Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (17)

Йерусалим

На път за дома си от стария град Лейла се отби в хотел „Йерусалим“, за да пийне и хапне с приятелката си Нуха.

Красива сграда в отомански стил близо до долния край на улица „Наблус“, собственост на палестинци и управляван от палестинци, с хладни каменни помещения и тераса с асма, хотелът беше част от живота й, откакто се помнеше. Тук се беше запознала с редактора на „Ал Айям“ Низар Сюлейман, който пръв й беше дал работа като журналистка; тук беше намирала информация за някои от най-добрите си статии; тук беше изгубила девствеността си (на деветнайсет години с един френски журналист, който пушеше цигара от цигара, сковано и недотам приятно изживяване, след което се чувстваше омърсена и объркана). И, разбира се, именно в хотел „Йерусалим“ се бяха запознали родителите й и, ако се вярваше на майка й, тук беше зачената и самата Лейла.

— Онази вечер имаше ужасна буря — разказваше след това майка и. — Гръмотевици, светкавици, дъжд като из ведро. Целият свят щеше сякаш да се сгромоляса всеки момент. Понякога си мисля, че затова си такава.

— Каква, мамо?

Майка й се беше усмихнала и не бе казала нищо повече.

Родителите й бяха необичайна двойка — обичащо забавленията момиче от най-обикновено семейство от средната класа от Кеймбридж и десет години по-възрастният мълчалив лекар, посветил всяка секунда от живота си на грижата и благополучието на сънародниците си палестинци.

Бяха се запознали през 1972-ра на сватбата на общ приятел. Александра Бейл, както се казвала тогава майка й, току-що била завършила университета и работела като учителка на доброволни начала в девическото училище в източен Йерусалим, без да има особено ясна представа какво ще прави оттук нататък с живота си. Мохамед Фейсал ал Мадани живеел в ивицата Газа, където имал лечебница в бежанския лагер Джабалия, и по четиринайсет часа на ден, седем дни в седмицата се грижел за населението на лагера.

— Очите му ме плениха — спомняше си майката на Лейла. — Бяха толкова тъмни, толкова тъжни. Като кладенец с черна вода.

Въпреки или може би заради толкова различния си произход, двамата се бяха влюбили от пръв поглед, бащата на Лейла — покорен от красотата на младата жена и веселия й характер, майка й хипнотизирана от безмълвната сила на по-възрастния мъж. Бяха започнали да се виждат веднага след това и шест месеца по-късно за ужас на родителите на Александра се бяха оженили, наслаждавайки се на една медена нощ в хотел „Йерусалим“, преди да се установят в претъпканата като зайчарник ивица Газа. Лейла се родила на шести октомври 1973-а, в деня, когато избухнала Войната през Рамазана.

— Един ден това дете ще извърши велики дела — беше предсказал баща й, гордо взел на ръце новородената си дъщеря, която сам беше изродил. — Нейното бъдеще и това на народа ни са неразривно свързани. Един ден всеки палестинец ще знае името на Лейла Ханан ал Мадани.

Още от самото начало много обичаше баща си. Обичаше го с преданост толкова силна, че на моменти граничеше с болезненост. Докато останалите спомени от ранното й детство бяха накъсани и объркани, смътни образи на хора, места и звуци, чувствата към баща й запазваха ярка и ненамаляваща яснота. Естествено, обичаше и майка си — рошавата й рижа коса, засмените й очи, начина, по който внезапно започваше да пее или танцува, разсмивайки до припадък малката Лейла. Но любовта към майка й беше спокойна, топла, проста, като пролетното слънце, като едва доловима милувка. Любовта към баща й беше нещо изцяло неистово и много по-първично, изгаряща като бял огън обич, всепоглъщаща и обсебваща, определящата емоция на съществуването й, пред която всички останали чувства бледнееха.

Беше толкова добър, толкова красив и търпелив, умен и силен. Винаги беше на нейно разположение, винаги я караше да се чувства спокойна и сигурна. Когато израелските танкове боботеха нощем по улиците, тя изтичваше при него и той я прегръщаше, милваше меката й като коприна коса и й пееше стари арабски приспивни песнички с плътния си малко фалшив глас. Когато другите деца я дразнеха заради бялата й кожа и зелените й очи и я наричаха мелез и низша раса, той я качваше на коленете си, избърсваше сълзите й и й обясняваше, че съучениците й завиждат, защото е толкова хубава и толкова интелигентна.

— Ти си най-красивото момиче на света, мъничката ми Лейла. Никога не го забравяй. А аз съм най-щастливият човек на света, защото ти си моя дъщеря.

Когато порасна, чувствата й към него само се усилиха. Като малка го обичаше просто защото й беше баща, всемогъща личност, която й пееше песнички, четеше й приказки и изобретяваше чудесни играчки от парцали и парчета дърво. С времето обаче мирогледът й се разшири и започна да го цени в един много по-широк смисъл, не само като родител, но и като човек: безкористен, мотивиран, смел човек, посветил живота си на другите. Понякога отиваше при него в лечебницата — едно-единствено помещение с варосани стени и гол циментов под, сядаше в двора отпред, докато се събираха пациентите, които искаха да видят „ел доктор“, и си мислеше какъв изключителен човек е той, колко умен е и какви магически сили притежава, щом успява да върне здравето на всички тези хора. „Той е най-добрият човек на света — беше написала в дневника, който си водеше тогава, — защото винаги помага на другите хора, никога не го е страх и може да прави много неща. Освен това даде безплатно лекарства на старата госпожа Фалуи, защото тя няма никакви пари, и това беше много хубаво.“

Ако с възрастта любовта й беше нараствала и се беше задълбочавала и всеки нов ден сякаш показваше някаква нова черта на баща й, която да обожава и почита, то със същата сила растеше и желанието й да го закриля. С интуитивния емоционален радар на детството още отрано беше доловила, че въпреки сърдечната си бяла усмивка и начина, по който се смееше и шегуваше с нея, той беше един нещастен човек, понесъл бремето не само на работата си, която го изцеждаше до последно и го състаряваше, но и на безнадеждността на окупацията, на позора на безсилието да гледа как пред очите му отнемат земята изпод краката му парче по парче и да няма сила да стори нищо.

— Баща ти е горд човек — каза веднъж майка й. — Много го боли да вижда народа си да страда така. Това го натъжава ужасно.

От момента, в който осъзна тази болка, Лейла си постави за цел в живота да помогне на баща си. Като малка съчиняваше пиеси, рисуваше картинки и пишеше разкази, в които красиви лекари спасяваха прекрасни принцеси от злите израелски войници с автомати Ml6 (такова беше детството й на палестинка — научи какви оръжия носят израелците, преди дори да се научи да познава страната си на картата). По-късно, когато навлезе в юношеската възраст, започна да му помага в лечебницата, правеше му чай, приемаше и изпращаше пациентите, вършеше различна работа, даже изпълняваше някои прости медицински дейности.

— Защо си станал лекар? — попита го веднъж, когато цялото семейство се беше събрало на обяд.

Беше се замислил продължително.

— Защото това е най-добрият начин, по който мога да служа на народа си.

— Никога ли не си искал да се биеш с израелците? Да ги убиваш?

Той беше взел ръката й.

— Ако израелците някога застрашат любимите ми хора, тогава ще се бия. Ще се бия до последна капка кръв. Но не вярвам, че насилието е начинът, момичето ми, колкото и да ненавиждам онова, което ни сториха израелците. Аз спасявам живот, не го отнемам.

Това се случи в следобеда на петнайсетия й рожден ден. Същата вечер Лейла стана свидетел как човекът, когото обичаше най-много на света, най-добрият човек, когото познаваше, бе извлечен от колата си и пребит до смърт с бейзболна бухалка.

Разбира се, бяха обядвали в хотел „Йерусалим“.

Приятелката й Нуха вече я чакаше на една маса на предната тераса, забила поглед в „Хералд Трибюн“. Беше пухкава жена с втвърдена от лака за коса прическа, малко по-възрастна от Лейла, с очила с тънки рамки и извънредно тясна тениска с надпис „ПРАВО НА ПАЛЕСТИНЦИТЕ ЗА ВРЪЩАНЕ: НЯМА ЗАВРЪЩАНЕ, НЯМА МИР“. Лейла се приближи зад гърба й и я целуна по бузата. Нуха се огледа, стисна й ръката, подкани я да седне и й подаде вестника.

— Видя ли тази гадост?

Сочеше статията, озаглавена „САЩ ЗАКЛЕЙМЯВАТ ДОСТАВКИТЕ НА ОРЪЖИЕ ЗА ПАЛЕСТИНЦИТЕ“. На съседната страница имаше друга статия: „КОНГРЕСЪТ ОДОБРЯВА 1 МИЛИАРД ДОЛАРА ЗА ОРЪЖЕЙНИ ДОСТАВКИ ЗА ИЗРАЕЛ“.

— Гадни лицемерни копелета! Звучи като дебелашка шега. Искаш ли бира?

Лейла кимна и Нуха махна на бармана Сами.

— Е, какво става долу? — попита и кимна в посока на стария град.

Лейла сви рамене.

— Напрегната атмосфера, както и сама се досещаш. Хар Цион даде пресконференция, обичайните простотии за Господ и Авраам, и как всеки, който критикувал Израел, бил антисемит и мразел евреите. Но има дар слово, не може да му се отрече.

— И Хитлер е имал — изсумтя Нуха и запали едно марлборо. — Ще ги изгонят ли?

— Да бе, да — изсумтя Лейла. — А Шарон ще стане примабалетист в „Болшой театър“. Естествено, че няма да ги изгонят.

От една съседна маса долетя смях. На нея се хранеха мъже и жени, които приличаха на скандинавци — най-вероятно служители на неправителствени организации или нисши дипломати. Отвън израелски военен джип „Исузу“ бавно мина с ръмжене по улицата като някаква гигантска бронирана костенурка. Сами донесе две чаши „Тайбе“ и чиния маслини.

— Чухте ли за бомбата? — попита ги, докато сервираше и палеше свещ в средата на масата.

— О, Боже — ахна Нуха. — Още една ли? Къде?

— В Хайфа. Дадоха го по телевизията.

— Ал Мулатам ли?

— Май да. Двама убити.

Лейла поклати глава.

— Тези двамата с Хар Цион ще започнат Трета световна война.

Нуха взе чашата си и отпи щедра глътка.

— Знаеш ми мнението — каза, остави чашата и дръпна от цигарата си. — Според мен двамата работят заедно. Погледни нещата от тази гледна точка: колкото повече хора убива Ал Мулатам, толкова повече подкрепа получава Хар Цион. Колкото повече подкрепа получава Хар Цион, толкова повече оправдания има Ал Мулатам да убива. Те си помагат един на друг.

— Знаеш ли, че може да си права — разсмя се Лейла. — Може да напиша статия.

— Е, малката, само не забравяй от кого си го чула най-напред. Знам ви вас журналистите. Най-сензационният материал в кариерата ти и ще си припишеш всички заслуги.

Лейла отново се разсмя. Но докато устата й се смееше, погледът й изведнъж се отнесе другаде. „Най-сензационният материал в кариерата ви.“ Къде го беше чула напоследък? Отне й няколко секунди да се сети, че беше в писмото, което беше получила днес следобед. Как беше? „Разполагам с информация, която би могла да се окаже безценна за него в борбата му ционистките потисници, и много бих желал да вляза във връзка с него. Вярвам, че можете да ми помогнете. В замяна ви предлагам материал, който би могъл да се окаже най-сензационният във вече впечатляващата ви кариера.“ Нещо такова. Беше го помислила за дебелашка шега или за провокация на Шин Бет и продължаваше да си мисли, че това е най-вероятното обяснение. Но сега, след като бяха изминали няколко часа…

— Инициалите ГР говорят ли ти нещо? — внезапно попита Лейла.

— Моля?

— ГР. Говорят ли ти нещо тези инициали?

Приятелката й се замисли малко.

— Грег Рикман? Онзи от „Спасете децата“, дето те сваля?

Лейла поклати глава.

— Не ме сваля. И става въпрос за някой от доста далечното минало.

Нуха я погледна неразбиращо.

— Забрави — каза след малко Лейла, вдигна чашата си и отпи. — Няма значение. Ти как си?

Приятелката й работеше в организация, която наблюдаваше конфискациите на арабски земи около Йерусалим, и не й беше нужна втора покана, за да се впусне в дълъг разказ за някакъв възрастен фермер, чиято маслинова гора току-що била изкоренена от израелските военни булдозери. Лейла се опитваше да я слуша, но мислите й бяха другаде. Писмото, Ал Мулатам, баща й, този последен обяд, който се беше състоял тук, в хотел „Йерусалим“. Беше толкова щастлив следобед, само тя и родителите й, тримата се смееха, разговаряха, разказваха си разни неща. И само след няколко часа той беше мъртъв.

— О, Господи, моят татко! — беше изпищяла и косата й се беше разпиляла в кръвта му. — О, Господи, горкият ми татко!

И от тази вечер нататък беше тръгнало всичко.