Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (49)

Йерусалим

— Къде казвате, че искате да ви закарам?

Таксиметровият шофьор се вгледа подозрително в Бен Рои.

— Лагерът Ал Амари. Улица „Ал Дин“.

Шофьорът поклати глава, нервно барабанейки с пръсти по волана на пежото си.

— Това е отвън линията. Вие сте израелец. Опасно е.

— Трябва ми кола, а не лекция — изръмжа Бен Рои, който изобщо не беше в настроение за дискусии. — Или ме откарай, или ще намеря някой друг. Решавай. Бързо.

Шофьорът прехапа устни, разкъсван между желанието да изкара някой шекел и неприязънта да вози в таксито си израелец. Икономиката победи, той кимна намусено и се пресегна да отвори дясната врата.

— Като искате да ви возя в Ал Амари, ще ви возя в Ал Амари. Погребението си е за ваша сметка.

Бен Рои се качи и потеглиха в мълчание първо по „Дерех Ха Шалом“, оттам на пътя за Рамала на север от града. Новите еврейски предградия на Писгат Зеев оставаха отдясно, редици униформени къщи от жълт камък, строени сред пейзажа като някаква огромна армия. Бен Рои ги загледа през прозореца, вятърът рошеше косата му, а безизразното му лице прикриваше тревогата дълбоко в стомаха му.

Шофьорът беше прав. Опасно беше човек като него да пресича линията. Израелски полицай, сам, в район под контрола на Палестинската автономия, в настоящия политически климат — адски опасно. Другите възможности бяха да се обърне към палестинските власти или да насрочи пълномащабна военна операция с бронирани коли и бог знае още какво, но всяка от тези възможности щеше да му отнеме дни. А спазмите в стомаха бяха прекалено силни, за да си го позволи. Искаше да разбере какво е станало при този палеж. Трябваше да разбере. Ако имаше късмет, щеше да влезе и да излезе, без никой да разбере. Ако не… Посегна и попипа сакото си, усети под плата вдъхващата увереност метална буца на йерихона си.

Стигнаха до пропускателния пункт Каландия, наредиха се на опашката от чакащи коли, минаха двайсет минути, преди да ги пропуснат, и навлязоха в палестинската част на пътя, осеян с дупки и неравности, обграден от занемарени, евтини и грозни постройки, като че ли бяха навлезли не в друг район на една и съща страна, а в съвсем различна, много по-бедна държава. След три километра минаха през още един пропускателен пункт, този път палестински, представляващ два варела от петрол, поставени встрани от пътя, охраняван от един-единствен отегчен полицай с червена барета — след което завиха наляво от магистралата и се спуснаха по пътя към еднообразната маса от бетонни сгради, струпани една до друга като избелели от слънцето кости.

Шофьорът намали и спря.

— Ето ти го и Ал Амари — изръмжа.

Постояха и огледаха наоколо, след което продължиха надолу и спряха на едно място да питат за посоката някакво хлапе с прашна рошава коса. Навлязоха в лагера. Паянтовите му сиви постройки ги захлупваха от двете страни на пътя, обитателите му — старци с карирани куфии и групи шебаб, висящи по ъглите на улиците — гледаха враждебно криволичещото между дупките по улиците такси. Между къщите висяха плетеници от кабели, многоцветни спагети от арабски графити покриваха всеки квадратен сантиметър от стените — „Хамас“, Ал Мулатам, Смърт на Израел, Победа за Интифадата — а тук и там се виждаха плакати с образите на местни атентатори самоубийци-мъченици.

„Какво правя в тази помийна яма? — мислеше си Бен Рои и се бореше с желанието да каже на шофьора да обърне и да се разкарат оттук. — Сигурно съм откачил.“

С навлизането навътре в лагера улиците станаха още по-разбити и труднопроходими и на Бен Рои му стана още по-тревожно, докато накрая, след цяла вечност, както му се стори, въпреки че бяха изминали само няколко минути, завиха в една улица, зарината с боклук и строителни отпадъци.

— „Ал Дин“. Кой номер ви трябва? — попита шофьорът.

— Две.

Мъжът показа глава през левия прозорец и потегли.

— Ето — посочи тежка желязна врата, първата отляво, над която с бяла боя беше изписана арабска цифра. — Да ви изчакам ли?

— Естествено, че ще ме изчакаш — измърмори Бен Рои и излезе от колата.

Огледа се тревожно, представи си колко очи го следят и колко гласове шептят. Попипа още веднъж пистолета си, провери дали мобилният му телефон е включен и пое по улицата, заобикаляйки празни тенекии от боя и чували с боклук. Вратата, която шофьорът му беше посочил, беше леко открехната и отвътре се чуваше работещ телевизор. Бен Рои отиде до нея и почука.

— Айуа, идшол, албаб мафтух.

Гласът беше женски, на старица. Бен Рои се поколеба, защото не разбираше какво му казва.

— Идшол!

Той продължи да се колебае, подозираше, че го кани да влезе, но не беше сигурен. Настъпи пауза, след което се чу друг глас, на млад мъж.

— Ла, ла, истани хиннак, я оми. Ана райх.

Чу се шум все едно някой караше колело по бетонен под и вратата се отвори. Млад мъж — на двайсет и няколко–трийсет години, тънък като клечка, в джинси и червена фланелка на „Манчестър Юнайтед“ — застана пред него в инвалидна количка. През рамото му Бен Рои успя да види гола просторна стая, застлана с плочки, и картини в рамки на стената — снимки, откъси от Корана, — а след коридора в дъното, тесен кухненски бокс. Жената не се виждаше, но беше някъде вдясно.

— Ми-ин хинаак? — извика тя.

— Йехуди — отвърна младежът, без да откъсва поглед от Бен Рои.

— Йехуди! Шоо бидоо?

— Ма-ба’риф — отвърна той и се обърна към Бен Рои. — Какво искаш?

Детективът извади картата си и я показа.

— Йерусалимска полиция. Търся Майди. Мъжът подозрително присви очи.

— Аз съм Майди.

— Майди ал Суфи, братовчед на Хани Хани Джамал?

— Шоо бидоо? — дочу се отново разтревожено и по-настойчиво гласът на старицата. Мъжът нетърпеливо й махна с ръка да мълчи.

— Да, аз съм.

Бен Рои гледаше инвалидната количка.

— Откога?…

Погледът на младежа пламна.

— От две години. Откакто ми счупиха гръбнака с гумен куршум. Израелски гумен куршум. А сега, какво искате?

Бен Рои пристъпи от крак на крак.

— Искам да ви задам няколко въпроса.

— Това е палестинска територия. Тук нямате никаква власт — изсумтя младежът.

— Тогава ще доведа войската и ще те завлека в Йерусалим. Така ли предпочиташ? Просто реших, че така ще е по-лесно. И за двама ни. Да не формализираме нещата. Ти ще ми кажеш каквото ми трябва, а аз ще си отида и повече няма и да чуеш за мен. Избирай.

Младежът отвърна на погледа му с неприязън и недоверие, но с неохотно сумтене оттегли количката назад и с кимване го покани да влезе. Бен Рои го последва и затвори вратата, облекчен, че се е махнал от улицата.

— Шоо бидоо, Майди? Шоо аам би-мил?

Старицата седеше на кушетката вдясно, с мендил на главата и изкусно бродирана тобе, кършеща ръце в скута си. Майди се приближи до нея, докосна я по рамото и заговори бързо на арабски, обясняваше й какво става, успокояваше я.

— Има лоши спомени от израелците — каза и обърна количката си така, че да гледа към Бен Рои. — Всички имаме лоши спомени от израелците.

Тримата се гледаха известно време, единственото, което се чуваше, беше телевизорът. След това младежът с нежелание посочи на Бен Рои да седне на походното легло до вратата. Той седна, погледна първо старицата, не издържа на погледа й и впери очи в стената над главата й, където в рамки бяха окачени някакви официални документи на старинен арабски. Нотариални актове, досети се. Беше ги виждал неведнъж и в други палестински домове — жалки предизвикателни спомени за земите, които някога са притежавали и сега напразно се надяваха да си възвърнат.

— За Хани ли става въпрос? — попита младежът, извади от джоба на количката пакет „Марлборо“ и затъкна цигара между устните си. — За наркотиците ли?

Бен Рои поклати глава.

— Тогава какво?

— Нещо, което сте направили през 1990-а. Запалили сте един апартамент. В стария град.

Младежът подсмръкна изненадано.

— Това беше преди петнайсет години! Понесох си наказанието.

— Знам.

— Е?

— Искам да ми кажеш защо го направихте. Защо подпалихте апартамента.

Младежът отново изсумтя, запали си цигарата, прекоси с количката стаята, взе си пепелник от телевизора, закрепи го на коленете си и се върна обратно до старицата.

— Напразно си бил път, човече. Още тогава им казах всичко.

— Е, разкажи ми пак.

— Бях дете. Искахме да се позабавляваме. Голяма работа.

— Ако си искал да подпалиш еврейска собственост, има много по-лесни мишени от тази насред еврейския квартал.

Майди пренебрежително махна с ръка.

— Беше предизвикателство. Точно това беше смисълът. Губиш си времето, човече.

— Защо точно този апартамент?

Никакъв отговор.

— Защо точно този апартамент? — повтори по-настойчиво Бен Рои.

— Откъде да знам! Него избрахме. Нямаше причина. Вече им казах.

— Знаеше ли, че жената, на която е бил този апартамент, е била убита същия ден?

Мъжът измърмори нещо.

— Какво?

— По-късно разбрахме. В участъка. Тогава не знаехме. — Той погледна телевизора, но внезапно се сепна от неочаквана мисъл. — Ей, да не се опитваш да ме обвиниш…

— Не те обвинявам в нищо.

— Защото ви знам какви сте гадняри…

— Не те обвинявам в нищо! Жената е била убита в Египет. Няма как да си бил замесен.

Мъжът измърмори нещо, гневно дръпна от цигарата си и я тръсна в пепелника.

— Но ти ме лъжеш за пожара — добави Бен Рои след кратка пауза. — Аз го знам и ти го знаеш. Жената е убита и два часа след смъртта й някой подпалва апартамента й. Прекалено голямо съвпадение, Майди. Има още нещо. Някаква друга причина. Искам да разбера защо го направихте.

Старицата каза нещо, явно искаше да разбере какво става. Младежът й отвърна и отново погледна детектива.

— Вече им казах всичко и ти го казвам и на теб сега: направихме го ей така. Разбираш ли? Това е. Няма друго. Ако не ми вярваш, откарай ме и ме дай на съд.

Той впери дързък поглед в Бен Рои, след което се загледа в телевизора, където двама мъже се биеха и се търкаляха в нещо като локва черно масло. Бен Рои погледна първо бележките си, след това възрастната жена, а накрая нотариалните актове по стената. Знаеше, че го лъжат, разбираше го по напрежението в раменете на младежа, по нервните отсечени дръпвания от цигарата. Но и арабинът беше разбрал, че и детективът блъфира, че стреля в тъмното и че не разполага с никакви доказателства за лъжата му. Можеше да го арестува и да го разпита както се полагаше, да го разпитва до безкрай; и пак нямаше да стане. Щеше да се придържа към версията си от 1990-а, както сега. Нямаше да изтръгне от него нищо. Освен ако…

Бен Рои бавно се изправи, отиде до телевизора и го изключи. Изобщо не се гордееше с това, което щеше да направи, но не виждаше друг начин.

— Мога да стъжня живота на братовчед ти.

Младежът затаи дъх.

— Вече го чакат две години за съучастие. Ако обаче му предявя обвинение за доставка на дрога, ще станат пет или шест. А може и повече. Дали ще го понесе?

— Шибан гадняр!

Бен Рои стисна зъби. Не му бяха приятни тези игри, никога не бяха му били приятни, даже след смъртта на Галия, когато да наранява палестинците се беше превърнало в основна повеля на съществуването му. Но след като вече беше започнал, трябваше да стигне до края.

— Шест години в „Ашкелон“ — сложи той най-силния си коз на масата. — Шест години с изнасилвачи, убийци и манафи. И те са ангелчета в сравнение с пазачите. Страшна работа, Майди. Не съм сигурен, че Хани ще го понесе. Е, сега искаш ли да ми кажеш защо подпалихте апартамента?

Старицата забеляза измъчената физиономия на сина си и заговори бързо, разтревожена, искаше да знае какво става. Младежът й отговори, без да сваля поглед от Бен Рои. Тялото му беше толкова напрегнато сякаш щеше да скъса колана, който го придържаше към инвалидната количка.

— Шибан, гаден израелец — изруга той.

Детективът не каза нищо.

— Шибано лайно.

Цигарата му беше догоряла до филтъра и той злобно я загаси в пепелника с трепереща ръка и напрегнати като въжета мускули. Погледна смачкания филтър, горчиво поклати глава, сякаш гледаше самия себе си, хвана колелата на инвалидната количка, прекоси стаята, остави пепелника върху телевизора и се върна при старицата. Настъпи продължително мълчание.

— Без да записваш — измърмори накрая.

Бен Рои кимна.

— И Хани? Ще го оставиш на мира? И няма да му навредиш?

— Имаш думата ми.

Младежът изсумтя презрително. Погледна Бен Рои, а след това пак заби поглед в пода.

— Платиха ми — промълви едва чуто.

Бен Рои пристъпи половин крачка към него.

— Кой?

— Чичо ми. Имаше бизнес връзки с някакъв човек в Кайро. Износ на плодове — портокали, лимони, такива работи. Този човек му се обадил и казал, че му трябва услуга. Искал този апартамент да изгори. Обещал, че ще плати добре. Петстотин долара. Но трябвало да стане бързо. Без въпроси. И затова чичо ми се обади.

— Ти познаваш ли го този от Кайро?

Майди поклати глава.

— Никога не съм го чувал. Чичо ми уреди всичко. — Вдигна ръце и започна да си трие очите. — Гад, Гец, нещо такова. Не беше египетско име.

Бен Рои си го записа в бележника.

— Ами чичо ти? Той къде е.

— Умря. Преди четири години.

Отвън се чу шум от метал, сякаш някой беше изритал тенекиена кутия. Бен Рои беше прекалено съсредоточен в разпита, за да му обърне внимание.

— Значи този Гад или Гец се обажда от Кайро и предлага петстотин долара, за да запалите апартамента на жената…

— Не знаехме чий е апартаментът. Просто ни даде адреса.

— И не каза защо? Не обясни нищо?

Младежът поклати глава.

— И това не ви ли се стори ненормално?

— Естествено, че ни се стори ненормално. Ама какво да направим? Да откажем? Парите ни трябваха.

Бен Рои го изгледа, отиде отново до леглото и седна.

— Значи той ви нарежда да запалите апартамента. И след това?

Младежът сви рамене.

— И тогава им казах същото. Отидохме в еврейския квартал. Зад сградата има алея; Хани остана да пази, а ние се качихме по улука, влязохме през прозореца отзад, заляхме всичко с бензин и го подпалихме. Някой ни забелязал, докато сме се катерили, подгониха ни и ни хванаха. Това е. Както им казах и тогава.

— Какво имаше там?

— Какво имаш предвид?

— В апартамента. Какво имаше в апартамента?

— Откъде да помня, по дяволите? Цели петнайсет години минаха.

— Все нещо си спомняш.

— Не знам! Мебели, маса, телевизор… най-нормални неща. Като всички останали.

Извади поредното марлборо, затъкна го в устата си и запали. Отвън отново се дочу дрънчене и нещо като приглушен шепот.

— Имаше много хартия.

— Каква хартия?

— Точно затова пламна толкова бързо. Навсякъде имаше хартии.

— Вестници ли?

— Не, не. Папки и документи. Ксерокопия. Навсякъде, цели купища. Като във…

Той се поколеба, за да намери подходящата дума. Бен Рои си припомни как госпожа Вайнберг беше казала, че Шлегел се е прибирала от Яд Вашем с пълни торби с документи.

— Архив ли? — помогна му за думата.

— Точно така, като в някакъв архив. Направо не можеше да се разминеш от документи. А на стената в хола имаше огромна снимка, увеличена, ей толкова голяма… — Майди показа с ръце. — На някакъв мъж. В униформа. Черно-бяла. Доста стара. Беше единствената картина в апартамента.

Отвън се чуха още повече гласове и тропот на крака. Доста народ май минаваше по тази алея.

— Познаваше ли мъжа на снимката? — попита Бен Рои, без да обръща внимание на шума отвън.

— Никога не съм го виждал. Нали ти казвам, снимката беше стара. Черно-бяла. Не ми приличаше на семейна.

Детективът го погледна въпросително.

— Как разбра?

— Не знам. Просто… не приличаше на семейна снимка. Толкова увеличена, залепена на стената. Повече приличаше на — той дръпна от цигарата — на снимките, дето ги окачате в полицейското. Нали разбираш, на издирвани престъпници. На това приличаше. На полицейска снимка на издирван престъпник. Откачена работа.

Захапа цигарата, придвижи количката до телевизора, взе пепелника, постави го на коленете си и пое към кухненския бокс. Чу се гъргорене на тръби и потече вода. След малко се появи стиснал чаша вода между бедрата си.

— Това е, което знам. Друго няма.

Върна се при старицата и изравни количката си с нея. Бен Рои му зададе още няколко въпроса, но беше ясно, че младежът говори истината. След няколко минути реши, че е получил каквото е могъл, затвори бележника и стана.

— Добре. Това е.

Не му се стори уместно да казва „довиждане“ — посещението му не беше приятелско — и затова пъхна бележника в джоба си, кимна рязко и пое към вратата. В това време жената каза нещо зад гърба му.

— Ехна миш килаб.

Бен Рои се обърна.

— Моля?

Майди вдигна глава и дръпна от цигарата.

— Какво каза тя? — попита Бен Рои.

— Каза, че не сме кучета.

Старицата гледаше детектива. Лицето, й не изразяваше нито страх, нито обида, само умора и безкрайна тъга. Бен Рои понечи да отвърне нещо, да й разкаже за Галия, за това как я бяха убили, как й бяха откъснали краката, същите тези хора, чиито образи бяха разлепени навсякъде из лагера като някакви шибани герои. Но не намери думи, никакви думи, които да изразят адекватно огромната му самота и омраза, затова просто поклати глава, отиде до вратата и я отвори.

— Ал Маоот ли йехуди! Ал Маоот ли йехуди!

Експлозия от шум го блъсна право в лицето. Дотогава празната алея сега беше пълна с младежи, оголили злобно зъби, стиснали юмруци, с блеснали погледи на надушили кръв ловци, знаещи, че са обкръжили плячката си. Настъпи мигновено затишие, само за част от секундата, като вълна, издигнала се в най-високата си точка точно преди да се стовари на брега, след което тълпата се люшна към него с крясъци.

— Иктело! Иктело! Иктул ил-йехуди!

Бен Рои дори нямаше време да реагира. В момента, в който пристъпи през вратата, десетки ръце го сграбчиха за сакото, за ризата, за косата и го извлякоха на алеята. Някой измъкна пистолета от кобура на рамото му и стреля във въздуха, точно до ухото му и го оглуши; някъде в края на тълпата успя да зърне момчето, което шофьорът на таксито беше попитал за посоката. То се смееше и пляскаше с високо вдигнати ръце. Някой преметна през шията му клуп и го затегна; нещо го удари в корема — бейзболна бухалка, дървена сопа — и му изкара въздуха.

„Мъртъв съм“ — помисли си, задавен от ужас, но едновременно с това странно спокоен, сякаш гледаше всичко на видео, а не участваше в него. „Мили Боже. Мъртъв съм.“

Опита се да предпази главата си с ръце от валящите безспир удари, но му извиха ръцете зад гърба. Отвсякъде към него летяха храчки, горещи, слузести, стичаха се по лицето му като следи от охлюви. Усети, че го дърпат по алеята, сякаш беше попаднал в безнадеждно свлачище.

И тогава, също толкова внезапно, колкото беше започнало, нападението престана. В един момент го удряха и влачеха, в следващия необяснимо тълпата се раздели, отдръпна се към стените на алеята и го остави превит надве, почти оглушал от някакъв писклив шум. Отначало си помисли, че е от ударите; след това започна да идва на себе си и осъзна, че крещи старицата. Не смееше да помръдне, само кашляше, ужасен, че и най-малкото движение по някакъв начин ще поднови насилието. След това много бавно се изправи, все още с въжето на врата, като някаква подигравателна вратовръзка.

Майди стоеше на вратата на къщата си с пребледняло лице, вкопчил ръце в колелата на инвалидната си количка. Майка му беше излязла отвън, прегърбена и крехка, и размахваше ръце, и се караше на тълпата. Въпреки че беше най-дребният човек на алеята, мъжете очевидно се респектираха от присъствието й и не смееха да погледнат гневните й очи. Тя продължи да крещи с дрезгав глас още може би минута, да размахва ръце, след което пристъпи към Бен Рои.

— Кеефак?

Той се огледа трескаво, кръвта бумтеше в слепоочията му, цялото му тяло трепереше, не разбираше какво го пита.

— Ранен ли си? — извика Майди.

Учудващо, като се имаше предвид жестокостта на нападението, но не беше. Няколко драскотини, сцепена устна, жестоко охлузване на врата от въжето — повърхностни наранявания, нищо сериозно. Опита се да каже нещо, но думите му заседнаха в гърлото, ала в крайна сметка успя да кимне, сковано, като счупена дървена кукла. Старицата се наведе да вдигне изтървания му в суматохата пистолет, подаде му го, вдигна съсухрената си ръка и избърса обляната му в кръв брадичка.

— Ехна миш килаб. Миш килаб — каза тихо.

Той я погледна в очите, след което се обърна и пое по алеята. Пътьом махна въжето от врата си и пъхна пистолета в кобура. Мърморенето на тълпата го последва като яростен повей на вятъра.

Таксиметровият шофьор стоеше в края на алеята и трепереше.

— Казах ви, че е опасно да идвате тук — процеди той. — Казах ви…

— Гледай си работата! — изсъска Бен Рои, качи се в колата и извади манерката от джоба си. — Разкарай ме от този ад. Веднага!