Жофре Рюдел
Песен за далечната любов

Пак пеят птиците в зори,

пак май е — китна пролет вече;

и тръгвам, щом се зазори —

зове ме любовта далече.

Но в свойта скръб необяснима

все още виждам люта зима,

а не светът цъфтящ край мен.

 

И мен с любов ме Бог дари

в далечен край — щастлив съм вече,

но страдам пак, по-зле дори,

че щастието е далече.

Едничък взор към мен, любима —

и аз със страст неукротима

към теб политам окрилен.

 

Кой може да ме укори,

че жаждам аз, макар далече,

през планини и през гори

да бъда с мойта дама вече.

Но много път пред мене има

и далнина необозрима,

и дълъг, нескончаем ден.

 

И скръб жестока ме мори,

но днес и радостен съм вече,

че като факел тя гори

пред мен — там, някъде далече:

през пустошта непроходима

със своя посох пилигрима

дай бог да стигне изнурен!

 

Не ще ме друга покори,

макар да вехна сам далече,

че няма нито по-добри,

ни по-красиви, знам го вече.

За нея — с хубост несравнима —

редил бих рима подир рима,

бих страдал в сарацински плен.

 

Бог, който всичко сътвори,

обета ми приел е вече

и моля се да ускори

мига, жадуван отдалече.

Не искам замък тя да има —

на мен ми стига и килима

пред къщи, на брега зелен.

 

Но всеки ще се увери,

любов нещастна отдалече,

любов без ласки и игри —

това е моят жребий вече.

Съдбата е неумолима,

орисницата само кима

и гледа с поглед натъжен.

 

О, тая скръб неутешима:

обичаш тук като за трима,

а сам от обич си лишен.