Лафкадио Хърн
Муджина

По пътя Акасака в Токио има склон, наречен Кии-но-кунидзака, което значи Склон на провинция Кии. Не знам откъде иде това негово название. От едната му страна лежи древен крепостен ров — дълбок и много широк, с високи зелени брегове, тук-там с градини. А от другата страна се издигат дългите и внушителни стени на императорския дворец. Преди ерата на уличните лампи и рикшите, паднел ли мрак, околността запустявала и окъснелите минувачи предпочитали да заобикалят с часове, само и само да не замръкнат сами след залез на Кии-но-кунидзака. И то защото по тези места бродела муджина^[1] — язовец.

Последният човек, който я видял, бил един възрастен търговец от квартала Кьобаши, но той умрял преди около тридесет години. А ето какво разказвал.

Една късна нощ, както бързал нагоре по Кии-но-кунидзака, съзрял жена, надвесена над рова. Тя била сам-сама и ридаела горко. Търговецът се изплашил, защото помислил, че се кани да се удави, затова спрял, за да й предложи помощ или утеха. Жената била крехка, грациозна и красиво облечена, а косата й била прибрана в прическа на девойка от добро семейство.

— О-джочу^[2]! — приближил и извикал той. — Не плачете така!… Кажете какво ви измъчва. Стига да е по силите ми, бих бил щастлив да ви помогна.

(Говорел искрено, защото бил много добър човек.)

Но жената продължила да плаче, криейки лице в единия от дългите ръкави на кимоното си.

— О-джочу! — извикал отново търговецът от нежно по-нежно. — Моля ви, чуйте ме… Това място не е за сама девойка нощем. Не плачете, моля ви. Само кажете с какво да ви помогна.

Жената се изправила бавно, но останала все така с гръб към него и продължила да хълца и да стене в ръкава си. Търговецът сложил леко ръка на рамото й и пак замолил:

— О-джочу! О-джочу! О-джочу!… Чуйте ме само за миг!… О-джочу! О-джочу!…

Тогава жената се обърнала, пуснала ръкава на кимоното и прекарала ръка по лицето си… И търговецът видял, че тя няма нито очи, нито нос, нито уста… Той изпищял ужасѐн и побягнал.

Хукнал нагоре по Кии-но-кунидзака, тичал ли, тичал и всичко пред него било пусто и черно. Ала търговецът все тичал, без да смее да погледне назад. И ето че неочаквано съгледал светлинка на фенер, толкова далечна, че блещукала като светулка. Той хукнал към нея. Оказал се фенерът на пътуващ продавач на соба^[3], който бил спрял количката си край пътя. Ала всяка светлинка и всяко човешко присъствие били добре дошли за търговеца след такова преживяване, затова той се хвърлил в краката на продавача на соба и завикал:

— Аа!… Аа!…

— Какво, какво! — откликнал грубо онзи. — Какво ти е? Да не би някой да те удари?

— Не, никой не ме удари — задъхвал се търговецът. — Само… Аа! Аа!…

— Само те изплаши ли? — попитал равнодушно продавачът. — Крадци ли?

— Не, не! Не крадци — едва си поемал дъх ужасеният човек. — Видях… видях жена… край рова… И тя ми показа… Аа! Не мога да кажа какво ми показа!…

— Така ли? Да не би нещо такова? — извикал продавачът, погладил лицето си и то в миг станало досущ като яйце…

В същото време светлината на фенера изчезнала.