Марио Кроненберг
Зимна елегия

Студено е — вятърът свири навън

Мъглата се стеле — покрива земята

Красиви снежинки се спускат със звън,

и нежно обагря небето Зората

 

Нощта си отива — започва денят

Тежестта на мрака бавно олеква

В очите ми сълзите няма ли да спрат?

Уви — горчивината от раздялата не секва…

 

Измъчва ме това, която ти ми каза:

„Не искам повече да бъдем заедно,

ти не си за мен и аз не съм за теб,

не ме разбираш — всичко е напразно…“

 

Кажи ми, ти разбираш ли дъжда?

Или морето с вечната му тайна?

Душата ти за мен е лабиринт потаен,

и да я опозная — това ще е радост безкрайна!