Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (79)

Луксор

— Е, помолете го, ако обичате, да ми се обади. На Халифа. Халифа! Ха-ли-фа. Да, разбира се, че знае… Моля? Да, спешно е! Много спешно. Моля? Добре, добре, благодаря, благодаря!

Халифа затръшна телефона. Постоя още малко на бюрото, разтри слепоочията си; след което се изправи, изхвърча от кабинета и влетя в друга стая малко по-надолу по коридора, където грабна от библиотеката на стената един атлас. Отнесе го на бюрото, прелисти бързо азбучника, отвори на страницата, която му трябваше, и започна да проследява с пръст ширината и дължината, докато намери място то, което търсеше: Залцбург. Запали цигара и се втренчи в страницата.

Беше говорил с Бен Рои само преди час. Бяха се разбрали, че ще чака израелецът да му се обади по телефона; след това, като не се обади и тъй като нямаше търпение да разбере какво са научили, ако изобщо са научили нещо от брата на Шлегел, звънна на мобилния му телефон. Заето. Беше изчакал още пет минути, след което се беше обадил отново. Пак заето. Звънна трети път, след още десет минути, но този път телефонът му беше изключен. Незнайно защо стомахът му се стегна в неясно предчувствие за неприятности, което с всяка изминала минута ставаше все по-силно, а телефонът все така продължаваше да стои изключен, докато накрая, убеден, че се е случило нещо лошо, не се свърза с полицейски участък „Давид“.

Както и при първото му общуване с израелската полицейска бюрокрация, премина стени от безхаберие и умишлени пречки, преди най-накрая да се добере до някаква секретарка, която на лош английски го осведоми, че детектив Бен Рои и негов колега понастоящем пътували към Австрия. За Залцбург. Защо и кога щели да се върнат, нямала представа, нито пък имала правото да разкрива подобна информация, дори да разполагала с нея. Искаше му се да я притисне, да настои да говори с някой началник, но щеше да му се наложи да обяснява защо толкова спешно иска да се свърже с детектива; а при положение че цялата тази проклета история с Менората трябваше да остане в тайна, не му оставаше никакъв избор, освен да отстъпи и да я помоли да предаде на Бен Рои да се свърже с него веднага щом осъществи контакт.

— Какво прави тоя, по дяволите? — измърмори на себе си, втренчен в отворения атлас. — Какво, по дяволите…

Вратата на кабинета се отвори и Мохамед Сария надникна вътре.

— Мохамед, не сега.

— Получих…

— Казах, не сега! Зает съм!

Каза го с по-остър тон, отколкото възнамеряваше, но вестта за отпътуването на Бен Рои го беше вбесила и не беше в настроение за шеги. Сария леко се обиди, но не каза нищо, само сви рамене, вдигна извинително ръце и затвори вратата. Халифа се поколеба дали да не го догони — никога не се беше държал грубо с помощника си, никога, — но беше прекалено ядосан и затова си допуши цигарата, изхвърли фаса през прозореца и зарови глава в дланите си.

Бяха открили нещо, това поне беше сигурно. Нещо важно. Нещо, което налагаше да се отиде чак до Австрия. За момент си помисли дали просто не се пали прекалено, дали няма някакво напълно невинно обяснение за мълчанието на Бен Рои, като например, че просто е забравил да се обади, развълнуван от откриването на нова следа, или пък, че мобилният му телефон е бил извън обхват и толкова е бързал за самолета, че не е имал време да спре и да звънне по обществен телефон.

Ама не. Колкото повече си мислеше и прехвърляше в главата си случилото се през последните дни, разговорите с Бен Рои, толкова повече се убеждаваше, че това не е никаква безобидна небрежност от страна на израелеца, а съвсем целенасочен ход в най-критичния момент, за да отстрани от картината него, Халифа. Защо? Лична неприязън? Защото Бен Рои не го харесваше? И искаше да си припише цялата заслуга за откриването на Менората? Или пък ставаше въпрос за някаква много по-голяма и коварна игра, някакъв по-мащабен заговор? Нямаше представа. Знаеше само, че израелецът не заслужава абсолютно никакво доверие.

Запали поредната цигара, забарабани с пръсти по бюрото, след това взе решение, вдигна телефона и набра личния мобилен номер, който Гулами онази вечер му беше дал за спешни случаи. Телефонът иззвъня пет път и се включи гласовата поща. Затвори и опита отново. Същото. Обади се в кабинета на Гулами. Министърът бил на среща с президента Мубарак, нямало да се освободи до края на деня и не трябвало да бъде безпокоен при никакви обстоятелства. Мамка му.

Стана, отиде до прозореца, нетърпеливо прокара кокалчетата си по черчевето, върна се на бюрото си, обади се на един познат в „Ал Ахрам“ и го попита как да се свърже със Саеб Марсуди. Познатият му го препрати към свой познат в Рамала, той от своя страна го насочи към друг познат в Йерусалим, който му даде обратно връзката в Рамала, оттам получи номера на някакъв офис в Газа, откъдето му казаха, че нямат представа къде е Марсуди. Мамка му, мамка му!

Звъня още на няколко места, не стигна доникъде и излезе в коридора да си плисне малко вода на лицето, за да се освежи. Докато подминаваше последната стая преди тоалетната, видя вътре през открехнатата врата Мохамед Сария, седнал и обядващ сам на бюрото си. Стана му съвестно заради поведението му преди малко и затова забави крачка и надникна през вратата.

— Мохамед?

Сария вдигна глава.

— Извинявай. Извинявай, че така ти се разкрещях. Напоследък ми е малко…

В отговор помощникът му безгрижно размаха стрък зелен лук.

— Извинен си.

— Не беше нещо важно, нали?

Сария захапа лука.

— За онази врата, дето ме беше попитал.

Халифа неразбиращо поклати глава.

— Не помниш ли, снимката, дето ми я даде, диапозитива? Онзи от вилата на Янсен?

След всичко, което му се беше струпало на главата, Халифа напълно беше забравил за него.

— Мохамед, виж, хайде да ми разкажеш друг път. Точно сега гробниците не са ми най-важната задача.

— Добре. Само че аз точно затова си помислих, че може да ти е интересно.

Халифа отново поклати глава.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами това не е гробница.

— Не е ли? А какво е тогава?

— Мина. В Германия. Солна мина, ако трябва да съм точен.

Халифа за момент остана на вратата, но след това против волята си влезе в стаята.

— Я разкажи.

Помощникът му натъпка остатъка от лука в устата си, наведе се, извади изпод бюрото си голяма картонена папка, взе от нея лист с формат А4, изписан целия с бележки, след него три големи снимки, а накрая и диапозитива, който му беше дал Халифа.

— Първо направих стандартни позитиви шестнайсет на десет — започна той и посочи диапозитива, — но както сам виждаш, на тях не си личи нищо. Чак когато накарах момчетата от фотолабораторията да направят свястно увеличение, открих нещо интересно.

Той поднесе първата от големите снимки. Беше същият проход, който Халифа помнеше: тъмен, заплашителен, издълбан в основата на висока отвесна сива скача. Но сега, точно над стряхата на входа забеляза грубовати букви, издълбани право в камъка, толкова бледи, че на диапозитива изобщо не си личаха. Наведе се и примижа, за да ги разчете.

— „Gluck Auf“ — прочете, затруднявайки се с произношението.

— Означава „късмет“ — обясни Сария. — На немски. Говорих с посолството им.

— И те идентифицираха гробницата само по това?

— Мината — поправи го Халифа. — Не, не я идентифицираха. Това очевидно е някакво обичайно миньорско пожелание. Из цяла Германия.

— Е, и?

— И ей така, за да съм сигурен, накарах момчетата от лабораторията да се съсредоточат върху цялата горна част на прохода и пак да увеличат картината, ама наистина да я увеличат, и… — Той вдигна следващата снимка. — Да забелязваш нещо?

Халифа огледа фотографията. Изглеждаше съвсем същата като първата, с изключение на нещо като дребна бяла издутина в горния десен ъгъл, точно под F-то в „GLUCK AUF“.

— Какво е това?

— Браво — ухили се Сария. — Ще стане детектив от теб.

Подаде му третата и последна фотография, много зърнеста, на съвсем малък отрязък от стряхата, с думата „AUF“ и точно под нея, размазано, но четливо, изписано с бяла боя на скалата, на площ не по-голяма от монета, обозначение SW16.

— Отначало реших, че някой просто е драскал по камъка. Но все пак го изпратих на посолството, ей така, ако случайно означава нещо. Те се свързали с някакви минни специалисти в Германия и тази сутрин ми се обадиха. Оказва се, че всъщност…

— Е част от система за номерация.

— Точно така. Използвана в някакъв град на име — той направи справка с изписания с бележки лист — Берхтесгаден. За идентификация на стари солни мини. Точно тази солна мина се нарича — той погледна отново листа — „Берг-Улмеверк“. Изоставена е от края на деветнайсети век. Даже ми пратиха по факса карта и някакви глупости за историята й. Страшно са организирани тези германци.

Разрови отново картонената папка, извади листата от факса и ги подаде на Халифа, който седна на ръба на бюрото му. Имаше няколко страници на немски — безполезни, тъй като не знаеше езика, — карта и снимка на планина. Не беше сигурен, но равното й скалисто подножие смътно напомняше маслената картина в хола на Хот. Гърдите му се стегнаха и усети прилив на адреналин.

— Този град, Бердер-не-знам-какво-си. Къде точно се намира?

— Берхтесгаден — поправи го заместникът му. — В Южна Германия. Близо до границата с Австрия.

След съвсем кратка пауза Халифа скочи и се затича към кабинета си. Атласът продължаваше да стои отворен на бюрото му. Той го грабна и очите му трескаво зашариха по страницата. Отне му точно пет секунди да намери каквото търсеше. Берхтесгаден. На по-малко от двайсет километра от Залцбург, където беше и най-близкото летище. Грабна телефона и набра пет цифри.

— Сър? Халифа е. Налага се да ви поискам разходи за пътни.

Писклив сърдит звук.

— Боя се, че малко повече, сър. — Прехапа устни. — До Австрия.

Звукът от другата страна се усили многократно.