Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (71)

Синайската пустиня, близо до границата с Израел

Халифа премигна. Стоеше насред ниско, спартански обзаведено помещение — каменни стени, гол циментов под, разкривен ламаринен покрив — две походни маси до двете стени, две бензинови лампи, осветяващи помещението с тежка оранжева светлина, мазна и трепкаща. Пред него трима мъже седяха в очукани кресла. Четвърти стоеше прав в далечния ъгъл на помещението, облегнат на стената, лицето му бе почти неразличимо в сенките. Във въздуха смърдеше на газ и пури.

Облекчение — това беше първата му реакция. Бурна разтърсваща еуфория, че за каквото и да го бяха довели, нямаше да го убиват. Почти моментално еуфорията се смени с шок, защото човекът, който се беше обърнал към него, един от тримата в креслата, с дебелите квадратни очила и посребрена коса, нямаше да е кой друг, освен Ахмед Гулами, външният министър на Египет. Халифа понечи да каже нещо, да попита какво става, по дяволите, но изненадата и страхопочитанието му бяха толкова силни, че не успя да продума. Настъпи продължително мълчание, четиримата мъже го гледаха и единствените звуци бяха съскането на лампите и скърцането на ръждивите кепенци на прозорците отвън. След това Гулами посочи термоса на по-близката до него маса.

— Моля ви, инспекторе, сипете си чай — повтори той. — Сигурно ви е необходим след това пътешествие. А ако затворите и вратата… Нощта е доста студена.

Замаяният Халифа бутна вратата, отиде до масата и си наля чай в пластмасова чашка. След това Гулами го покани да седне на ниския сгъваем стол до себе си. Изправеният мъж остана на мястото си; другите двама обърнаха креслата си с лице към Халифа.

Вече беше познал по-младия — красив, наближаващ четиридесетте мъж с гъста черна коса и червено-бяла карирана куфия на рамото: Саеб Марсуди, палестинският активист, влязъл в политиката, герой не само за собствения си народ, но след водачеството на първата интифада през 80-те, герой и за по-голямата част от арабския свят (Халифа още помнеше онези паметни телевизионни образи на Марсуди, обвит в знамето на Палестина, коленичил, молещ се пред линията от напредващи израелски танкове). Беше виждал и по-възрастния — средно висок, тънък като клечка, с бяла шапчица, захапал пура, с ужасен белег на лицето — от окото надолу до брадичката. Отначало не можа да се сети кой е. Едва след секунди си спомни, че го беше видял на корицата на списание „Таим“ във вилата на Пиет Янсен. Масан, Мабан? Нещо такова. Политик. А дали не беше военен? Във всеки случай, израелец. Четвъртият му беше съвършено непознат, но в него имаше нещо — набитата му мечешка фигура, грубоватото лице, начинът, по който отпиваше от сребърната манерка в ръката си, — което Халифа определено не харесваше. Главорез, това беше първото му впечатление. И пияница, ако се съдеше по поведението му. Отвратителен. Погледа го малко, сведе поглед и отпи от чая си.

— Е — поде Гулами, извади от джоба си кехлибарена броеница и запремята зърната между палеца и показалеца на лявата си ръка. — След като всички се събрахме, дайте да се захващаме на работа. — Той се обърна към Халифа. — Инспекторе, от самото начало искам да подчертая абсолютната поверителност на това, което ще чуете тази вечер. Абсолютна поверителност. Не сте идвали тук. Не сте виждали тези хора. Тази среща не се е състояла. Ясен ли съм?

Главата на детектива беше пълна с въпроси, които искаше да зададе, както и с някои отбрани коментари за начина, по който се бяха отнесли към него. Но в никакъв случай нямаше да го направи пред толкова могъщ човек като външния министър на държавата и затова само измърмори едно „Да, сър“. Гулами го погледна в очите, продължи да потраква ритмично със зърната на броеницата, след което кимна, облегна се и кръстоса крака.

— Вярвам, че Саеб Марсуди не се нуждае от представяне.

Той посочи мъжа с куфията, който кимна на Халифа.

Детективът забеляза, че е стиснал ръце толкова силно, та кокалчетата заплашваха да пробият кожата.

— Генерал-майор Йехуда Милан — продължи Гулами и кимна в посока на пушача, — един от най-известните воини на страната си, а сега и един от най-уважаваните й политици. Един от най-просветените й и смели политици, бих добавил.

Милан също кимна на Халифа и бавно дръпна от пурата си.

— Детектив-инспектор Ариех Бен Рои — Гулами тракна с броеницата в посока на изправената фигура в ъгъла. — Вярвам, че вече се познавате.

От чиста любезност Халифа вдигна ръка за поздрав, раздразнен, че сам не се беше досетил кой е този. Бен Рои не си даде труд да му върне жеста, само продължи да го гледа от сенките с очевидно враждебно изражение.

— Нека повторя, инспекторе — продължи Гулами, — това, което ще чуете тази нощ, трябва да остане само между тези четири стени и в главата ви. Залогът е много голям, по-голям, отколкото бихте предположили, и не бих позволил да бъде изложен на риск заради необмислени приказки. Ясно ли е?

Халифа измърмори поредното „Да, сър“. Умираше от желание да разбере какво става, но се досещаше, че не му се полага да пита, че каквато и да беше причината за присъствието му тук, щеше да му я съобщи Гулами, и то когато той пожелае. Външният министър го изгледа през дебелите си очила с тежки рамки и се обърна към Марсуди и Милан, които кимнаха леко, сякаш да кажат: „Добре, разкажи му“.

— Добре. — Гулами се облегна в креслото си и впери поглед в броеницата. Когато отново заговори, снижи глас, сякаш дори тук, насред нищото, някой можеше да го подслуша. — През последните четиринайсет месеца правителството на арабска република Египет даде достъп до тази сграда на Саеб Марсуди и на генерал-майор Милан като безопасна и неутрална среда, където да се срещат и да говорят далеч от медиите и от натиска на собственото им политическо обкръжение. И двамата са посветили живота си да се борят всеки за своя народ, и двамата са дали свидни лични жертви в името на добруването на тези народи — Милан се размърда в креслото си и погледна косо към Бен Рои, — и двамата, независимо един от друг, са стигнали до извода, че техните народи са обречени на катастрофа, ако не намерят някакъв съвършено нов начин да съжителстват един с друг, някакъв различен път, по който да поемат. Целта им тук е да се опитат да очертаят този различен път; да съставят споразумения за осъществими и, иша-аллах, дълготрайни разрешения на конфликта, който мори земята им от толкова време.

Халифа очакваше всичко друго, но не и това. Прехапа устни, премести поглед от Гулами към Марсуди и към Милан, върна го отново към Гулами, а в гърдите му се загнезди неясен ужас, като на отдалечил се прекалено много от брега плувец, който вече си дава сметка, че си е надценил силите много повече, отколкото е предполагал.

Настъпи мълчание. Думите на Гулами увиснаха във въздуха като ехо в дъното на дълбока пещера. След това външният министър протегна ръка към Марсуди в покана да говори. Палестинецът се наведе напред в креслото си.

— Инспекторе, няма да ви губя времето с подробности — започна и очите му блеснаха в светлината на бензиновите лампи. — За настоящите цели е необходимо само да знаете, че по време на срещите ни тук през последните четиринайсет месеца успяхме, и то не без горчиви думи, уверявам ви — той погледна към Милан, — да изработим комплект от споразумения, всички в името на мира, да поемем немалък риск, да отстъпим повече, отколкото някога е било мислимо, и то от двете страни.

На пода до него имаше чаша с вода. Марсуди я вдигна и отпи.

— Повече от ясно е, че ние сме само две частни лица. Не представляваме правителствата си, нямаме официална подкрепа за тези преговори, не притежаваме никаква законодателна власт, за да приложим разработените споразумения. Но точно защото притежаваме, както вече обясни министър Гулами, освен богат опит в борбата всеки за своята кауза — той отново погледна израелеца, — и вяра, и доверие в мнозинството от хората си. Достатъчно вяра и доверие. Вярвам, че ще се вслушат, и дай боже, ще подкрепят идеите, които всеки друг от нашите държавни мъже би отхвърлил незабавно в най-добрия случай като безнадежден идеализъм, а в най-лошия — като национално предателство.

Зад него Милан издиша облак от дим. Белегът на бузата му лъщеше като тънка жила кристал.

— Не храним никакви илюзии — обади се израелецът, подемайки разговора с нисък, дрезгав и бавен глас като поредица от ноти, изсвирени на най-ниските тонове на обой. — Предложенията, които формулирахме, са много спорни и ще изискват огромни отстъпки и от двете страни. Приложението им ще бъде изпълнено с болка, конфликти и подозрения. Поколение, две, може би три, едва тогава ще започнат да зарастват раните. Но дори и тогава много хора и от двете страни няма да се съгласят да тръгнат с нас.

— Но въпреки това — продължи отново Марсуди — ние вярваме, че ще убедим по-голямата част от народите си да приемат, че тези предложения са най-доброто и са може би единственият шанс за реално и трайно разрешаване на проблемите в нашата земя. Освен това вярваме, че когато ни видят застанали един до друг — заклети врагове открай време, сега обединени от каузата на мира, повечето хора ще бъдат убедени. Честно казано, трябва да бъдат убедени. Защото както вървят нещата…

Той сви рамене и замълча. Милан пуфкаше пурата си; Гулами тракаше с броеницата си; в ъгъла Бен Рои си играеше с капачката на манерката, намръщен — дали не одобряваше чутото, или го тревожеше някаква друга мисъл, Халифа не знаеше. Отпи от вече изстиналия си чай, извади си цигарите и запали. Изминаха петнайсет секунди, двайсет.

— Не разбирам — каза накрая. Гласът му беше немощен, изпълнен със страхопочитание, като на дете, седнало в пълна с възрастни стая. — Какво общо има това с Ал Хаким?

Гулами за момент се обърка от този въпрос, но след това изръмжа развеселено, осъзнавайки какво безпокои Халифа.

— Ти си мислел?… — Обърна се и поклати глава. — Фарук ал Хаким беше лайно. Позор за професията и за страната си. Ти направи услуга на всички ни, като го изобличи. Бъди спокоен, не сме те довели тук, за да те наказваме, задето си разкрил малките му мръсни тайни.

Халифа дръпна нервно от цигарата си и издиша дима още преди да навлезе в дробовете му.

— Тогава защо? Защо ми казвате всичко това?

Гулами го погледна за миг, а след това впери очи в Милан. Израелецът се облегна и се взря в Халифа. Настъпи безкрайно мълчание.

— Какво знаете за Менората, инспекторе? — попита го накрая.

Детективът бе сварен неподготвен за пореден път. Поколеба се объркан. Погледът на Милан го пронизваше.

— Не виждам какво общо…

Гулами сложи ръка върху неговата, внимателно, но твърдо, с натиск, показващ, че трябва да отговори на въпроса. Халифа безпомощно сви рамене.

— Не знам. Тя… е стояла в Храма в Йерусалим; изчезнала е, когато градът е бил превзет от римляните…

Разказа със запъване всичко, което беше научил през последните дни, а то не беше много. Милан го слушаше, без да го прекъсва, но и без да сваля поглед от него. Когато Халифа свърши, израелецът стана, взе термоса, наля си чаша чай и сведе поглед към бензиновата лампа, която оцветяваше дима от пурата му в оранжево като обгърнал го огнен облак. Настъпи ново продължително мълчание, след което Милан заговори, вече с нисък баритон, все по-плътен и по-сериозен, едва доловим.

— Инспекторе, всяка религия си има нещо — някакъв предмет, някакъв символ, който е най-свещен измежду всички останали, който повече от всички останали капсулира есенцията на тази вяра. За християните това е Истинският Кръст, за мюсюлманите е Каабата в Мека. За евреите, за моя народ, това е Менората. „Но Господ ще ти бъде вечна светлина“, това ни казва пророк Исаия, и за нас винаги това е представлявала Менората: светлината на сътворението, на вярата, на съществуването. Именно затова от всички предмети в древния храм тя е била най-почитаният и най-любимият; именно затова в наши дни бе избрана за герб на държавата Израел. Защото за нас няма нищо по-ценно, нищо по-свято, няма по-чист символ на онова, което сме и се борим да бъдем като народ. Защото, съвсем просто, в светлината на Светата Менора се разкрива самото Божие лице. Изобщо не съм в състояние да преувелича силата и значението й.

Той дръпна продължително от пурата и остави последното изречение да бъде осмислено, докато лицето му изчезна зад облака дим.

— А сега, инспекторе — обърна се той бавно към Халифа и сянката му надвисна на стената отзад, — благодарение на вас оригиналната Менора, първата Менора, Менората на Менорите, която Веселиил е изковал в далечното минало и която се смяташе за изгубена навеки, сега, изведнъж, след всички тези векове тя се завърна. Още веднъж подчертавам, не мога да преувелича значението на всичко това. Нито пък опасността, което е още по-важно.

На последното изречение гласът му се извиси леко и всяка сричка отекна из стаята. Ужасът, който през последните десет минути разяждаше душата на Халифа, усещането, че противно на волята си се въвлича още по-надълбоко в неща далеч отвъд разбирането му, стана още по-силно.

— Това не е моя…

Гулами отново стисна ръката му, подсказвайки му да мълчи и да слуша. Милан дръпна от пурата си, без да отклонява поглед от очите на Халифа.

— Чудно свойство има този регион, в който живеем, инспекторе. Символите винаги имат много по-голяма стойност от човешкия живот. Смъртта на един индивид може да е трагедия, но с времето скръбта избледнява. Загубата на нещо свято обаче нито се забравя, нито се прощава. Представете си например как биха реагирали вашите хора, ако израелски бомбардировачи изравнят със земята Свещената Кааба. За нас е същото що се отнася до Менората. Тя е толкова свят предмет, че ако попадне не, у когото трябва, например у някой като Ал Мулатам, ако бъде осквернена от него, унищожена — повярвайте ми, колективната рана, което подобно кощунство ще причини, ще бъде по-дълбока, отколкото раните от хиляди самоубийствени атентати. Десетки хиляди. Човешките загуби могат да се възстановят. Загубата на нещо свято не — болката никога няма да утихне. Не за едно поколение, не за две, не за три. Никога. Няма да утихне и яростта.

Той изтръска пепелта от пурата си, вдигна ръка, разтри очите си и лицето му изведнъж се състари, и раменете му провиснаха, сякаш върху им се беше стоварила огромна тежест.

— Нашите два народа са застанали на ръба на пропастта, инспекторе. Двамата със Саеб вярваме, че можем да ги отдръпнем от нея, дори сега, дори след като се проля толкова много кръв. Но ако истинската Менора попадне в ръцете на Ал Мулатам, или пък в ръцете на някой от нашите умопомрачени фундаменталисти — с каквито разполагаме немалко, уверявам ви, и които до един очакват флаг като този, под който да разпалят силите на фанатизма — Бен Рои се размърда неспокойно в ъгъла и пръстите му опипаха медальона, — повярвайте ми, ако това се случи, ще полетим право в пропастта и никакъв мирен процес на света няма да ни извади оттам.

Цигарата на Халифа беше догоряла до пръстите му и от върха й висеше нестабилен стълб пепел. Долавяше приближаването на нещо. Нещо, което не искаше да чуе.

— Ал Мулатам не знае за Менората — каза тихо. — Хот умря, преди да му каже.

Марсуди поклати глава.

— Не можем да се уповаваме на това. Знаем, че Хот е направил всичко възможно, за да се свърже с Ал Мулатам. Може да не е успял, но е възможно и да е успял. Може Ал Мулатам да търси Менората дори в момента, докато ние тук си говорим. Или пък други да я търсят. Просто не можем да поемем този риск.

Гърлото на Халифа пресъхна и стомахът му се сви. Манипулираха го, знаеше, притискаха го в ъгъла като едно време, когато по-големите момчета го гонеха по улиците на Гиза, приклещваха го неизменно в някой ъгъл и го набиваха.

— Защо ми казвате всичко това? — повтори.

От другия край на стаята се чу сумтене.

— Защо, да ти го начукам, мислиш, че ти го казват?

Бен Рои най-после беше проговорил.

— Ти започна всичко. Сега помогни да свърши.

Халифа огледа помещението. Черепът му пулсираше, сякаш вътре имаше нещо живо, което искаше да изскочи.

— Какво има предвид той с „да съм помогнел да свърши“? Защо ме доведохте тук?

Беше отчаян. Гулами си свали очилата, огледа ги и пак си ги сложи. Също като на Милан лицето му изведнъж се състари.

— Менората трябва да се намери, инспекторе — каза тихо. — Трябва да се намери бързо. И трябва да се намери без никой друг да разбере, че все още съществува.

Последва мълчание, след което Халифа се изправи.

— Не.

Направо го изкрещя, сепнат от собствената си ярост, но неспособен да се спре, даже пред толкова могъщ човек като Гулами. Не желаеше да участва в това. Не искаше да знае за Израел, за юдейството, за никакви менори — за нищо. Никога не беше искал да знае, каквото и да говореше Зейнаб за търсенето на онова, което не разбираш, за израстването като по-добър човек. Искаше само, винаги само беше искал да води незначителен, нормален, обикновен живот, да бъде със семейството си, да се справя с работата си, да се движи нагоре по стълбицата. Но това — това беше прекалено. Прекалено голямо за него.

— Не — повтори и поклати глава.

— Какво значи това „не“, бе?

Бен Рои се беше приближил с трескав поглед. Халифа заговори на Гулами, без да му обърне никакво внимание.

— Аз съм полицай. Това… няма нищо общо с мен!

— Как да няма нищо общо, бе нещастник? — изсъска Бен Рои. — Ти досега не слуша ли какво ти се говори?

Халифа продължи да не му обръща внимание.

— Това не е моя отговорност. Не искам да участвам. Не желая да се замесвам.

— На кого му пука какво искаш бе? — Лицето на Бен Рои вече беше червено като домат. — Става въпрос за много по-важни неща.

— Ариех, моля те — Милан се опита да положи ръка върху рамото на Бен Рои, но той я отблъсна.

— За какъв се мисли тоя бе!

— Ариех!

— „Не желая да се замесвам.“ За какъв се мисли тоя смрадлив мюсюлмански путьо бе!

Халифа се извърна, стиснал юмруци. Два, може би три пъти в живота си беше губил напълно самообладание и това беше един от тях.

— Как смееш! — изсъска, вече, без да го е грижа къде и с кого е. — Как смееш, арогантно еврейско копеле!

— Халифа!

И Гулами, и Марсуди бяха скочили на крака.

— Бен зона! — изръмжа Бен Рои и се хвърли напред, размахал ръце. — Син на курва! Ще го убия!

Милан успя някак да го сграбчи за сакото и да го издърпа. Марсуди застана пред Халифа, който също напираше към Бен Рои, и го хвана за раменете.

— Лех тиездайен, зайин! — изплю Бен Рои, насочил показалец към египтянина. — Да ти го начукам, хуй такъв!

— Ента гхебее, коос! — върна му го Халифа, също насочил пръст. — Да ти го начукам, путко такава!

Последваха още какви ли не обиди и псувни, двамата мъже се опитваха да стигнат един до друг, докато накрая Гулами не изкрещя:

— Халас! Стига!

Детективите млъкнаха и задишаха тежко. Гулами, Марсуди и Милан се спогледаха, стиснали устни, след което външният министър заповяда на Халифа да напусне помещението и да се успокои. Детективът хвърли унищожителен поглед към Бен Рои, отвори рязко вратата и я затръшна зад гърба си. Пое си дълбоко въздух — чист, студен, свеж — след което отиде до купчината скали на трийсет метра от сградата, седна и запали цигара.

Изминаха няколко минути, беше съвсем тихо, като се изключи лекият шепот на бриза. Небето отгоре беше обсипано с невъзможно много звезди, като пръски бяло-синя боя. След това вратата изскърца и камъните захрущяха под нечии стъпки. Марсуди.

— Езайек? — попита палестинецът и сложи ръка на рамото му. — Добре ли си?

Детективът кимна.

— Ана асиф — измърмори. — Съжалявам. Не трябваше…

Марсуди го стисна окуражаващо.

— Повярвай ми, това е нищо в сравнение с приказките, които това място чу през последните четиринайсет месеца. Трудна работа. Тежките думи са неизбежни.

Той го стисна отново и седна до него. Мълчаха дълго, светът около тях беше съвършено тих — съвършената първична тишина, която можеш да срещнеш само в пустинята или на най-високите планински върхове. По някое време Марсуди вдигна ръка и посочи към небето.

— Я виж там. Съзвездието с четирите ярки звезди. Не там. Да, там. Ние го наричаме Танка. Редицата звезди в дъното, това са гъсеничните вериги, там е лафетът, а там оръдието.

Халифа проследи пръста на палестинеца, който бавно очертаваше формата, която, сега като я погледна, наистина приличаше на танк.

— А там — Марсуди посочи друго съзвездие — е Калашников. Ето, виж приклада, цевта. А пък там — той хвана лакътя на Халифа и го обърна — е Гранатата: тяло, ръчка, халка. По цял свят хората гледат тези звезди и виждат красота. Само в Палестина ги гледаме и виждаме оръжия.

Някъде далеч зави пустинен чакал и замлъкна толкова бързо, колкото беше започнал. Халифа дръпна от цигарата си и се уви по-плътно в сакото си. Беше студено.

— Не мога да го направя — прошепна. — Съжалявам, но просто не мога да работя с тях.

— Да не мислиш, че на мен не ми се гади от тях? Баща ми умря в израелски затвор. Бях деветгодишен, когато пред очите ми танкова мина разкъса брат ми на парчета. Да не мислиш, че след всичко това ми е било приятно да говоря с тях, да идвам тук и да преговарям? Послушай ме, имам повече причини да ги мразя, отколкото ти изобщо би имал някога.

Продължи да се взира в небето с мъртвешки бледо лице на лунната светлина.

— Но дойдох — каза тихо. — И говорих с тях. И знаеш ли какво? През тези четиринайсет месеца с Йехуда станахме приятели. Ние, които цял живот сме се борили един срещу друг. Добри приятели.

Халифа си допуши цигарата и метна фаса в тъмнината. Огънчето описа ярка дъга и постепенно изгасна в мрака.

— Заради Бен Рои. Да беше някой друг… но този Бен Рои… той е опасен. Виждам го в очите му. Виждам всичко. Просто не мога да работя с него.

Марсуди пъхна ръце в джобовете на панталона си.

— Женен ли си, инспекторе?

Халифа кимна утвърдително.

— Бен Рои тъкмо е щял да се жени.

— Е?

— Месец преди сватбата годеницата му била убита. От атентатор-самоубиец. Ал Мулатам.

— Аллах-у-акбар — Халифа обори глава. — Не знаех.

Марсуди сви рамене, извади ръце от джобовете си, вдигна показалеца и средния си пръст и потупа устните си в знак, че иска от Халифа цигара. Египтянинът извади една от пакета, запали я и му я подаде. Слабото красиво лице на палестинеца за миг се озари от огънчето, след което отново потъна в тъмнина.

— След шест дни ще има демонстрация в центъра на Йерусалим — каза тихо. — С Йехуда избрахме именно тази демонстрация, за да информираме обществото за това, което правим тук през последната година. Ще изложим предложенията си и ще обявим създаването на нова политическа партия, съвместна израелско-палестинска партия за сътрудничество и мир, партия, която ще работи за прилагането на нашите предложения. Както каза Йехуда, за да се обърнат нещата, ще минат години, поколения, но смятам, че ще успеем. Наистина смятам. Но не и ако Менората попадне не, у когото трябва. Ако това стане, всичко, за което сме работили, всичко, на което сме се надявали, всичко, за което сме мечтали…

Той дръпна дълбоко от цигарата и впери поглед в земята.

— Помогнете ни, инспекторе. Моля ви като мюсюлманин мюсюлманина, като мъж мъжа, като човек човека — моля ви, помогнете ни.

Какво можеше да му отговори Халифа? Нищо. Въздъхна дълбоко, зарови крак в камънаците и кимна. Марсуди го докосна отново по рамото, хвана го под ръка и го поведе към постройката.

 

 

Срещата продължи още час. Най-вече говореха Халифа и Бен Рои, хладно и формално, избягвайки погледите си, прехвърлиха всичката информация, с която разполагаха за Хот и Менората, опитаха се да стеснят разследването и да разработят планове за действие. Другите от време на време се намесваха, но като цяло мълчаха и слушаха двамата детективи, които разискваха нещата помежду си. Когато най-накрая приключиха, минаваше полунощ.

— Трябва да обсъдим още едно нещо — обади се Милан и смачка фаса на пурата. — Тази Ал Мадани. Какво ще правим с нея?

Гулами изгълта съдържанието на чашата в ръката си.

— Не може ли да стои в ареста, докато нещата се оправят?

Марсуди поклати глава.

— Народът ми я познава. И я обича. Ако остане в ареста, ще се вдигне много шум. Нещо, което не ни трябва в сегашната ситуация.

— Е? — Гулами смачка пластмасовата чаша и я запрати в дъното на помещението.

Никой не му отговори. Всички се взираха в пространството, погълнати от собствените си мисли, стаята бавно потъваща в тъмнина, тъй като бензиновите лампи вече почти бяха изразходвали горивото си. Измина цяла минута.

— Може да работи с мен.

Бен Рои. Всички вдигнаха глави.

— Тя знае толкова, колкото и ние. За Хот, как е намерил Менората, а може би и други работи. И е наясно какво ще стане, ако Ал Мулатам се докопа до нея. Можем да я използваме.

Предложението изглеждаше разумно и Гулами, Марсуди и Милан кимнаха. Само Халифа не беше убеден, смръщи чело и огледа лицето на Бен Рои — начинът, по който често облизваше устните си, бе характерен за фалшивото поведение, което толкова често беше виждал по време на полицейските разпити, когато разпитваният нервничеше и се опитваше да скрие нещо. Тук се крие нещо друго, помисли си. Нещо, което не ни казваш. Не лъжа, просто… някакъв друг план. А може би полицаят му беше толкова неприятен, че не приемаше нищо казано от него за чиста монета. Преди да реши, Гулами се изправи и обяви срещата за приключена.

Докато крачеха към хеликоптерите, Халифа се озова рамо до рамо с Бен Рои, който беше с цяла глава по-висок от него и почти два пъти по-широк. След всичко, случило се тази нощ, нямаше никакво желание да разговаря с него, нито пък да общува извън абсолютно необходимото, за да се свърши работата. Но разумът му надделя и Халифа се обърна към израелеца, за да му каже, че въпреки изречените тежки думи, съжалява за случилото се с годеницата му, че самият той има жена и деца и изобщо не си представя какво е да изгубиш любим човек по този начин. Бен Рои сведе поглед към него, измърмори едно „еби си майката“ и се отдалечи.

— Странно съвпадение, нали? — дочу се гласът на Гулами отпред. — Един египтянин, един израелец и един палестинец започнаха целия този процес. А сега оцеляването му зависи от един египтянин, един израелец и един палестинец. Ще ми се да мисля, че това е добър знак.

— Дай Боже — каза Милан.

— Дай Боже — повтори Марсуди.