя започна да се движи из кухнята зад него. Всеки шум, който вдигаше, му причиняваше болка в главата. Напрежението му нарасна. Ройс не можеше да мисли. Той тъкмо щеше да й нареди да излезе навън, когато тя внезапно се разсмя.

Миг по-късно той се озова до нея, сграбчи я за китката и я изви, докато тя се наведе почти до земята.

— Какво толкова смешно има?

Тя поклати глава.

— Нищо.

Ройс изви китката й по-силно. Искаше тя да се разплаче, да го моли да я пусне.

Грациела обаче не можеше да бъде сломена толкова лесно. Тя отметна косата си назад и се втренчи в него.

— Смея се, защото сеньор О’Браян те е направил да заприличаш на ракун.

Ройс пусна китката й, зашлеви я силно и тя падна на пода. Тя пропълзя странично към коридора. Ройс настъпи ръба на полата й, за да я спре, след което започна да разкопчава панталона си. Знаеше как да се оправя с такива като нея.

— Не! — тя хвърли думата срещу него така, както би метнала мексиканска кама. — Няма да го направиш. Знам твърде много. — На лицето й се появи победоносна усмивка. — Повече няма да вдигнеш ръка срещу мен.

— Мога да те убия, ако искам.

В погледа й се появи страх, който бързо се превърна в презрение, докато го наблюдаваше как сваля панталона си.

— Не и с това жалко нещо.

Ройс се втренчи надолу в сбръчканата си мъжественост. Трябваше вече да е твърд и готов. Такова нещо никога не му се бе случвало. Тя се осмели да се изсмее отново. Той усети как го изпълва ярост и вдигна юмрук, за да я удари. Звукът на пристигащи коне и каруца го накара да спре.

— Какво, по дяволите…

Той вдигна панталона си и надникна навън. Проклет да бъдеше, ако на седалката на каруцата не седеше майка му, заедно с един от каубоите от ранчото, а вещите й бяха струпани отзад. Само след една седмица тя се връщаше там, където й беше мястото.

Всичко се връзваше. Той не беше очаквал баща му да спазва споразумението твърде дълго. Едгар Брейдън беше мъж, който правеше каквото искаше. Или поне така си мислеше. Той също можеше да бъде манипулиран и Ройс го въртеше постоянно на пръста си.

Майка му така и не беше измислила начин да се отърве от него. Вместо да го ласкае и да му казва онова, което той искаше да чуе, тя стоеше настрани от него. Обичаше децата си, но беше слаба като всички жени.

Хелга също беше в каруцата, а Джъдж яздеше един от конете отзад. Това му заприлича на някакъв проклет парад. Ройс закри лице с ръка. Тази сутрин не беше в настроение да се показва.

— Ставай — нареди той на Грациела, докато минаваше край нея.

Тя потърка лицето си.

— Стани!

Тя се изправи, но отстъпи назад, далеч от него. Докато я гледаше, Ройс се възбуди. Твърде късно; навън вече се чуваха гласовете на пристигналите.

Той приближи лицето си до нейното, за да я накара да види грозотата и да почувства омразата му. Страхът в погледа й се върна. Доволен, той излезе от кухнята и бързо се прибра в стаята си. Грациела му беше отвлякла вниманието твърде дълго. По дяволите. Той предпочиташе повече да не вижда нито нея, нито семейството си.

Не трябваше да позволява нищо и никой да попречи на отмъщението му срещу Конър О’Браян. Щеше да се покрие за колкото време беше необходимо, докато измислеше някакъв план.