Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (57)

Тулуза, Франция

Антикварният магазин на Жан-Мишел Дюпон се намираше на една тиха криволичеща уличка точно в центъра на Тулуза, само на неколкостотин метра от възхитителната тухлена експлозия на базиликата „Сен Сернин“, чиято камбанария стърчеше над керемидените покриви като фар сред море от оранжеви талази.

Както се бяха разбрали, Лейла пристигна в един и половина. Поспря, за да огледа пълната с какви ли не предмети витрина на магазина и избелелия надпис „LA PETITE MAISON DES CURIOSITES“, отвори вратата и влезе. Над главата й шумно звънна камбанка.

Вътре миришеше на паркетин и цигари и беше претъпкано с какво ли не, от мебели до книги, от картини до порцелан, от стъклени съдове до месингови украшения, въпреки че основната част от колекцията май носеше военен характер. Имаше шивашки манекени, облечени в бродирани с брокат униформи; рафтове, отрупани с шапки и каски; а на едната стена, между препарирана мечка и част от витраж, беше разположен продълговат шкаф, пълен с байонети и пистолети.

— Vous desirez quelque chose?

От дъното на магазина беше излязъл набит възпълен мъж в джинси и традиционна бретонска селска риза, с прошарена коса до раменете и козя брадичка. На врата му на златна верижка висяха очила за четене; между пожълтелите му от катрана пръсти на дясната ръка димеше недопушена пурета. С масивната си челюст и мрачно изражение приличаше на голям булдог.

— Мосю Дюпон?

— Oui.

Лейла се представи на френски. Той кимна, забучи пуретата в ъгъла на устата си, пристъпи, здрависа се и й махна да го последва по тясното скърцащо дървено стълбище към горния етаж. Там спря, провря глава през мънистената завеса против мухи, каза нещо на някого зад нея („Майка ми — обясни, — да наглежда магазина, докато си говорим“) и продължи нагоре към втория етаж, където отвори една тежка дървена врата и я въведе в просторния кабинет, който заемаше целия етаж. Две от стените бяха покрити с рафтове с книги, покрай третата имаше дълъг тезгях, отрупан с части за компютри — хард дискове, монитори, клавиатури, купища дискети и дискове. На четвъртата стена, тази в дъното, имаше шкаф със стъклени витрини като този долу в магазина.

Попита я ще пие ли кафе, тя отговори, че ще пие, и той включи чайника в края на тезгяха. Лейла постоя малко на вратата, но след това любопитството й надделя и тръгна из стаята. Спря се първо пред единия рафт с книги — смесица от справочници за търговци на антики и книги по история на Третия райх, — след това отиде до шкафа в дъното. Първоначално й се стори, че съдържа колекция от военни предмети като тази долу, но след миг потръпна, защото осъзна, че всичко в тази колекция е нацистко — медали, щикове, снимки, принадлежности за униформи. На една от полиците бяха подредени железни кръстове с червено-бяло-черни ленти; на друга низ от кортици, на чиито дръжки бяха инкрустирани отличителните двойни светкавици на СС, на острието беше гравиран девизът „MEIN EHRE HEISST TREUE“.

— Почетни кортици на СС — обясни Дюпон, който се беше приближил зад гърба й с чаша горещо кафе. — „Моята чест е лоялността“.

— И вие продавате това! — учуди се тя и пое чашата.

— О, не. Във Франция е незаконно. Мое лично хоби. Май не одобрявате?

Лейла сви рамене.

— Не бих си ги сложила в къщата. Предвид моралното им значение.

Той се засмя.

— Уверявам ви, интересът ми е чисто естетически. Одобрявам деянията на Третия райх точно толкова, колкото някой колекционер на римски антики се възхищава на предпочитанията на римската цивилизация към робството и разпъването на кръст. Изкусната им изработка ме привлича, не идеологията. Тя и историческият им контекст. В крайна сметка това са важни артефакти. Ако знаехте повече за миналото им, щяха да са ви интересни и на вас.

Лейла отново сви рамене. Не беше особено убедена.

— Не ми вярвате. Нека ви покажа нещо.

Той я отведе до дъното на помещението, където в стената беше монтиран сейф. Завъртя диска, отвори го и извади квадратна кутийка, облицована с черна кожа. Вдигна капака й и й я поднесе. Вътре в легло от кадифе лежеше кръст от черен метал, увенчан от великолепно изработен клипс във формата на дъбови листа и кръстосани мечове, последните инкрустирани с камъчета, които най-вероятно бяха ситни диаманти.

— Рицарският кръст с дъбови листа, мечове и диаманти. Най-високото военно германско нацистко отличие. Един от само двайсет и седемте раздадени и единственият, връчен за заслуги извън военна битка. Струва повече от цялата ми останала колекция, взета заедно. Повече от всичко в тази къща. Сигурно повече и от самата къща. — Той помълча и добави: — Струва ми се, че неговият носител е причината да дойдете тук.

Лейла го погледна изненадано.

— Да не е… на Дитер Хот?

Дюпон кимна.

— Откъде го имате? — попита тя и впери поглед в медала.

— Историята е дълга и отегчителна — отвърна той и размаха пуретата. — И няма да ви губя времето с нея. Само исках да ви покажа, че сега, когато знаете контекста, той също ви привлече, колкото да не ви е приятно. Фактът, че самият Хот е бил извънредно неприятен човек, в случая няма значение; Вас ви интересува неговата история и затова неизбежно ви привлече материалната реликва от тази история. Моралните съображения не участват в уравнението.

Той поддържа още малко кутията, след което я прибра обратно в сейфа, покани Лейла да седне на скърцащия кожен фотьойл, отиде до единия рафт с книги и прокара пръст по гърбовете им.

— И какво точно искате да научите за нашия приятел доктор Хот? — попита, кривнал леко глава настрана, за да вижда по-добре заглавията.

— Всичко, което можете да ми разкажете за това какво е правил в Кастеломбре. — Лейла остави чашата с кафе и бръкна в чантата си. — Според Магнус Топинг сте проучили тази тема много обстойно. — Извади бележника и химикалката си и се облегна. — Освен това исках да ви питам за една бележка под линия към статията, която сте написали в мрежата за връзката между Хот и човека на име Уилям дьо Релинкур.

Дюпон кимна, продължи да търси с пръст по гърбовете нужната му книга, намери я и издуха прахта от подвързията й. Прелисти страниците, стигна до необходимата и подаде на Лейла разтворената почти по средата книга.

— Дитер Хот — посочи зърнестата черно-бяла снимка. — Една от малкото съществуващи негови фотографии.

От страницата я гледаше строен красив мъж с високи скули, черни като въглен очи и дълъг гърбав нос. Беше облечен в нацистка униформа с две светкавици на яката.

— Хот от СС ли е бил? — учуди се тя.

— „Аненербе“. Нещо като мозъчен тръст на СС. По професия е бил археолог. И то блестящ, няма друго мнение. Оглавявал е египетския отдел на „Аненербе“.

Лейла се учуди още повече.

— Египтолог ли е бил?

— По-точно би било да се каже археолог в Египет. Но, да, Египет е бил областта му на специален интерес.

— А тогава какво, по дяволите, е копал в Южна Франция?

Дюпон се засмя гърлено и ниско, като опитващ се да запали двигател.

— Интересен въпрос. И то въпрос, на който, поне доколкото ми е известно, още никой не е дал задоволителен отговор.

Дръпна за последно от пуретата, загаси фаса в пепелника и седна в плетения си люлеещ стол. Някъде над главите им се чу гукане на гълъби и драскане на нокти по керемидите на покрива. Настъпи продължително мълчание.

— За да разбере човек избора на Хот на кариера, трябва да си дава сметка за степента, до която нацистите са били обсебени от историята — каза накрая французинът. — За Хитлер и компания само военното могъщество на Третия райх не е било достатъчно. Като всички деспотични режими те са искали да оправдаят и докажат властта си, като й придадат историческа легитимност.

Той извади от джоба на ризата си тенекиена кутийка, взе от нея поредната пурета и я запали.

— Още от самото начало археологията и археолозите играят жизненоважна роля в този процес. Химлер най-вече е осъзнавал тяхното значение. През 1935-а създава „Аненербе“, Общността на наследството на предците, специален отдел в СС, натоварен със задачата да открива материали, които да укрепват идеала за германското историческо превъзходство. Изпратени са експедиции по цял свят — в Иран, Гърция, Египет, даже в Тибет.

— Да копаят?

— Отчасти, да. Химлер е бил твърдо решен да открие доказателства, че арийската германска култура не се ограничава само до Северна Европа, а всъщност е била първичната движеща сила зад цялата съвременна цивилизация. „Аненербе“ освен това е и крала. Грабила е в безпрецедентни размери. Изпращала е хиляди, десетки хиляди артефакти в Берлин за прослава на Третия райх. Но колкото са били обсебени от миналото, дваж повече са били обсебени от останките от това минало. Защото когато контролираш останките, ти един вид контролираш самата история.

— Ами Хот? Какво е неговото участие във всичко това?

— Както ви казах, той е бил блестящ археолог. Същевременно бил верен и ентусиазиран поддръжник на нацистката партия; баща му, индустриалецът Лудвиг Хот, е бил личен приятел на Гьобелс. Затова е било само въпрос на време Хот младши да бъде поканен — а може и сам да си е предложил услугите, не се знае точно — да впрегне таланта си в полза на нацистката машина. Когато се създава „Аненербе“, е бил само на двайсет и три години, но лично Химлер го назначава за шеф на египетския отдел, дава му специални пълномощия да изкопава и отмъква колкото може повече находки.

Дюпон дръпна от пуретата и размаха ръка пред лицето си, за да прогони синкавия дим.

— През следващите три години Хот обикаля цял Египет, като привидно извършва законни разкопки под прикритието на „Дойче Ориент-Гезелшафт“, но всъщност отмъква всичко, до което успее да се докопа, след което го изнася нелегално в Германия. Говорим за хиляди предмети. Запазени са писма от Химлер до Ханс Райнерт, друг нацистки археолог, в които Химлер се шегува, че благодарение на Хот замъкът Вевелсбург — щабквартирата на СС — е заприличала на декор за филм на Борис Карлоф.

— И каква е връзката между всичко това и Кастеломбре? — прекъсна го Лейла.

— Там е цялата работа. На пръв поглед няма никаква връзка. Именно затова историята е толкова интригуваща. До 1938-а кариерата на Хот е съсредоточена изключително върху египетската археология. Не е показвал какъвто и да било интерес, към който и да е друг клон на историческата наука, да не говорим пък за всички онези псевдомистични дивотии, които толкова са допадали на хора като Химлер — Светия Граал, Атлантида и какви ли още не глупости. Може да е бил крадец и грабител, но за разлика от много други нацистки археолози, Хот никога не е бил фантазьор.

Все пак през ноември 1938-а този човек, за когото земята на фараоните е била едва ли не смисъл на живота му, когото са смятали за най-добрия археолог египтолог на своето поколение, който дотогава не е проявявал никакъв интерес към други теми, изведнъж напълно изоставя Египет и се посвещава на проучване на нещо, което може да се окачестви само като поредица от средновековни бабини деветини за някакво заровено съкровище. Това е извънредно необичайно — не просто смяната на посоката, а очевидно пълната промяна в характера. Удивен съм, че това не е привлякло повече внимание.

Лейла се намръщи и почука с химикалката си по бележника.

— И какво е станало през 1938-а? Кое е наложило тази внезапна промяна в интересите му?

Дюпон сви рамене.

— Май никой не знае. В един момент Хот прави разкопки в Египет близо до Александрия; в следващия хуква с всичка сила към Берлин за среща с Химлер — среща, която се оказва толкова важна, та Химлер отлага уговорена вечеря с фюрера, за да се види с Хот. И само няколко дни след това Хот се появява в Йерусалим и започва да прави измервания в Църквата на Божи гроб и да разпитва за някаква осемстотингодишна легенда за заровено злато.

— Уилям дьо Релинкур — вметна Лейла.

Французинът кимна.

— Но това е само началото. През следващите пет години Хот обикаля из цяла Европа и Близкия изток, за да разпитва за всяка откачена легенда, позната на местните. Посещава библиотеки, преравя частни колекции с ръкописи, копае навсякъде, от Турция до Канарските острови, преди накрая през септември 1943-та да се появи в Кастеломбре, което в крайна сметка май се оказва кулминацията на целия странен епизод.

— И няма никакви свидетелства защо е правил всичко това, така ли? Нито какво е търсил? — настоя Лейла.

Дюпон поклати глава.

— Разбира се, че е възможно просто да е изпълнявал заповеди. Да е задоволявал някаква донкихотовска фантазия на Химлер. Все пак е бил предан нацист. Щял е да прави това, което му наредят. А може просто да е изгубил нишката. Нямало е да бъде първият учен, побъркал се под въздействие на работата си.

— Но вие не мислите така.

— Не. Не мисля. Убеден съм, че наистина е открил нещо. Нещо толкова важно, толкова невероятно значимо за цялата нацистка историческа машина, че е бил готов да преобърне живота си надолу с главата, само и само да се добере до него.

Французинът огледа догорилата си пурета и вдигна очи към нея.

— И каквото и да е търсил, мисля, че го е намерил в Кастеломбре.

Той задържа погледа й за миг, усмихна се невесело, стана от люлеещия стол и отиде пак да включи чайника.

— За жалост не мога да го докажа. Още от самото начало разкопките в Кастеломбре са били обвити в степен на секретност, извънредна дори за нацистките стандарти. Знае се само, че Хот е пристигнал там в средата на септември 1943-та и е довел със себе си тежко земекопно оборудване и ударен отряд от „Зондеркомандо Янкун“, отдел на СС, специализиран в разкопки и плячкосване. И си е тръгнал три седмици по-късно, отнасяйки някаква загадъчна кутия или сандък.

Лейла се наведе. Гърдите й се бяха стегнали от вълнение.

— Знаем ли какво е имало в него?

Дюпон поклати глава.

— За съжаление, не. Но знаем къде е бил отнесен, защото три дни след като напускат Кастеломбре, Хот и сандъкът се появяват в замъка Вевелсбург в Северозападна Германия, където ги посрещат с тържествен банкет не кои да е, а самите Хайнрих Химлер и Адолф Хитлер.

— Не!

— Случката определено е извънредно необичайна — продължи Дюпон, пафкайки пуретата. — Разполагаме с откъс от дневника на един от адютантите на Химлер, в който пише, че в момента на пристигането си Хот е бил награден с Рицарския кръст, който ви показах преди малко, след церемонията Хитлер е произнесъл реч, в която е заявил, че съдържанието на сандъка е ясен знак, че започнатото от император Тит е предопределено да бъде завършено от него, от фюрера.

Лейла присви очи.

— И какво е то?

— Е, в дневника липсват подробности, но според мен става въпрос за изтреблението на евреите. През 70-а година след Христа Тит превзема Йерусалим и прогонва евреите от Светите земи. В определен смисъл концлагерите и газовите камери са логично продължение на този акт. Доколко точно откритието на Хот е имало отношение към „Окончателното решение“… — Дюпон вдигна ръце, сякаш да подчертае, че няма никаква представа. — Един от многото впечатляващи елементи от петгодишното ровене на Хот из тайнствата на средновековието обаче е внезапният му интерес към юдаизма и историята на евреите. Дори се научава да чете на иврит. И това го прави човек, всеизвестен с отровния си антисемитизъм.

Чайникът завря.

— Още кафе?

Лейла поклати глава. Дюпон си сипа нес кафе в чашата, а тя се загледа в бележника си и се опита да осмисли всичко чуто дотук. Постара се да го вмести в рамката, която вече беше изградила с откритията си от предишните дни. Речта на Хитлер във Вевелсбург й се стори особено важна. Ако предметът в центъра на цялата тази мистерия беше по някакъв, макар и много неясен начин свързан с прогонването на евреите от Светите земи и последвалите гонения от нацистите, това обясняваше — нещо, което я тормозеше още от самото начало — защо ще представлява интерес за някой като Ал Мулатам. Но все още нямаше и най-бегла представа какво може да е проклетото нещо.

— И какво е станало след това? След като Хот е пристигнал във Вевелсбург?

Дюпон си наливаше вода в кафето, захапал пуретата със зъби.

— Има още един доста любопитен щрих, който може да има, а може и да няма връзка с всичко това. Случва се малко повече от година след като Хот пристига във Вевелсбург, в края на 1944-та. Тогава нацистите вече знаят, че безвъзвратно са загубили войната. Американците и англичаните притискат Германия от запад, руснаците от изток и колкото и фюрерът да настоява, че ще обърне хода на войната, нацистките командири дълбоко в себе си знаят, че дните на Третия райх са преброени. Започват да изнасят злато и плячкосани съкровища от пътя на напредващите съюзнически армии и или ги прехвърлят зад граница, или ги скриват в тайни убежища в самата Германия, обикновено в изоставени мини.

Той отпи от кафето и се върна на люлеещия стол с чашата в едната ръка и пуретата в другата.

— В центъра на всичко това, през декември 1944-та Дитер Хот изведнъж се появява в концлагера Дахау в Южна Германия, като е водел със себе си, според самопризнанията на заместник-началника на лагера Хайнц Детмерс, два камиона, в единия от които е имало голям дървен сандък.

Лейла отвори широко очи.

— Съкровището?…

Дюпон очакваше въпроса.

— Може би, може би не. Но трябва да е било нещо много важно за Хот, за да отиде лично чак дотам, но дали е бил същият сандък, който е изнесъл от Кастеломбре… Знае се само, че е взел шестима лагерници и си е тръгнал. Възможно е да е донесъл сандъка, за да го скрие някъде наблизо, но е доста вероятно и да го е изнесъл зад граница. При все това целта му може да е била съвсем друга. Просто никой не знае. На другия ден бил на бюрото си в кабинета си в Берлин. За сандъка така и не се чуло нищо повече.

— И е бил убит в края на войната? Така ли?

Дюпон кимна.

— Той и още няколко висши служители на СС се опитвали да избягат от Берлин, преди в него да влязат руснаците. Улучил ги снаряд от „Катюша“, докато се опитвали да се измъкнат по моста Вайдендамер. Според очевидци, от него не останало почти нищо, главата му я нямало, краката също. Успели да го идентифицират само по Рицарския кръст и артефактите, които носел в себе си и за които се знаело, че са от обект в Египет, където е работил.

Той дръпна за последно от пуретата и я загаси в пепелника.

— Напълно заслужено, според мен. Удивителен, блестящ учен, но дълбоко увреден човек. Трагично, като се замислиш — такъв велик ум, докаран до такъв ужасен край.

Въздъхна, сплете ръце зад врата си и впери поглед в оберлихта отгоре. Лейла се облегна и разтри очи. Изведнъж се почувства страшно уморена. Каквото и да беше открил Уилям дьо Релинкур в Йерусалим, каквото и да беше пратил на сестра си в Кастеломбре, каквото и да бяха отнесли на безопасно място в Монсегюр, каквото и впоследствие да беше изкопал и отнесъл в Германия Дитер Хот, то беше изгубено. Толкова близо и толкова далечно.

— Ако имате време, наистина трябва да отидете до „Сен Сернин“ — говореше Дюпон. — Част от нея датира още от времето на Първия кръстоносен поход, да знаете.

Лейла измърмори едно отнесено „да“, но почти не го слушаше. Мислеше си само накъде, по дяволите, да тръгне оттук нататък.