Алън А. Милн
Къщичката в къта на Пух (7)

Глава шеста,
в която Пух измисля нова игра и Ийори участва в нея

Когато рекичката стигнеше до края на Гората — вече пораснала, — тя ставаше почти река. И понеже беше вече голяма, тя не тичаше, не скачаше, не шумолеше наоколо, както когато беше още малка, а се движеше по-бавно, с достойнство. Защото сега тя знаеше къде отива и си казваше. „Няма защо да се бърза. Все ще стигна някой ден!“

Но малките рекички навътре из Гората се стрелкаха насам и нататък, жадни да открият толкова много неща, преди да стане късно!

Имаше широка пътека, широка почти като път, която водеше от Вън до Гората, но преди да влезе в Гората, трябваше да пресече рекичката. Затова там, където я пресичаше, имаше дървен мост, широк почти колкото път, с дървени перила от двете страни. Кристофър Робин можеше да опира брадичката си на горния край на перилата, ако искаше, но много по-забавно беше да провре глава през перилата така, че да се надвесва точно над водата и да я наблюдава как бавно се промъква под него. Пух можеше да опре брадата си на долната греда на перилата, ако се поизпънеше на пръсти, но много по-забавно беше да легне, да провре глава под долната греда и да наблюдава как бавно се промъква под него реката. Този беше единственият начин за Прасчо и Ру да я наблюдават, защото бяха твърде малки, за да стигнат над долната греда. Те така и лягаха, по корем… а тя се промъкваше нататък бавно, понеже не бързаше да стигне.

Един ден, както се бе запътил към този мост, Пух се мъчеше да съчини стихотворение за еловите шишарки, защото те бяха там, разпилени около него, и той се чувстваше пеещ. Взе една шишарка, огледа я и си каза: „Това е много хубава шишарка и с нещо трябва да се римува.“ Но не можеше да се сети. И отведнъж му хрумна:

Ето ти тебе история:

Шишарката малка — чия е?

Бухльо си вика: „Моя е!“

А Кенга — „Моя! Вярвайте!“

— Но това не е вярно — каза Пух, — защото Кенга не живее на дърво!

Той беше почти стигнал моста, но понеже не гледаше къде стъпва, се препъна в нещо, шишарката отскочи от лапата му и цопна в реката.

— Неприятно! — каза Пух, докато тя се понесе бавно надолу. И той се върна да вземе друга шишарка, която да си има рима. Но си помисли, че е по-добре да погледа реката в такъв спокоен ден от моста… та се загледа в нея, докато тя бавно течеше под него…

Неочаквано Пух видя шишарката, която също се промъкваше надолу изпод моста.

— Колко забавно! — каза Пух. — Изпуснах я от другата страна, а тя идва на тази! Интересно дали и други ще го повторят! И той се върна за още шишарки.

Повториха го. И продължиха да го повтарят. Сетне Пух пусна две изведнъж и се наведе от моста да види коя ще мине първа.

Едната наистина мина първа. Но понеже двете бяха еднакво големи, той не беше сигурен коя победи. Тази ли, която той искаше да победи, или другата. Затова следващия път пусна една голяма и една малка и голямата мина първа — както той смяташе, — а малката мина последна — пак както той смяташе. Така той победи два пъти… и когато си тръгна по-късно към къщи за закуска, Пух беше победил тридесет и шест пъти и загубил двадесет и осем, което значеше, че прави всичко… колко… е, добре — извадете двадесет и осем от тридесет и шест и това ще бъде то! Вместо по друг начин!

Това стана началото на онази игра, която нарекоха после Пухопръчки, защото Пух я беше измислил, а когато неговите приятели я играеха на края на Гората, те я играеха с пръчки вместо с шишарки, защото по-лесно ги отбелязваха.

Един ден Прасчо, Зайо и Ру играеха на Пухопръчки. Те вече бяха пуснали пръчките си, Зайо беше изкомандвал: „Тръгвай!“, те хукнаха към другата страна на моста и сега — надвесени над водата — очакваха да видят чия пръчка ще мине първа. Но чакаха дълго, защото реката този ден беше много мързелива и едва ли се интересуваше дали някога ще стигне.

— Виждам моята! — извика Ру. — А, не, това е нещо друго. Можеш ли да видиш твоята, Прасчо? Мислех, че виждам моята, но не я виждам. А, ето я! Не, пак не е тя! Можеш ли да видиш твоята, Пух?

— Не — каза Пух.

— Мисля, че пръчката ми се е закачила! — каза Ру. — Зайо, моята пръчка се е закачила! Прасчо, твоята пръчка закачила ли се е?

— Те винаги плуват по-бавно, отколкото ги очакваш — каза Зайо.

— Колко бавно ще плуват, как мислиш? — попита Ру.

— Виждам твоята, Прасчо! — неочаквано каза Пух.

— Моята е малко сивкава — каза Прасчо, като се страхуваше да се навежда повече, за да не падне.

— Точно такава ми се струва, че виждам. И идва откъм моята страна.

Зайо се наведе повече от всякога, за да търси своята, Ру се мушеше насам-нататък и викаше: „Идвай, пръчко! Пръчко, пръчко, пръчко!“ — а Прасчо беше много възбуден, защото само неговата се виждаше досега, значи той ще победи.

— Идва! — каза Пух.

— Сигурен ли си, че е моята? — изквича възбуден Прасчо.

— Да, защото е сива. Голяма, сива… Ето я, идва. Много… голяма… сива… О, не, не е тя, това е Ийори!

Наистина Ийори плуваше под тях.

— Ийори-и-и! — извикаха всички.

Много спокоен, много важен, с крака, вирнати във въздуха, Ийори се подаде изпод моста…

— Това е Ийори! — изписка Ру, ужасно възбуден.

— Така ли? — каза Ийори и подхванат от един малък въртоп, бавно се завъртя три пъти. — Пък аз се чудех…

— Не знаех, че и ти играеш — каза Ру.

— Не играя! — каза Ийори.

— Ийори, какво правиш там? — попита Зайо.

— Ще ви задам три гатанки, Зайо. Копая дупки в земята? Неправилно! Скачам по клоните на млад дъб? Неправилно! Чакам някой да ми помогне да изляза от водата? Правилно! Само му дайте време на Зайо — той непременно ще отговори.

— Но, Ийори — каза Пух печално, — какво може ние… исках да кажа, как ние ще… Как мислиш, ако…?

— Да — каза Ийори. — Едно от всичко това трябва да се направи. Благодаря ти, Пух!

— Той се върти и върти — каза Ру поразен.

— А защо не? — хладно попита Ийори.

— Аз също мога да плувам — гордо каза Ру.

— Но не и да се въртиш! — каза Ийори. — Така е много по-трудно. Днес нямах намерение да плувам — продължи той, като се въртеше бавно, — но веднъж попаднал вътре, реших да се упражнявам да правя леки кръгообразни движения отдясно наляво, или може би би трябвало да кажа — продължи той, след като попадна в друг въртоп — отляво надясно, както ми се вижда. Но това си е лично моя работа и на никой друг!

За момент настъпи тишина. Всички мислеха.

— Дойде ми една идея — каза Пух най-сетне, — но не съм сигурен дали е много добра.

— Аз също не съм сигурен — каза Ийори.

— Продължавай, Пух — каза Зайо, — нека я чуем!

— Е, добре! Ако всички хвърлим камъни и други неща от едната страна на Ийори, камъните ще правят вълни и вълните ще го изплискат на другата страна.

— Това е много добра идея — каза Зайо и Пух пак изглеждаше щастлив.

— Много! — каза Ийори. — Когато искам да бъда наплискан, Пух, аз ще те осведомя.

— Представете си, че го улучим по погрешка! — каза Прасчо разтревожен.

— Или си представете, че го улучите не по погрешка! — каза Ийори. — Обмисли всички възможности, Прасчо, преди да се успокоиш!

Но Пух вече беше взел най-големия камък, който можеше да носи, и се беше надвесил от моста, като го държеше в лапите си.

— Няма да го хвърлям, а ще го пусна, Ийори — обясни той. — И тогава няма да стане грешка — искам да кажа, че няма да те ударя. Можеш ли за момент да спреш да се въртиш, защото това ме смущава донякъде?

— Не! — каза Ийори. — Аз обичам да се въртя!

Зайо започна да чувства, че е време той да поеме командата.

— Сега, Пух — каза той, — когато кажа: „Сега!“, ти трябва да пуснеш камъка. Ийори, когато кажа: „Сега!“, Пух ще пусне камъка.

— Много ти благодаря, Зайо, но мисля, че аз трябва да знам…

— Готов ли си, Пух? Прасчо, освободи повече място за Пух! Дръпни се малко назад, Ру! Готови ли сте?

— Не! — каза Ийори.

— Сега! — изкомандва Зайо.

Пух пусна камъка. Чу се силен плясък и… Ийори изчезна…

Това беше тревожен момент за наблюдателите от моста. Те гледаха… и гледаха… Дори появяването на Прасчовата пръчка, малко по-напред от Зайовата, не ги зарадва толкова, колкото бихте очаквали. И тогава, точно когато Пух започваше да мисли, че е избрал погрешно камъка или погрешно реката, или погрешно деня за своята Идея, нещо сиво се подаде до брега… почна бавно да става по-голямо и по-голямо… и накрая — това беше Ийори, който излизаше по плиткото.

С викове те се втурнаха към реката и започнаха да го бутат и теглят… и скоро той стоеше между тях и отново на сухо!

— О, Ийори, ти си мокър! — каза Прасчо, като го опипваше.

Ийори се отърси и помоли някой да обясни на Прасчо какво става, когато за доста дълго време си бил в реката.

— Добре го направи, Пух! — каза Зайо любезно. — Това беше една добра идея от наша страна!

— Какво? Какво беше? — попита Ийори.

— Изтласкахме те на брега.

— Изтласкахте ме? — удиви се Ийори. — Изтласкахте ме! Значи мислите, че сте ме изтласкали? Така ли? Не! Аз се гмурнах! Пух беше пуснал голям камък върху мен и за да не ме удари тежко по гърдите, аз се гмурнах и изплувах до брега!

— Нали нямаше да го удариш? — пошепна Прасчо на Пух, за да го успокои.

— Мисля, че не! — каза Пух развълнуван.

— Това е точно по Ийоревски — каза Прасчо. — Мисля, че твоята Идея беше много добра Идея!

Пух взе да се чувства по-добре, защото, когато си Мече с Много Малко Ум и Мислиш за Неща, ти откриваш понякога, че Нещо, което изглежда съвсем като Нещо вътре в теб, изглежда иначе навън, когато го гледат другите. Но както и да е, Ийори, който беше в реката, сега вече не е, значи никой не му е навредил…

— Как падна в реката, Ийори? — попита Зайо, като го бършеше с носната кърпичка на Прасчо.

— Не съм падал!

— Но как…

— Аз бях блъснат — каза Ийори.

— О! — каза Ру развълнуван. — Някой те бутна ли?

— Някой ме блъсна. Тъкмо си мислех нещо край реката — ако някой от вас знае какво значи да мислиш, — когато бях силно блъснат.

— О, Ийори! — извикаха всички.

— Сигурен ли си, че не си се подхлъзнал? — попита мъдро Зайо.

— Разбира се, че се подхлъзнах. Ако стоиш на хлъзгавия бряг на реката и някой силно те блъсне отзад, ти се подхлъзваш. Как си го мислите вие!

— Но кой го направи? — изписка Ру.

Ийори не отговори.

— Сигурно е Тигъра! — каза Прасчо развълнуван.

— Ама, Ийори — попита Пух, — това Шега ли беше, или Инцидент? Искам да кажа…

— Не се спрях да питам, Пух! Дори на дъното на реката не се спрях да се запитам. Приятелска Шега ли беше това, или Обикновен Инцидент. Просто заплувах на повърхността и си казах „Мокро е“, ако разбираш какво искам да кажа…

— А къде беше Тигъра? — попита Зайо.

Преди Ийори да успее да отговори, зад тях се чу голям шум и през оградата изскочи самият Тигър.

— Здрасти на всички! — весело каза Тигъра.

— Здрасти, Тигре — каза Ру.

Изведнъж Зайо стана много важен.

— Тигре — каза той тържествено, — какво се случи точно сега?

— Точно кога? — попита Тигъра малко неловко.

— Когато блъсна Ийори в реката!

— Не съм го блъскал!

— Ти ме блъсна — каза дрезгаво Ийори.

— Наистина не съм! Просто се закашлях, а се случи да се закашлям зад Ийори. Казах само: „Грррр-ъхх, кха!“

— Защо? — каза Зайо и помогна на Прасчо да се изправи, като го отупваше от праха. — Всичко е наред, Прасчо!

— Просто не очаквах! — каза нервно Прасчо.

— Това е, което аз наричам блъскане — каза Ийори. — Неочаквано заговаряш някого. Много неприятен навик! Нямам нищо против Тигъра да е в Гората — продължи той, — защото Гората е голяма и има много място за блъскане в нея. Но не виждам защо той трябва да идва в моето малко кътче и да блъска там! Няма нищо много интересно в моето малко кътче. Разбира се, за някои, които обичат студ, влага, грозни местенца, то е доста привлекателно, но инак е просто кътче и ако някому се иска да блъска…

— Не съм блъскал, а кашлях! — ядоса се Тигъра.

— Блъскане или кашляне е все едно на дъното на реката.

— Е, хайде — каза Зайо, — това, което мога да кажа, е… А, ето Кристофър Робин, той ще каже!

Кристофър Робин идваше от Гората към моста слънчев, безгрижен и хич не го интересуваше колко е два пъти по деветнадесет — както и подобава в такъв щастлив следобед — и си мислеше, че ако стъпи на долната греда на моста и се наведе да наблюдава как реката бавно се промъква под него, тогава изведнъж ще знае всичко, което трябва да се знае, и ще може да го разкаже на Пух, който не беше много сигурен за някои неща. Но когато стигна до моста и видя всички там, той разбра, че това не беше такъв вид следобед, а другият вид — когато искаш да направиш нещо.

— Ето какво се случи, Кристофър Робин — започна Зайо, — Тигъра…

— Не, не съм! — изръмжа Тигъра.

— Добре, но все пак аз бях там! — каза Ийори.

— Но аз мисля, че той не е искал — каза Пух.

— Той просто е много силен — каза Прасчо — и не е виновен за това.

— Опитай се да ме блъснеш, Тигре — каза Ру нетърпеливо. — Ийори, Тигъра ще се опита с мен! Прасчо, мислиш ли…?

— Добре, добре — каза Зайо, — не бива всички да говорим наведнъж. Сега е важно какво мисли по този въпрос Кристофър Робин.

— Аз само се изкашлях! — каза Тигъра.

— Той ме блъсна! — каза Ийори.

— Е, беше нещо като силен смях — каза Тигъра.

— Шт! — каза Зайо, като си вдигна лапата. — Какво мисли Кристофър Робин по този въпрос? Това е важно!

— Е, добре — каза Кристофър Робин, без да е много наясно какво точно се бе случило, — мисля…

— Да? — казаха всички.

— Мисля, че всички трябва да играем на Пухопръчки!

Така и направиха. И Ийори, който никога по-рано не беше играл, спечели много повече от всеки друг. Ру загуби два пъти: първия път — случайно, а втория — нарочно, защото видя Кенга да излиза от Гората, а това значеше, че той ще трябва да отиде да спи.

Тогава Зайо каза, че ще си върви с тях. Тигъра и Ийори тръгнаха заедно, защото Ийори искаше да обясни на Тигъра Как да Побеждава на Пухопръчки, което можеш да направиш, като хвърлиш пръчката си със замах — ако можеш да разбереш какво искам да ти кажа, Тигре! А Кристофър Робин, Пух и Прасчо останаха сами на моста.

Дълго гледаха реката под тях, нищо не си казаха и реката също нищо не каза, защото се чувстваше много тиха и спокойна през този летен следобед.

— Тигъра не е лош наистина — лениво продума Прасчо.

— Разбира се, че не е — каза Кристофър Робин.

— Всички не са наистина — каза Пух. — Така мисля. Предполагам, че само аз съм…

— Разбира се, че не си! — каза Кристофър Робин.