Маркабрю
Свойта песен ще запея…

Свойта песен ще запея,

без да питам, и добре я

чуйте истината в нея,

чуйте я от мен:

който капка доблест няма

не е мъж почтен.

 

Младостта е груба, дива,

любовта — безумна дива —

вечно разума надвива,

чуйте — стар рефрен! —

любовта, щом свърже двама,

те са вечно в плен.

 

Тя прилича на жарава,

уж под пепелта остава,

но до шушка пак изтлява;

чуй — и да боли,

пламне ли у теб копнежа,

ще те спепели.

 

Странно нещо любовта е:

ту ти смигне, ту си трае,

ту е кротка, ту роптае;

чуй ме: вечно там

ще останеш — в тая мрежа

хванеш ли се сам.

 

Тя преди бе доста пряма,

днеска като всяка дама

е засукана за двама,

чуйте ме добре:

ту те близне като котка,

ту те одере.

 

Котка, стара или млада,

никога по гръб не пада,

но коварно в гръб напада,

чуй го и от мен:

ако искаш да е кротка,

дръж в ръка ръжен.

 

Май рогатият с наслада

често, често тая млада

хубавица я възсяда,

чуйте ме: какъв

див сърбеж ще е, та чеше

чепа си до кръв?

 

Ах, Амор дори без меч е,

ала сума свят той вече

по света до днес посече;

чуйте: и умник

от любовния копнеж е

оглупявал в миг.

 

Любовта е май кобила

и що път е вече била,

пък не капва, майко мила;

чуйте ме: лети

и я яздиш запъхтяна,

а си грохнал ти!

 

Сляп Амор бил! А се взира

със страстта на ювелира

и словата сам полира!

Чуйте: в роб и цар

със стрела отваря рана!

Но не дава цяр!

 

Който бърка в женска пазва

и заветите не спазва,

него Господ го наказва.

Чуйте ме добре:

кой на злата орисия

ще й се опре!

 

Маркабрю е син, горкия,

на девица, от ония,

любещи на поразия;

чуйте го: за срам,

ни е любен той самия,

ни е любил сам.