Емил Зола
Доктор Паскал (5)

V

За миг Паскал се спря пред папките, нахвърляни върху масата, която заемаше средата на стаята. Изглеждаха огромна купчина. В безпорядъка няколко тънки папки от син табак се бяха разтворили и от тях се бяха изсипали писма, изрезки от вестници, документи на гербова хартия, бележки.

За да ги подреди и прибере, Паскал започна да гледа имената, написани на папките с едри букви. Изведнъж се отърси с решително движение от мрачния размисъл, в който бе потънал. Обърна се към Клотилд, която чакаше изправена, мълчалива, бледа, и каза:

— Виж какво, винаги съм ти забранявал да четеш тези книжа и знам, че си ми се покорявала… Да, беше ми съвестно. Не че си невежа като толкова други момичета, аз те оставих да научиш всичко за отношенията между мъжа и жената. Това е лошо само за лошите по природа… Само че нямаше смисъл толкова отрано да те потопя в тази страшна човешка истина. Така че ти спестих историята на нашето семейство, която си е историята на всички семейства, на цялото човечество: много зло и много добро. — Млъкна, сякаш за да утвърди решението си, и вече спокоен, овладян, енергичен, продължи: — Ти си на двадесет и пет години. Трябва да знаеш… Освен това животът ни стана невъзможен. Ти с твоята възторжена мечта живееш и ме караш да живея в някакъв кошмар. Предпочитам пред нас да се разгърне действителността, колкото и да е гнусна. Може ударът, който ще ти нанесе, да те превърне в жена, каквато трябва да бъдеш… Заедно ще подреждаме тези папки, ще ги прелистваме, ще ги четем. Ще бъде страшен урок за живота. — И понеже тя стоеше все така неподвижно, добави: — Не се вижда добре. Запали онези две свещи.

Чувствуваше нужда от много светлина, искаше му се ослепително слънчево сияние. Реши, че трите свещи не са достатъчни, отиде в стаята си и донесе двуклонните канделабри. Седемте свещи горяха. Двамата дори не забелязваха небрежното си облекло — той с разгърдена риза, тя с петното кръв на лявото рамо, с голи ръце и шия. Изби три часът, но нито той, нито тя си даваха сметка за времето: щяха да прекарат нощта с тази страст — истината, — без да почувствуват нужда от сън, извън времето и пространството. На хоризонта срещу отворения прозорец бурята продължаваше, грохотът се бе засилил.

Клотилд никога не бе виждала Паскал с такива трескаво горящи очи. От няколко седмици той се преуморяваше, душевните тревоги го правеха понякога рязък, въпреки сговорчивата му доброта. Но сега, когато щеше да слезе сред болезнените истини на съществуванието, го бе обзела безкрайна нежност, изпълнена с трепет на братска жалост. От него се излъчваше нещо много снизходително и благородно, което щеше да оневини пред девойката пороя от ужасяващи факти. Така бе решил: щеше всичко да каже, понеже трябва да се казва всичко, за да се излекува всичко. Нима историята на тези хора, които им бяха толкова близки, не беше неизбежната еволюция, върховен аргумент, че животът е такъв и трябва да бъде живян? Това положително щеше да закали Клотилд, да я изпълни с търпимост и мъжество.

— Настройват те против мен — продължи той, — карат те да вършиш отвратителни неща и аз искам да ти възвърна съвестта. След като узнаеш, ще прецениш и ще действуваш… Ела насам, чети с мен.

Тя се покори. Тези досиета, за които баба й говореше толкова гневно, все пак малко я плашеха; но същевременно у нея се пробуждаше и растеше любопитство. Впрочем колкото и да бе усмирена от властната мъжественост, която я бе стиснала и сломила, тя не се бе предала. Можеше да го слуша, да чете с него. Не си ли запазваше правото след това да откаже или да приеме? Клотилд изчакваше.

— Кажи, искаш ли?

— Да, учителю, искам!

Най-напред й показа родословното дърво на Ругон-Макарови. Обикновено не го прибираше в шкафа, държеше го в малкото бюро в стаята си и го бе донесъл, когато бе отишъл да вземе свещниците. Повече от двадесет години вписваше в него текущите данни за всекиго: раждане, смърт, женитба, по-важни семейни събития; определяше случаите в кратки обяснителни бележки съгласно своята теория за наследствеността. Това беше голям лист пожълтяла хартия, изтрит до прокъсване по сгъвките, върху който бе нарисувано с дебели линии символично дърво, от чийто ствол излизаха клони със свои разклонения; очертаваха се пет редици широки листа, на всяко от които бе означено по едно име и под него в кратък текст със ситни букви бе вписана биографията, наследственият случай.

Радост на учен бе обзела доктора пред това двадесетгодишно дело, в което бяха приложени толкова ясно и пълно установените от него закони на наследствеността.

— Погледни, момиченце! Ти вече знаеш доста много, толкова мои ръкописи си преписала, така че ще разбереш… Красиво, нали? Нещо толкова цялостно, такъв завършен и пълен документ, няма нито един пропуск. Все едно, че е кабинетен опит, задача, поставена и решена на черната дъска… Ето, виж, тук долу е стеблото, общият дънер: леля Дид. После излизат трите клона: законнороденият — Пиер Ругон — и двата незаконнородени — Юрсюл Макар и Антоан Макар. От тях израстват нови клони, които също се разклоняват: от едната страна, Максим, Клотилд и Виктор, трите деца на Сакар, и Анжелик, дъщерята на Сидони Ругон; от другата страна, Полин, дъщерята на Лиза Макар, и Клод, Жак, Етиен, Ана, четирите деца на нейната сестра Жервез. Там накрая е техният брат Жан Макар. А тук в средата виждаш това, което аз наричам възела: законният клон и незаконният се съединяват чрез Март Ругон и нейния братовчед Франсоа Муре, за да родят три нови клонки: Октав, Серж и Дезире Муре; освен това от Юрсюл и шапкаря Муре, за чиято трагична смърт знаеш, произлизат Елен и дъщеря й Жан. Най-после там горе са последните клончета: синът на твоя брат Максим, нашият беден Шарл, и две други деца, които умряха, Жак-Луи, синът на Клод Лантие, и Луизе, синът на Ана Купо… Общо пет поколения, човешко дърво, което вече пет пролети, пет обновления на човечеството пуска клони, расте и се развива, подхранвано от напиращите сокове на безкрайния живот!

Беше се оживил, с пръст започна да посочва различните наследствени случаи върху пожълтялата стара хартия като по анатомическа схема.

— И пак ти повтарям, нищо не е пропуснато… Ето например двата случая при пряката наследственост: у Силвер, Лиза, Дезире, Жак, Луизе и у теб преобладават чертите на майката; у Сидони, Франсоа, Жервез, Октав, Жак-Луи — чертите на бащата. После имаме трите случая на смесване: чрез спояване — Юрсюл, Аристид, Ана, Виктор; чрез разсейване — Максим, Серж, Етиен; чрез сливане — Антоан, Йожен, Клод. Наложи се дори да представя един четвърти, много забележителен случай: уравновесеното смесване — Пиер и Полин. Установяват се и разновидности. Например преобладаващата наследственост от майката често върви с физическа прилика на бащата или обратното; също както при смесването физическото и духовното надмощие принадлежи на единия или на другия фактор според обстоятелствата… А ето и непряката наследственост, тоест от роднините: имам само един безспорно установен пример — поразителната прилика на Октав Муре с неговия вуйчо Йожен Ругон. Само един пример имам и за наследственост по влияние: Ана, дъщерята на Жервез и Купо, удивително приличаше, особено в детството си, на Лантие, първия любовник на майка й, сякаш той завинаги бе белязал Жервез… Там обаче, където имам най-богат материал, е възвратната прилика; най-хубавите ми случаи са Март, Жан и Шарл, които приличат на леля Дид; при тях наследствеността прескача две-три поколения. Това положително е изключителен случай, защото аз почти не вярвам в атавизма; струва ми се, че новите елементи, внесени от другия родител, случайността и безкрайното разнообразие на смесиците трябва много скоро да заличават нндивидуалните особености, така че да връщат индивида към един общ тип… И остава вродеността: Елен, Жан, Анжелик. Това е съчетаване, нещо като химическо съединение, при което физическите и духовните белези на родителите се сливат така, сякаш нищо от тях не се открива в новото същество.

Паскал млъкна. Клотилд го бе изслушала с дълбоко внимание, стремеше се да разбере. Той седеше вглъбен, все още гледаше Дървото, искаше справедливо да прецени делото си. Продължи бавно, сякаш говореше на себе си:

— Да, научно е, доколкото това е възможно… Включил съм само членовете на рода, а би трябвало да отделя също толкова място и на техните съпрузи, на бащите и на майките, идващи отвън, чиято кръв се е смесила с нашата и следователно я е променила. Бях съставил едно математическо дърво, където от поколение на поколение бащата и майката предават на детето по една половина; така че например у Шарл делът на леля Дид беше само една дванадесета, което е абсурдно, понеже физическата му прилика с нея е пълна. Затова счетох, че е достатъчно просто да посоча идващите отвън елементи, държейки сметка за браковете и за новия фактор, който те всеки път внасят… Ах, тези начеващи науки, тези науки, в които хипотезата едва срича, а въображението си остава господствуващо, те са област колкото на учените, толкова и на поетите! Поетите вървят като пионери в авангарда и често откриват девствени страни, сочат следващите разрешения. Тук има една зона, която им принадлежи — между завоюваната, окончателната истина и неизвестното, от което ще бъде изтръгната утрешната истина… Каква огромна фреска заслужава да се нарисува, каква колосална комедия и каква колосална трагедия заслужава да се напише върху наследствеността, която е самият генезис на родовете, на обществото, на света!

С унесен поглед Паскал следеше мисълта си, луташе се из нея. После с рязко движение се върна към досиетата, отмести Дървото настрана и каза:

— След малко пак ще се занимаем с него, защото, за да разбереш, сега трябва да се разгърнат фактите и да видиш в действие всички тези актьори, за които там са дадени само кратки характеристики… Няма да вървя по азбучен ред, а по реда на самите факти. Отдавна искам да ги класирам така… Хайде, търси имената върху малките папки. Най-напред леля Дид.

В този миг бурята, която възпламеняваше хоризонта, бръсна с единия си край Сулейад и върху къщата ливна потоп. Но те дори не затвориха прозореца. Не чуваха трясъка на гръмотевиците, нито непрестанния тропот на пороя, който шибаше покрива. Клотилд му подаде досието, обозначено с името на леля Дид, изписано с едри букви; и той започна да вади от него различни книжа, свои стари бележки и да ги чете.

— Дай ми Пиер Ругон… Дай ми Юрсюл Макар… Дай ми Антоан Макар…

Тя мълчеше, неизменно се покоряваше със свито от тревога сърце поради всичко, което чуваше. И досиетата се редяха, изсипваха своите документи, после се трупаха по местата си в шкафа.

Започнаха от началото: Аделаид Фук, високата неуравновесена мома, първата накърнена нервна система, която създава законния клон, Пиер Ругон, и двата извънбрачни клона — Юрсюл и Антоан Макар. Цялата онази кървава буржоазна трагедия, разиграла се в рамките на преврата от 1851 година, когато Ругонови — Пиер и Фелисите — спасяват реда в Пласан, опръскват с кръвта на Силвер своето начеващо благополучие, а вече остарялата Аделаид, жалката леля Дид, е затворена в Тюлет като призрачен символ на изкуплението и очакването. После се развихря глутницата на ламтежите. Йожен Ругон, великият човек, орелът на рода, олицетворява върховния ламтеж за власт. Високомерен, лишен от низки подбуди, обичащ силата заради самата сила, той завоюва Париж по стари чизми заедно с наемниците на следващата империя, минава от председателството на Държавния съвет на министерско кресло, издигнат от своята клика, алчна шайка гладници, които го крепят и го провалят, за миг го покорява една жена — красивата Клоренд, по която се увлича с глупава, но толкова истинска и силна страст, изгарян от желание за надмощие, на което е подчинил целия си живот, възвръща си властта й потегля към тържествуващото си царуване като вицеимператор. У Аристид Сакар ламтежът е устремен към долните наслади — пари, жени, лукс. И щом плячкосването започва, хищен глад го тласка на улицата, във вихъра на безмилостната спекулация, който обхваща града, цял го изтърбушва, после го възстановява; нагли богатства се натрупват за шест месеца, пропиляват се и отново се натрупват — истински разгул със злато; растящото опиянение от златото го подтиква, преди още тялото на жена му Анжел да е изстинало, да продаде името си, за да получи първите необходими му сто хиляди франка, като се оженва за Рьоне, а после, в момент на парична криза — да приеме кръвосмешението, да затвори очи пред любовта между сина си Максим и втората си жена сред пламтящия блясък на ликуващия Париж^[1]. И същият този Сакар няколко години по-късно пуска в ход огромна машина за изстискване на милиони — „Универсална банка“. Несломим, Сакар израства, издига се до ума и смелостта на голям финансист, разбира жестоката и цивилизаторска роля на парите, приема, води, печели и губи битки на борсата като Наполеон при Аустерлиц и Ватерлоо, погребва при разгрома маса жалки хорица, изоставя на произвола на съдбата своя престъпен незаконнороден син Виктор, който изчезва, потъва в черните нощи, докато под безстрастното покровителство на несправедливата природа самият той спечелва любовта на прелестната госпожа Каролин, вероятно като награда за отвратителния си живот. От същия тор израства една стройна чиста лилия, божествената целомъдрена Анжелик, родена от Сидони Ругон — сестрата съучастница на Сакар, сводницата с безброй съмнителни занаяти — и от неизвестен баща. Малката везбарка с пръсти на вълшебница, която изшива със златна сърма по фелоните мечтания приказен принц и се рее сред своите приятелки светици, е толкова непригодна за грубата действителност, че получава небесна милост: умира от любов в деня на сватбата си при първата целувка на Фелисиен дьо Откьор^[2] сред тържествения камбанен звън в чест на нейното царствено бракосъчетание. С женитбата на Март Ругон и братовчед й Франсоа Муре се създава връзката между двата клона, законния и незаконния — спокойно семейство, което постепенно се разстройва, за да стигне до най-страшни катастрофи: кротката, печална женица е хваната, изстискана, смляна от огромната военна машина, създадена, за да завоюва града, нейните три деца са й изтръгнати, тя оставя дори сърцето си под грубия пестник на абат Фожа и докато агонизира при светлината на пожара, в който, полудял от натрупана ярост и жажда за мъст, съпругът и гори заедно със свещеника, Ругонови за втори път спасяват Пласан. Между трите й деца Октав Муре е смелият завоевател, ясният ум. Той решава да постигне чрез жените власт над Париж, попада в корумпирана буржоазна среда, получава от нея страшно възпитание на чувствата, минавайки от капризния отказ на една към безволното отстъпване на друга, вкусвайки всички кални несгоди на прелюбодеянието. За щастие остава деен, работлив, упорит, израства и постепенно се отърсва от долните интриги на този гнил свят, чието пропукване се долавя. След като побеждава, Октав Муре преобразява голямата търговия, убива малките магазинчета на старата непредпрнемчива търговия, забучва в средата на трескавия Париж огромен дворец на изкушението, искрящ от полилеи, преливащ от кадифета, от коприни и дантели, натрупва царско богатство, експлоатирайки жените, усмихнато презирайки жената до деня, когато среща отмъстителката — едно девойче, простичката, скромничката Дьониз, която го укротява, държи го в подчинение, обезумял от страдания, докато тя, сиромахинчето, благоволи да се омъжи за него сред тържеството на неговия „Лувър“, под шибащия златен дъжд от печалби. Другите две деца са Серж Муре и Дезире Муре. Дезире е простовата и здрава като щастливо младо животно. Изтънчен, мистик, Серж неусетно поема по свещеническия път поради наследствено нервно разстройство и повтаря историята на Адам в легендарния Параду, където се връща към живота, влюбва се в Албин, обладава я и я погубва със съучастието на великата природа; после в своята вечна борба против живота Църквата отново го прибира, той се бори, за да умъртви пола в себе си, опява Албин и докато хвърля първата шепа пръст, Дезире, приятелка и сестра на животните, ликува сред топлата плодовитост на своя птичи двор. Следва кратко затишие — тихият трагичен живот на Елен Муре. Тя живее спокойно с дъщеричката си Жан на височините в Паси, откъдето се открива целият Париж, безграничният и бездънен човешки океан, пред който се разиграва тази жалка история. Внезапната страст на Елен към един непознат — случаен лекар, доведен нощем при болната й дъщеря, събужда болезнената инстинктивна ревност на Жан, ревност на влюбена, с която тя оспорва на майка си правото на любов; и без това опустошена от болезнена страст, Жан умира от прегрешението на майка си — страшна цена за някакъв си час желание през цял един скромен живот; и бедната скъпа малка покойница остава сама там горе, под кипарисите на нямото гробище пред вечния Париж. С Лиза Макар започва извънбрачният клон. Свежа и здрава негова представителка, тя излага на показ благоденствието на стомаха, когато стои със светла престилка на прага на своята колбасница и се усмихва на Централните хали, където тътне гладът на един народ, вековната борба между Дебелите и Кльощавите^[3]. Нейният девер Флоран е от Кльощавите. Дебелите търговки на риба, дебелите дюкянджийки го ненавиждат, а тя, дебелата колбасарка, напълно честна, но безмилостна, става причина да го арестуват като беглец републиканец, убедена, че по този начин работи за доброто храносмилане на всички порядъчни хора. От тази майка се ражда Полин Кеню, най-здравото, най-човечното момиче. Уравновесена, разумна, целомъдрена, тя познава и приема живота и толкова страстно обича хората, че въпреки бунта на младата си плът отстъпва своя годеник Лазар на една приятелка, после спасява детето на разбитото семейство, става му като истинска майка; вечно пожертвувана, разорявана, тържествуваща и весела, живее в уединено, скучно кътче на брега на океана, заобиколена от малки страдалци, които крещят от болка и не искат да умират. После идва Жервез Макар със своите четири деца. Куцата, красива и работлива Жервез, която любовникът й Лантие захвърля на улицата в едно предградие, среща тенекеджията Купо, добър работник, който не пие, и се омъжва за него. Отначало е щастлива, има перачница с три работнички; после заедно с мъжа си се поддава на неизбежната в тази среда деградация; той постепенно се впиянчва и алкохолът го довежда до буйна лудост и смърт; самата тя се покварява, става безделница, а завръщането на Лантие, гнусотата на спокойното съжителство с двама мъже я довършва, превръща я в жалка жертва на съучастницата нищета, която накрая една вечер я убива от глад^[4]. Първият й син Клод притежава болезнения гений и неуравновесеността на голям художник, безсилния луд копнеж по шедьовъра, който чувствува в себе си, а непокорните му пръсти не могат да осъществят. Вечно сразен борец великан, мъченик на творбата, обожаващ жената, той жертвува толкова любещата и за кратко толкова любима жена Кристин заради онази несътворена божествена жена, която не може да възсъздаде в нейната всевластна голота с четката. Опустошаваща страст, родилни мъки, неутолима нужда от творчество, която го довежда до такова ужасно отчаяние, че неудовлетворен, той накрая се обесва. А Жак носи в себе си престъпността. Наследственият недъг у него се превръща в инстинктивна жажда за кръв, за млада, свежа кръв, бликаща от пронизаната гръд на жена, първата срещната жена на улицата; ужасна болест, против която той се бори и която отново го обзема по време на любовта му със Севрин, покорната, чувствената, още разстроена от трагичната история с убийството, и една вечер, в момент на криза, влуден от бялата й гръд, той я заколва; цялата тази зверска страст витае между разминаващите се с бясна скорост влакове, сред грохота на локомотива, който той кара; и един ден любимата му машина го смазва, после, останала без машинист, полетява стремглаво през незнайни катастрофи към хоризонта^[5]. На свой ред изгонен, отчаян, Етиен пристига в черния миньорски край през една ледена мартенска нощ, слиза в хищния минен кладенец, влюбва се в тъжната Катрин, която един грубиян му отнема, живее тягостния живот на миньорите сред нищета и жалки пороци до деня, когато гладът раздухва пламъка на бунта, подгонва през полето ревящата тълпа клетници, които искат хляб, сред разрушения и пожари, преследвани от войската, чиито пушки сами започват да стрелят. Страшни гърчове, предвещаващи края на света; кръвта на семейство Майо, която ще се надигне по-късно за отмъщение: Алзир умира от глад, Майо е убит от куршум, Закари загива от избухване на гризу, Катрин остава под земята; единствена оживяла, жената на Майо оплаква своите мъртъвци, отново слиза в мината, за да припечелва по франк и половина, докато Етиен, сразеният водач на бунта, преследван от мисълта за бъдещи борби, през една хладна априлска утрин си тръгва, заслушан в глухия напор на новия свят, чиито кълнове отново ще пробият земята^[6]. А Нана става възмездителката. Момиче, поникнало на социалното бунище в предградията, златно насекомо, излетяло от покровителствуваното и прикривано разложение в низините, то носи по пърхащите си крилца гибелна зараза, трови мъжете само като кацне на тях, издига се до аристокрацията, влиза през прозорците на дворците й, за да сее разложение, несъзнателно върши едно опустошително, гибелно дело: Вандьовр стоически се запалва, Фукармон изпада в меланхолия и тръгва да кръстосва китайските морета, Щаннер се разорява и е принуден да заживее като порядъчен човек, Ла Фалоаз задоволява посредствените си амбиции, съпрузите Мюфа завършват трагично, а над бледия труп на Жорж бди Филип, излязъл предишния ден от затвора. Сред чумния въздух на епохата Нана разнася такава зараза, че и самата тя се разлага. Умира от едра шарка, която прихваща от сина си Луизе на смъртното му легло^[7], докато Париж, пиян, обзет от военна лудост, минава под прозорците й, устремен към всеобщ разгром. И най-после Жан Макар, работникът, войникът, който отново се връща на село, бори се с коравата земя, която иска всяко житно зърно да й се заплаща с капка пот, бори се със селяните, у които изострената алчност, дългото и мъчително завоюване на земята разгарят неутолим ламтеж за притежание. Старите Фуанови отстъпват нивите си, сякаш си режат късове от тялото, синовете на Бюто в настървението си стигат до отцеубийство, за да наследят по-скоро една ливада с люцерна, упоритата Франсоаз умира от рана с коса, без да говори, без да се съгласи семейството да загуби дори педя земя. Това е цялата драма на простите, подвластни на инстинктите си хора, едва освободили се от диващината, цялата човешка нечистотия върху великата земя, която единствена си остава безсмъртна, майката, от която хората излизат и в която се връщат, от любов към която стигат до престъпление, която за някаква своя незнайна цел непрестанно създава живот въпреки жалката и отвратителна същност на човека. И пак Жан, вече овдовял, още при първите слухове, че ще има война, отива да попълни неизчерпаемото опълчение, вечния запас от млада кръв, който земята пази. Така Жан, най-скромният, най-твърдият войник бива повлечен при върховния разгром, понесен от страхотната и неизбежна буря, която от границата до Седан успява да помете Империята, като заплашва да увлече в своята разруха и родината. И винаги разумният, съобразителният, непоклатимият в надеждата си Жан заоплаква с кървави сълзи, когато неумолимата съдба го избира да отсече гнилите клони предназначената за изкупление жертва е неговият обичан като брат другар Морис, неуравновесен син на буржоазията. После, след като всичко свършва — непрекъснатите поражения, ужасната гражданска война, загубените провинции, милиардите дългове за изплащане, — Жан отново потегля, връща се към земята, която го чака, към големия тежък труд за възстановяването на цяла Франция.

Паскал спря: Клотилд му бе подавала папките една по една и той бе прелистил, прегледал, подредил и поставил на най-горната полица всяка от тях. Беше задъхан, изтощен от такова огромно препускане през толкова човешки живота, а замаяна от този неудържим потоп, девойката стоеше мълчалива, неподвижна, продължаваше да чака, неспособна да мисли, да преценява. Бурята все така шибаше черното поле с нестихващия тътен на поройния дъжд. Наблизо се чу страхотен трясък: гръм бе ударил дърво. Свещите затрепкаха тревожно под напора на нахлулия през широко отворения прозорец вятър.

— Ах — отново заговори Паскал, като посочи папките, — това е цял един свят, едно общество, една цивилизация; целият живот, със своите лоши и добри прояви, е тук; в неговата ковачница с огън и труд всичко се оправя… Да, днес нашето семейство би могло да даде достатъчно материал на науката, чиято надежда е един ден да открие законите, по които нервните и кръвните отклонения математически възникват в даден род вследствие на едно първоначално органично увреждане и които според средата определят у всеки отделен индивид от този род чувствата, желанията, страстите, всички човешки естествени и инстинктивни изяви, чийто сбор получава названието добродетелност или порочност. При това историята на нашето семейство е и исторически документ, който разказва за Втората империя, за държавния преврат в Седан, защото нашите са излезли от народа, проникнали са в цялото днешно общество, настанили са се на всевъзможни служби, носени от необуздани ламтежи, от този по същество съвременен стремеж към наслада, този камшик, който изтласква долните слоеве да поемат нагоре през общественото тяло… За произхода ни съм ти разправял: ние сме от Пласан и ето ни сега пак в Пласан, в изходната ни точка.

Той отново спря, някаква мисъл забавяше думите му.

— Каква страхотна грамада преобърнахме, колко и нежни, и ужасни приключения, колко радости, колко страдания са насъбрани в тая огромна маса факти!… Тук има чиста история: основаната сред кърви Империя — отначало отдадена на наслади, жестоко насилническа, тя завоюва непокорните градове, после се подхлъзва, тръгва бавно към дезорганизация и рухва сред кръв, сред такова море от кръв, че цялата нация едва не се удави… Има социални проучвания: дребната и едрата търговия, проституцията, престъпността, земята, парите, буржоазията, народът — този, който гние в клоаките на предградията, този, който се бунтува в големите промишлени центрове, целият засилващ се напор към господството на социализма, който ще роди новият век… И има прости човешки съдби, интимни страници, любовни истории, борбата на умовете и сърната против несправедливата природа, смазването на онези, които стенат под тежестта на непосилната си задача, викът на дебрите, които се жертвуват, побеждавайки болката… Има и фантазия, полет на въображението извън действителността, огромни, вечно цъфтящи градини, катедрали сте стройни, тънко изработени камбанарии, чудни приказки, слезли от рая, идеална любов, издигнала се в небето при една целувка… Всичко има — и най-прекрасно, и най-лошо, простащина и възвишеност, цветя, кал, ридания, смехове, цялата буйна житейска река, която влачи човечеството до безкрай.

И той отново взе родословното дърво, което бе останало на масата, разгърна го и като показваше по него с пръст, започна да изрежда още живите членове на семейството. Йожен Ругон, паднало величие, сега беше в Камарата като свидетел, безстрастен защитник на стария свят, отнесен при поражението. Аристид Сакар, който си смени кожата, пак си падна на краката, нече като републиканец, стана директор на голям вестник и отново печелеше милиони. Неговият син Максим ядеше рентата си в луксозната частна къща до Булонския лес и застрашен от страшна болест, живееше прилично и благоразумно. Другият му син, Виктор, все още не се появяваше и щом не бе на каторга, навярно бродеше из мрачините на престъпността, изоставен от хората на своето бъдеще, на някой незнаен ешафод. Сидони Ругон изчезна за дълго време и неотдавна, уморена от съмнителните си занаяти, придобила монашеско достолепие, се оттегли под сянката на една обител като икономка на благотворителното дружество „Свето тайнство“, за да помага за задомяването на самотните майки. Октав Муре, собственик на големите магазини „Дамско щастие“, увеличаваше огромното си богатство. Към края на зимата жена му Дьониз Бодю, която той обожаваше, макар че отново се бе поразпуснал, му бе родила второ дете. Абат Муре, свещеник на „Сент Йотроп“, се бе затворил със сестра си Дезире в онази блатиста теснина и в голямото си смирение се отказваше от всяко предлагано му от епископа повишение. Чакаше си смъртта като свят човек, не вземаше никакви лекарства, макар че страдаше от туберкулоза в начален стадий. Елен Муре живееше много щастливо, много усамотено, обожавана от новия си съпруг господин Рамбо в малкото имение, което притежаваха недалеч от Марсилия на морския бряг; нямаше деца от втория си брак. Полин Кеоню си беше все в Бонвил, на другия край на Франция срещу обширния океан; след смъртта на чичо Шанто остана сама с малкия Пол, реши да не се омъжва и изцяло се посвети на сина на овдовелия си братовчед Лазар, който бе отишъл в Америка да забогатее. Етиен Лантие се завърна в Париж след стачката в Монсу, по-късно се изложи в бунта на комунарите, чиито идеи бе защищавал яростно; осъден на смърт, после помилван и пратен в изгнание, той сега живееше в Нумеа; чуваше се дори, че там веднага се оженил и имал дете, момче или момиче — не се знае. А Жан Макар, уволнен след кървавата седмица, се завърна и се установи във Валкера край Пласан. Има̀ щастието да се ожени за едно здраво момиче, Мелани Виал, единствена дъщеря на заможен тамошен селянин, чиято земя работеше. Жена му забременя още през първата брачна нощ, роди момче през май и пак беше бременна на два месеца — случай на рядка плодовитост, при която на майката не остава време да откърмя децата.

— Така е — продължи полугласно Паскал, — родовете се израждат. Тук е налице истинско изтощение, бърз упадък, сякаш нашите, със своя бяс да се наслаждават, в лакомото задоволяване на ламтежите си много бързо са горели. Луизе умря в люлката; почти слабоумен, Жак-Луи си отиде вследствие на нервно заболяване; Виктор се върна към дивото състояние и препуска из кой знае какви мрачини; нашият беден Шарл е колкото красив, толкова и хилав… Това са последните клонки на Дървото, последните бледи издънки, до които могъщите сокове на големите клони не успяват да се изкачат. В ствола е имало червей; той сега е в плода и го яде… Но човек никога не бива да се отчайва: родовете имат вечно бъдеще. Дълбоките им корени стигат отвъд общия родоначалник през неподдаващите се на изследване слоеве на измрелите раси, до първото същество; и родовете непрекъснато ще растат, ще се развиват, ще се разклоняват до безкрай през вековете до бездънното бъдеще… Погледни нашето Дърво: то наброява само пет поколения, няма дори значението на стрък трева сред огромната тъмна човешка гора, в която народите са големите вековни дъбове. Само че помисли за могъщите му корени, които заемат цялата почва, помисли за листата горе, които непрекъснато покарват и се преплитат с други листа, помисли за това море от върхари, което непрестанно се вълнува от вечния оплодяващ полъх на живота… Ето, надеждата е тук, във всекидневното обновяване на рода от новата кръв, която идва отвън. Всеки брак внася допълнителни, добри или лоши елементи и тяхното въздействие е поне в това, че пречат на израждането по математическа прогресия. Пукнатините се запълват, след известен брой поколения неминуемо се възстановява някакво равновесие и накрая винаги излиза средният човек, обобщеното човечество, което упорито следва тайнственото си дело, върви към своята незнайна цел.

Той спря и дълбоко въздъхна.

— Ах, а какво ще стане с нашия род? До какво същество ще стигне накрая?

И продължи. Вече не разчитал на живите, които бе изброил, тях ги бил класифицирал, знаел на какво са способни. Но бил изпълнен с голямо любопитство към съдбата на малките деца. Бил писал на един събрат в Нумеа, за да получи сведения за жената на Етиен и за детето, което тя навярно вече била родила, а не бил получил отговор и се опасявал, че тук Дървото ще остане непълно. Бил по-добре осведомен за двете деца на Октав Муре, с когото продължавал да си кореспондира: момиченцето било все така слабичко, създавало тревоги, момченцето обаче приличало на майка си и се развивало чудесно. Впрочем най-големи надежди възлагал на децата на Жан, чийто първороден син, вече едро момченце, изглежда, внасяло обновление, свежите сокове на родовете, които се връщат към земята, за да почерпят сили. Понякога ходел във Валкера и се връщал щастлив от това плодовито кътче, радвал се на спокойния разумен баща, вечно крачещ зад ралото, на веселата простодушна майка, чиято широка утроба можела да народи цял един малък свят. Знаело ли се къде ще поникне здравият клон? Може би мъдрият, могъщият, очакваният щял да излезе оттам? Най-лошото за красотата на Дървото било, че тези хлапета били още толкова малки, че не можел да ги класифицира. Гласът му се разнежи при мисълта за тази надежда за бъдещето, за тези руси главици и от непризнато съжаление, че не се е оженил.

Все така загледан в разгънатото пред него родословно дърво, Паскал извика:

— И все пак виж колко е пълно, колко е показателно!… Нали ти казвам: тук намираме всички случаи на наследственост. За да изградя окончателно теорията си, трябваше просто да я основа на тази съвкупност от факти… Така или иначе, най-чудесното е, че тук сякаш пипаме с пръст как същества, поникнали от същия дънер, могат да изглеждат коренно различни, бидейки просто логични видоизменения на общите прародители. Дънерът обяснява клоните, а те обясняват листата, у баща ти Сакар, както у чичо ти Йожен Ругон, които са толкова противоположни по темперамент и живот, един и същи подтик е породил безразборните ламтежи у единия и властната амбиция у другия. Анжелик, тази чиста лилия, се ражда от съмнителната Сидони: порив, който, според средата, създава мистици или сладострастници. Трите деца на семейство Муре са движени от един и същи устрем, който от умния Октав е направил продавач на парцали, от вярващия Серж — селски свещеник, от слабоумната Дезире — хубава щастлива мома. Но още по-поразителен е примерът с децата на Жервез: те наследяват неврозата и Нана се продава, Етиен става бунтар, Жак — убиец, а Клод има гений. Докато тук, до тях, братовчедка им Полин олицетворява победилата порядъчност, която се бори и се жертвува… Та нали наследствеността, самият живот, измътва тъпаците, лудите, престъпниците и великите хора. Някои клетки се израждат, други заемат мястото им и ето ти мошеник или луд вместо гениален или просто порядъчен човек. А човечеството се носи и влачи всичко!

После мисълта му пое в друга посока:

— Ами животинският свят? Животното страда и обича, то е като опростена схема на човека. А всички тези животни, които живеят с нас нашия живот, та те са като наши братя!… Да, бих искал и тях да ги сложа в Ноевия ковчег, да им направя място в нашия род, да покажа, че са тясно свързани с нас, че допълват нашия живот. Знам котки, чието присъствие създаваше тайнственото очарование на дома, кучета, които бяха обожавани, чиято смърт бе оплаквана и оставяше в сърцата безутешна скръб. Знам кози, крави, магарета, които имаха необикновено значение, чиято личност играеше такава роля, че за тях би трябвало да се пише… Вземи например нашето бедно старо конче Боном, който ни служи четвърт век, не мислиш ли, че е предал нещо от себе си на нашата кръв и че е вече член на нашето семейство? Ние сме го променили, както и той малко ни е въздействувал, така че накрая и той, и ние имаме някакъв общ облик и това е толкова вярно, че сега, като го гледам полусляп, с мътен поглед, със схванати от ревматизъм крака, го целувам по двете страни, като че ли е беден стар сродник, останал на моя издръжка… Ах, светът на животните! Всички подвластни на човека страдащи същества, с каква огромна симпатия би трябвало да им се отдели място в една история на живота!

Това бе последното възклицание, с което Паскал изразяваше своята огромна нежност към живите същества. Постепенно се бе разгорещил и бе стигнал до изповедта на своята вяра в непрекъснатия победен труд на живата природа. И Клотилд, която дотогава слушаше мълчаливо, пребледняла, потресена от такова количество факти, които се стоварваха върху нея, най-после отвори уста, за да попита:

— А къде съм аз тук, учителю?

Бе сложила тънкия си показалец върху Дървото, на мястото, където виждаше името си. Той непрекъснато бе подминавал това листо. Девойката настоя:

— Да, аз каква съм?… Защо не ми прочете моето досие?

За миг той занемя, сякаш бе изненадан от въпроса.

— Защо ли? Просто така… Не, аз наистина нямам какво да крия от теб… Виждаш какво е написано: „Клотилд, родена през 1847. Преобладание на майката. Възвратна наследственост. Духовна и физическа прилика на дядото по майчина линия…“ По-ясно от това не може да бъде. У теб майка ти е взела връх: ти имаш нейния добър апетит и до голяма степен нейното кокетство, понякога си отпусната, покорна като нея. Да, не си даваш напълно сметка, но и ти си като нея много жена, искам да кажа, обичаш да бъдеш обичана. Освен това майка ти беше страстна любителка на романи, фантазьорка, обожаваше да лежи по цял ден, замечтана над някоя книга; страшно й се харесваха всякакви невероятни истории, гледаше си на карти, съветваше се с разни лунатични; и аз все си мисля, че твоето влечение към тайнственото, твоето безпокойство през непознатото идват оттам… Но онова, което окончателно те е оформило и е вложило у теб известна двойственост, е влиянието на дядо ти, майор Сакардо. Познавах го. Не беше орел, но поне имаше много доблест и енергия. Без него, честно казано, мисля, че ти нямаше да струваш кой знае колко, защото останалите влияния не са особено добри. Той ти е дал най-хубавото, което има у теб: смелостта да се бориш, гордостта и искреността.

Клотилд го изслуша внимателно. Кимна леко с глава, за да каже, че е точно така, че не е засегната, въпреки че лек трепет сгърчваше устните й, докато научаваше тези неизвестни подробности за своите близки, за майка си.

— Добре, а ти, учителю?

Сега, без да се колебае, Паскал извика:

— О, аз ли? Защо да говорим за мен? Аз не съм от рода!… Виждаш какво пише тук: „Паскал, роден през 1813. Вроденост. Съчетание, в което се смесват физическите и духовните белези на родителите, без никой от тях да може да се установи у новото същество…“ Майка ми достатъчно ми е повтаряла, че не знае откъде съм дошъл!

И това бе като вик на облекчение, на неволна радост.

— Знаеш, народът не се мами. Чула ли си някой в града да ме нарече Паскал Ругон? Не! Хората открай време казват просто „доктор Паскал“. Защото не съм като нашите… И може да ти се стори малко сурово, но това ме радва, защото понякога наследствеността е наистина нещо прекалено тежко за човека. Колкото и да обичам всичките си роднини, все пак сърцето ми весело се разтуптява, когато усетя, че съм друг, различен, че нямам нищо общо с тях. Че не съм като тях, че не съм като тях, господи! Все едно, че вдишвам малко чист въздух, иначе нямаше да мога да ги държа тук до един, да ги разголвам в тези досиета и все пак да имам сили да живея!

Най-сетне спря. За миг настъпи мълчание. Бе престанало да вали, бурята отминаваше, чуваха се само далечни гръмотевици, а от освеженото още тъмно поле през отворения прозорец нахлуваше приятна миризма на мокра пръст. Във въздуха, който се успокояваше, свещите догаряха с високи, нетрепкащи пламъци.

— Ах, какво ще стане с мен? — само каза Клотилд и унило разпери ръце.

Това беше същият тревожен въпрос, който бе изкрещяла една нощ на хармана: животът е противен, как да живее спокойно и щастливо? Страшна светлина хвърля науката върху света, анализът прониква във всички човешки язви, за да покаже техния ужас. А ето че сега той отново говореше за това, и то още по-открито, увеличаваше отвратата й от хората и нещата, като подлагаше на дисекция дори семейството й. Калният поток бе текъл пред нея в продължение на почти три часа и най-грозното разкритие бе неподозираната страшна истина за близките й, скъпите й хора, онези, които би трябвало да обича: баща й, издигнал се чрез престъпни парични сделки, брат й, кръвосмесител, безсъвестната й баба, цяла опръскана с кръвта на праведници, почти всички останали белязани с пороци — пияници, развратници, убийци, — чудовищен цъфтеж на човешкото дърво. Ударът бе толкова жесток, че тя не можеше да се съвземе от болка и изумление пред целия този живот, за който научаваше така изведнъж. И все пак урокът беше като че ли оправдан, дори грубостта му, от нещо голямо и добро, от някакъв дълбоко човечен полъх, който я бе понесъл от началото до края. Нищо лошо не й бе направил, тя се бе почувствувала като шибана от остър морски вятър, вятъра на бурите, от който човек усеща гърдите си разширени, здрави. Паскал всичко бе казал, дори за майка си бе говорил свободно, продължаваше да има към нея почтителното отношение на учен, който не съди фактите. Да казваме всичко, за да знаем всичко, да лекуваме всичко — нали така бе извикал в онази чудна лятна нощ? Самият ужас на това, което й бе разкрил, я разколебаваше, беше като ослепена от силна светлина, но най-после го разбираше, вътрешно признаваше, че е предприел едно огромно дело. Освен това в неговия вик имаше нещо здраво, имаше надежда в бъдещето. Той говореше като благодетел: щом наследствеността е в основата на всичко, искаше да определи нейните закони, за да се разпорежда с нея и да създаде един щастлив свят.

И нима имаше само кал в тази преляла река, чиито шлюзове бе вдигнал? Колко злато се бе отложило по тревите и цветята на бреговете й! Пред Клотилд сякаш още препускаха стотици същества, тя още беше под впечатлението на прелестни, добри лица: тънки профили на девойки, ведри жени с красиви черти. Кървяха страсти, сърца се разтваряха в нежни пориви. Колко много бяха всички тези Жани, Анжелики, Полини, Марти, Жервези, Елени! От тях и от другите, дори от най-лошите, от страшните мъже, най-ужасни от всички, се надигаше братска човечност. Този полъх, това широко течение на симпатия бе усетила в неговото точно изложение на учен. Той не изглеждаше разчувствуван, спазваше безличното държане на демонстратор, но каква добрина и съкрушеност, каква гореща преданост, каква всеотдайност за щастието на хората се долавяше в дъното на душата му! При цялата си математическа постройка делото му беше пропито с братско състрадание, то личеше дори в най-язвителните му насмешки. Не й ли бе говорил за животните като по-голям брат на всички нещастни същества, които страдат? Страданието го разяря ваше, гневът му идваше само от голямата възвишеност на мечтата му, бе станал груб само от омраза към неистинското и мимолетното, понеже мечтаеше да работи не за едно цивилизовано за миг общество, а за цялото човечество, за всички важни часове на неговата история. И може би именно този бунт против ширещата се баналност го бе накарал да се заеме с дръзки теории и практика. И делото му си оставаше човечно, отклик на огромния стон на съществата и нещата.

Впрочем не беше ли това животът? Няма абсолютно зло. Никой не е лош за всички, всеки носи щастие някому. И ако човек не се задоволява с една-единствена гледна точка, накрая си дава сметка, че всяко същество е полезно. Онези, които вярват в някакъв бог, би трябвало да си кажат, че щом техният бог не поразява злите с гръм, то е, защото вижда цялостния ход на Своето творение и не може да слиза до частното. Трудът свършва и започва отново, съвкупността на живите все пак си остава удивителна със своята смелост и работливост; любовта към живота преодолява всичко. В исполинския труд на хората, в упорството им да живеят е тяхното оправдание и изкупление. От такава височина погледът не вижда нищо друго освен тази непрестанна борба и все пак много добро, макар че има и много зло. И сърцето се изпълва с всеобща снизходителност, прощава, остава само огромна жалост и пламенно милосърдие. Това положително е пристанището, очакващо онези, които са загубили вяра в догмите и искат да разберат защо живеят на този свят сред неговата несправедливост. Трябва да живеем заради усилието да живеем, заради камъка, който ще донесем за далечното тайнствено дело и единственото възможно спокойствие на тази земя е в радостта от извършването на това усилие.

Изтече още час, цялата нощ бе минала в този страшен житейски урок, без нито Паскал, нито Клотилд да съзнават къде са, как времето лети. От няколко седмици Паскал беше преуморен, вече съсипан от подозренията и страданията напоследък и сега нервно потрепери, сякаш се събуждаше внезапно.

— Ето — каза той, — ти знаеш всичко. Чувствуваш ли сърцето си силно, закалено от истината, изпълнено с прошка и надежда?… С мен ли си?

Но и тя трепереше от страшния нравствен удар, който бе получила, не можеше да се съвземе. За нея това беше сриване на всичко, в което бе вярвала дотогава, такова обръщане към един нов свят, че не смееше да си зададе този въпрос и да реши. Чувствуваше се грабната, понесена от всемогъществото на истината. Приемаше я, а не беше убедена.

— Учителю — прошепна тя, — учителю…

За миг стояха един срещу друг, гледаха се. Денят се раждаше: прелестно чиста руменина в дъното на голямото светло, измито от бурята небе; нито следа от облак по бледата розовееща синева. Радостта на пробуждащото се мокро поле влизаше през прозореца, свещите догаряха и пламъците им избледняваха в нарастващата светлина.

— Отговорѝ ми. Все още ли искаш да разрушиш всичко това, да го изгориш?… С мен ли си, напълно с мен?

В този миг му се стори, че някакъв внезапен порив я тласка и тя ще се хвърли разплакана на врата му. Но те изведнъж се видяха — бяха полуголи. Тя дотогава не бе забелязала, но сега осъзна, че е само по долна фуста, с голи ръце, голи рамене, едва прикрити от пухкави кичури разпиляна коса, а като сведе поглед, отново зърна под лявата си мишница няколкото капки кръв от раничката, която той й бе направил, докато се бореше с нея, за да я усмири с груба прегръдка. Тогава я обзе необикновено смущение, увереност, че ще бъде победена, сякаш тази прегръдка щеше да го направи неин господар във всичко и завинаги. Това усещане продължаваше, завладяваше я, влечеше я отвъд волята й, обхващаше я непреодолимо желание да се предаде.

Клотилд внезапно се изправи. Искаше да размисли. Бе скръстила голите си ръце върху голите си гърди. От стеснение цялата й кръв нахлу като пурпурен поток в лицето й.

— Учителю, учителю, остави ме… Ще видя… — промълви само тя.

И тъничка, божествено стройна побягна с лекотата на разтревожено в целомъдрието си момиче и както преди се приюти в стаята си. Паскал я чу как бързо завъртя два пъти ключа. Като остана сам, той изведнъж почувствува огромно отчаяние и печал; запита се дали бе постъпил правилно, като й бе казал всичко, дали истината ще покълне у това мило, обожавано създание, за да израсне и да даде жътва от щастие някой ден.