Лафкадио Хърн
За огледалото и камбаната

Преди осем столетия монасите от Муген-яма в провинция Тотоми пожелали за своя храм голяма камбана и се обърнали към жените от околността с молба да им помогнат, като донесат за претопяване стари бронзови огледала.

(Дори днес в дворовете на някои японски храмове могат да се видят купчини бронзови огледала, подарени за тази цел. Най-голямата подобна колекция, която някога съм виждал, беше в храма на сектата Джодо^[1] в град Хаката на остров Кюшу. Огледалата бяха предназначени за отливане на десетметрова статуя на буда Амида.)

По онова време живяла млада жена, съпруга на земевладелец от Муген-яма. Тя подарила огледалото си на храма, но по-късно много й досвидяло за него. Спомнила си какво й била разказвала майка й за огледалото, спомнила си, че е принадлежало не само на майка й, но и на майката и бабата на майка й. Спомнила си и за отразените в него щастливи усмивки. Разбира се, ако можела да предложи на монасите съответна сума, с която да го откупи, тя щяла да ги помоли да й върнат скъпата реликва, но нямала толкова пари. Когато и да отидела в храма, жената виждала огледалото си в купчината сред стотиците други. Познавала го по релефно изваяните на обратната му страна три знака на щастието шо, чику, бай — бор, бамбук и слива, които били очаровали детските й очи, когато нейната майка й го показала за първи път. Жената жадувала за удобен случай да открадне огледалото, за да го скрие и да го съхрани за цял живот. Но такъв случай все не идвал и тя страдала все повече и повече от мисълта, че от глупост се е разделила завинаги с част от живота си. Често размишлявала над старата японска поговорка: „Огледалото е душата на жената“ (поговорка, загадъчно изразена в йероглифа за душа на гърба на много бронзови огледала), и изпадала в ужас, че това е много по-съдбовно вярно, отколкото си била представяла.

Когато огледалата, принесени в дар за камбаната на Муген-яма, били изпратени в леярната, там открили, че едно от тях не иска да се претопи. Леярите опитвали отново и отново, но напразно. По всичко личало, че жената, която го била дарила на храма, по-късно съжалявала за постъпката си. Дарението не било направено от все сърце и затова себичната й душа се била скрепила с огледалото и го пазела твърдо и студено дори в пещта.

Естествено, това бързо се разчуло и скоро всички разбрали чие е огледалото, което не искало да се разтопи. И тъй като тайният й грях бил изложен на показ, клетата жена се засрамила и разгневила дълбоко. Тя не можела да понесе срама, затова се удавила, като оставила прощално писмо със следното съдържание:

След смъртта ми няма да е трудно да се стопи огледалото и да се излее камбаната. Но на онзи, който я счупи, като удари по нея, духът ми ще донесе голямо богатство.

Трябва да знаете, че предсмъртното желание или клетва на човек, който умира с гняв в сърцето или се самоубива от ярост, притежава свръхестествена сила. Дори след като претопили огледалото на покойната и най-после камбаната била излята, хората не забравяли думите от писмото. Те вярвали, че духът на жената ще донесе богатство на онзи, който счупи камбаната, тъй че още щом тя била окачена в двора на храма, огромна тълпа се стекла да удря по нея. Удряли с все сила и ярост, но камбаната се оказала много здрава и храбро удържала атаките им. Въпреки това хората не се отчайвали. Ден след ден, по всяко време на денонощието, независимо от протестите на монасите, те биели ли, биели ожесточено. Това се превърнало в истинска напаст — монасите не можели повече да издържат и се отървали от камбаната, като я изтърколили от хълма в едно тресавище. То било дълбоко и веднага я погълнало — ето какъв бил краят на прословутата камбана. Останала само легендата за нея. А в легендата тя е наречена Муген-кане — „Камбаната от Муген“.

Съществуват странни японски поверия за чудодейната сила на определен мисловен процес, загатнат, но не и обяснен от глагола надзораеру. Думата е непреводима, тъй като се отнася до различни подражания на вълшебство, както и до извършването на множество религиозни актове. Според речниците най-общото значение на надзораеру е: „имитирам“, „сравнявам“, „оприличавам“, но тайнственото му, понятно само на посветените, значение е „замествам във въображението си предмет или действие с друго, за да се постигне магически, чудотворен ефект“. Например: не сте в състояние да построите будистки храм, но лесно можете да положите камъче пред образа на Буда със същата набожност, с която бихте издигнали храм, ако бяхте достатъчно богат. Преподнасянето на камъче е толкова или почти толкова достойна постъпка, колкото издигането на храм…

Невъзможно е да изчетете всичките шест хиляди седемстотин седемдесет и един тома будистки текстове, но с искреното си желание да го сторите ще заслужите толкова, колкото ако сте ги прочели… Това обяснение ще е, предполагам, достатъчно, за да се схване религиозното значение на надзораеру.

Магическият смисъл на думата не може да се разтълкува обаче без много и разнообразни примери. Ако направите сламено човече със същите подбуди, с които сестра Елена направила човече от восък, и в часа на Бика^[2] го заковете с дълги гвоздеи на дърво в горичката на някой храм и ако впоследствие човекът, когото сламеното човече изобразява, умре в страшни мъки, това би илюстрирало едно от значенията на надзораеру… Или да предположим, че през нощта у дома ви се е вмъкнал крадец и е откраднал скъпоценностите ви. Успеете ли да откриете следите му в градината и докато са още пресни, изгорите във всяка от тях мокса — китайски пелин, — ходилата на крадеца ще пламнат и той няма да намери покой, додето не се върне доброволно и не се остави на вашата милост. Това е друг вид подражание на вълшебство, съдържащо се в значението на глагола надзораеру. А пример за трети вид са множеството легенди за Муген-кане.

След като камбаната потънала в блатото, вече, разбира се, никой не можел и да се надява да я счупи. Но онези, които съжалявали за тази загубена възможност, удряли и чупели предмети — въображаеми заместители на камбаната, като с това се надявали да зарадват духа на притежателката на огледалото, предизвикало толкова неприятности. Една от тях била Умегае, известна в японските легенди с връзката си с Кадживара Кагесуе, самурай от рода Хейке. Веднъж, когато двамата били на път, Кадживара се оказал без пукната пара и в много тежко положение. Умегае си спомнила за камбаната от Муген-яма, взела бронзов леген, нарекла го, че е камбаната, и го заудряла, докато не го счупила, като в същото време викала колкото й глас държи: „Триста жълтици! Триста жълтици!“ Един гост на странноприемницата, в която двамата били отседнали, чул дрънченето и виковете й, попитал я защо прави това и като узнал причината, веднага дал на Умегае триста рьо^[3] в злато. По-късно за бронзовия леген на Умегае съчинили и песен, която и днес се пее от танцуващите девойки:

Както, удряйки легена, Умегае

се сдоби с безброй пари,

ще се моля до безкрая

да сполучат моите сестри!

След тази случка славата на Муген-яма се разнесла навред. И много хора последвали примера на Умегае, като даже се надявали да я надминат в сполуката.

Сред тях имало един безпътен селянин, който живеел недалеч от Муген-яма, на брега на река Оигава. След като пропилял състоянието си в разгулен живот, този човек си направил глинен модел на Муген-кане от калта в градината си и с викове и молитви за голямо богатство заудрял по него, докато го счупил.

Изведнъж от земята пред него изникнала фигурата на жена в бяла роба, с дълга разпусната коса. Тя държала в ръце похлупена делва. Жената се обърнала към селянина:

— Дойдох да удовлетворя заслужено пламенната ти молитва. Ето, вземи тази делва.

С тези думи тя му подала делвата и изчезнала. Щастливецът се втурнал вкъщи, за да съобщи на жена си добрата новина. Поставил пред нея похлупената делва, която била и много тежка, и двамата я отворили. Отворили я и открили, че е пълна догоре с…

Но не, наистина не мога да ви кажа с какво била пълна.