Станислав Лем
Непобедимият (11)

Непобедимият

Първите два всъдехода се спуснаха по пандуса на разсъмване. В първите лъчи на слънцето сенките на дюните бяха още пълни с тъмнината на нощта. Силовото поле се отвори, за да направи проход за машините, и отново се затвори, като проблесна със синкави светлини. На задното стъпало на третата, съвсем близко до кърмата на кръстосвача, в комбинезон, без шлем и защитни стъкла, само с малката маска на кислородния апарат, седеше Рохан, обхванал колена с ръце, защото в това положение му беше удобно да гледа подскачащата стрелка на секундомера. В горния ляв джоб на комбинезона му имаше четири ампули за инжекции. В десния — тънко пресовани таблетки хранителен концентрат, а джобовете на наколенките му бяха пълни с малки инструменти: малък индикатор за радиоактивно излъчване, малък магнитен индикатор, компас и микрофотограметрична карта на терена, не по-голяма от пощенска картичка, която трябваше да се гледа със силна лупа. Тънко пластмасово въже опасваше шест пъти кръста му, а цялото му облекло нямаше никакви метални части. Той изобщо не чувствуваше телената мрежа, скрита в косата му — освен ако нарочно раздвижеше кожата на главата си; не чувствуваше и тока, който течеше по нея, но стига да натиснеше с пръст яката, можеше да усети действието на зашития там микропредавател: вътре равномерно цъкаше твърдото цилиндърче и можеше да се напипа пулсът му.

На изток имаше една червена ивица и вятърът вече се будеше и режеше пясъчните върхове на дюните. Слелият се с края на хоризонта зъбер на кратера сякаш започна да потъва в червенина. Рохан вдигна глава: двустранна връзка с кораба нямаше да има, защото един предавател веднага би издал присъствието му. Но в ухото му имаше не по-голямо от костилка приемниче; „Непобедимият“ можеше поне от време на време да му изпраща сигнали. Точно в този момент апаратчето проговори и сякаш някакъв глас се обади в самата му глава.

— Внимание, Рохан. Тук е Хорпах… носовите индикатори показват увеличение на магнитната активност. Вероятно колите са вече под облака… изпращам сонда…

Рохан погледна изяснилото се небе. Не видя самия старт на ракетата, която се издигна внезапно отвесно като снаряд, и теглеше след себе си тънка ивица бял дим, в която изчезна за момент върхът на кораба; после полетя с шеметна бързина на североизток. Минаваха минути. Вече половината от подпухналия диск на старото слънце се подаде и сякаш възседна ръба на кратера.

— Един малък облак атакува първата кола… — обади се гласът в главата му. — Другата засега се движи безпрепятствено… първата се приближава до скалната врата… внимание! В момента изгубихме контрол над първата. Оптически контрол — също, облакът я покри. Втората приближава завоя при шестото стесняване… не я атакуват… започна! Колата ти ще тръгне след петнадесет секунди — отсега нататък ще действуваш по свое усмотрение. Включвам стартовия апарат — успех…

Гласът на Хорпах внезапно се отдалечи. Замести го механично, отмерващо секундите тракане. Рохан се намести по-добре, подпря се с крака, прехвърли ръка през електрическата примка, прихваната за горния парапет на колата. Леката машина внезапно трепна и плавно потегли напред. Хорпах държеше всички хора в кораба. Рохан му беше почти благодарен, защото не можеше да търпи никакви прощавания. И така, присвит на подскачащото стъпало на колата, той виждаше само огромната, постепенно смаляваща се колона на „Непобедимият“; синият блясък, който за момент трепна по склоновете на дюните, му припомни, че точно сега машината преминава границата на силовото поле. Но веднага след това скоростта се увеличи и червеният облак, изскочил изпод колелата, заслони гледката; над него едва се виждаше светлеещото небе. Това не беше добре — можеше да бъде нападнат, без да разбере кога. И той, вместо да седи, както беше предвидено, се обърна, надигна се, като се държеше за парапета, и остана прав на стъпалото. Сега вече над плоския гръб на празната машина можеше да гледа към летящата срещу него пустиня. Колата се движеше с максимална скорост, като на моменти скачаше и се откъсваше от земята, така че Рохан трябва да се притиска с всички сили към нея. Двигателят почти не се чуваше, само вятърът свиреше край ушите му, зърна пясък му попадаха в очите, а от двете страни на машината изригваха фонтани от пясък и образуваха непрогледна стена, така че той не разбра кога са излезли извън кръга на кратера. Изглежда, колата се бе промъкнала през един от пясъчните проходи в северната му стена.

Рохан изведнъж чу напевен сигнал; това беше предавателят на телесондата, изстреляна на такава височина, че той, колкото и да напрягаше поглед, не можа да я забележи в небето. Сигурно беше се издигнала високо, за да не привлече върху него вниманието на облака, но същевременно тя беше крайно необходима — иначе корабът нямаше да може да управлява колата. Спидометърът специално бе изнесен върху задната стена на машината, за да се ориентира Рохан по-лесно. Досега бе изминал деветнадесет километра и всеки момент очакваше да се появят първите скали. Но ниският диск на слънцето, който беше досега от дясната му страна и едва се червенееше всред вдигнатия прах, се премести малко назад. Следователно колата завиваше вляво; Рохан напразно се стараеше да прецени дали обхватът на маневрата съвпада с предварително начертания курс, или е малко по-голям: това щеше да означава, че в командния пункт са забелязали някаква непредвидена маневра на облака и искат да го отдалечат от него. Слънцето се скри зад първия полегат, скалист хребет. После се появи отново. В косите му лъчи пейзажът изглеждаше див и не приличаше на този, който той помнеше от последната експедиция. Но тогава бе го наблюдавал от по-високо, тъй като стоеше в куличката на транспортьора. Колата изведнъж започна така ужасно да подскача, че той няколко пъти удари болезнено гърдите си в бронята. Сега трябваше да напряга всичките си сили, за да не го съборят от тясното стъпало резките друсания. Колелата танцуваха по камъните, изхвърляха високо във въздуха чакъл, който с шум политаше надолу по склона, понякога буксуваха бясно; Рохан имаше чувството, че полетялата с адска скорост машина не може да не бъде забелязана от километри, и започна сериозно да се замисля дали да спре машината — точно под мишницата му се подаваше ръчката на извадената навън спирачка — и да скочи от нея. Но в такъв случай го очакваше многокилометрово пътешествие пеша, чиято продължителност би намалила и без това малкия шанс да стигне бързо до целта. Със стиснати зъби, конвулсивно впил ръце в дръжките, които съвсем не му се струваха толкова сигурни, както преди, той само гледаше с присвити очи над тъпата муцуна на колата нагоре, към склона. Напевният глас на радиосондата утихваше от време на време, но тя сигурно продължаваше да го следва отвисоко, защото колата умело маневрираше между натрупаните скални грамади, понякога се наклоняваше, забавяше ход и после отново поемаше с пълна скорост нагоре.

Спидометърът показваше, че е изминал двадесет и седем километра. Начертаният на картата маршрут беше шестдесет километра, но пътят сигурно беше по-дълъг поради непрекъснатите зигзаги и завои. Сега вече нямаше и следа от пясък; слънцето, огромно, почти студено, висеше тежко и някак застрашително, като все още докосваше триона на скалите; машината се мяташе като в треска по сипеите, понякога гумите се хлъзгаха заедно с грохотещата лава и издаваха пронизителен писък, като се плъзгаха безсилно по камъка на все по-стръмния склон. Двадесет и девет километра — освен напевния сигнал на сондата не се чуваше нищо друго. „Непобедимият“ мълчеше. Защо? Стори му се, че от прошарените с черни линии неясни контури на скалите, които се виждаха точно под червеното слънце, започват стените на теснината, където трябва да слезе — но не тук, а много по-високо, на север, на тридесет километра оттук. Във всеки случай не се виждаше и следа от черния облак. Сигурно вече се беше разправил с другите две машини. Или просто ги беше захвърлил, задоволил се с това да ги откъсне от кораба чрез блокиране на връзката? Колата се мяташе като някакво разярено животно; понякога вибрациите на пуснатия на максимални обороти двигател се качваха чак в гърлото му. Скоростта продължаваше да намалява, но и без това колата се движеше учудващо бързо; може би трябваше да използуват всъдеход с въздушна възглавница. Но те бяха прекалено големи и тежки машини, пък и не си струваше да мисли сега за това, след като нищо вече не може да се поправи…

Поиска да погледне часовника си. Не успя. Не можеше нито за секунда да приближи ръка към очите си. Мъчеше се да смекчи с прикляквания ужасното тръскане, от което се друсаха всичките му вътрешности. Внезапно предната част на машината се издигна, завъртя се, свлече се едновременно встрани и надолу; спирачките изпищяха, но чакълът се пръсна наоколо, звънко изчатка по тънката броня; колата рязко зави, избуксува, известно време вървя настрани през реката на сипея; това движение постепенно замря…

Машината бавно зави и отново упорито запълзя нагоре по склона. Сега вече се виждаше теснината. Позна я по възчерните, подобни на смрика, петна на отвратителния гъсталак, който покриваше стръмните скали. До началото на теснината имаше може би половин миля. Тридесет и четвъртият километър…

Склонът, по който Рохан трябваше да мине, приличаше на море от хаотично пръснати купчини. Изглеждаше невъзможно машината да намери път между тях. Той престана да търси с поглед място за преминаване, тъй като и без това не беше в състояние да ръководи маневрите. Стараеше се да не отделя поглед от опасалите пропастта скали. Оттам всеки момент можеше да излети черен облак.

— Рохан… Рохан… — чу внезапно той.

Сърцето му заби по-бързо. Позна гласа на Хорпах.

— По всяка вероятност колата няма да те докара до целта. Оттук не можем да изчислим точно наклона на тоя склон, но ми се струва, че имаш още пет до шест километра път с кола — когато колата засече някъде, ще трябва да продължиш пеша… Повтарям…

Хорпах каза още един път същото. „Най-много четиридесет и два-четиридесет и три километра… ще ми останат около седемнадесет — на такъв терен това ще отнеме най-малко четири часа, ако не и повече — пресметна светкавично Рохан. — Но може би те грешат, може би колата ще мине…“

Гласът утихна и отново се чуваше само ритмично повтарящият се, напевен глас на сондата. Рохан стисна със зъби наустника на маската, защото при рязкото друсане претриваше устните му отвътре. Слънцето вече не се докосваше до близките планини, но не се и издигаше. Пред очите му имаше малки и големи каменни късове, скални плочи, понякога потъваше в студената им сянка; машината се движеше сега много по-бавно; вдигна глава и видя редки, перести облаци, които се стопяваха на небето. На него светеха няколко звезди. Изведнъж с колата стана нещо странно. Задната й част хлътна, а предната се издигна нагоре… за миг тя цялата се люшна, като изправен на задните крака кон… една секунда, и тя щеше може би да се обърне и да затисне Рохан, ако той моментално не бе скочил. Рохан падна на колене и ръце, почувствува болезнен удар през дебелите предпазни ръкавици и наколенки, влачи се няколко метра по камъка, преди да се спре. Колата избуксува още един път и замря.

— Внимание… Рохан… това е тридесет и деветият километър… машината не може да мине нататък — трябва да вървиш пеша… Ще се ориентираш по картата… колата ще остане на това място — за всеки случай, ако не можеш да се върнеш по друг начин… намираш се в точката на пресичане на координатите 46 и 192…

Рохан бавно се изправи на крака. Боляха го всички мускули. Но само първите крачки бяха трудни; скоро той се раздвижи. Искаше колкото се може по-бързо да се отдалечи от колата. Седна до един голям обелиск, извади картата от джоба си и се опита да се ориентира. Това не беше лесно. Най-после той определи местоположението си. От горния край на теснината го делеше един километър по права линия, но не можеше и да мечтае да слезе оттам; на това място склоновете бяха покрити с плътен слой метални храсти. И той тръгна нагоре, като през цялото време разсъждаваше дали да се опита да слезе на дъното на теснината още тук, без да отива чак до определеното място. Иначе би трябвало да върви най-малко четири часа. Дори и да успееше да се върне с колата, би трябвало да отдели пет часа за връщане; слизането в теснината щеше да му отнеме много време, а за търсенето да не говорим. Изведнъж целият план му се видя лишен от здрав смисъл. Беше толкова излишен, колкото и героичният жест, с който Хорпах можеше, жертвувайки него, да успокои собствената си съвест. За известно време го обзе такава злоба (беше се оставил да го изиграят като някакъв сополанко, защото астрогаторът предварително беше подредил всичко), че почти не виждаше какво има наоколо. „Няма връщане — повтаряше си той, — ще опитам. Ако не успея да сляза, ако не намеря никого до три часа, ще се върна.“ Беше седем и петнадесет. Стараеше се да върви с дълга, равномерна крачка, но не много бързо, защото всяко усилие рязко увеличаваше изразходването на кислород. Той постави на дясната си ръка компаса, за да не се отклони от избраната посока. Няколко пъти обаче му се наложи да заобикаля пукнатини с отвесни стени. Притеглянето на Регис беше значително по-слабо от земното, това даваше относителна свобода на движенията дори и в толкова трудно достъпен терен. Слънцето се беше издигнало вече. Слухът му, привикнал към акомпанимента на издаваните от машините звуци, заобикалящи го като някаква защитна бариера в досегашните експедиции, беше някак празен и странно изострен. От време на време само се чуваше ритмичният, много по-слаб отпреди глас на сондата, но затова пък всеки порив на вятъра, който свиреше в скалните остриета, привличаше вниманието му, защото му се струваше, че долавя в него добре познатото и запаметено бръмчене. Постепенно привикна към темпото; машинално стъпваше от камък на камък и можеше спокойно да размишлява. В джоба си имаше крачкомер; не искаше да погледне скалата му прекалено рано, реши да направи това едва след един час. Но не издържа и извади приличното на ръчен часовник уредче. Остана болезнено разочарован: не беше изминал дори три километра. Трябваше непрекъснато да преодолява стръмнината на наклона и това забавяше придвижването му. „Значи не три, не четири, а най-малко шест часа…“ — помисли си той. Извади картата и като приклекна, за втори път определи местоположението си. Горният край на теснината се виждаше на около седемстотин, осемстотин метра на изток, през цялото време той се беше движил успоредно на него. На едно място черният гъсталак на склона беше разделен от виеща се ивица голо място: по всяка вероятност това беше коритото на изсъхнал поток. Той се помъчи да види това място. Шибан от поривите на вятъра, който свиреше над главата му, той за момент се поколеба. Без още да знае точно какво ще направи, стана, машинално скри картата в джоба си и зави на деветдесет градуса, като се насочи право към края на теснината.

Приближаваше се към смълчаните островърхи скали така предпазливо, сякаш земята всеки момент щеше да се разтвори под него. Сърцето му се свиваше от отвратителен страх. Но продължаваше да върви все така размахал ръце, които бяха ужасно празни. Неочаквано се спря и погледна долината и пустинята, където чакаше „Непобедимият“. Не можеше да го види, корабът се намираше отвъд хоризонта. Той знаеше това, но гледаше червеникавото над хоризонта небе, което бавно се изпълваше с кълбести облаци. Напевните сигнали на сондата станаха толкова тихи, че не беше сигурен дали не е само слухова измама. Защо мълчеше „Непобедимият“?

„Защото няма вече какво да ти каже“ — отговори си сам той. Скалите, прилични на гротескни, проядени от ерозия паметници, бяха вече съвсем близо. Пред него като огромен ров се откри теснината, пълна с тъмнина, слънчевите лъчи не достигаха дори и до половината на покритите с черни храсти стени. Тук-там от четкообразния гъсталак се подаваха бели, сякаш варовикови игли. Обгърна с един поглед цялото огромно пространство до самото каменно дъно, което беше някъде долу на километър и половина от него, и се почувствува тъй беззащитен, изложен сякаш на удар, че инстинктивно приклекна, за да се слее с камъните и да стане един от тях. Беше безсмислено, защото нямаше опасност да бъде забелязан. Това, от което трябваше да се бои, нямаше очи. Легнал на леко затоплената каменна плоча, той се взря в теснината. Фотограметричната карта му казваше една съвсем безполезна истина, защото показваше терена от птичи полет, в ужасен, отвесен ракурс. И дума не можеше да става да се слезе по тясната плешивина, между двата пояса черна растителност. Не двадесет и пет метра, а най-малко сто метра дълго въже би трябвало да има, а дори и тогава щяха да му бъдат необходими клинове и чукче, а той нямаше нищо, не беше приготвен за изкачване на скалите. Отначало тесният жлеб беше доста полегат, но по-нататък се прекъсваше, изчезваше от погледа зад надвесената гърбица на стената и се подаваше отново чак долу — в синкавата мараня на въздуха. Дойде му на ум идиотската мисъл, че ако имаше парашут…

Упорито разглеждаше склона от двете страни на мястото, където лежеше скрит от един голям, гъбообразен камък. Едва сега усети, че от голямата пустош, отворила се пред него леко полъхва затоплен въздух. Действително, контурите на отсрещния склон едва забележимо потрепваха. Гъсталакът беше акумулатор на слънчевите лъчи. Огледа долината и намери с очи — на югозапад върховете на стълбовете, чиито основи ограждаха скалната врата — мястото на катастрофата. Нямаше да ги познае, ако те за разлика от всички други скали не бяха съвсем черни и не блестяха като емайлирани — повърхностният им слой сигурно беше заврял по време на битката на „Циклоп“ с облака… Но от мястото си той не можеше да види нито транспортьорите, нито дори следите от атомната експлозия в дъното на теснината. Внезапно го обзе отчаяние: трябваше да слезе там, долу, а нямаше път. Вместо да почувствува облекчение, че сега може да се върне и да каже на астрогатора, че е направил всичко възможно, той се изпълни с решителност.

Стана. Някакво движение в дъното на теснината, което бе забелязал с крайчеца на окото си, го накара инстинктивно да се наведе пак към камъка, но бързо се изправи. „Ако залягам непрекъснато, нищо няма да направя…“ — помисли си той. Тръгна по ръба, за да намери място за слизане; на всеки неколкостотин крачки се навеждаше над пропастта и пред очите му се откриваше все една и съща картина — където склонът бе полегат, покриваха го черни храсталаци; където нямаше храсталаци — спускаше се отвесно. На едно място изпод краката му изскочи камък и се търколи надолу. Повлече след себе си и други. Малката лавина устремено се стовари, като чаткаше в обраслата стена, на около сто крачки под него; от нея се вдигна, проблясвайки на светлината, ивица дим, разтегли се във въздуха и остана за момент неподвижно, сякаш се вглеждаше наоколо, а той замря на мястото си. След минута ивицата оредя и потъна в лъскавия гъсталак.

Наближаваше девет, когато той видя, като погледна иззад един камък, че някъде долу, на самото дъно на долината — тук тя значително се разширяваше, — се движи светло петънце. С разтреперана ръка той извади от джоба си малък, сглобяем бинокъл и го насочи…

Това беше човек. Увеличението беше много малко, за да се види лицето му — но великолепно се виждаха равномерните движения на краката. Вървеше бавно, като леко накуцваше, сякаш влачеше наранения си крак. Да му извика ли? Не се реши. Наистина, опита се: от устата му не излезе глас. Ненавиждаше се за този проклет страх. Сега знаеше със сигурност, че няма да се върне. Беше запомнил добре мястото, където вървеше човекът — нагоре по все по-широката долина, към белите конуси на сипеите, и той затича в същата посока по края на скалата, като прескачаше камъните и зиналите пукнатини, докато започна да се задушава, докато сърцето му започна силно да бие. „Това е лудост, не мога така…“ — помисли безпомощно той. Забави крачките си и тогава именно пред него примамливо се откри широк пролом. Долу от двете страни го обграждаше черна растителност. Наклонът все повече се увеличаваше… там може би имаше скална издатина?

Решението взе часовникът: беше почти девет и половина. Започна да слиза, най-напред с лице към пропастта, после се обърна и когато наклонът стана съвсем стръмен, започна да си помага и с ръце; черният гъсталак беше съвсем близко и сякаш пареше с неподвижната си, мълчалива горещина. Кръвта започна да бие в слепоочията му. Спря на една скала, която се спускаше косо, и погледна надолу. Около четиридесет метра по-надолу се виждаше широка площадка, от която се спускаше гола скала, издигнала се над щръкналите мъртви четковидни храсти. Но от тази спасителна площадка го отделяше въздух. Погледна нагоре, беше слязъл най-малко двеста метра надолу, а може би и повече. Шумът на разтуптяното му сърце сякаш раздвижваше въздуха. Той примигна няколко пъти, бавно, пипнешком — като сляп започна да развива въжето. Нали няма да си до такава степен луд… каза нещо в него. Като се придвижваше косо надолу, той достигна най-близкия храст. Острите израстъци бяха покрити с пласт ръжда, която се издигаше във въздуха при докосване. Той го докосна, като очакваше нещо, без сам да знае какво. Но не се случи нищо. Чу се само сухо, поскърцващо шумолене, той дръпна по-силно, храстът не мръдна, тогава го обви с въжето при корена, дръпна още един път… във внезапен прилив на смелост обви още два храста, подпря се с крака и дръпна с всички сили. Те не се помръднаха, впили се здраво в разпуканата скала. Започна да се спуска, отначало успяваше да прехвърли част от тежестта на тялото си върху скалата, благодарение на триенето на подметките, но скоро се олюля и увисна. Все по-бързо пропускаше въжето под коляното си, като го спираше с дясната си ръка, и накрая, като огледа внимателно мястото, спусна се на площадката. Опита се да изтегли въжето, като го дръпна за единия край. Храстите не го пущаха. Дръпна няколко пъти. Беше се закачило. Той седна на площадката и дръпна с цялото си тяло, въжето внезапно полетя във въздуха с отровно свистене и го удари по врата. Рохан целият потрепера. Остана така няколко минути, защото краката му бяха прекалено отмалели, за да се реши да продължи. Но затова пък видя фигурата на човека, който вървеше долу. Сега тя беше по-голяма. Стори му се странно, че е така светла: а имаше нещо странно и във формата на главата или по-скоро в шапката. Грешка би било да се смята, че е оставил най-лошото зад себе си. Откровено казано, той и не помисли това; все пак се надяваше, но както се оказа по-късно — напразно. Нататък пътят беше много по-лек, но мъртвите, скърцащи от ръжда храсти отстъпиха място на други храсти — лъскави, мазно-черни, с телени плетеници, обсипани като с дребен плод с надебелявания, които той веднага позна.

От време на време от тях бликваха със слабо бръмчене ивици дим и се виеха във въздуха, тогава той замираше — не за дълго, иначе никога нямаше да стигне дъното на теснината. Известно време се спускаше, яхнал скалната греда като кон, после тя стана по-широка и не толкова стръмна, така че той можеше да слиза по нея, но с усилие, помагайки си с ръце; ала едва ли си даваше сметка какво точно прави през време на това продължително слизане, защото вниманието му беше раздвоено; понякога се налагаше да мине толкова близо до димящите храсти, че техните телени четки дращеха комбинезона му. Но ивиците дим проблясваха на светлината като искри и не се приближиха нито веднъж до него. Когато най-после стигна сипея, само на неколкостотин крачки от дъното, което се белееше със сухите си като кости камъни, часът беше вече дванадесет. Беше слязъл до зоната на черните храсти; склонът, по който се спускаше, беше до половината осветен от високото слънце. Сега можеше да прецени колко дълъг път е изминал, но дори не погледна назад. Хукна надолу, като се стараеше да прехвърля колкото се може по-бързо тежестта на тялото си от единия крак на другия; но огромната маса на сипея започна да пълзи заедно с него, като все по-силно тракаше. Изведнъж съвсем близо до изсъхналия поток един сипей се свлече под краката му и Рохан така падна, че кислородната му маска се свлече, а самият той се търколи чак на десетина метра надолу. Беше вече готов да скочи и да хукне, без да гледа, че е целият натъртен, защото се страхуваше, че човекът, който беше видял отгоре, ще се скрие от очите му (и двата склона бяха пълни с дупки на пещери), когато нещо сякаш го предупреди; преди още да разбере, той се хвърли обратно на ръбестите камъни и остана върху тях с разперени ръце. Върху него падна лека, хвърлена отвисоко сянка и с все по-силно бръмчене, което монотонно се усилваше, обхващайки всички регистри — от писък до басов тон, се спусна над него черно, безформено кълбо. Може би трябваше да затвори очи, но той не направи това. Последната му мисъл беше дали зашитото в яката апаратче не се е повредило от рязкото падане. После замря като парализиран — сам си го наложи. Не движеше очи и въпреки това виждаше как развълнуваният облак увисва над него, как спуска надолу едно лениво, виещо се пипало, видя отблизо неговия край — приличаше на гърло на мастиленолъскав смерч. Почувствува с кожата на черепа, на бузите, на цялото си лице топлия допир на въздуха като раздробено на милиони частици дихание. Нещо допря комбинезона на гърдите му, обгърна го почти непроницаем мрак. Изведнаж виещото се като миниатюрен смерч пипало се прибра в облака. Бръмченето стана остро. Чувствуваше го дълбоко в черепа си. После то отслабна. Облакът се понесе почти отвесно нагоре, превърна се в черна, простряла се от единия до другия склон мъгла, пръсна се на отделни, концентрично въртящи се кълба, които плъзнаха в неподвижния кожух на растителността и изчезнаха. Още дълго време остана да лежи неподвижно като мъртъв. Дойде му на ум, че това може би вече е станало; че той може би няма вече да знае нито кой е, нито откъде се е взел тук, нито какво трябва да прави, и го скова такъв страх, че изведнъж седна. Внезапно го напуши смях. Та нали, щом може да мисли така, следва, че е оцелял. Значи облакът нищо не му е направил, значи той, Рохан, го е излъгал. Мъчеше се да овладее този кретенски смях, който се надигаше в гърлото му и разтърсваше цялото му тяло. „Това е само истерия“ — помисли си, като се надигна. Беше се почти успокоил. Поне така му се струваше. Поправи кислородната си маска и се огледа. Човекът, когото беше видял отгоре, го нямаше, но чу неговите стъпки. Сигурно беше отминал това място и беше се скрил зад срутената скала, която преграждаше теснината до половината. Хукна след него. Шумът от стъпките ставаше все по-силен и странно висок. Сякаш човекът имаше железни обувки. Тичаше и усещаше болка, която пробождаше единия му пищял от глезена до коляното. „Сигурно съм си изкълчил крака…“ — помисли си той, като гребеше отчаяно с ръце, отново не му достигаше кислород, беше се почти задушил, когато най-после забеляза човека. Онзи вървеше право напред с механична, голяма крачка, като стъпваше от камък на камък. Близките скали с подобно на плясък ехо повтаряха шума на стъпките му. И внезапно Рохан усети, че в него всичко изтръпва. Това беше робот, а не човек. Един от арктаните. Изобщо не беше помислял за съдбата им, за това, какво беше станало с тях след катастрофата; когато облакът ги нападна, те се намираха в средния транспортьор. До арктана му оставаха само няколко десетки крачки. В същия момент Рохан видя, че лявата ръка на арктана виси безжизнена; беше счупена, а неговата някога лъскава, изпъкнала броня е изподраскана и смачкана. Разочарованието беше голямо, но въпреки това Рохан след миг почувствува едно облекчение при мисълта, че поне в по-нататъшното търсене ще има такъв другар. Искаше да извика робота, но нещо го накара да се въздържи и само ускори крачките си, отмина го, застана на пътя му и зачака, но два и половина метровият гигант сякаш изобщо не го виждаше. Част от приличната му на чиния радарна антена беше — Рохан видя това отблизо — строшена, а на мястото, където преди се намираше обективът на лявото око, зееше дупка с неправилна форма. Но той продължаваше да върви сигурно с огромните си крака, като само влачеше малко левия. Когато разстоянието между тях стана само няколко крачки, Рохан му извика, но машината вървеше право към него като сляпа и той се принуди в последния момент да отстъпи от пътя й. Изтича повторно при робота и поиска да го хване за металната лапа, но той си я издърпа с безразлично, плавно движение и продължи да крачи нататък. Рохан разбра, че арктанът също е станал жертва на атаката и че не ще може да разчита на него. Но му беше тежко да остави безпомощната машина на произвола на съдбата, освен това го обзе любопитство — къде всъщност беше тръгнал роботът, защо той се движеше, като избираше по възможност по-равен път, сякаш имаше някаква определена цел. След кратко колебание (през което време роботът се отдалечи на няколко десетки метра) Рохан го последва. Машината достигна основата на сипея и започна да се изкачва, без да обръща ни най-малко внимание на каменните потоци, полетели изпод широките му стъпала. Изкачи се до средата на сипея и изведнъж падна на камъните и се търколи надолу, като продължаваше да движи крака във въздуха, нещо, което при други обстоятелства може би щеше да накара наблюдателя да се засмее. После стана и отново продължи да се катери. Рохан бързо се обърна и се отдалечи, но дълго след това до него долиташе шумът от свличането и повтарящото се тежко, метално шляпане, което скалите многократно откликваха като ехо. Рохан тръгна бързо, понеже пътят по плоските, покрили коритото на потока камъни беше сравнително равен и бе леко наклонен надолу. От облака нямаше и следа, само от време на време потрепването на въздуха над склоновете свидетелствуваше за кипящата в черния гъсталак енергия. Така Рохан достигна до най-широката част на теснината, която преминаваше на това място в обградена от полегати скали долина. Някъде, на два километра оттук, се намираше скалната врата, мястото на катастрофата. Едва сега почувствува колко ще му липсва олфактометричният индикатор, който би му помогнал в търсенето на човешки следи, но този апарат беше много тежък, за да се носи на гръб. Трябваше да се оправя без него. Той се спря и огледа последователно скалите. И дума не можеше да става, че някой се е скрил в самия метален гъсталак. Оставаха само пещерите, дупките и пукнатините в скалата, от мястото си той видя четири; погледът му не можеше да проникне във вътрешността им поради високите прагове с отвесни стени, които не предвещаваха леко изкачване. Затова реши най-напред да погледне във всяка пещера поотделно. Още преди, на борда на кораба, бе обсъдил с лекарите и психолозите къде трябва да се търсят изчезналите, тоест къде биха могли да се скрият те. Но това всъщност малко можеше да му помогне, защото беше невъзможно да се предвиди държането на поразени от амнезия хора. Това, че четиримата се бяха отделили от останалите хора на Реняр, показваше тяхната, отличаваща ги от другите активност; а че следите на четиримата не се разделяха чак до мястото, до което ги бяха проследили, даваше известни надежди, че те могат да бъдат открити заедно. Разбира се, ако изобщо бяха още живи и ако над скалната врата не бяха се пръснали в различни посоки. Рохан претърси последователно две малки и четири големи пещери, входовете на които бяха по-леснодостъпни, и можеше само за няколко минути без каквато и да било опасност да се качи там по косо наредените големи скални плочи. В последната от пещерите откри полузалени от вода метални остатъци; отначало Рохан ги взе за скелета на втория арктан, но те се оказаха извънредно стари и не му напомняха нито едно от конструктивните решения, които познаваше. В плиткото езерце, което се виждаше само благодарение на отразената от гладкия, сякаш полиран таван дневна светлина, лежеше странен продълговат предмет, наподобяващ кръст; беше дълъг около пет метра; неговата външна обвивка отдавна се беше разпаднала и се бе смесила с калта в червеникава от ръждата тиня. Рохан не можеше да си позволи да разглежда продължително необикновеното находище, което може би представляваше останки от някой макроавтомат, унищожен от победилия в мъртвата еволюция облак. Запомни само неясните контури на някакви съединения и пръти, които са служили по-скоро за летене, отколкото за ходене; но часовникът все повече го подканваше да бърза й той, без да се бави, се зае с претърсването на следващите пещери. Те бяха толкова много, понякога, гледани от дъното на долината, приличаха на изпълнени с мрак прозорци по високите скални стени, а подземните коридори и ходове, обикновено залени с вода, които често водеха към отвесни кладенци или към фонтани с ледени пенливи струи, така се виеха, че не се решаваше да се спусне дълбоко в тях. Имаше само едно малко фенерче със сравнително слаба светлина, което се оказа безпомощно в просторните пещери с високи тавани и многоетажни помещения. Най-после, премалял от умора, седна на огромен, огрян от слънчевите лъчи плосък камък пред една току-що претърсена от него пещери и започна да дъвче късовете пресован концентрат, като пиеше вода от потока, за да преглъща по-лесно сухите залци. Няколко пъти му се стори, че чува бръмченето на долитащия облак, но това сигурно беше шумът от сизифовите усилия на арктана, който щурмуваше насипите. След като изяде скромните си запаси, се почувствува по-бодър. Най-странното за него беше това, че всъщност все по-малко се съобразяваше с опасното съседство — защото черният храсталак беше плъзнал по всички склонове.

Слезе от издатината пред пещерата, където се беше спрял, и тогава видя по сухите камъни от другата страна на долината нещо като ръждиви петна. Когато се приближи, разбра, че тия петна са следи от кръв. Бяха напълно изсъхнали и променили цвета си и ако скалата не беше почти като варовик, сигурно нямаше да ги забележи. Известно време се опитваше да установи в каква посока е вървял раненият човек, но това не му се удаде. Тръгна наслуки нагоре из долината, като си мислеше, че човекът сигурно е бил ранен по време на схватката на „Циклоп“ с облака и се е отдалечил от това място. Следите се пресичаха, изчезваха на няколко места, но накрая го доведоха близо до една от първите пещери, които вече беше претърсил. Толкова по-голяма беше изненадата му, когато се оказа, че край входа й започва отвесна, прилична на кладенец пукнатина, която преди не беше забелязал. Там водеха кървавите следи. Рохан приклекна, наведе се над полутъмната дупка и въпреки че беше готов и за най-лошото, не успя да овладее сподавения си вик, защото видя загледаната право в него с празните си очни кухини озъбена глава на Бенигсен; позна го по златните рамки на очилата, стъклата на които по някаква случайност бяха оцелели и ярко блестяха в светлината, отразена от наведената над този скален ковчег варовикова плоча. Геологът беше увиснал между камъните, затова тялото му бе останало вертикално. Рохан не искаше да остави така тези човешки останки, но когато, превъзмогвайки себе си, се опита да вдигне трупа, почувствува през дебелия плат на комбинезона, че той се разпада в ръцете му. Усиленото (под въздействие на слънцето, което надничаше тук всеки ден) разлагане вече беше извършило своето. Рохан само отвори ципа на предния джоб на комбинезона и извади от него личния знак на учения; преди да си тръгне, с голямо усилие вдигна една от скалните плочи наблизо и покри с нея скалния саркофаг.

Това беше първият. Чак след като се отдалечи, Рохан си помисли, че би трябвало да провери радиоактивността на трупа; нейната степен би могла донякъде да хвърли светлина върху съдбата на Бенигсен и останалите, защото високата радиоактивност би означавала, че умрелият се е намирал близо до мястото на атомния конфликт. Но беше забравил да направи това, а сега вече нищо не беше в състояние да го накара да вдигне обратно надгробния камък. Същевременно Рохан разбра колко голяма роля в търсенето играе случайността, защото преди беше претърсил околността на това място, и то, както му се струваше, съвсем основно.

Осенен от нова мисъл, бързо тръгна по кървавата следа, за да намери началото й. Тя водеше — почти по права линия — надолу в долината, сякаш се насочваше към мястото на атомното сражение. Но няколкостотин крачки по-нататък следата внезапно зави встрани. Геологът беше изгубил огромно количество кръв, което правеше още по-невероятен фактът, че въпреки това беше се отдалечил толкова много. Камъните, които от времето на катастрофата не бе докоснала нито една капка дъжд, бяха целите опръскани с кръв. Рохан се покатери по клатещите се големи камъни и се озова в обширна, прилична на нощви вдлъбнатина под голата скална издатина. Първото нещо, което видя, беше неестествено голямата подметка на металното стъпало на робот. Той беше легнал настрани и беше почти разполовен от изстрели, по всяка вероятност изстрели на вайер. Малко по-нататък беше приседнал, опрян на камъка, присвит почти на две, човек с шлем, чиято изпъкнала повърхност беше почерняла от сажди. Беше мъртъв. Вайерът още висеше в отпуснатата му длан, като докосваше камъка с лъскавото си дуло. Рохан отначало не посмя да докосне седналия мъртвец, само се опита — така както беше приклекнал — да погледне лицето му, но и то беше обезобразено от разлагането, както и лицето на Бенигсен. Тогава той позна широката плоска геоложка чанта, провесена през смалените сякаш рамене на седналия. Беше самият Реняр, командирът на нападнатата в кратера експедиция. Степента на радиоактивност показваше, че арктанът е бил разтрошен от изстрели на вайер, индикаторът зарегистрира характерното наличие на изотопи на редки елементи. Рохан искаше да вземе също така личния знак на геолога, но този път не се реши на това. Само откопча чантата, защото за това не беше нужно да се докосва тялото. Но чантата беше пълна с парчета от минерали. След кратко колебание той само откърти с ножа си прикрепения към кожата на чантата монограм на геолога, скри го и като погледна още веднъж от един висок камък неподвижните тела, се помъчи да проумее какво всъщност се е случило тук. Изглеждаше така, сякаш Реняр беше стрелял в робота, но защо? Може би роботът беше нападнал и него, и Бенигсен? Впрочем би ли могъл поразен от амнезия човек да се отбранява от каквото и да било нападение? Виждаше, че няма да разреши загадката, а му предстоеше още търсене. Отново погледна часовника си. Наближаваше пет. Ако трябваше да разчита само на своя запас от кислород, би трябвало вече да се връща. Тогава му дойде на ум, че може да вземе кислородните бутилки от апарата на Реняр. Свали целия апарат от гърба на трупа. Едната от бутилките беше още пълна. Той остави своята бутилка и започна да трупа камъни върху трупа. Това му отне почти един час, но сметна, че умрелият и без това щедро му се е отплатил, като му е дал своя запас от кислород. Когато малката могилка беше готова, Рохан се сети, че нямаше да бъде лошо, ако си осигуреше оръжие, каквото несъмнено представляваше още пълният малък вайер. Но и този път хрумването му дойде късно и трябваше да си отиде с празни ръце.

Наближаваше шест; беше така уморен, че едва влачеше краката си. Имаше още четири тонизиращи таблетки, глътна една и след минута стана, почувствувал прилив на сили. Нямаше понятие откъде да започне по-нататъшното търсене и затова тръгна напред, към скалната врата. До нея оставаше още около един километър, когато индикаторът даде знак, че радиоактивността се увеличава. Засега беше все още ниска и той продължи нататък, като внимателно се оглеждаше на всички страни. Теснината криволичеше и затова повърхността само на част от скалите носеше следи от стопяване; колкото повече се приближаваше, толкова повече се виждаше специфичната, напукана глазура, накрая видя огромни камъни, целите покрити със застинали мехури, защото повърхността им беше кипяла от термичните удари. Всъщност нямаше какво повече да прави тук, но въпреки това продължаваше да върви напред; сега вече индикаторът леко цъкаше, все по-бързо и по-бързо, стрелката играеше лудо по скалата и танцуваше по деленията. Най-после видя отдалече остатъците от скалната врата, съборени в една котловина, която приличаше на водно езеро, застинало по чудноват начин в момент на силно вълнение, повърхността на скалите се беше превърнала в груба черупка от лава, а черните, някога метални растения висяха като обгорели дрипи; в дъното всред скалните стени се мяркаха огромни процепи с по-светъл цвят. Рохан бързо се върна назад.

И отново му помогна случайността. Когато наближаваше вече следващата скална врата, която беше значително по-широка, близко до мястото, откъдето беше минал преди това, забеляза блясъка на някакъв метален предмет. Това беше алуминиев редуктор от кислороден апарат; в плитката цепнатина между скалата и коритото на изсъхналия поток тъмнееше човешки гръб в опушен комбинезон. Трупът беше без глава. Страхотната сила на въздушната вълна го беше прехвърлила през каменната грамада и го бе смазала в скалата. Край него беше прехвърлен неповреденият от експлозията кобур, от който се подаваше лъскав, сякаш току-що смазан вайер. Рохан го взе. Опита се да идентифицира намерения труп, но беше невъзможно. Продължи нагоре из теснината. Светлината на източния склон вече започваше да става червена и колкото повече слънцето се приближаваше до планинския хребет, толкова повече тя се издигаше като пламтяща завеса. Наближаваше седем без петнадесет. Рохан се изправи пред труден проблем. Сега за сега му беше провървяло поне в това, че беше изпълнил задачата си, беше оцелял и можеше да се завърне в базата. Според него нямаше никакво съмнение, че и четвъртият от изгубилите се е загинал, но в края на краищата той беше сигурен в това още на „Непобедимият“. Беше дошъл тук, за да го установи със сигурност. Имаше ли в такъв случай право да се връща? Резервният кислород, с който се беше запасил благодарение на Реняр, щеше да му стигне за шест часа. Предстоеше му обаче цяла нощ, през която нямаше да може да предприеме нищо, и то не само заради облака, а защото беше вече безкрайно изтощен. Взе следващата тонизираща таблетка и докато чакаше да му подействува, опита се да си състави някакъв горе-долу разумен план за по-нататъшните си действия.

Високо над главата му черният гъсталак по края на скалите се заливаше от все по-червеното сияние на залеза, в чието зарево бодлите на храстите променяха цвета си и се къпеха в опални и тъмновиолетови багри.

Рохан все още не беше взел решение. Както седеше до огромната срутена скала, чу, че отдалече се приближава бръмченето на облака. Странно — изобщо не се изплаши. Отношението към облака през този единствен ден бе претърпяло удивителна промяна. Знаеше вече, или поне му се струваше, че знае какво може да си позволи — като някой алпинист, който не се страхува от притаилата се в стените на ледниците смърт. Наистина самият той не разбираше точно каква е тази промяна, която бе се извършила в него, защото в паметта му не бе се запечатил моментът, когато за първи път — гледайки обагрения с всички оттенъци на виолетовия цвят черен гъсталак — видя неговата мрачна красота. Но сега при вида на приближаващите се облаци (този път те бяха два), които изпълзяха от отсрещните планински склонове, изобщо не се помръдна, не се опита да се скрие, като притисне лице към камъните. В края на краищата положението на тялото му не можеше да има някакво значение, ако скритото апаратче продължаваше да работи. Докосна с пръсти през плата на комбинезона кръглото му като монета дъно и почувствува едва доловимо потрепване. Не искаше да провокира опасността и само седна по-удобно, за да не променя ненужно положението си. Облаците вече изпълниха и двете страни на теснината; през черните им кълба сякаш течеше регулиращ движението им ток, защото те се сгъстяваха по краищата, като образуваха почти вертикални колони, докато вътрешните им части се издуваха една към друга и се приближаваха все повече и повече. Сякаш някакъв скулптор-титан с необикновена бързина ги оформяше с невидимите си ръце. Няколко кратки изпразвания пронизаха въздуха между най-близките точки на двата облака, които само привидно се стремяха един към друг, но всъщност всеки си оставаше на мястото, като все по-бързо се кълбеше в центъра. Блясъкът на светкавиците беше странно тъмен; двата облака за миг светнаха в него като застинали в полет милиарди сребърни, черни кристали. После — след като скалите повториха няколко пъти ехото на гръмотевиците, което беше слабо и заглъхнало, сякаш върху него неочаквано беше паднало поглъщащо звуците покривало — двете разтреперани, напрегнати до крайност страни на черното море се съединиха и смесиха. Въздухът под тях потъмня, сякаш слънцето беше залязло, същевременно в него се появиха странни виещи се линии и Рохан чак след известно време разбра, че това е гротескно изкривеното отражение на скалното дъно на долината. А в това време въздушните огледала под горния слой на облака се вълнуваха и разтегляха; и той внезапно видя една огромна човешка фигура, достигнала с глава мрачините, която неподвижно го гледаше, макар че самият образ непрекъснато потрепваше и танцуваше в тайнствен ритъм. И отново изминаха секунди, докато познае в него собственото си отражение, увиснало в пустотата между двете страни на облака. До такава степен беше удивен и поразен от непонятните действия на облака, че забрави всичко друго. Хрумна му, че облакът може би знае за него, за микроскопичния последен жив човек всред препречилите теснината камъни, но не се изплаши и от тази мисъл не защото тя беше прекалено невероятна — за него нямаше вече нищо невъзможно, — просто желаеше да вземе участие във все по-мрачната мистерия, чието значение — беше вече сигурен — нямаше да разбере никога. Гигантското му отражение, през което слабо просветваха далечните склонове на скалите в горната част на долината, където не достигаше сянката на облака, започна да се разсейва. Същевременно от облака се протегнаха безброй пипала; когато той всмукваше едни от тях, други веднага заемаха мястото им. От тях започна да вали черен дъжд, който все повече се засилваше. Дребните кристалчета падаха и върху него, удряха го леко по главата, плъзгаха се по комбинезона му, събираха се в гънките му; черният дъжд все валеше и валеше, а гласът на облака, онова всеобхватно, заляло сякаш не само долината, но и цялата атмосфера на планетата, бучене се засилваше; на места в облака се образуваха водовъртежи, прозорци, през които прозираше небето. Черният саван се скъса по средата и двете части като вълни лениво и някак неохотно се отдалечиха към неподвижните гъсталаци, докато изчезнаха съвсем. Рохан продължаваше да седи неподвижно. Не знаеше дали трябва да се отърси от кристалчетата, с които беше обсипан. Наоколо беше пълно с тях, цялото доскоро бяло като кост корито на потока изглеждаше като напръскано с мастилена боя. Той внимателно взе едно от триъгълните кристалчета и тогава то сякаш оживя — леко облъхна с топлина дланта му и се издигна във въздуха. Рохан инстинктивно разтвори ръка. Тогава сякаш по даден знак забръмча цялата околност. Движението само отначало беше хаотично, после черните точици се сляха и образуваха над земята нещо като димен пласт, сгъстиха се и се издигнаха като стълбове нагоре. Сякаш самите скали димяха като някакви огромни жертвени факли, без пламък и блясък. Но едва сега се случи нещо непонятно: когато издигналият се рой увисна като кръгъл облак точно над центъра на долината, върху фона на тъмнеещото небе като огромен, пухкав, черен балон изпълзяха от гъсталака двата облака и се стовариха върху него със страхотна бързина. Стори му се, че долавя странните скърцащи звуци на въздушното сблъскване, но това, изглежда, беше само илюзия. Вече мислеше, че гледа сражение, че тези облаци са изхвърлили на дъното на долината мъртвите „мушички“, от които са искали да се отърват. Облаците се разпръснаха и от пухкавата топка не остана и следа. Бяха я погълнали. Миг само и просторната долина отново стана тиха и пуста и единствено върховете на скалите се обливаха в кръв от последните лъчи на слънцето. Рохан стана и се изправи на отмалелите си крака. Внезапно почувствува, че е смешен, нещо повече — с присвоения от мъртвия вайер той се почувствува излишен в тази страна на абсолютната смърт, където са могли да издържат само мъртвите форми, за да извършват тайнствени действия, които никой не трябваше да види. Не ужасен, а изпълнен със замайващо възхищение беше участвувал преди миг в това, което беше станало. Знаеше, че никой от учените няма да бъде в състояние да сподели чувствата му, но вече искаше да се върне не само като вестител за гибелта на загубилите се, но и като човек, който щеше да настоява планетата да бъде оставена недокосната. „Не всичко и не навсякъде е за нас“ — помисли си той, като слизаше надолу. Небето беше още светло, което му позволи бързо да достигне до мястото на сражението. Там вече трябваше да върви по-бързо, защото радиоактивността на превърнатите в стъкло скали, които се мяркаха като кошмарни силуети в сгъстяващия се сумрак, ставаше все по-висока. Накрая той започна да тича; каменните стени повтаряха шума от крачките му и всред това незаглъхващо ехо, което сякаш го гонеше, Рохан с последни сили скачаше от камък на камък и отминаваше стопените до неузнаваемост остатъци от машините; достигна стръмния склон, но и тук скалата на радиоиндикатора продължаваше да свети рубинено.

Не трябваше да спира, макар че се задушаваше; без да намалява темпото, отвъртя докрай редуктора на бутилката. Дори и да се свърши кислородът му, преди да стигне края на теснината, и да му се наложи да диша въздуха на планетата, щеше да бъде несъмнено по-добре, отколкото ако остане по-дълго тук, където от всеки сантиметър на скалите бликаха смъртоносни лъчи. Кислородът заливаше устата му на хладни вълни. Мястото беше удобно за тичане, защото повърхността на застиналия поток лава, който бе оставил по пътя на своето поражение отстъпващият „Циклоп“, беше гладка, на места почти като стъкло. За щастие обувките му бяха със специални подметки и той изобщо не се подхлъзваше. Беше станало вече толкова тъмно, че само тук-там проблясващите изпод стъклената обвивка бели камъни го водеха надолу, все надолу. Знаеше, че му предстоят най-малко още три километра такъв път. Беше невъзможно да пресметне каквото и да било при това уморително тичане, но все пак хвърляше от време на време поглед към червеникаво пулсиращата скала на индикатора. Можеше да остане тук всред приведените и разтрошени от анихилацията скали още около час — тогава дозата нямаше да бъде повече от двеста рентгена. Даже час и петнадесет минути; после — ако не стигне до началото на пустинята — няма да има за какво да бърза.

След около двадесет минути започна кризата. Чувствуваше сърцето си като нещо жестоко и непобедимо, което разпъва и притиска отвътре гърдите му, кислородът пареше гърлото и гръкляна му с живия си огън, пред очите му святкаха искри; най-лошото беше, че започна да се препъва. Наистина радиоактивността спадна малко, индикаторът светеше в мрака като загасващ въглен, но и при това положение той знаеше, че трябва да бяга, да бяга оттук, но краката му вече не го слушаха. Всяка фибра на тялото му беше преуморена, всичко в него крещеше да спре, да застане за момент, дори да се хвърли на толкова хладните и безопасни на вид плочи напукана глеч. Когато погледна нагоре, за да види звездите, се спъна и падна, разперил ръце. Пое въздух, като се давеше. Надигна се, стана, изтича няколко крачки, залитайки настрани, после необходимият ритъм се възвърна и го понесе. Вече изгуби чувство за времето. Как ли се ориентираше в този мрак? Забрави за всички умрели, които беше намерил, за застиналата усмивка на Бенигсен, за Реняр, погребан под камъните край простреляния арктан, за обезглавения, когото не успя да разпознае, забрави дори за облака. Целият се беше присвил; очите му лютяха от тъмнината, напразно се вглеждаше с надеждата да намери голямото звездно небе на пустинята, чиято пясъчна пустош му се струваше спасителна; бягаше слепешката, с облени от солена пот клепачи, понесен от сила, която неизменно оставаше в него и на моменти дори й се учудваше. Това тичане, тази нощ сякаш нямаха край.

Вече не виждаше нищо; изведнъж краката му започнаха да се движат все по-тежко, да потъват, почувствува последен пристъп на отчаяние, вдигна глава и внезапно разбра, че се намира вече в пустинята, видя звездите над хоризонта, после, когато краката сами се огънаха под него, потърси с поглед скалата на индикатора, но не я видя; беше потъмняла, мълчеше, невидимата смърт беше останала назад, в дъното на застиналото корито от лава; това беше последната му мисъл, защото в момента, когато почувствува на лицето си грапавия хлад на пясъка, изпадна не в сън, а в някакво вцепенение, в което цялото му тяло продължаваше отчаяно да работи; гърдите му се повдигаха, сърцето биеше силно, но през мрака на крайното изтощение потъна в друг, още по-дълбок, мрак и изгуби съзнание.

Стресна се внезапно, без да знае къде се намира. Размърда ръце, почувствува под тях студения пясък, който струеше между пръстите му; седна и неволно изохка. Беше задушно. Той се съвзе окончателно. Фосфорната стрелка на монометъра показваше нула. Във втората бутилка налягането беше осемнадесет атмосфери. Стана. Беше един часът през нощта. Звездите рязко се открояваха на черното небе. Намери правилната посока по компаса и тръгна право напред. В три часа взе последната таблетка. Точно преди четири му се свърши кислородът. Тогава захвърли кислородния апарат и продължи, като отначало недоверчиво пое дъх, но когато студеният, предутринен въздух изпълни дробовете му, започна да крачи по-живо, като се стараеше да не мисли за нищо друго освен за пътя през дюните, в които потъваше понякога до колене. Вървеше като пиян, но не знаеше дали това е от действието на атмосферните газове, или е просто от умората. Пресметна, че ако върви с четири километра в час, ще стигне до кораба в единадесет през деня.

Опита се да провери темпото с крачкомера, но нищо не излезе. Небосклонът беше разделен на две неравни части от огромната белезникава ивица на Млечния път. Вече така беше свикнал със слабата светлина на звездите, че това му позволяваше да заобикаля по-големите дюни. Все вървеше и вървеше, докато изведнъж видя на хоризонта някакъв силует. Без още да разбира какво е това, се насочи натам, започна да тича, като потъваше все по-дълбоко, докато най-после, с протегнати напред ръце — като слепец, се блъсна в твърд метал. Беше празен всъдеход, без хора; един от всъдеходите, които бе изпратил предишната сутрин Хорпах, а може би беше друг, изоставен от групата на Реняр; не помисли за това, просто стоеше задъхан и прегръщаше с две ръце плоската муцуна на машината. Умората го теглеше към земята. Да легне до машината, да заспи там и на сутринта, като изгрее слънцето, да тръгне на път…

Бавно се покатери на бронирания капак, пипнешком намери дръжката на люка и го отвори. Светнаха лампички. Той се отпусна на седалката. Да, сега вече знаеше, че е замаян, отровен навярно от този газ, защото не можеше да намери шалтера; не помнеше къде се намира, не знаеше нищо… Най-после ръката му сама напипа дръжката, натисна я, моторът измяука леко и заработи. Отвори капачето на жирокомпасите; сега знаеше със сигурност само една цифра — курса за връщане. Известно време колата се движеше в тъмнина. Рохан бе забравил фаровете…

В пет часа беше още тъмно. Тогава видя точно пред себе си, някъде далече всред белите и сини звезди, една рубинена звезда, която висеше ниско над самия хоризонт. Тъпо примигна с очи. Червена звезда… Няма такива… Стори му се, че до него седи някой, сигурно Ярг; поиска му се да го попита що за звезда може да е това и внезапно се свести като от удар. Това беше носовата светлина на кръстосвача. Караше право към тази рубинена капчица в мрака, тя постепенно се издигаше, докато се превърна в ярко светеща топка, от чийто блясък връхната броня менеше цвета си. От часовниците се раздаде звън, който сигнализираше близост на силово поле. Рохан изключи двигателя. Машината се спусна по склона на дюната и спря. Не беше сигурен, че ще успее да се качи обратно в колата, ако слезе веднъж от нея. Протегна ръка и извади ракетния пистолет от шкафчето. Понеже той се тресеше в ръцете му, Рохан се опря с лакът на кормилото, прихвана китката си с другата ръка и натисна спусъка. В тъмнината излетя светла, оранжева ивица. Тя внезапно се разсипа по стената на силовото прикритие като по прозрачно стъкло. Непрекъснато стреляше и накрая ударникът сухо изщрака. Магазинът се беше изпразнил. Но и без това вече го бяха забелязали; сигурно първи бяха вдигнали тревога дежурните в командния пункт, защото под върха на кораба почти едновременно блеснаха два големи прожектора и като лизнаха пясъка с белите си езици, се кръстосаха върху всъдехода. В същото време се запалиха светлините на пандуса и като студен огнен стълб пламна шахтата на целия асансьор. Стълбите мигновено се изпълниха с тичащи хора и по дюните край кърмата също светнаха прожектори, които се въртяха и така люлееха хвърляните от тях снопове светлина; накрая пламна шпалирът от сини светлини, който показваше отворения проход към вътрешния периметър.

Ракетният пистолет падна от ръката на Рохан; той не разбра кога се спусна по студената броня на машината и с неравна, прекалено голяма крачка, неестествено изправен, стиснал юмруци, за да надвие непоносимото треперене на пръстите си, тръгна право към двадесететажния кораб, който, целият залян от светлини, така величествено се извисяваше на фона на бледнеещото небе, сякаш наистина беше непобедим.