Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (18)

Йерусалим

В къщата заедно с тях имаше равин, слаб и мълчалив млад човек, подобно на толкова други военизирани заселници роден и израснал в Америка, с козя брадичка и силни очила, които уголемяваха очите му дотолкова, че сякаш изпълваха цялото му лице. След като се стъмни, той събра всички в дневната и им прочете проповед. Избра за параша, или тема на проповедта си, глава 17 от Битие, стих 8 „И ще дам на тебе и на твоите потомци след тебе на земята, по която странствуваш, цяла Ханаанска земя, за вечно владение, и ще им бъда Бог.“

Хар Цион слушаше заедно с другите, кимаше и се усмихваше, докато равинът ги уверяваше, че тук те вършат истинската Божия работа, свещен поход, на който бъдещите поколения щяха да гледат със същата гордост и признателност, каквато самите те изпитваха към еврейските герои от миналото. Обичаше Петокнижието да се обсъжда по този начин, да се усеща част от този сложен и красив гоблен — историята на еврейския народ. Като малък, след като майка му почина, а баща му бавно полудя, двамата с брат му Вениамин бяха изпратени в държавно сиропиталище, където часове наред си припомняха всички стари сказания и мечтаеха един ден да посетят земята на патриарсите и да я спасят от враговете на Израил също като Иисус Навий, Давид и великия Юда Макавей. За тях тези сказания бяха също толкова реални, колкото и тогавашният им живот, отделна действителност, в която се потапяха, за да избягат от всекидневния студ, глад и тормоз заради това, че бяха евреи.

— Петокнижието и Мишнах, и Талмудът, това са истинските неща — беше казал веднъж баща им. — Всичко останало е само илюзия.

Беше набожен човек, техният абба. В известен смисъл прекалено набожен. Скриваше се зад религиозните си книги винаги когато трябваше да се погрижи за семейството си. Задължението да свързва двата края беше легнало върху майка им, която по цели нощи шиеше, за да изкара пари да ги храни и облича и да има дърва за огъня. Но майка им беше умряла и вместо да поеме отговорностите си, баща им просто беше потънал още по-дълбоко в науките си, по цели дни четеше и си говореше сам, от време на време изпадаше в необуздани пристъпи на екстаз и им казваше, че е видял на небето великия светилник и че наближава денят на възмездието, докато накрая го отведоха и двамата с брат му бяха настанени в дом за малолетни, където и най-малкото споменаване на юдейството водеше до най-жестоки последици.

Да, помисли си Хар Цион, човек може да бъде прекалено набожен. Не искаше да бъде на мястото на хората, посветили живота си на халакха, равините и матмидим, и талмид хакхамим. В известен смисъл им завиждаше за способността им да се оттеглят от физическия свят и да съществуват единствено в този на вярата и духа. Но този свят не беше за него. Колкото да беше фрум, той беше човек на действието. Точно затова с брат му бяха избягали от сиропиталището и бяха дошли в Израел; точно затова беше постъпил в армията и се беше бил с арабите; точно затова седеше тук сега. Защото ако миналото му го беше научило на нещо, то беше, че сама по себе си вярата не е достатъчна. Трябваха и действия; да се изправиш и да се защитиш в реалния свят. На всяка цена да се придържаш към Петокнижието. Но винаги да си сигурен, че в другата си ръка държиш „Узи“.

Равинът завърши проповедта си и групата се разпръсна, жените отидоха в кухнята, за да приготвят вечеря, а мъжете — да охраняват къщата или да се заемат с четене на Талмуда. Хар Цион излезе на покрива, където проведе два разговора по мобилния си телефон, първият с един американски спонсор на организацията, който го поздрави за окупацията, а вторият със свой познат в кабинета, който му каза, че бил истински трън в задника, но че ако не се стигнело до изблици на извънредно насилие, правителството нямало да си помръдне пръста да ги изгони оттам.

— Във времена като тези трябва да се държим един за друг, Барух — каза му човекът от правителството. — Въпреки че ще има сериозен международен натиск, най-вече от Европа и от ООН.

— Майната им — отговори Хар Цион. — Те не правят нищо. Никога не са правили. Червеи такива.

Затвори й постоя загледан на изток към хълма Скопус и Университета по иврит. Арабски автобус бавно изкачи стръмната улица „Бен Адая“, пухтейки с ауспуха си. Хар Цион се прибра в къщата, слезе по стълбите, влезе в една стая на втория етаж и затвори вратата.

Двамата с Ави щяха да излязат по-късно, само нещата отвън да се успокояха малко, за да се измъкнат без много неприятности. Така ставаше при тези акции: поставяше началото, организираше нещата и осигуряваше максимална охрана, след което оставяше работата на други, които да ръководят същинското заселване, ликвидирането на всички следи от предишните собственици и подмяната им с нова еврейска идентичност. За него имаше по-важна и неотложна работа — интервюта, срещи, работата му в Кнесета, Ал Мулатам.

Превъртя ключа в ключалката, отиде до кепенците, за да провери дали са плътно затворени, след което бавно и сковано започна да си сваля дрехите. На отсрещната стена имаше потъмняло и напукано огледало. Хар Цион се съблече гол, застана пред него и се вгледа в отражението си. От врата надолу кожата му бе като съшита от червени, кафяви и розови кръпки, лъскави като стъкло, без никакви косми, наподобяващи по-скоро пластмаса, отколкото истинска кожа. Огледа се от горе до долу с леко изненадано изражение, сякаш след петнайсет години и сто операции по присаждане на кожа още не можеше да повярва на какво прилича.

Противотанкова мина, Южен Ливан. Това беше причината. Груба работа, импровизирана. Повечето пъти дори не избухваха. Хъмвито им беше стъпило отгоре й и се беше взривило, поглъщайки всички вътре в изпепеляващо кълбо от огън.

— Никаква надежда — бяха казали военните лекари, когато им го докараха. — Мъртъв е.

Но той не беше мъртъв. Беше оцелял, вкопчвайки се в живота с отчаяна решителност, като човек, увиснал на ноктите си на ръба на пропаст. Болката беше невероятна, седмици наред, месеци, болка, спрямо която всяка друга болка беше изтънчено удоволствие, болка, която го разкъсваше клетка по клетка, атом по атом, докато не оставаше нищо друго, освен болка; той беше болка, същество, образувано от най-интензивна първична агония в най-чистата й форма. Но беше издържал, крепен от непоклатимото убеждение, че Господ иска от него да оцелее. И от яростта. Не за онова, което се беше случило с него, въпреки че то беше достатъчно лошо, а заради по-малкия му брат, заради любимия му Вениамин, който беше заедно с него в хъмвито и който беше загинал при взрива. Мъртъв, смелият Вениамин.

Продължи да се взира в огледалото едновременно отвратен и очарован от разликата между тъканта на главата и лицето му, която по някакво чудо беше избегнала пораженията на огъня, и шарения лъскав калейдоскоп на всичко отдолу. След това изръмжа, взе туба с крем от масата, изстиска малко на дланта си и започна да го втрива в кръпките по ръцете и тялото си.

Налагаше се да извършва този ритуал по пет пъти дневно. Кожата трябва да се поддържа влажна, така му бяха казали лекарите. Мека и еластична. Иначе щеше да се стегне около тялото му като усмирителна ризница и да се сцепи при всяко рязко или силно движение. Затова се наложи да се откаже от активната служба и да приеме кабинетна работа във военното разузнаване. Защото ритуалът не можеше да бъде отлаган; и един пропуснат сеанс щеше да накара кожата му буквално да се разпори по шевовете.

Втри бадемовобялата течност в раменете, гърдите и корема си, премина надолу към пениса и тестисите, спаружени плодове, висящи от покритата с белези кожа, представлявала някога слабините му. „Имате ли деца?“ — бяха го попитали лекарите. Когато отвърна отрицателно, те тъжно бяха поклатили глави. Вече нямаше шанс. Всичко вътре беше съсипано. Беше празен. Неспособен да създаде живот. Бяха убили не само брат му, но и децата му. Бъдещето му. Бъдещето, за което толкова често бяха мечтали с жена му Мириам.

Вениамин, собствените му деца, собствената му плът, а преди три години и Мириам, от рак — всичко му бе отнето, обелено като кора от дърво, след което не остана нищо друго, освен вярата, яростта и страната. Израел. Сега той беше неговото семейство. И отмъщението. Зовът му за мъст срещу арабите и гоим, и антисемитите по целия свят. И той щеше да даде всичко от себе си, за да оцелее Израел.

Приключи с мазането, остави балсама и погледна в огледалото. Можеше да се изплашиш, помисли си, но все още си силен. Ние можеше да се изплашим, но все още сме силни. Ва’авареха ме’варакеча. Ще благословя тези, които те благославят, а тези, които те проклинат, ще прокълна.

Хар Цион кимна, обърна се и започна да се облича.