Тибо дьо Шампан
Не съм ли като еднорога…

Не съм ли като еднорога,

извърнал предан влюбен взор

към Девата с усмивка строга.

Без дума сам да проговори,

той ничком падна с чист възторг

и в гръб най-подло бе сразен.

Амор така и с мене стори,

така прониза ме и мен:

сърцето ми е войн пленен.

 

И аз, мадам, бях цял тревога,

при вас доведен от Амор;

сърцето ми от изнемога

се сви и нега ме обори

и то във вашия затвор

и днес томи се в сладък плен:

тъмница с пориви-подпори,

с врати от блянове пред мен —

в окови-размисли пленен.

 

Амор държи ключа от трите

врати, където съм запрян:

Боязън — първа от вратите —

и Милоликата Закана,

и Красотата Властна… Свян,

притворство, мерзост, крамоли,

злодейства — пълен е зандана.

С такива стражи — подли, зли —

за бягство хич и не мисли.

 

И как ли ще ги победите?

Ни Оливье, ни сам Роланд,

разбивали без страх вразите,

надвили биха тази странна

триада. Друг е тук призван —

Смирението без стрели,

с хоругва, от Страха развяна!

И всичко е в това, дали

над тебе Тя ще се смили.

 

Мадам, недейте се съмнява,

до гроб ще ви обичам аз.

Мен мъката като жарава

гори ме, моите окови

ме свързват все по-здраво с вас.

Духът, макар неоценен,

в жарта на спомена ще рови.

Сърцето мое взели в плен,

ще ме търпите тук и мен.