Марио Кроненберг
Вина

Нещата сякаш неразбрани

останаха във свойта същина

След толкоз разговори водещи до рани,

отново съм със своята вина…

 

Душата ми — тя празна бе останала

Оставих я свободно да лети…

Защото всичко бе изчезнало,

дори най-съкровените мечти…

 

Тогава срещнах моята надежда —

тъй прелестна и нежна беше тя

Но за жалост не успях, изглежда

това птиче да го уловя…

 

И ето пак съм тъжен и самотен,

и плаче пак разбитото сърце

За Слънцето — даряващо надежда,

и за вълшебните ръце…