Алън А. Милн
Къщичката в къта на Пух (3)

Глава втора,
в която Тигъра идва в Гората и закусва

Мечо Пух се събуди внезапно посред нощ и се ослуша. После стана от леглото, запали свещта и се запъти към долапа с меда — да провери дали някой не се опитва да влезе вътре, — но нямаше никого и той се върна обратно, изгаси свещта и си легна. Но пак чу шум.

— Ти ли си, Прасчо? — попита той.

Но не беше.

— Влез, Кристофър Робин! — каза той. Но Кристофър Робин не влезе.

— Разкажи ми го утре, Ийори! — каза сънливо Пух.

Но шумът продължаваше.

— Рърърърърър — казваше Този, Който беше, и Пух изведнъж разбра, че вече не му се спи.

— Какво може да е? — мислеше той. — Много гласове има в Гората, но този е различен от всички. Не е рев, не е мъркане, не е лаене, не е звуци, които издаваш, когато започваш да съчиняваш стихове. Това е някакъв звук, издаван от странно животно. И тези звуци то ги издава пред вратата ми! Ще го помоля да спре!

Той стана и отвори външната врата.

— Здравей! — каза Пух на тъмното, в случай че някой беше зад вратата.

— Здравей! — каза Този, Който беше.

— О! — каза Пух. — Здравей!

— Здравей!

— О, ето те и теб! — каза Пух. — Здравей!

— Здравей! — каза Странното Животно, като се чудеше докога ще продължава това.

Пух тъкмо се готвеше да каже за четвърти път „Здравей!“, когато се сети, че не бива, и вместо това каза:

— Кой си ти?

— Аз — каза гласът.

— О! — каза Пух. — Заповядайте вътре!

Този, Който беше, влезе и при светлината на свещта двамата се заоглеждаха.

— Аз съм Пух — каза Пух.

— Аз съм Тигър — каза Тигъра.

— О! — каза Пух, защото никога не беше виждал такова животно. — Знае ли Кристофър Робин за теб?

— Разбира се, знае! — каза Тигъра.

— Добре — каза Пух, — но сега е среднощ и това е хубаво време за сън. Утре сутринта ще закусим с мед. Тигрите обичат ли мед?

— Те обичат всичко! — весело каза Тигъра.

— Ако те обичат да спят на пода, аз ще си легна в леглото — каза Пух, — а утре ще правим разни неща. Лека нощ! — Той си легна в леглото и веднага заспа.

Когато сутринта се събуди, първото нещо, което видя, беше Тигъра — клекнал пред огледалото.

— Здравей! — каза Пух.

— Здравей! — каза Тигъра. — Намерих един също като мен. А мислех, че аз съм единственият тук!

Пух стана от леглото и започна да му обяснява какво е огледало, но тъкмо когато стигна до най-интересното място, Тигъра каза:

— Прощавай за момент, но нещо се катери по масата ти! — и с едно силно „рърърърърърър“ той подскочи, хвана края на покривката, смъкна я на пода, омота се три пъти в нея, изтъркаля се до другия край на стаята и след страшна борба си показа главата на бял свят и весело извика:

— Победих ли?

— Това е покривката ми за маса — каза Пух и започна да го отмотава.

— А аз се чудех какво е това — каза Тигъра.

— Слагаш я на масата и нареждаш неща върху нея…

— Тогава защо се опита да ме ухапе, когато не я гледах?

— Не вярвам да е искала — поклати глава Пух.

— Опита се! — каза Тигъра. — Но аз бях много бърз!

Пух постла пак покривката върху масата, постави голямо гърне с мед и седнаха да закусват. Тигъра веднага си натъпка устата с мед… и погледна към тавана, наклони глава на една страна, направи няколко изследователски премлясквания с език, издаде няколко критични и недоброжелателни звуци и накрая изръмжа решително:

— Тигрите не обичат мед.

— О! — каза Пух, като се стараеше да го каже Тъжно и със Съжаление. — Мислех, че Тигрите обичат всичко!

— Всичко освен мед! — каза Тигъра.

На Пух му стана приятно и каза, че щом привърши закуската си, ще го заведе у Прасчови и там ще може да опита неговите жълъди.

— Благодаря ти, Пух — каза Тигъра, — защото наистина жълъдите са най-любимата храна на Тигрите!

И така след закуската те тръгнаха към Прасчови. По пътя Пух обясняваше, че Прасчо е Много Малко Животно, затова не обича бабаитите, и помоли Тигъра да не се перчи много — поне в началото. А Тигъра — който през всичкото време се криеше зад дърветата и се хвърляше върху сянката на Пух, когато той не го гледаше — каза, че Тигрите са бабаити само преди закуска и щом им дадат няколко жълъда, те стават Тихи и Разнежени. Така лека-полека те стигнаха и почукаха на вратата на Прасчовата къща.

— Здрасти, Пух — каза Прасчо.

— Здрасти, Прасчо. Това е Тигър.

— О, това ли е? — попита Прасчо и се промъкна до другия край на масата. — Мислех, че Тигрите са по-малки!

— Но не и големите! — каза Тигъра.

— Те обичат жълъди — каза Пух — и затова дойдохме тук. Бедният Тигър още не е закусил!

Прасчо бутна купата с жълъдите към Тигъра, каза „Заповядай!“ и чак когато се прилепи към Пух, се почувства много по-храбър и каза с безгрижен тон:

— Значи ти си Тигър? Добре, добре!

Но Тигъра не отговори, защото устата му беше пълна с жълъди. След дълго мляскане той изфъфли:

— Ъе е тоае…

И когато Пух и Прасчо попитаха „какво?“, той отговори „изви… яйте!“ и за момент изскочи навън.

Когато се върна, каза твърдо:

— Тигрите не обичат жълъди!

— Но ти каза, че обичат всичко освен мед — каза Пух.

— Всичко освен мед и жълъди! — обясни Тигъра.

Като чу това, Пух каза: „Да, разбирам!“, а Прасчо, на когото стана много приятно, че Тигрите не обичат жълъди, попита:

— Какво ще кажеш за магарешки тръни?

— Магарешките тръни — отговори Тигъра — са най-любимата ни храна!

— Тогава нека отидем при Ийори — каза Прасчо.

Тримата тръгнаха и след като вървяха, вървяха и вървяха — стигнаха до тази част на Гората, където беше Ийори.

— Здрасти, Ийори — каза Пух, — това е Тигъра.

— Какво е? — попита Ийори.

— Това — обясниха Пух и Прасчо едновременно, а Тигъра се усмихна с най-радостната си усмивка и нищо не каза.

Ийори обиколи от едната страна Тигъра, после от другата.

— Какво казахте, че е това! — попита той.

— Тигър.

— О! — каза Ийори.

— Той отскоро е тук — обясни Пух.

— О! — повтори Ийори.

После дълго мисли и накрая каза:

— Кога ще си върви?

Пух обясни на Ийори, че Тигъра е голям приятел на Кристофър Робин, че е дошъл да остане в Гората, че… А Прасчо обясни на Тигъра, че не трябва да обръща внимание на думите на Ийори, защото той винаги е мрачен, а Ийори обясни на Прасчо, че тъкмо напротив — тази сутрин се чувства извънредно радостен, а Тигъра обясняваше на всички, които слушаха в момента, че още не е закусил.

— Сетих се, че бяхме тръгнали за нещо — каза Пух. — Тигрите винаги се хранят с магарешки тръни, та затова дойдохме да те видим, Ийори!

— Ех, нищо… Пух!

— О, Ийори, не трябва да мислиш, че не съм искал и да се видим…

— Е, да, да, разбира се! Но вашият нов раиран приятел естествено трябва да закуси. Как казахте, че се нарича?

— Тигър.

— Тогава ела насам, Тигре!

Ийори го заведе в най-бодливата част на трънената си градинка и я посочи с копитото си:

— Това най-трънливо парче пазех за рождения си ден — каза той. — Но всъщност какво са рождените дни? Днес са тук, утре ги няма! Заповядай, Тигре!

Тигъра му благодари и малко тревожно погледна към Пух:

— Наистина ли са магарешки? — пошепна той.

— Да — каза Пух.

— Тези, които Тигрите обичат най-много?

— Точно така! — каза Пух.

— Добре! — каза Тигъра. И си натъпка устата. Чу се силно хрускане. — Ох! — извика той, седна на земята и си напъха лапата в устата.

— Какво стана? — попита Пух.

— Па̀ри! — изфъфли Тигъра.

— Вашият приятел — каза Ийори, — изглежда, е налапал пчела.

Приятелят на Пух престана да си клати главата, за да може да си извади бодлите от езика, и обясни, че Тигрите не обичат магарешки тръни.

— Тогава защо унищожи толкова много? — попита Ийори.

— Но ти каза — започна Пух, — ти каза, че Тигрите обичат всичко освен мед и жълъди!

— И магарешки тръни — извика Тигъра, като тичаше около тях с изплезен език.

Пух погледна тъжно.

— Какво да правим сега? — попита той Прасчо.

Прасчо знаеше какво, затова веднага каза, че трябва да се видят с Кристофър Робин.

— Ще го намерите при Кенга — каза Ийори. После се приближи до Пух и високо прошепна:

— Може ли да помолиш твоя приятел да си прави другаде упражненията? Аз веднага ще почна да обядвам и не ми е приятно да ги мачка точно сега. Маловажна работа и дребнаво от моя страна, но всички си имаме слабости!

Много сериозен, Пух кимна и извика Тигъра:

— Ела, ще отидем при Кенга. Тя сигурно ще има много неща за закуска.

Тигъра привърши последната си обиколка и дойде до Пух и Прасчо:

— Па̀ри! — обясни той с широка приятелска усмивка. — Да вървим! — И се втурна напред.

Пух и Прасчо тръгнаха бавно след него. И както вървяха, Прасчо нищо не каза, защото за нищо не се сещаше, а Пух нищо не каза, защото съчиняваше стихотворение. И щом го съчини, започна:

— Как ще се справим ний с малкия Тигър:

Туй — не яде! Онуй — не яде!

Как? Как тогаз ще расте?

Мед не обича,

жълъд не ще,

трън… Трън не иска! Та мигар

знай някой нещо по-вкусно от мед?!

Мед! За мен — мед!

Мед пчелен… и пресен,

жълъд — за Прасчо — наесен,

трън със бодил — за

Ийори! За сила!

Тъй само ставаш голям!…

— Тигъра е вече достатъчно голям — каза Прасчо.

— Ама той всъщност не е тъй голям!

— На мене така ми изглежда…

Пух беше се вслушал в онова, което шумолеше в главата му, и като чу какво каза Прасчо, промърмори вече на глас:

— Не, тука той те подвежда:

колкото и фунта шилинга да тежи —

още е малък. Ти, Прасчо, грешиш:

Тигъра, братко, изглежда висок

само със своите скокове!

— Това е цялото стихотворение. Харесва ли ти, Прасчо?

— Всичко освен шилингите — каза Прасчо — смятам, че не им е мястото там.

— Те поискаха да дойдат след фунтовете — поясни Пух, — и аз им разреших. Така най-добре се съчинява стихотворение: да оставиш нещата сами да си идват.

— О, не знаех — каза Прасчо.

През всичкото това време Тигъра се перчеше пред тях и често-често се обръщаше да пита: „Това ли е пътят?“ Най-сетне Къщата на Кенга се показа и там беше Кристофър Робин. Тигъра се затича към него.

— О, ето къде си бил, Тигре — каза Кристофър Робин, — знаех, че си тук някъде…

— Намерих разни неща в Гората — каза важно Тигъра, — намерих един пух, един прасчо, един ийори, но закуска не можах да намеря!

Пух и Прасчо най-напред прегърнаха Кристофър Робин и после му разказаха какво се беше случило.

— Ти знаеш ли какво обичат да ядат Тигрите? — попита Пух.

— Смятам, че ако помисля повече, ще се сетя — каза Кристофър Робин. — Мислех, че Тигъра знае.

— Знам — каза Тигъра. — Всичко, което има по света, освен мед, жълъди и… как се казваха тези парещи неща…

— Магарешки тръни.

— Да, и тях!

— Добре, тогава Кенга ще може да ти даде закуска.

Те влязоха в дома на Кенга и Ру каза „Здравей, Пух“ и „Здравей, Прасчо“ по един път и „Здравей, Тигре“ два пъти, понеже никога досега не беше поздравявал Тигър и му се струваше смешно. Тогава казаха на Кенга какво искат и Кенга най-учтиво предложи:

— Ето бюфета, драги Тигре, погледни и си избери каквото ти хареса. — Тя веднага беше разбрала, че колкото и голям да изглежда Тигъра, той се нуждае от толкова нежност, колкото и Ру.

— Мога ли да погледна и аз? — попита Пух, който беше почнал да се чувства малко като в единадесет часа. Той намери малка кутия кондензирано мляко и нещо му подсказа, че Тигрите не обичат такива неща, затова я отнесе сам в едно ъгълче, за да не го безпокоят.

Колкото повече Тигъра си пъхаше носа тук и лапата там — толкова повече неща откриваше, които Тигрите не обичат. И когато огледа всичко в бюфета и нищо не можа да хапне, каза на Кенга:

— Какво ще стане сега?

Но Кенга и Кристофър Робин и Прасчо бяха наобиколили Ру, за да видят как той ще си изпие лекарството за усилване. А Ру казваше: „Трябва ли?“ и Кенга го молеше: „Ру, миличък, нали помниш какво обеща?“…

— Какво е това? — пошепна Тигъра на Прасчо.

— Лекарство за усилване — каза Прасчо, — но той не обича да го пие.

Тигъра се приближи, наведе се над облегалото на стола на Ру и изведнъж протегна език и налапа цялата лъжица. Кенга подскочи от изненада, извика „О!“, бързо хвана лъжицата и благополучно я изтегли, преди да изчезне в устата на Тигъра. Но лекарството за усилване го нямаше.

— Тигре, миличък! — каза Кенга.

— Глътна лекарството! Изпи ми лекарството, той изпи моето лекарство! — радостно викаше Ру, като смяташе, че това е весела шега.

А Тигъра погледна към тавана, затвори очи, облиза няколко пъти челюстите си — да не би нещичко да е останало по тях — и спокойна усмивка озари лицето му, когато каза:

— Ето, това обичат Тигрите!

Затова оттогава Тигъра остана да живее в дома на Кенга. И на закуска, и на обед, и на вечеря той получаваше лекарство за усилване. Когато Кенга мислеше, че той има нужда от нещо за усилване тогава след ядене като лекарство му даваше по една-две лъжици от закуската на Ру.

— Но аз мисля, че той е достатъчно силен — казваше Прасчо на Пух.