Лафкадио Хърн
По силата на кармата

Лицето на любимия човек и слънцето не могат да се гледат.

Японска пословица

I

Съвременната наука ни убеждава, че що се отнася до личността пламъкът на първата любов „безусловно предшества всички други преживявания^[1]“. С други думи, онова, което се смята за най-дълбокото и най-интимното от всички чувства, съвсем не е личен проблем. Философията е стигнала до тези извод много отдавна и никога не теоретизира така приятно, както когато се опитва да обясни загадката на любовната страст. Досега науката се е придържала строго към няколко идеи по въпроса. Жалко, защото метафизиците никога не са можели да дадат правилни и изчерпателни обяснения — те или учат, че първият поглед към обичания човек събужда в душата на влюбения някакъв дремещ ембрионален спомен; или че илюзията се създава от търсещи въплъщение неродени духове. Но и науката, и философията са единодушни по отношение на един много важен факт — че самите влюбени нямат избор; те са просто субекти на влияние. Науката е дори по-категорична по този въпрос — тя твърди съвсем открито, че мъртвите, а не живите са отговорни за това. Сякаш в първата любов се таи някакъв смътен призрачен спомен.

Вярно, че за разлика от будизма науката не утвърждава, че при особени обстоятелства ние сме в състояние да си припомним свои предишни съществувания. Онази психология, която се опира на физиологията, дори отрича възможността за унаследяване на паметта в този конкретен смисъл. Но тя допуска, че по наследство се предава нещо по-силно, макар и по-абстрактно — сборът от безчетните спомени на предците, сборът от неизброимите милиони и милиарди преживявания. Така психологията може да обясни най-загадъчните ни усещания — противоречивите ни подбуди, най-необяснимата ни интуиция, всички онези на пръв поглед безразсъдни влечения или антипатии; онази смътна тъга или радост, които никога не могат да се обяснят с личния ни опит. Но тя все още не е намерила достатъчно свободно време да побеседва с нас за първата любов, въпреки че, бидейки свързана с невидимия свят, първата любов е най-необикновеното от всички човешки чувства. И най-загадъчното.

В страните на Запада загадката се заплита ето така.

У момчето, чиито живот е нормален и весел, настъпва един вид атавистичен период, през който то започва да изпитва към нежния пол онова примитивно презрение, породено единствено от чувството за физическо превъзходство. Но точно когато женското общество му е вече съвършено безразлично, момчето внезапно обезумява. Житейският му път е пресечен от невиждана досега девойка — малко по-различна от останалите дъщери на човешкия род, но с нищо особено невпечатляваща очите на околните. В същия този момент с един-единствен тласък кръвта нахлува в сърцето му и всичките му сетива са очаровани. След това, докато трае безумието, животът му принадлежи изцяло на това новооткрито създание, за което той все още не знае нищо, освен че слънчевата светлина изглежда по-прекрасна, щом докосне косите й. Никоя земна наука не може да го освободи от робството на това вълшебство. Но чия е магията? Дали това не е някаква сила на живия идол?

Не, психологията ни убеждава, че това е силата на мъртвите у идолопоклонника. Мъртвите правят магията. Те причиняват шока в сърцето на влюбения, те са причина за електрическата тръпка, която преминава през вените му при първия допир до ръката на девойката.

Защо обаче са избрали тъкмо нея, а не някоя друга — ето това е най-непонятното в загадката. Обяснението, предложено от един доста известен немец, няма да е в съзвучие с научната психология. Изборът на мъртвите, взет в развитие, навярно почива по-скоро на спомена, на паметта, отколкото на някаква далновидност. А така загадката не е приятна.

Съществува наистина романтичната възможност да са избрали точно тази, тоест определена девойка, защото в нейно лице е оцелял като на снимка споменът за всяка и всички девойки, които те са обичали в миналото. Но е възможно също така да са я избрали, защото у нея се появява отново нещо от събирателния, многосложния и многообразен чар на всички жени, които те, мъртвите, са обичали напразно.

Ако приемем по-тягостната теория, трябва да повярваме, че страстта, макар и многократно погребвана, не може нито да умре, нито да намери покой. Онези, които са обичали напразно, умират само привидно, а всъщност продължават да живеят в сърцата на следващите поколения, докато копнежът им се осъществи. Те чакат понякога векове наред прераждането на своите любими, вплитайки вечно в мечтите на младостта своето химерично съчетание от спомени. Оттук и непостижимите идеали — преследването на изтерзани души от непознаваемата жена.

В Далечния изток мислят другояче; и това, за което сега ще разкажа, се отнася до тълкуването на Буда.

II

Неотдавна един свещеник почина при твърде странни обстоятелства. Той служеше в храм, принадлежащ на една от най-старите будистки секти. Храмът е в селище, недалеч от Осака. (Можете да го видите, ако пътувате към Киото по железопътната линия Кансецу.)

Беше млад, добросъвестен и изключително хубав — прекалено хубав за свещеник, както твърдяха жените. Приличаше на една от онези красиви статуи на буда Амида, сътворени преди векове от големите майстори на будистката скулптура.

Мъжете от околността го смятаха за честен и начетен човек и бяха прави. Жените не се вълнуваха само от неговите духовни добродетели или образованост: пряко волята си той имаше нещастието да ги привлича просто като мъж. Обожаваха го не само местните, но и жените от околните села и градове, и то не съвсем благочестиво. Това пречеше на религиозните му занимания и го отвличаше от неговите медитации. Жените намираха безупречни поводи да посещават храма по всяко време на денонощието само за да видят свещеника и да поговорят с него; задаваха му въпроси, на които свещеният дълг му повеляваше да отговаря; правеха приношения, които той не можеше да откаже. Някои задаваха и въпроси от нерелигиозен характер, които го караха да се изчервява. Той бе твърде деликатен по природа, за да се защищава с по-резки думи дори когато по-дръзките градски девойки казваха неща, които едно селско момиче никога не би изрекло; думи, които го принуждаваха да помоли съответната девойка да го освободи от присъствието си. И колкото повече той отбягваше обожанието на срамежливите или ласкателствата на безочливите, толкова по-настойчиво ставаше преследването, докато не се превърна в изтезание.

Родителите му бяха отдавна покойници и той нямаше никакви светски връзки. Бе отдаден изцяло на вярата си и на нейното учение и не желаеше да се отвлича с глупави и забранени неща. Изключителната му красота — красота на жив идол, бе за него истинско нещастие.

Предлагаха му богатство при условия, които той не желаеше да обсъжда. Момичета се хвърляха в краката му и напразно го молеха да ги дари с любовта си. Непрекъснато получаваше любовни писма — писма, които оставаха без отговор. Някои бяха написани в класическия неясен и озадачаващ стил с всичките там характерни за него изрази като: „каменната възглавка на срещата“, „вълни по сянката на лицето“, „потоци, които се разделят, за да се възсъединят“. Други бяха по-непресторени и откровено нежни, изпълнени с патоса на първото девиче обяснение в любов.

Дълго време подобни писма не трогваха младия свещеник и външно той оставаше невъзмутим като изображение на Буда, по чието подобие бе сякаш сътворен. Но, така или иначе, той не беше Буда, а само един слаб човек и положението му бе наистина мъчително.

Една вечер в храма дошло момче, което му предало писмо, прошепнало му името на подателя и изчезнало в тъмнината. Според по-късните показания на един послушник свещеникът прочел писмото, върнал го обратно в плика и го оставил върху рогозката до възглавничката, на която бил коленичил. След като останал известно време неподвижен, сякаш потънал в мисли, той взел кутията с писмените си принадлежности, написал писмо, адресирал го до духовния си наставник и го оставил върху писмената масичка. После погледнал часовника и разписанието на влаковете. Часът бил късен, нощта — тъмна и ветровита.

Свещеникът свел глава пред олтара за кратка молитва, а после се втурнал навън в тъмнината. Стигнал до линията на влака точно навреме, за да коленичи между двете релси, с лице към ревящия и летящ насреща му експрес от Кобе. А малко по-късно онези, които бяха боготворили необикновената му красота, щяха да изкрещят от ужас, когато видеха дори само на светлината на фенер онова, което бе останало от нещастното му, размазано по релсите тяло.

Намериха писмото, адресирано до духовния му наставник. То съдържаше простичкото обяснение, че е почувствал, че духовната му сила го напуска и е решил да умре, за да не извърши грях.

Другото писмо все още лежеше на пода, там, където го бе оставил — писмо, написано на онзи женски език, в който всяка сричка е смирена ласка. Като всички подобни писма (а те никога не биват изпращани по пощата) то нямаше нито дата, нито име, нито инициали, а на плика нямаше адрес. На несравнимо по-грубия ми език то би могло да се предаде приблизително така:

Да си позволявам такава волност, е навярно неуместно; и все пак чувствам, че трябва да говоря с Вас, и затова Ви изпращам това писмо. Колкото до нищожната ми особа, трябва да кажа само, че когато Ви видях за първи път по време на последния празник, се замислих; и оттогава не съм в състояние да Ви забравя нито за миг. С всеки изминал ден все повече и повече потъвам в мислите си за Вас, а когато спя, Ви сънувам и щом се събудя и осъзная, че Ви няма и че нощните ми блянове са измама, не мога да се въздържа да не плача. Простете ми, че макар да съм родена на този свят жена, си позволявам да копнея за извънмерната снизходителност да бъда обичана, а не мразена от човек, който стои толкова високо над мен. Може да Ви се стори глупаво и неделикатно, че позволявам на сърцето си да се терзае от мисълта за такава високопоставена особа. Но само защото знам, че не мога да сдържа сърцето си, позволих на тези изстрадани думи да се излеят от дълбините му, за да ги изпиша с несръчната си четка и да Ви ги изпратя. Моля се само да повярвате, че съм достойна за съжаление. Моля се също така да не ми изпратите груби думи в ответ.

Съжалете ме, щом разберете, че това е изблик на моята преданост към Вас, благоволете да възнаградите и да отсъдите справедливо дори само от капчица милост това сърце, което, самотно в голямата си злочестина, се осмелява да се обърне към Вас. Ще се надявам и ще чакам непрекъснато обнадеждаващ отговор.

В името на щастието Ви изпращам своите благопожелания.

Днес…

От смирената,

за жадувания, любимия, възвишения

изпращам това писмо.

III

Посетих свой приятел японец — будистки учен, за да му задам някои въпроси относно религиозните аспекти на това произшествие. Защото дори като признание за човешка слабост самоубийството на свещеника ми се струваше героизъм.

Но моят приятел беше на друго мнение. Той, напротив, отправи упреци. Припомни ми, че човек, който само си е помислил за самоубийството като средство да избяга от греха, е низвергнат от Буда и се обявява за духовен изгнаник, недостоен да живее сред светците. А колкото до покойния свещеник, той според него бе един от онези, които Учителя^[2] нарекъл глупаци. Защото само глупец би си въобразил, че като унищожи тялото си, унищожава и корените на греха у себе си.

— Но — възразих аз — животът на този човек бе чист… Да предположим, че е потърсил смъртта, за да не подтикне несъзнателно други към грях.

Приятелят ми се усмихна иронично. После каза:

— Веднъж, много отдавна, една рядко красива японка от благородно потекло пожелала да стане монахиня. Тя отишла в един храм и изложила желанието си. А настоятелят й казал: „Вие сте все още твърде млада. И досега сте живели като придворна дама. А и в очите на светските мъже сте красавица; вашето лице ще ви подлага на изкушението да се върнете към удоволствията на живота. Освен това желанието ви е навярно продиктувано от моментна скръб. Ето защо не мога да удовлетворя молбата ви.“ Но тя продължила да моли така горещо, че той се ядосал и излязъл. В стаята, където дамата останала сама, имало голям мангал, пълен с тлеещи въглени. Жената нажежила машата до червено и дамгосала жестоко лицето си с нея, като унищожила завинаги своята красота. А настоятелят, обезпокоен от миризмата на изгоряло, се втурнал в стаята и останал покрусен от това, което видял. Но дамата го замолила отново, без гласът й да трепне дори: „Вие отказахте да ме приемете, защото бях красива. Ще отстъпите ли сега?“ Така тя била приета в сектата и станала монахиня… Е, кой е постъпил по-мъдро — онази жена или свещеникът, когото искахте да похвалите?

— Но нима той е трябвало да обезобрази лицето си?

— Разбира се, че не! И постъпката на жената щяла да е недостойна, ако е била продиктувана от мисълта да се обезобрази, за да се предпази от изкушение. Законът на Буда забранява всякаква саморазправа и тя е престъпила този закон. Но тъй като е изгорила лицето си само за да може да поеме веднага по праведния път, а не от страх, че не ще устои сама на греха, вината й е по-малка. От друга страна, свещеникът, който се е самоубил, е извършил голямо престъпление. Трябвало е да направи всичко възможно да превъзпита онези, които са го изкушавали. Но е бил твърде слаб за това. Щом като свещеник се е чувствал неспособен да се опази от греха, трябвало е тогава да се върне към светския живот и там да се опита да следва закона за онези, които не принадлежат към вярата.

— Излиза, че според будизма той не е постигнал нищо, така ли? — полюбопитствах аз.

— Трудно ми е да си представя, че е постигнал нещо. Само непосветените в Закона биха одобрили постъпката му.

— А посветените, те как ще преценят последствията, кармата на неговото деяние?

Приятелят ми помълча, после каза замислено:

— Не можем да узнаем цялата истина за това самоубийство. Може би то не е за първи път.

— Нима искате да кажете, че и в някой свой предишен живот той вероятно се е опитвал да избяга от греха, като унищожи тялото си?

— Да. Или в много други свои предишни съществувания.

— А какво ще кажете за бъдещите?

— Само Буда знае верния отговор.

— А според неговото учение?

— Не забравяйте, че е невъзможно да узнаем какво е било в ума на този човек.

— Но ако все пак той е потърсил смъртта само за да избяга от греха?

— Тогава ще трябва да се сблъсква отново и отново с това изкушение — с цялата му мъка, с цялата му болка; да се сблъсква още хиляди пъти дори, докато не се научи да превъзмогва себе си. Не можеш да избягаш чрез смъртта от върховната необходимост да победиш себе си.

И след като се разделих с моя приятел, думите му продължаваха да ме преследват; и все още ме преследват. Те събудиха нови мисли относно някои от теориите, които си позволих да нахвърля в първата част на този разказ. Още не съм успял да се убедя, че неговото необикновено тълкуване на любовната загадка е по-несъвършено от онези, които предлагаме ние на Запад. Питам се дали любовта, която води до смърт, не означава много повече от призрачния глад на погребани страсти. Не е ли тя израз на неизбежната разплата за отдавна забравени грехове?